Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (17)

Глава XVII
ПРЕДСМЪРТНИ ИЗПИТАНИЯ

Не бих могъл да ви опиша изпитанията през първата нощ, прекарана в пещерата на съкровищата. Никакво въображение не би могло дори отдалече да предаде това, което стана в действителност.

За щастие природата като добра майка наложи за няколко часа правата си и колкото и да е невероятно, заспахме и забравихме всички страхове и мрачни мисли. Но събуждането беше страшно. Струваше ни се, че се продължава сънят, но това вече беше самата действителност.

Тъгата, позабравена за малко, ни обзе сега с още по-голяма сила.

Най-много ни измъчваше абсолютната тишина, която цареше наоколо. На повърхността на земята все ще се чуе някакъв шум, някакво трепване, което не можем да си обясним, но което нарушава пълната тишина. Тук обаче, в подземията на планината, до нас не достигаше никакъв шум.

Най-близките ни съседи бяха кукуанските царе, обвити и затворени във варовитата кора. При това мъртвите, както е известно, не могат да произведат ни най-малък шум. Пък и да бяха се отдали на най-луди сарабанди и мъртвешки танци, не бихме чули абсолютно нищо през масивната скала и гробът ни би останал все така тих.

Тук, сред мрака, близо до смъртта, познахме всичката суета на човешките стремежи. В ръцете ни бяха неизчислими богатства: злато, слонова кост, диаманти. А какво можехме да направите тях? И с каква радост бихме разменили сега всичко това срещу нашата свобода, дори и срещу по-малко — за един слънчев лъч, за малко пресен въздух!

— Алан, колко е часът? — попита пак господин Фалконе. — Вие имате още няколко кибритени клечки, ако не се лъжа. Вижте, моля ви се.

Извадих от джоба кибритената кутия и бързо запалих една клечка. Свикнал вече с пълната тъмнина, отначало не можах да видя нищо. След малко едва успях да забележа, че беше пет часът.

В този момент навън зората сигурно обагряше в червено върха на планината и прогонваше мрака от долините. При тази мисъл въздъхнах печално и сърцато ми се сви от болка.

— Пет часът! — възкликна генуезецът. — Няма да е зле да хапнем малко, за да запазим силите си.

— Какъв смисъл? — попита Гуд. — Ако ще мрем, безполезно е да продължаваме мъченията си.

— Не! — каза енергично господин Фалконе. — Докато сме все още живи, не трябва да се отчайваме. Да ядем!

Даде на всеки по малко сорго, къс печено месо и ни подаде бутилката, като ни посъветва да пестим водата. Макар и да не бяхме гладни, малката порция бе погълната и ние се почувствувахме малко по-добре. Храната повдигна както физическите ни сили, така и духа ни.

— Да чуем сега — каза Гуд, като се обърна към господин Фалконе. — На какво се надявате, та искате да продължаваме живота си?

— Засега на нищо — отвърна генуезецът, — но чувствувам по инстинкт, че няма да умрем тук, в пещерата.

— Това само за кураж ли го казвате?

— Не, уверявам ви, Гуд.

— Тогава сигурно разчитате на Иньози?

— Може би.

— Но забравяте вратата, която ни затваря и която никой не знае да отвори.

— Имате право, но все пак още не губя надежда.

— Слушайте, приятелю, идва ми нещо на ум.

— Какво?

— Защо не опитаме да викаме?

— Сигурен съм, че никой няма да ни чуе.

— Ако викаме оттук, да. Но ако застанем зад скалата, която ни затваря?

— Кой знае. Ако някой се случи в залата на смъртта, може би ще дочуе нещо.

— Искате ли да опитаме, Фалконе?

— Да опитаме, Гуд.

Макар да бяхме напълно убедени, че никой няма да ни се притече на помощ, тъй като сигурно кукуанските царе не биха се помръднали от зловещата маса, около която седяха вече толкова векове, все пак отидохме пипнешком към галерията и като стигнахме скалата, започнахме да викаме с всички сили. Особено силно се чуваше гласът на Гуд, който кънтеше непрекъснато в галерията и пещерата.

Естествено, надуването на дробовете ни беше съвсем безполезно. То свърши толкова работа, колкото и ако бе бръмнала муха.

Обезсърчени повече от всякога и съвсем отпаднали, ние се оттеглихме в пещерата и се повалихме на земята, примирени с печалната съдба.

Легнали един до друг, все по-ужасени от гробната тишина, зачакахме гладът да извърши делото си. Бяхме загубили вече всяка надежда да видим отново слънцето.

Денят мина, без да разменим дума.

Какъв ден! Имал съм през живота си цели години, които са ми се стрували по-къси.

Запалих още една клечка кибрит и видях, че бяха минали още девет часа.

— Вече двадесет и шест часа сме затворени тук.

— Двадесет и шест часа! — възкликна Гуд и скочи на крака. — А как така въздухът още не се е развалил?

Тази мисъл изведнъж ни извади от мълчанието.

— О, да! — възкликна генуезецът. — Пещерата е малка и за толкова време въздухът би трябвало да стане негоден за дишане.

— Може би се подновява през някоя пукнатина?

— Но в такъв случай трябва да се вижда някакво блещукане на светлина — казах аз.

— И все пак въздухът сигурно се опреснява — отвърна Гуд.

— Приятели! — извика господин Фалконе. — Започвам да се надявам.

— Трябва да претърсим отново.

Скочихме и тримата и започнахме да оглеждаме наоколо, но все още нищо не виждахме.

Изведнъж нещо хрумна на Гуд.

— Да отместим слоновите кости! — викна той.

Огромните зъби, наредени на пластове, представляваха внушителна маса, висока повече от четири метра и също толкова широка, заемайки по този начин значителна част от стената. С надеждата, че пукнатината се намира от тази страна, започнахме трескаво да работим и при светлината на няколко кибритени клечки запрехвърляхме тежките слонови зъби, като произвеждахме оглушителен шум.

Работихме около десет минути с растящо усърдие, когато Гуд извика:

— Елате, елате насам!

Водени от гласа му, отидохме веднага при него, макар че отново се намирахме в пълна тъмнина.

— Какво има? — попитахме.

— Тук има проход — отвърна ни той.

— Галерия?

— Така мисля.

— Дали е свързана с външния свят? — попита генуезецът неспокойно.

— Усещам как хладен въздух докосва лицето ми.

— Не се ли вижда някаква светлинка?

— Засега не.

— Можете ли да минете?

— Да. Широка е достатъчно, за да мога да вляза навътре.

— А ако после се стеснява?

— Ще видим по-късно.

— Напред, Гуд!

— Вече сме в нея! Следвайте ме!

Генеузецът се хвана за палтото на Гуд, аз — за неговото и тримата, тласкани от надеждата да се измъкнем от гробницата си, започнахме да се промъкваме в галерията, която бързо се изкачваше нагоре.

Колкото повече напредвахме, свежата струя въздух все по-силно ни облъхваше, възвръщаше силите ни и изпълваше белите ни дробове.

— Напред! Напред! — повтаряше неспокойно генуезецът.

— Напред! — викаше и Гуд, обхванат от възторг.

— Там горе, е свободата, слънцето, спасението…

И тримата пристъпвахме нетърпеливо, като се тласкахме един друг, изпълнени от желанието да напуснем пещерата, която за малко щеше да ни погребе.

Изведнъж Гуд, който вървеше най-напред, се спря и извика ужасен:

— Проклятие! Каква са тези светещи точки?

— Светлина ли виждате? — попита господин Фалконе.

— О, не! По-скоро две искрящи очи.

— Може би е някое животно?

— Не зная какво е, но като че идва насам.

— Трябва да се върнем — казах аз. — Галерията може да ни отведе в леговището на някой кръвожаден звяр.

— Гуд!

— Приятелю!

— Чувате ли?

— Да, някакво глухо ръмжене.

— Назад! — извиках аз. — Изглежда, че е леопард.

Макар и без охота, започнах бързо да отстъпвам азад, следван от двамата ми другари, и скоро се оказахме отново в пещерата.

— Алан, вие сте ловец. Кое животно има според вас такива блестящи очи? — попита ме Гуд.

— Без съмнение това е някой кръвожаден звяр — отвърнах аз.

— Тогава трябва да го убием — каза генуезецът. — За нас това е спасението и не бива да се спираме пред никакъв звяр, дори и да е лъв или леопард.

В този миг в галерията отекна дрезгав рев, пълен със заплаха.

— Леопард е — казах аз, напълних бързо пушката и решително застанах пред отвора.

— А как е попаднал в галерията? — попита господин Фалконе.

— Може би тя води в леговището му — отвърнах аз.

— Тогава бихме могли да излезем.

— Да, но след като го убием.

— Виждате ли го?

Наведох се, загледах внимателно навътре в галерията и видях на няколко крачки от мен две светещи очи със зелени отблясъци.

— Ето го! — възкликнах аз.

— Щом се появи в пещерата, ще стреляме — каза генуезецът и напълни карабината.

— Не! — викнах аз. — Тези животни се спускат твърде опасно. Не, трябва да го убием, преди да излезе.

— Тогава да стреляме! — каза Гуд. Прицелихме се и три гърмежа оглушиха пещерата, ехото го поде и повтори многократно.

Щом изпразнихме оръжията, скочихме от грамадата слонова кост и се прикрихме в другия край на пещерата, тъй като при тази тъмнина не знаехме дали звярът е убит, или е още жив.

Като утихнаха гърмежите, откъм галерията се зачу глухо ръмжене.

— Нима не сме го улучили? — попита генуезецът и бързо напълни пушката си отново.

— По-скоро ми се струва, че звярът агонизира — отвърнах аз. — Ако не е тежко ранен, досега щеше да дойде тук: тези страшни животни никога не се колебаят да нападнат ловците.

— Трябва да разберем дали е жив или мъртъв — каза Гуд. — Нямате ли още кибритени клечки?

— Кутията ми е празна.

— Да потърсим по джобовете — подкани генуезецът. — Може би ще намерим още някоя.

Претърсихме всички джобове и за наше щастие намерихме още седем клечки: пет имаше господин Фалконе и две — аз.

Запалихме едната, като внимавахме много да не падне фосфорната главичка, и се покачихме на грамадата слонови зъби, за да погледнем към галерията.

Почти на изхода лежеше величествен леопард, голям колкото тигър, с блестяща жълто-червеникава козина и неправилни черни петна, които ставаха по-гъсти към гръбначния стълб.

Куршумите го бяха ударили в черепа и гърдите и смъртта не бе закъсняла да дойде.

— Да освободим галерията и да бягаме — каза генуезецът. — Щом като това животно е могло да дойде до тук, значи има изход навън.

Хванахме животното за предните крака и го захвърлихме в пещерата.

— Да вървим, приятели — викна генуезецът. — Свободата ни чака в дъното на галерията.

— Почакайте малко, господа — викнах аз.

— Какво искате?

— Нима ще оставим тук всички тези диаманти? Искам да си напълня поне джобовете, преди да си отида оттук. И вие не ги отминавайте.

— Благодаря, но мене ми дойде до гуша от вашите диаманти, даже ме карат да повръщам — каза генуезецът. — А мислете и за това, че още не сме излезли и може би ще трябва пак да се върнем насам.

Гуд не беше по-алчен от приятеля си, но все пак се върна и ние двамата се спуснахме към сандъците, за да напълним джобовете и блузите си със скъпоценни камъни. Взехме не по-малко от тридесет килограма — огромно богатство, възлизащо на много и много милиони.

Когато отидохме отново в галерията, генуезецът вече бе навлязъл навътре и опитваше внимателно почвата, боейки се да не падне в някоя дупка.

Гуд ни увери, че вижда и в тъмното, и господин Фалконе го пусна напред. По едно време той извика:

— Внимавайте! Има стъпала!

— Имаме още кибритени клечки — каза генуезецът. — Да запалим една и да видим накъде отиваме.

Гуд взе една клечка и бързо я запали. При бледата й светлина забелязахме една стълба, изкопана в скалата и слизаща надолу.

— Напред! — каза генуезецът.

Слизахме бавно-бавно и брояхме стъпалата. Стигнахме до двадесет и седмото и намерихме едно възвишение, което извиваше наляво, а след това почувствувахме, че стените се разширяват. В същото време ни лъхна мирис на развалено месо.

— Това трябва да е леговището на леопарда — казах аз.

— Да — потвърди Гуд. — Има кости по земята.

— Тогава изходът сигурно е близък.

— Да спрем и да се ослушаме — каза генуезецът.

— От какво се боите?

— Може би звярът има другарка…

При тази мисъл въпреки изпитаното ни безстрашие челата ни се обляха от студена пот.

Спряхме и тримата изведнъж, готови да стреляме. Огледахме наоколо, за да видим дали не ни дебнеха отнякъде кръвожадните очи на някой друг звяр, но за щастие нищо не открихме.

— Леговището е празно — каза най-после Гуд и дълбоко въздъхна.

— Тогава да вървим напред — каза господин Фалконе. — Ах!

— Какво има? — попитах аз.

— Въздухът стана по-свеж.

— И аз почувствувах това — отвърнах.

— Тогава сме близо до изхода. — Надявам се.

— Напред!… Напред!…

Спуснахме се край леговището на звяра и навлязохме в първия проход, който се откри пред нас. Въздушното течение идеше тъкмо оттам. Беше чист, свеж и съживителен въздух.

Продължихме да вървим в новата галерия, като слагахме внимателно крак пред крак, с протегнати напред ръце, за да не ударим главите си в някоя непредвидена преграда. Изведнъж коридорът сякаш се пресичаше от друг ход.

— Какво да правим? — попита Гуд, като се колебаеше кой път да вземем. — Някаква друга галерия пресича тази, по която вървяхме досега.

— Откъде иде въздушното течение? — попита генуезецът.

— Струва ми се, отдясно.

— Тогава да завием нататък.

Оставихме досегашната галерия и поехме в новата, която се изкачваше бързо и неравномерно и често извиваше ту наляво, ту надясно.

Така вървяхме известно време, напредвайки с голяма предпазливост, тъй като беше съвсем тъмно, а после се оказахме пред ново разклонение. Обхвана ни живо безпокойство. Имаше опасност да се забъркаме в подземния лабиринт.

— Положението ни се усложнява — каза Гуд. — Къде се намираме ние?

— Вярвам, че съм отгатнал — отвърна генуезецът.

— Обяснете, господин Фалконе — казах.

— Ние сме в галериите на някоя древна мина — каза господин Фалконе. — Всички тия ходове, които се пресичат един друг и които слизат и се изкачват, ме карат да подозирам това.

— Знаете ли, че забелязах нещо? — казах аз.

— Искате да кажете, че свежият въздух не се чувствува вече?

— Да, господин Фалконе.

— Забелязах и аз. Но преди да се върнем, да отидем и видим къде свършва този ход.

Спряхме за малко да починем, после поехме отново пътя. Това траеше вече повече от час все така, без да успеем да видим поне един слънчев лъч, който да ни обещае скорошно освобождение.

Продължихме още половин час да се качваме и слизаме, следвайки капризните извивки на галериите, изоставяйки едни, за да поемем други, тласкани напред от растящо безпокойство и започващи да се опасяваме, че сме сбъркали правилния път и сме се загубили сред безизходния лабиринт.

От няколко минути вървяхме в една нова галерия, може би двадесета по ред, когато до ушите ни достигна глух шум.

— Чувате ли? — попита ни Гуд, като се спря и се обърна към нас.

Наострихме уши и заслушахме с притаен дъх.

— Да — каза генуезецът. — Клокочене на вода.

— Къде тече? — попитах.

— Пред нас — отвърна Гуд.

— Да отидем нататък — казах аз. — Като следваме течението, сигурно ще излезем навън.

Изпълнени с надежда да стигнем скоро на открито, удвоихме силите си и се запътихме нататък, откъдето идеше плясъкът на водата. Не бих могъл да ви опиша каква благодат беше за нас това клокочене, нарушаващо тишината, от която бяхме заобиколени до този момент. С всяка стъпка напред шумът се увеличаваше.

Вече разбирахме, че сме пред голяма река, която се спуска от скала на скала. Шумът скоро стана по-силен, даже страхотен сред дълбоката тишина наоколо.

— Внимание! — каза генуезецът. — Внимание, Гуд! Внимавайте, както вървите напред, да не паднете в реката. Струва ми се, че тя е съвсем близо.

— Не се бойте, приятели — отвърна Гуд. — Така добре свикнах с тъмнината, сякаш имам очи на пръстите на ръцете и краката.

Едва изрече тези думи и нещо цамбурна във водата. В същия миг Гуд извика сподавено.

— Гуд! Гуд! — викнахме ние и спряхме изведнъж. — Къде сте?

Един глас се обади посред клокоченето на водата:

— Тук съм! Тук съм!

— Къде?

— Във водата.

— Ударихте ли се?

— Не. Запалете една клечка кибрит, за да видя къде съм.

Генуезецът бързо се подчини и при оскъдната светлина на кибритената клечка видяхме Гуд, вкопчил се в една скала, която се издигаше като островче сред широка черна река, на брега на която се бяхме спрели.

Едва имахме време да го видим и генуезецът, усещайки, че клечката изгаря пръстите му, я пусна на земята. Отново се оказахме в пълен мрак. Все пак Гуд ни бе забелязал и започна да плува към нас, воден от гласовете ни. Скоро стигна на брега и каза:

— Грозно падане, приятели! Ако не знаех да плувам, нямаше да ме видите вече.

— Дълбока ли е реката?

— Не можах да стигна дъното.

Макар че смъртта ни се струваше почти неизбежна, ние се зарадвахме твърде много, когато видяхме отново жив и здрав нашия славен приятел. А на какво още можехме да се надяваме? Оставаше ни само възможността да скитаме напосоки от галерия в галерия, докато гладът и умората ни сломят.

— Какво да сторим? — попита генуезецът, обзет от отчаяние. — Ясно е вече, че сме изтървали правилния път.

— И аз така мисля — отвърна Гуд, — още повече че свеж въздух вече не достига до нас.

— Ще се върнем ли?

— Мисля, че е необходимо.

— Но преди това бих искал да проверя дали няма някакъв проход нататък.

— Тогава да запалим още една клечка кибрит и да разгледаме наоколо — каза Гуд.

Изхабихме и четвъртата кибритена клечка, за да се убедим, че галерията свършва на брега на дълбоката река.

Решихме да се върнем назад към леговището на леопарда Но преди да се отдалечим от реката, се потопихме в прохладните й води. Банята ни освежи и ние поехме назад малко по-успокоени.

Като стигнахме първия кръстопът, спряхме, без да знаем кой път да поемем.

— Все едно е — каза генуезецът. — Тъй и тъй вървим напосоки, без надежда да видим вече слънцето. Няма значение дали ще завием вляво или вдясно.

Той застана начело и така продължихме нескончаемия път. Вървяхме бавно като хора, които знаят, че вършат нещо съвсем безполезно. Минавахме от една галерия в друга, а всички те си приличаха толкова много! Еднообразието започна да ни измъчва. Тъмни и тихи като гробове, безкрайно дълги, галериите ни изпълваха с тягост и отчаяние.

Внезапно аз се блъснах в генуезеца, който се бе спрял, без да ни предупреди.

— Какво има? — попитах аз.

— Не виждате ли там, в дъното, някаква светлина? — ме попита той с трептящ от вълнение глас.

Отначало не видях нищо, но след малко можах да различа бледа светлина, която се промъкваше през тъмнината. Какво беше това? Награда за нашите усилия, или измама за измъчените ни очи?

— Като че виждам нещо — казах предпазливо. — Не зная дали е светлина. Не може да се допусне това.

Толкова пъти вече се обнадеждавахме и отчайвахме, че вече не можехме да повярваме на такова щастие.

Все пак при тази светлина ние почувствувахме неописуем възторг. Силите ни сякаш се възвърнаха. Ние вече не вървяхме, а тичахме.

Малко по малко светлината ставаше по-силна. Галерията бързо се стесняваше и снишаваше. Отначало генуезецът бе принуден да се понаведе, а после започна да пълзи като змия. Но какво от това? До нас вече достигаха струи свеж планински въздух.

Ние се мъкнехме след господин Фалконе, като си помагахме с ръце и крака и се мъчехме да минем между скалите, които все повече се стесняваха около нас.

Най-после господин Фалконе спря и извика:

— Виждам звездното небе!

— Напред, напред! — викнахме ние.

— Не мога да мина по-нататък.

— На всяка цена трябва да се измъкнем! — казах.

Генуезецът правеше отчаяни усилия да се промъкне рез последната теснина. С голяма мъка, разкървавявайки се от острите камънаци, той успя да мине. Ние, бидейки по-тънички от него, бързо го последвахме.

Каква радост! Какво щастие! Над нас отново блестеше лазурният свод на обсипаното със звезди небе.

Нощта преваляше. Планината се разсветляваше под първите зари и ние можахме да съзерцаваме кърваво-червената зора, след като бяхме загубили надежда да я видим вече.

Когато слънцето се показа на хоризонта, видяхме, че се намираме на дъното на огромната яма, над която се изправяха тримата „мълчаливи“. Техните гигантски фигури ясно се открояваха при утринната светлина.

Без съмнение нескончаемата галерия, по която скитахме цяла нощ, е служела някога за съобщаване с прословутата пещера на диамантите.

Настъпи денят. Погледнахме се един друг и ни достраша. Бяхме толкова окаяни, че сигурно никой кукуан не би могъл да ни познае от пръв поглед. Бяхме покрити с кървави петна. Кал бе засъхнала по кожата ни, както и по разкъсаните ни дрехи. Очите ни бяха хлътнали, лицата ни — променени от преживените вълнения. Но за да бъде описанието точно, дължа да ви кажа, че въпреки всички тия преживелици и неимоверни опасности монокълът на Гуд стоеше на старото си място.

— Да вървим, приятели — каза господин Фалконе.

Трябваше ни повече от час, за да се измъкнем от ази долина. Но най-после, катерейки се с ръце и крака и улавяйки се за тревите и корените на растенията, успяхме да стигнем платото, което се разстилаше над склона на планината.

Тъкмо се готвехме да легнем на земята, напълно изтощени от всичко преживяно, когато господин Фалконе извика:

— А ето че тук има хора, които ни готвят закуска!

— Кукуани ли?

— Така изглежда.

— Да отидем нататък — каза Гуд.

Тръгнахме, решени да отидем при тях и да вземем участие в тяхната закуска, тъй като гладът съвсем ни беше изтощил. В това време обаче един от туземците се отдели от групата и се затича към нас. После падна на земята, махайки ужасен с ръце.

Веднага познахме този човек — беше вождът Инфадоу.

— Страхуваш ли се от своите приятели? — му викнахме ние.

— Вие не сте ли духовете на белите хора? — извика той, плачейки от радост и притискайки колената на генуезеца. — Ние вече мислехме, че сте умрели.

— Не, приятелю — каза господин Фалконе. — Ние сме все още живи, както виждаш.