Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (15)

Глава XV
ПЪТУВАНЕТО

Решихме да потеглим осем дни по-късно, за да има време Гуд да оздравее напълно.

Още на другия ден започнах подготовката. С помощта на Фоулата направих една палатка, за да се скриваме по-сигурно от слънчевите лъчи. Закърпих колкото можех обувките ни, които бяха вече в съвсем лошо състояние след толкова дълъг път. После уших няколко непромокаеми торби за вода и храна.

На осмия ден, когато Гуд беше напълно оздравял и закрепнал, ние се сбогувахме с Иньози и Инфадоу и поехме по пътя, придружени от Фоулата и старата Гагул, която носехме на носилка.

Първият ден мина без неприятности. Вървяхме все по големия път, по който бяхме дошли до страната на кукуаните.

Обаче на следния ден стигнахме една хълмиста страна и бяхме принудени да навлезем сред гъсти гори, пълни с диви животни. Изобилствуваха антилопи, зебри и жирафи. Забелязахме множество следи от слонове и носорози.

Боейки се, че всеки миг може да попаднем на някое опасно животно, напредвахме с голяма предпазливост, като се ослушвахме внимателно, преди да навлезем сред гъстите гори от акации, смокини, банани и мансанилии. Последните могат да убият с плодовете си този, който има непредпазливостта да заспи под свежата им и прекрасна сянка.

Привечер, отпаднали от уморителния път, спряхме на лагер в дълбока гориста долина, която се простираше сред една от трите прочути планини. Тъй като знаехме, че дивите животни няма да закъснеят да се появят, запалихме голям огън, за да ги държим далече, а и за да си приготвим вечеря.

Едва се нахранихме и запалихме лулите си, в гората се разнесе страшен рев, сякаш земята се разтърси.

Фоулата скочи на крака и каза с разтреперан глас:

— Лъв!

— И не е далече — каза Гагул насмешливо. — Усетил е миризмата на белите хора и иска да види дали тяхното месо е по-сладко от негърското.

— Ба! — възрази генуезецът и бързо се хвана за пушката. — Бялото месо се пази от огнените тръби.

— Ще видим дали лъвът ще се изплаши — добави Гагул.

Втори рев, по-страшен и по-близък от първия, отекна заплашително сред гората.

— Като че иде право към нас? — попита Гуд.

— Трябва да е гладен — казах аз.

В този момент Фоулата се наведе към мен и ми каза:

— Старата вещица го вика.

Вместо да му отговоря, аз скочих с пушка в ръка и отидох към края на гората, придружен от генуезеца.

Огледах наляво и надясно, но не ми се удаде да открия опасния съсед.

— Къде ли се е скрил? — попита господин Фалконе. — Бих искал да го видя и да му пратя един куршум за спомен.

— Ще се опита да ни изненада — отвърнах. — Тези животни са по-умни, отколкото ги смятат. Ако не са ранени или много изгладнели, не се осмеляват да нападнат човека.

— Тогава ще чака да легнем.

— Възможно е — отвърнах аз.

— Това никак не ми харесва.

— Нито на мен.

— Искате ли да го предизвикаме?

— Така ще бъде най-добре.

— Само да се покаже…

— С това се заемам аз.

В този момент Гуд дойде при нас да ни попита какво мислим да правим.

— Вие останете да пазите лагера — му отвърнах аз, — а ние ще се заемем с този гладник.

После се обърнах към генуезеца и му казах:

— Следвайте ме безшумно, господин Фалконе.

Започнахме да се промъкваме по края на гъсталаците от мимози, които бяха твърде бодливи и образуваха истински горички.

Като изминахме двеста крачки, направих знак на приятеля ми да не се движи. След туй долепих ухо до земята и се вслушах внимателно.

— Чуваш ли нещо? — попита господин Фалконе.

— Да — отвърнах аз. — Лъвът иде насам.

В този момент една топла струя въздух донесе до нас неприятната миризма на диво животно.

— Приятелят ни вече се усеща — казах аз.

— Далече ли е? — попита генуезецът.

— Струва ми се, че не.

Забелязахме вдясно от нас едно голямо дърво и се отправихме към него, за да се скрием зад огромния му дънер.

Тъкмо стигнахме и откъм лагера се зачуха викове. Фоулата и старата вещица бяха ужасени.

— Велики Боже! Какво става? — попита генуезецът и скочи на крака. — Дали някой друг лъв не ги е нападнал?

— Да се върнем — казах аз.

Тъкмо се готвехме да напуснем дървото, когато на не повече от тридесет крачки от нас сред мрака блеснаха две светли, искрящи точки.

— Да бягаме! — викнах аз.

Но вместо да ме послуша, генуезецът опря карабината на рамо и спокойно се прицели нататък.

— Бягайте! — повторих.

Изведнъж храстите се размърдаха и един грамаден лъв с гъста, настръхнала грива се изпречи пред нас, надавайки страхотни като гръмотевица ревове.

Беше приклекнал, сякаш дебнеше да се хвърли върху ни, и шибаше нетърпеливо хълбоците си с опашка.

Аз също се бях прицелил, но генуезецът ме превари и стреля. Димният облак още не се бе разпръснал, когато и двамата бяхме грубо повалени на земята.

Лъвът, може би само ранен, се бе спуснал върху нас и ни блъсна така силно, че се катурнахме нагоре с краката. За щастие, вместо да се спре и да започне да действува със страшните си лапи, той изчезна веднага, скривайки се в гората.

— Да бягаме, господин Фалконе! — викнах аз, ставайки. — Върне ли се, няма да ни остави живи.

Напуснахме бързо дървото и се насочихме към лагера, като от време на време се обръщахме и поглеждахме дали звярът не ни преследва.

По средата на пътя срещнахме Гуд, който бе чул ревовете и гърмежа и бързаше да ни помогне, като смяташе, че сме в опасност.

— Убихте ли го? — попита той развълнувано.

— Не.

— Ранени ли сте?

— Не. Но се отървахме по чудо. Бяхме нападнати и повалени на земята. А с вас какво става? Чухме виковете на Фоулата и на вещицата.

— Близо до лагера се появи още един лъв, но веднага избяга, може би изплашен от огъня.

— Да побързаме към лагера и да запалим още огньове — казах аз. — Дивите животни трудно се решават да приближат пламъците. Можете да вярвате на стария ловец.

Почти тичешком стигнахме палатката. Гагул трепереше от страх. Фоулата се пазеше с щита си и размахваше копие в ръка.

Тъй като имаше опасност от нови нападения от страна на лъвовете, всички се заехме да събираме клони и суха трева и така запалихме около палатката три нови огъня.

Едва бяхме привършили подготовката, Фоулата се приближи до мен и ми посочи с ръка две светещи точки, които се забелязваха сред акациевата гора.

— Лъв — казах аз. — Дебне ни.

— Дали не е същият, който ни нападна? — попита генуезецът.

— Струва ми се, че е друг — отговорих аз.

— А другарят му къде ли е отишъл? Дали не е вече мъртъв?… Невъзможно е да не съм го ударил. Аз минавам за добър стрелец.

— Дебела е кожата на тия зверове.

— Ще видим дали този приятел ще се отърве — каза генуезецът. — Ще се целя между очите му.

Като каза това, господин Фалконе се облегна на един от коловете на палатката и се прицели в лъва, който се криеше сред дърветата може би с надеждата, че огньовете ще угаснат и ще се хвърли върху нас.

Аз и Гуд застанахме до генуезеца с пръсти на спусъците на пушките, готови да открием огън, ако приятелят ни не успееше.

Лъвът, може би забелязал готвещата му се изненада, изрева с всичка сила и очите му промениха положението си.

— Стреляйте — казах на генуезеца. — Стреляйте или ще се скрие в гората.

Последните ми думи бяха заглушени от гърмежа на карабината.

Изведнъж лъвът изскочи от гъсталака и с голям скок се спусна над огньовете право върху палатката и я събори.

Аз отскочих веднага настрана и тъкмо щях да стрелям, когато забелязах, че звярът, ранен право в главата, не можеше повече да мръдне.

— Убит е! — викнах на другарите си, които се бяха пръснали наоколо.

Взех една главня и се приближих до кръвожадния звяр. Обгорих муцуната му, но той не даде никакъв признак на живот.

— Господин Фалконе — казах аз. — Позволете да ви поздравя за отличната стрелба! Гледайте! Куршумът ви е ударил челото на животното точно между двете очи.

— Е, и друг би направил същото — отвърна скромно смелият генуезец. — А сега, след като се наплатихме с господа месоядците, можем да си поспим малко.

Уверени, че и другият лъв е или убит, или тежко ранен, ние се разположихме сред палатката, под охраната на Фоулата, който беше на пост първа смяна.

Все пак нощта не беше така спокойна, както очаквахме. Една голяма група хиени даваха наблизо оглушителен концерт, от който можеха да се събудят и мъртвите. Освен това на няколко пъти те се опитаха да ни изненадат в лагера, може би, за да си направят банкет със старата Гагул, която изяви желание да нощува на открито.

В зори поехме отново нагоре по планината. Напредвахме бавно поради множеството урви, процепи, насипи, скали и гъсти храсталаци, които ни затваряха пътя на всяка крачка.

Планината имаше форма на огромен конус. Върхът й, както и върховете на другите две планини, които се намираха зад нея, беше покрит със сняг, който не беше се стопил въпреки голямата горещина.

След три часа стигнахме края на дълбока яма, широка около сто метра и дълга към километър.

Генуезецът и Гуд ме попитаха каква е тази грамадна дупка, тъй като не беше естествена урва, а изкопана от хора, може би преди много и много години.

— Не се ли сещате? — казах аз.

— Но… не — отвърна господин Фалконе.

— Никога ли не сте виждали диамантените мини в Кимбърлей?

— Как? Нима това е мина?

— Сигурно. Ако бихме могли да слезем, бихме могли, без съмнение, да открием старите извори, открити от миньорите. Гледайте долу! Не виждате ли водохранилищата? Те са служили за промиване на скъпоценните камъни, за да се освободят от земната наслойка.

— Но кой е разработвал мината? — попита Гуд.

— Може би негрите на древните кукуански царе.

— За да дадат диамантите на португалеца Да Силвестра?

— Възможно е.

След кратък престой, колкото да закусим, старата Гагул ни посочи широката пътека, която се изкачваше на зигзаг по планината.

— Това е Пътят на мълчаливите — каза ни Фоулата.

— Какви са тези „мълчаливи“? — попитахме.

— Вижте ги, ей горе!

Вдигнахме очи и недалеч от нас видяхме три огромни статуи, високи повече от седем метра и разположени на около двадесет крачки една от друга.

Две представляваха мъже, третата — жена.

В основите им бяха издълбани съвсем неразбираеми за нас знаци.

Жената беше красива, но с твърде строго изражение. Изминалото време никак не беше я повредило. Единият от мъжете представляваше дявол или магьосник с тризъб железен жезъл в ръка. Другият пък беше внушителен воин с гигантски щит и копие, острието на което беше извънредно голямо. Беше в нападателна поза, като че се готвеше да се хвърли срещу някакъв невидим враг.

Тези три колоса, разположени сред планинските самоти с поглед към огромната равнина, която се разстилаше докъдето стигаха очите, ни накараха неволно да изтръпнем.

— Кой е поставил тук тези статуи? — попита Гуд удивен.

— Сигурно не са кукуаните — каза господин Фалконе.

— А кой тогава?

— Може би хората, които са построили големия път, по който дойдохме в страната.

— Може би Гагул знае нещо по този въпрос — казах аз.

Попитахме старата вещица и тя ни даде такъв отговор:

— Чувала съм майка ми, която умря много стара, да говори, че тримата мълчаливи са донесени тук от хората, които са живели в тази страна преди нас. Повече не мога да ви кажа.

— А как е изчезнал този народ? — я попита господин Фалконе.

— Изглежда, че е бил напълно унищожен от страшно бедствие.

— Отдавна ли кукуаните са се настанили в тези области?

— Много отдавна! Така казваше майка ми.

— А за какво са служели трите колоса?

Устните на вещицата се изкривиха в насмешлива усмивка, а в същото време в малките й черни очи пробляснаха необикновени пламъчета.

— Как? Не знаете ли? — каза тя. — Те са пазачите на диамантените пещери.

— Да, неподвижни пазачи — каза Гуд и се засмя. — Интересно как биха се размърдали да гонят крадците. Е, стара Гагул, не сме толкова глупави, че да вярваме на такива приказки.

— Пазете се, бели хора! Ще ви омагьосат!

— Тяхна работа — заключи Гуд. Продължихме пътя през планината, оставяйки зад нас гранитните пазачи на пещерите, и се закатерихме упорито по върха, който ставаше все по-непроходим.

След като преминахме нови пропасти, нови гори и множество потоци, които клокочеха по склоновете на огромния конус, стигнахме пред грамадна гранитна стена, която ни затваряше пътя от всички страни.

Спряхме се и погледнахме старата вещица, която бе слязла от носилката и се подпираше на един чепат прът.

— Къде отиваме? — попитахме я ние.

— Намираме се близо до пещерите — отвърна тя.

— Пещерите! — възкликнахме удивено.

Старицата ни отвърна със злорад смях.

— Но аз не виждам никакъв проход — каза господин Фалконе.

— Зная къде е проходът.

— Тогава да вървим.

— Аха! Аха! — възкликна Гагул. — Великите бели вождове много бързат да видят мястото, което носи нещастие!

— Малко ни е грижа за нещастията — отвърна Гуд.

— Добре тогава. Готова съм да се подчиня на заповедите на царя и да ви въведа в пещерите, но ви предупреждавам, че ще видите страхотни неща. Елате, белокожи, ела и ти, Фоулата, който си също такъв предател, както и Инфадоу.

Кукуанският вожд сбърчи вежди и каза:

— Не, на мен не е разрешено да вляза. Но ти ще отговаряш за живота на белите хора, ако им се случи нещо, тежко ще отговаряш, стара вещице.

— Не се нуждая от заплахи, за да изпълнявам заповедите на царя. Ще въведа белите господари в пещерата на съкровищата, но ако се изплашат, толкова по-зле за тях.

— Ехей, старице! За деца ли ни смяташ? — викна господин Фалконе. — Не разбра ли, че не вярваме на магиите и на проклятията ти?

— Ще видим. Следвайте ме!

Без повече да проговори, старицата измина около триста метра покрай грамадната стена, като се опираше на чепатия си бастун. После спря пред тесен отвор, почти скрит от пълзящи растения, който изглеждаше начало на галерия на древна мина.

— Тука ли е? — попитахме ние.

— Да — отвърна вещицата. — Сърцето ви не трепка ли?

— Стига глупости! — отвърна Гуд за всички.

— Ще видим по-късно.

Започнахме да се промъкваме в галерията, която беше достатъчно широка, за да могат двама души да вървят един до друг.

Гагул ни водеше, без да се спира нито за миг, макар че тъмнината ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Ние я следвахме с известно безпокойство, тъй като не знаехме какво може да се случи. Коварството на тази жена можеше всичко да измисли.

След петдесетина крачки галерията изведнъж се разшири и ние бяхме на прага на огромна пещера.

Представете си най-обширната катедрала в света, висока повече от тридесет метра, кръгла, слабо осветена от отделни слънчеви лъчи, които се промъкваха отгоре, и подпряна по цялата си дължина от множество гигантски колони, бели и прозрачни, сякаш от лед.

Някои от тях имаха в диаметър повече от шест метра и оставаха такива чак до горе, а други бяха пресечени на половин височина, като че хората, които са ги строили, не са имали време да ги довършат.

Всички колони бяха изпъстрени със знаци и скулптури, които, ако се съди по множеството ибиси, имаха египетски произход. Колко ли време е било нужно за да бъдат издигнати тези грамадни колони? Сигурно няколко века.

— За какво ли е служила тази пещера? — попита Гуд.

— Може би е била гробница на царете на изчезналото племе — отвърна господин Фалконе.

— Но не виждам никакъв гроб.

— Погребвали са ги сигурно в скалата.

— А знаете ли, приятелю, че тази пещера е истински шедьовър? Уверен съм, че не съществува друга такава на земята.

— Възможно е.

— Дали е естествена, или е била изкопана?

— Колоните показват, че скалата е била търпеливо издълбана с длета, подобно на прочутите храмове на Елора, които се намират в Индия — отвърна господин Фалконе.

— За тази работа са нужни цели векове.

— Векове? Може би хиляди години, Гуд.

— Кой народ е извършил цялата тази работа?

— Кой ли?

— Същият, който е строил грамадните пирамиди на фараоните.

— Египтяните?

— Да, Гуд — отговори господин Фалконе, — аз ни най-малко не се съмнявам в това.

— Значи вие вярвате, че някоя египетска колония е стигнала чак дотук?

— Всичко показва това: и големият път, по който минахме, и галерията, която е издълбана през планината и е украсена със скулптури в чист египетски стил, и тази огромна пещера.

— Но в такъв случай тази колония е преминала цяла Африка от север на юг.

— Зная, че това изглежда невероятно, но ние не можем да се съмняваме повече.

В това време Гагул се обърна към нас и ни каза:

— Следвайте ме, бели господари! Пещерата на блестящите камъни е наблизо.

Последвахме старата вещица, минавайки последователно през други пещери, едни от други по-величествени, с колосални сталактити и сталагмити, образувани от варовитите капки, които цели векове непрекъснато капеха отгоре. Едни бяха бучести, други набраздени, трети изпъкнали на интервали като дорийските колони, някои прави, други полегати според това как падаха варовитите капки.

Стените пък на пещерите, подобно на прочутите пещери в Кентъки, които бидоха наречени Мамутови поради намерения в една от тях гигантски скелет на допотопния слон, бяха покрити с чудни наслоения.

Виждаха се украшения, които сякаш не бяха случайна игра на природата, а плод на човешкия гений, блестящи, като че направени от замразен сняг — необикновени животни и огромни завеси, гигантски листа и чудно хубави цветчета.

Ние бихме искали да спрем и да се полюбуваме на красотата на този подземен свят, както и да разберем дали пещерите са служили някога за нещо на тайнственото племе, което е населявало тези местности преди нахлуването на кукуаните. Гагул обаче, навикнала на това, вървеше, без да спира и без да се обръща, и ние бяхме принудени да я следваме, за да не се изгубим.

След като преминахме няколко обширни галерии, стигнахме пред висока врата, широка в основата и по-тясна нагоре, с колони, украсени с йероглифи в чист египетски стил.

Гагул се обърна към нас и мрачно ни каза:

— Ей сега ще влезем в убежището на смъртта.

— Следваме те — казах аз.

— Няма ли да се уплашите, белокожи?

— Мъртвите не са по-страшни от живите — каза генуезецът.

— Предупреждавам ви, че ще видите страхотни неща.

— Върви напред, стара вещице!

След кратко колебание Гагул премина вратата.

— Следвайте я пръв, Алан — каза ми господин Фалконе.

Направих няколко крачки напред, но сърцето ми започна да тупа силно. Боях се от някоя лоша изненада.

Оказах се в една още по-тъмна зала и отначало не можах нищо да различа. Скоро обаче очите ми свикнаха с полумрака и аз изтръпнах, като забелязах огромна, бяла, масивна маса, която се простираше по цялата дължина на пещерата.

Обърнах очи наоколо и малко по малко разпознах човешки фигури в естествена големина, разположени до огромната маса, а върху нея кафява такава, видът на която ме накара да извикам ужасен.

Стори ми се, че губя сили и се опитах да побягна, но господин Фалконе, който вървеше зад мен, ме хвана за яката и вярвайте, без здравата му ръка щях да падна на земята или най-малко щях да избягам оттам, за да не се върна никога вече.

Обърнах се към другарите си бледен като труп и видях, че и двамата изтриваха студената пот, която обливаше челата им.

— Това е ужасно! — извика генуезецът. — Никога не съм очаквал да видя такава страшна гледка!

— Да бягаме, господине! — викнах аз.

— Не — отвърна господин Фалконе, като ме задържа. — Не бива да издадем ни най-малък страх пред вещицата. Напред!

Пристъпихме няколко крачки, гледайки огромната бяла каменна маса, която се простираше до дъното на пещерата, и забелязахме в края й гигантски човешки скелет, висок повече от два метра.

С една от костеливите си ръце се подпираше на масата в позата на човек, който се готви да стане, в другата държеше дълга бяла сабя, вероятно каменна, издигната високо и сякаш се готвеше да замахне надолу.

Скелетът, наклонен към нас, като че се бе обърнал да ни говори или да спусне върху главите ни оръжието си.

— Кой ли е този? — попита Гуд с треперещ глас.

— Може би скелетът на някой цар — отвърна генеузецът несигурно.

— Като че ли ни гледа с очите си — промълвих аз. — Господа, да се махнем оттук. Не намирам удоволствие да гледам тази картина.

— Забравихте ли диамантите? — ме попита генуезецът. — Я! — Каква е тази кафява фигура в средата на масата?

— Като че човешко тяло — каза Гуд, цял изтръпнал.

— Обезглавен е — добавих аз.

Гагул ни беше разбрала и се смееше кресливо и злобно.

— Не го ли познавате? — попита ни тя.

— Не — отвърнахме ние.

— Казах ви, че тук ще видите страхотни неща.

— Но кой е? — попита генуезецът.

— Пристъпи напред! Ти, който смело се сражаваш, виж човека, когото уби.

Хвана генуезеца за ръка и го тласна към масата.

Нашият приятел скоро отстъпи ужасен назад.

Седнал на масата, съвсем гол, с отрязана глава между колената стоеше цар Тоуала, убит от генуезеца в смъртния двубой. Колкото беше грозен като жив, два пъти по-грозен беше сега.

Тялото му беше обвито в белезникава материя, която се спускаше надолу по бедрата и хълбоците му, като се натрупваше наоколо.

Ослушахме се и чухме монотонно капене на капки отгоре. Веднага разбрахме всичко. Капки варовита вода падаха върху тялото на бившия цар и малко по малко щяха да го превърнат на сталагмит.

Едва тогава забелязахме, че около масата бяха наредени фигури с човешки образи, които представляваха вкаменени трупове.

Невъзможно е да ви опиша впечатлението, което произведе върху нас видът на всички тези вкаменени трупове, насядали около масата на смъртта. Бяха двадесет и седем заедно с гиганта в дъното, който сякаш беше главатар на тази мрачна дружина.

— Кои са тези хора? — попита господин Фалконе.

— Кукуанските царе — отвърна старата вещица.

— Всички?

— Всички, бели господарю.

— Значи тук е и бащата на Иньози?

— Да. Той е последният и скоро ще се окаже редом с Тоуала, тъй като, щом този бъде вкаменен, ще заеме мястото си на масата на смъртта.

— Но кой донесе тук Тоуала?

— Четирима роби, които после накарах да убият, за да, запазя само за мен тайната на диамантените пещери.

— А онзи гигант кой е? — попита Гуд.

— Основателят на кукуанското царство.

— Художествена работа — каза нашият приятел, който разбираше малко от анатомия. — На този скелет не липсва нито една кост.

— Грозен пазач на съкровищата — казах аз. — Ако бях влязъл сам в пещерата, за да търся блестящите камъни, бих умрял от ужас.

— Вярвам ви — отвърна генуезецът. — Сигурен съм, че никой не би намерил в себе си смелост да стъпи в тази зала на смъртта.

Блестящите камъни се пазеха много добре, уверявам ви.