Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (10)

Глава X
ЦАР ТОУАЛА

Водени от негърския вожд и царския син, ние поехме отново по величествения път, който ни бе довел до това място и който продължаваше нататък през планините и равнините, като ставаше все по-широк и по-удобен.

Ту се извиваше над самите скали, посред високите планини, ту се докосваше до дълбоките пропасти, обграден от здрави каменни стени, които предпазваха от нещастен случай, ту се издигаше, ту слизаше надолу, все така удобен и неизменен.

По едно време стигнахме под някаква галерия, изкопана в една голяма скала. Беше дълга към дванадесет метра. Стените й бяха покрити със странни фигури и писмени знаци, които не можехме да разчетем.

— Но това са египетски йероглифи — каза господин Фалконе, след като ги разгледа внимателно. — Ето и ибиси, свещените птици на фараоните, каквито са издълбани върху всички древни паметници на страната на пирамидите и мумиите.

— Мислите ли, че египтяните са стигнали чак до тук? — попита Гуд с недоверчив тон. — Не забравяйте, че се намираме в Южна Африка.

— Не зная. Възможно е преди много и много години някое египетско племе да е преминало континента от север на юг и да е останало да живее тук.

— Хм! Това е малко вероятно.

— Но защо? Нима древните египтяни не са имали точни сведения за черния континент? Тъкмо напротив. Познавали са цялото течение на Нил. Нигер също им е бил познат. А големите езера от вътрешността са им били известни много векове преди европейците да могат да ги видят.

— Това е вярно.

— Да разпитаме стария вожд — казах аз. — Може би ще може да ни обясни нещо.

Приближих се до Инфадоу и го попитах дали знае кой е построил този хубав път и издълбал галерията.

— Не зная много нещо — отговори негърът. — Зная обаче, че големият път е построен от трудолюбив народ, който е живял по тези места преди нас. Нашите племена са дошли тук преди десет хиляди луни. Харесали са хубавата и плодородна земя и са я завладели с оръжие в ръка. Аз не мога да ви кажа повече, но ако искате да научите още нещо, ще трябва да се обърнете към нашата магьосница, която е много учена жена.

— Вашият роднина върху цялото царство ли царува?

— Тоуала е могъщ и царува над един народ, многоброен като пясъците на пустинята. Когато свиква войниците си за война, перата им покриват безкрайно пространство от страната.

— А защо държи толкова много войници? Вие няма с кого да водите война, тъй като сте защитени от голямата пустиня и от високите планини.

— От север страната е открита и опасността иде оттам. В първите години на нашето поколение трябваше да понесем две кървави войни, една вътрешна и една външна.

— Бунт ли е имало сред вашите племена?

— Да, предизвикан от двамата царски синове. Трябва да знаете, че цар Кафа имаше двама сина близнаци. У нас е обичайно да се убива по-малкият от наследниците. Но майката на царя се съжали над момчето, което трябваше да загине, и го изтръгна от палачите, които трябваше да го убият. След това го повери на магьосницата Гагул, която тайно го отгледа При смъртта на бащата облагодетелствуваният близнак, който се наричаше Имоту, биде провъзгласен за цар. Но тъкмо тогава избухна голямата война, в която царят не можа да вземе участие, тъй като беше ранен през време на лов. Народът започна да шушука против него, още повече че войската ни беше претърпяла известни неуспехи. Магьосницата Гагул се възползува от лошото настроение на племената и смело представи отгледания от нея близнак, като заяви, че той е законният цар. Избухна същински бунт. Цар Имоту, макар и още болен, излезе от двореца да успокои разбунтуваните. Но брат му се спусна върху него, замахна с копието и го уби на място. След това се обяви за цар на кукуаните. Жената на Имоту, научавайки се за смъртта на съпруга си, взе сина си Иньози, който беше тогава на три години, и избяга от царството, като се запъти към голямата пустиня. Какво е станало с тях, никой не знае, но всички смятат, че са умрели сред огнените пясъци.

— Значи, ако това дете бе още живо, щеше да бъде законният цар?

— Да, господарю.

В този миг се обърнах да видя какво правят приятелите ми и с голяма изненада видях Умбопа, който слушаше историята на стария вожд с толкова дълбоко изписано по лицето му удивление, че аз останах учуден.

— Много ли те интересува този разказ — попитах го аз.

— Извънредно много — отговори ми с тайнствен глас.

— Може би си слушал да говорят за Иньози?

— Да.

И без да каже нещо повече, той ми обърна гръб и продължи пътя си.

Вървяхме вече няколко часа, водени от стария вожд и неговата свита, и на един завой се оказахме пред многобройна тълпа негри, които вървяха към нас. Всички бяха красиви мъже, здрави и едри на ръст. Имаха големи щитове от волска кожа, дълги копия с широки острия и тежки ножове, окачени на кожени пояси.

Щом ни видяха, свиха бързо редиците и при великолепен ред заеха височините край пътя, така че ни затвориха пътя и биха могли да ни унищожат, ако поискаха.

— Кои са тези негри — попитах стария вожд, — приятели или врагове, с които ще трябва да се бием?

— Войници от моето племе — отвърна вождът. — Бях изпратил вестоносец да им съобщи, че пристигаме, и те са дошли да придружат приятелите на своя вожд.

Когато стигнахме сред техните редици, старият Инфадоу вдигна копие и изведнъж като страшен гръм от гърдите на хилядите воини се разнесе царският поздрав: „Коум!“

След това при най-пълен ред те се построиха отново и продължиха пътя си подир нас, за да ни придружат до краала.

Скоро стигнахме в едно африканско село. То беше заградено от всички страни с ров и защитено от висока и здрава ограда. Подвижни мостове, макар и примитивни, служеха за преминаване през рова.

Когато стигнахме във вътрешността, забелязахме, че негрите разбират малко и от благоустройство.

Краалът беше разделен на две от широк и удобен път, засенчен от величествени смокини. Покрай него се изнизваха живописни колиби, отделени една от друга със заградени дворове и градинки.

Туземни жени, привлечени от новата гледка, се стичаха от всички страни и ни поздравяваха с мощни гласове. Забелязах, че чертите на лицата им бяха много по-правилни и физиономиите много по-умни от тези на хотентотите. Гледаха ни с най-голямо учудване. Особено впечатление им правеха краката на Гуд, чийто бял цвят ги възхищаваше.

Инфадоу ни посочи една колиба, в която да се настаним. Около нея имаше малко дворче, а вътре беше покрита със сухи листа. Старият вожд изказа съжаление, че не може да ни предложи нещо по-хубаво, но ни увери, че ще бъдем достатъчно запазени от слънцето и праха.

Вътре в колибата имаше няколко разперени като люлки кожи, които щяха да ни служат за легла, както и няколко съда, пълни с вода за пиене и миене.

Току-що се настанихме в колибата и няколко негри доведоха един вол, който завчас заклаха и оставиха на наше разположение.

Избрахме най-добрите късове и възложихме на една млада негърка, която бе изпратена да ни прислужва, да ги опече. След това раздадохме остатъците на тълпата, която се беше струпала край оградата.

Щом яденето стана готово, изпратихме да повикат Инфадоу и царския син с молба да дойдат на нашата вечеря. Старият вожд се показа твърде признателен за направената му чест и имаше добро настроение, обаче Серага беше недоволен. Попитахме го на какво се дължи това. Той отговори, че е извънредно уморен от преживяното по пътя и че гори от нетърпение да стигне при баща си. Трябвало да положи грижи и за успокоение на свитата си, която започнала много да се страхува от тайнствената ни сила.

След свършване на вечерята останахме сами и взехме предпазни мерки, за да прекараме нощта спокойно. Не се доверявахме напълно на негрите, които можеха да се възползуват от съня ни, за да си направят някоя лоша шега.

Прегледахме внимателно оградата и стените на колибата, за да се уверим в здравината им, после напълнихме всички пушки и решихме да стоим на пост по два часа всеки.

Слънцето още не беше се вдигнало на хоризонта, когато пратениците на стария вожд похлопаха на вратата на колибата, за да ни обадят, че многобройната войска е строена и готова за път.

Скочихме на крака и след няколко минути напуснахме негърското село, поемайки с бързи крачки към Лоо, царския град. Два дни след това при залез слънце влязохме тържествено в столицата на царството.

Градът беше разположен сред равнина, пресечена на две равни части от извънредно хубава река, по дължината на която бяха построени живописни дървени мостове.

Дълбок ров, полунапълнен с бодливи растения, които представляват непреодолими препятствия за босите негърски крака, и здрава дървена стена правеха града неуязвим от външно нападение.

Като забелязаха стария вожд, стражите, които бдяха на входната врата, спуснаха подвижните мостове и ние, придружени и предвождани от многобройните колони на Инфадоу, преминахме голяма част от краала, като привличахме погледите на множество любопитни.

Стигнахме пред голяма колиба с кръгъл покрив и заобиколена от дървена ограда. Старият вожд ни покани да влезем в нея, като ни каза:

— Тази къща е за вас.

— Но кога ще можем да видим царя? — попитах го аз.

— Сега е много късно, а освен това трябва по-напред да го предупредя за вашето присъствие, без което би могъл да се разгневи.

— Лош ли е вашият цар?

— Ще видите утре — ми отвърна вождът, като въздъхна. — Влезте и почивайте спокойно.

Като каза това, той ни поздрави с ръка и се отдалечи, следван от многобройните си воини.

Едва-що влязохме в колибата, при нас дойдоха няколко негри, натоварени с храни, печени антилопени късове, мед, прясно масло, мляко, плодове и съдове, пълни с бира от сорго или ферментирало просо, която се оказа превъзходна.

Преди да започне да яде, Гуд претършува всички сандъци с надеждата да намери панталоните си, но за голямо негово неудоволствие тях ги нямаше.

— По дяволите всички тия негри! — възкликна той, като пръхтеше и въздишаше. — Да не искат да се представя на царя им с боси крака? Та това ще бъде най-голямото неприличие!

— Драги ми приятелю — каза генуезецът, като се усмихваше, — започвам да се боя, че вие никога вече няма да можете да ги обуете.

— Какво ви кара да мислите така?

— Предполагам нещо.

— Какво?

— Че тези диваци са предназначили вашите панталони за една много възвишена цел.

— Именно?

— Направили са от тях знаме.

— Знаме! — възкликна Гуд и започна да се смее неудържимо.

— Така предполагам.

— А! Хитреците! Значи ще се върна в моята Англия без панталони?

— Голяма работа! Не ви ли стига честта да ги видите да се развяват над двореца на могъщия кукуански цар?

— Дявол да ви вземе и вас, и глупавите негри, които ми отнеха тази толкова необходима дреха!

— Стига! — казах аз, като поставих пред Гуд едно хубаво парче печено. — Утешете се с тази превъзходна антилопа, която е толкова вкусна, че и на мъртвите би се прияло.

Той прие с удоволствие предложението ми и започна да действува със зъбите толкова усилено, че ние му завидяхме и побързахме да направим същото.

Като завършихме вечерята, която беше придружена от неограничено количество бира, ние се настанихме върху пресните снопчета листа, донесени ни от негрите, които бяха оставени на наше разположение, и заспахме така дълбоко, че лъвове да заревяха, не биха ни събудили.

Към девет часа на другия ден старият Инфадоу дойде да ни съобщи, че царят е готов да ни приеме. За да не се покажем много любопитни, ние го помолихме да ни почака няколко часа, тъй като искахме и да се понагласим малко. Трябваше да постегнем също така и страшните огнени тръби.

Като се приготвихме, напълнихме внимателно пушките, за да бъдем готови за всяка изненада, и се отправихме към жилището на царя, придружени от група войници.

Царският дворец беше разположен сред града и заемаше доста обширно пространство. В средата се издигаха три големи колиби с извънредно изострени върхове, заобиколени с пръти, по които бяха проснати лъвски кожи.

Пространството между оградата и царските колиби беше заето от множество войници, въоръжени с копия и ножове, стоящи съвсем неподвижно, като бронзови статуи.

Видът на тези отлично построени и дисциплинирани хора, които пазеха пълна тишина, но ни гледаха не съвсем дружелюбно, произведе върху нас известно въздействие и пръстите ни несъзнателно потърсиха спусъците на пушките.

Водени от стария вожд, преминахме през гъстите редици и спряхме пред вратата на най-голямата колиба.

Изведнъж строените сред двора войници се раздвижиха и сториха път на внушителен мъж с орлови пера на глава, завит в блестяща леопардова кожа и следван от Серага, когото вече познавахме, и от някакво малко, грозно, човекоподобно същество, което отначало взехме за маймуна и което бързо се скри в един сенчест ъгъл на колибата.

Този човек беше царят. Той дойде до нас и хвърли на земята кожата, която го покриваше.

Видът на монарха произведе върху нас необикновено впечатление. Беше извънредно едър, почти гигант. Мускулите му бяха силно развити, херкулесовски. Устните му бяха големи и дебели като на всички негри. Носът му беше сплеснат. Едно от очите му беше съвсем черно и святкаше като въглен, другото обаче липсваше и на мястото му зееше страшна дупка.

Лицето му изразяваше неописуема жестокост.

Гърдите на гиганта бяха предпазени от стара стоманена броня, пристегната отстрани с няколко волски опашки — национално украшение на почти всички южноафрикански племена. На врата си носеше голям гердан от злато и скъпоценни камъни, а в дясната ръка размахваше огромно копие.

Царят хвърли поглед на строените сред двора войници и вдигна оръжието, което държеше в ръка. В миг се изправи гора от копия и хиляди гласове извикаха трикратно царския поздрав „Коум!“, като предизвикаха оглушителен и страхотен шум.

Тишината се бе отново възстановила, когато изведнъж биде грубо нарушена. Един войник по невнимание бе изпуснал щита си, който при падането си на земята произведе тъп звук.

Тоуала устреми жестокото си око към несръчния войник и му каза заплашително:

— Излез напред!

Нещастният войник потрепера под черната си кожа и след кратко колебание покорно пристъпи напред, казвайки едва чуто:

— Прости ми, царю. Без да искам, стана.

— Кой си ти, робско куче, и защо позориш войската ми пред тези чужденци? — изрева царят. — Ще платиш с главата си за това.

После се обърна към сина си и го попита:

— Остро ли е копието ти, Серага?

Младият престолонаследник пристъпи напред жестоко усмихнат, докато нещастният войник закриваше лице с двете си ръце, без обаче да направи ни най-малък опит да избяга от страшната съдба, която го очакваше.

Ние бяхме вкаменени от ужас, но не смеехме да се намесим, за да не обърнем гнева на страшния монарх против нас.

— Серага! — изрева царят. — Готов ли си?

— Да — отвърна принцът и размаха оръжието.

— Едно!… Две!… Три!…

Копието се заби в тялото на нещастния негър и той падна на земята, без да изпусне нито звук. Кръв заля гърдите му.

Господин Фалконе направи движение да се спусне напред и да стреля, но аз го задържах навреме, без негрите да забележат това.

— Ти си храбър, сине мой — каза царят, като се обърна към Серага, който изтриваше кръвта от острието на копието си. — Махнете оттук това робско куче!

Няколко души бързо излязоха от колибата и отнесоха трупа на нещастния войник, а една млада негърка засипа с пясък кръвта, която бе напоила земята.

Когато следите от убийството бяха премахнати и тишината отново се възстанови, свирепият цар се изправи на крака и се обърна към нас, като извика:

— Бледолики! Кои сте вие и от коя далечна страна идвате? Какво търсите тук, при нас?

Аз пристъпих напред развълнувано и казах:

— Ние идваме от много далече, от страната, която е разположена отвъд планините и голямата пустиня. Дойдохме тук да посетим твоето царство. Не знаем дали това ти харесва.

— Вие сте дошли от далече, за да видите много дребно нещо — отвърна ни царят. — На мен не ми е неприятно да ви видя и да ви приема, но знайте, че аз съм господарят на тези земи и че ако пожелая, бих могъл да ви определя същата участ, която постигна несръчния войник.

Ние знаехме вече твърде много за жестокостта на царя. Като чухме тези думи, по гърба ни сякаш полазиха мравки. Но все пак запазихме спокойствие и пълно хладнокръвие.

— Ти ни заплашваш — казах аз, като го гледах самоуверено. — Нима твоите войници не са ти разказали за нашата сила? Виждал ли си някога такъв човек?

Като казах това, направих знак на Гуд да излезе напред.

— Не — каза царят, като разглеждаше с учудване нашия приятел и издаваше особеното си удивление от монокъла, който бе втикнат в лявата орбита на Гуд.

— Никога не съм виждал човек с толкова бляскаво око, нито с бели крака.

— Сега вярваш ли, че сме надземни същества?

— Още не. Аз не съм видял нищо от вашата необикновена сила.

— Не са ли ти говорили за нашите огнени тръби?

— Да, но аз нищо не съм видял. И ако е вярно, че твоите тръби убиват отдалече, докажи ми това.

— Готов съм да ти докажа.

— Тогава убий човека, който се е облегнал ей там, на оградата — ми каза царят, като посочи един негър, който се намираше на сто и петдесет крачки от нас.

— Не! — отвърнах аз решително. — Ние не убиваме хората без причина. Ние сме навикнали да ценим човешкия живот. Накарай да изведат от твоя краал един вол и аз ще го убия, без да се помръдна оттук.

— Ако вашите оръжия не убиват хора, за какво ви са?

— Значи не вярваш, че могат да убиват и войници?

— Не! — каза царят.

— Е добре. Щом като се съмняваш в силата на нашите огнени тръби, заповядай на сина ти да застане на входа на краала и аз ще изпратя огъня срещу него.

— Ти си дързък, чужденецо! — отвърна царят с рязък глас. — Но все пак ми се иска да вярвам, че оръжията ти са силни, и засега ще направя опит само с един вол.

По даден знак неколцина негри изведоха един едър вол към изхода на селото. Аз се обърнах към генуезеца и му казах:

— Този път стреляйте вие, за да не помислят, че само аз и Гуд сме магьосници.

— Имате право — отвърна той. — Аз нямам изкуствена челюст нито монокъл, както приятеля ми. Нямам с какво да ги плаша.

Прицели се внимателно във вола, който бавно-бавно се отправяше към изхода на селото.

Дълбока тишина завладя огромния двор. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Царят, Серага, старият вожд и всички останали войници бяха притаили дъх от страх да не пропуснат удара, и не откъсваха очи от вола и стрелеца.

Господин Фалконе дочака волът да се отдалечи на сто и петдесет метра и след това стреля.

Ударен право в сърцето, волът се повали мъртъв на земята.

Дълъг одобрителен шепот се понесе сред войниците, които бяха удивени от повалянето на грамадното животно.

Приближих се до монарха, който никак не криеше изненадата си, и му казах студено:

— Ако искаш, можем да опитаме сега дали оръжията ни могат да убият сина ти.

— Не, не! — възкликна царят уплашено.

— Ще бъдеш ли доволен, ако имаш и ти такова страшно оръжие?

— О, да!… — отвърна той и окото му блестеше от желание. — Ако можех да имам една огнена тръба като вашите, не бих се страхувал повече от никого.

Взех пушката на Венговел, която бяхме запазили, и му я подадох, като му казах:

— Ето подаръка на белите хора. Но преди това искам да ти покажа, че е също толкова страшна, колкото и нашите. Предупреждавам те обаче, че не трябва да я употребяваш против хората. В противен случай ще те сполети голямо нещастие. А сега кажи да забият едно копие в земята и аз ще ти покажа как това оръжие ще го разбие на парчета.

Заповедта бе веднага изпълнена. Прицелих се много внимателно в копието, за да не би да пропусна удара, и после с едно точно попадение го направих на трески за голямо учудване на царя и цялата му армия.

След това му подадох пушката. Той я пое живо и я постави до себе си.

В този миг грозното същество, което бяхме взели за маймуна и което се беше сгушило в краката на царя, се изправи и показа лицето си.

Едва тогава забелязахме, че не беше маймуна, а зловеща стара вещица, извънредно мършава, със сбръчкана кожа, която й придаваше вид на египетска мумия.

Главата й приличаше на череп на мъртвец и всеки би я взел за такъв, ако не беше на цвят черна, вместо бяла, и ако на мястото на орбитите не се виждаха две малки черни очи, които светеха като въглени.

Страшната вещица пристъпи към царя. Протегна към него извитата си като кука ръка с дълги нокти, сякаш лапа на див звяр, и с дрезгав, неприятен глас, който ни направи необикновено впечатление, извика:

— Слушай, царю!… Слушай, народе!… Небе, земя, живи и мъртви, слушайте всички! Аз съм пророчица…

Думите й бяха изслушани с благоговейно мълчание от царя, вождовете и войската. Като че всички бяха силно изплашени.

Старата вещица продължи след няколкоминутно мълчание:

— Кръв… Кръв… Виждам потоци от кръв… Как силно мирише всичката тази кръв… Но съвсем друго ще стане по тези места. Лешоядите ще крещят от радост и цялата земя ще затрепери. Стара съм, но виждам надалече, чета в книгата на съдбата и съзирам как белият човек идва насам. Нещастие!… Нещастие за нашия народ!… Преди много години белият човек беше нахлул в тези земи и построи големия планински път. После изчезна, но ще се върне, за да завладее отново земите си. А тези трима, които са стигнали дотук, са авангардът на белокожите войски За какво сте дошли тук, белокожи, вие, които сте толкова умни, толкова опитни и могъщи? За това ли, което е загубила вашата раса, живяла тук преди години? Отдавна, преди много векове един-единствен белокож се осмели да навлезе сред тези земи, които дедите му бяха изоставили. Но той умря. За неговия труп ли идете? Или за блестящите камъни? Каквото и да бъде, вие ще останете тук, за да не позволим нещастието да се сгромоляса върху негърския народ.

После се обърна към Умбопа и извика:

— А кой си ти, с кожа подобна на нашата? Ти сигурно не си дошъл да търсиш блестящите камъни, нито жълтия метал… Бих искала да видя кръвта, която тече в жилите ти, и да прочета в сърцето ти, за да узная тайната, която криеш, и загадъчната татуировка, която имаш под колана си.

В този момент старата вещица бе обзета сякаш от епилептичен припадък и падна на земята, като се гърчеше.

Царят изглеждаше изплашен. Сигурно същото беше и с вождовете и войниците му.

Като се посъвзе малко от изненадата, заповяда войниците да минат на редици пред него и да се разотидат. После се обърна към нас и ми каза:

— Бели! Гагул, старата магьосница на нашето племе, произнесе странни слова. Аз се страхувам от вас и трябва да ви убия, понеже магьосницата ме посъветва това.

Погледнах го дръзко и му казах:

— Ако вдигнеш ръка срещу нас, ще те сполети голямо нещастие. Не видя ли как падна волът?

— Царят не е вол — ми отвърна той — и заплахите не ме тревожат.

— Не те заплашвам. Само те предупреждавам.

Гигантът сложи ръка на челото, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл, а после добави с променен тон:

— Тази нощ ще имаме голям празник — нощният празник на нашата магьосница Гагул.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Каня ви да участвувате в тържеството.

— Ще дойдем. Но внимавай, защото ще бъдем готови да осуетим всяко престъпно намерение.

— Няма да предприема срещу вас тази нощ нищо. Утре ще видим какво ще правим с тебе и останалите ти другари.

Разделихме се мълчаливо и се върнах в колибата, следван от моите другари. Излишно е да ви казвам, че всички бяхме замислени върху лошия развой на нашите приключения и че вечерята ни мина без апетит и веселия.