Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (5)

Глава V
КАПАНЪТ

След еднодневна напълно заслужена почивка потеглихме отново, за да минем през страната на бекуаните. Тя се простира от бреговете на Лимпопо, голям приток на Оранж, до началото на пустинята. Петнадесет дни наред пътувахме, вече не без опасения, тъй като се отдалечавахме все повече и повече от културните страни. Отначало срещахме големи негърски села, а после се оказахме сред дива страна, пълна с дивеч.

Умбопа продължаваше да ни води. Той познаваше всички местности, през които минавахме, и никога не се лъжеше в посоката, без да има нужда от компас.

Той беше наистина незаменим другар. Неуморим, винаги в добро настроение, готов да направи всякакви услуги и отгоре на това необикновено способен и смел. Все повече и повече се убеждавахме, че не е обикновен негър и че принадлежи към някое по-издигнато племе.

Сега вече вярвахме, че той е заемал твърде високо място в своята родна страна, но никога не беше споменал ни дума за това. Само веднъж се изпусна да каже, че баща му е бил велик владетел на могъщ и многоброен народ.

На шестнадесетия ден уморени, гладни, изпечени от неумолимото слънце, спряхме на брега на една река да починем двадесет и четири часа. По едно време откъм горичката, която се простираше вдясно от нас и се вдаваше навътре между няколко хълма, се зачуха остри викове, придружени от тъпи удари, сякаш произвеждани от онези грамадни дървени тъпани с кожа от куаги, каквито употребяват кафрите и бекуаните.

Тъй като не знаехме за какво се отнася и понеже се намирахме в дива страна, населена с войнствени негърски племена, скочихме веднага на крака и напълнихме пушките.

— Сигурно сред гората има някакво село — каза господин Фалконе.

— И аз така смятам — отвърнах.

— Може би жителите празнуват някое весело събитие?

— Не — каза в този момент Умбопа, след като се бе вслушал с голямо внимание във виковете, които отекваха под гората. — Негрите са на лов.

При тези думи Гуд започна да се смее неудържимо.

— Ако продължават да реват по този начин, ще пропъдят всички животни, вместо да ги привлекат под обсега на стрелите и копията си.

— Предприели са голям лов с капан — отвърна негърът. — Умбопа е виждал и вземал участие в големия лов на зулусите.

— Изглежда, че си прав — казах аз.

После се обърнах към Гуд и генуезеца и добавих:

— Господа, ако обичате, заповядайте на един лов, който ще завърши с богата плячка от камилски птици, антилопи, гну, зебри, жирафи, куаги^[1], биволи и хиени. Искате ли да видите големия лов на негрите?

— Остава само да бъдем отведени на мястото — отвърна генуезецът. — Ние дойдохме в Африка не само да търсим брат ми, но и да участвуваме в големи ловни приключения.

— Тогава да потърсим негрите.

— Полека, господин Кватермен. С какви хора ще имаме работа? Може да са някакво враждебно на белите хора племе!

— Всички негри от тези области се боят от европейците и не смеят да ги обидят, камоли да ги нападнат. Смятам, че няма от какво да се опасяваме. Но все пак пригответе оръжията и вървете след мен.

Предшествувани от нашите негри, които пробиваха път, ние навлязохме решително сред гората. Напредвахме с големи трудности и мъки сред множеството грамадни дървета, притиснати едно до друго и опасани многократно от истински мрежи от гигантски корени, подаващи се над земята от всички страни, и от жилави лиани, които устояваха на брадвите на нашите хора.

Гигантски бамбукови дървета се издаваха над земята с тясно притиснати дънери, разделяха се нагоре и образуваха към върха широки, красиво разположени корони. Групи дървесна папрат сплитаха листата си с дантелените листа на дивата фурма. Смокини с белезникави листа отдолу и на кафяви точици отгоре, акации от вида „жирафа“, други, „зъбовидни“, с опасни бодли по стеблата, грамадни срамежливи мимози, които бързо притваряха листата си при най-малкия допир на крилата на някое насекомо; високи бакинии с чудновати извити на зигзаг клони, огромни банани, истински гиганти на африканската гора, които с право оспорват първенството на баобабите — ето през каква гора трябваше да се движим.

Минавахме от гъстак на гъстак и след около половин километър, все така водени от виковете, които не спираха нито за миг, на една полянка се оказвахме пред малка група негри, въоръжени с дълги копия и бойни секири. Изглежда, че бяха в засада.

Щом ни видяха, скочиха на крака. Един от тях тръгна към нас, като ни направи приятелски знак, сякаш искаше да ни увери, че няма от какво да се боим. Ако се съди по дрехите, които носеше, този негър трябва да беше вожд на племето. Както всички малки южноафрикански владетели, които имат манията да подражават маймунски на белите хора, тази важна личност носеше на главата си някаква стара баретка на морски офицер с разкъсани вече златисти ширити и цял букет от щраусови пера отгоре. Тялото си бе вмъкнал в дълго палто с червени дантелени украси, бивша ливрея на някой кочияш, стигнала кой знае по какви чудни пътища и след какви необикновени приключения до този далечен африкански кът. Краката си бе скрил в неузнаваеми вече моряшки панталони в плачевно състояние, непозволяващи да се открие какъв цвят са имали преди, тъй като бяха потънали в мазнини, кръв и засъхнала кал.

Не му липсваха и ботуши. Негово негърско величество обаче, вместо да ги обуе, ги беше окачил на пояса си. Аз тръгнах към него и го поздравих, като снех шапка.

Той отвърна на поздрава ми, като завъртя във въздуха една голяма палка от голям тъпан, с посребрена метална топка на върха, а после каза на кафърски език, който аз познавах твърде добре:

— Добре дошли, бели хора. Катико е щастлив, че ви вижда и може да ви покани в селото си.

— Благодаря, вожде — отговорих аз, едва сдържайки смеха си пред тази карикатура. — Много ни е приятно да приемем гостоприемството, което ни предлагаш, още повече че сме доста уморени и гладни.

— Ако искате, още сега ще ви отведем в селото ми, но ще ми бъде неприятно, ако белите хора не вземат участие в нашия голям лов.

— Твоите хора на лов ли са?

— От снощи е готов капанът и сега подкарват животните към него.

— Ние няма да пропуснем това зрелище — казах аз. — Приятелите ми никога не са виждали лов с капан.

— Нека белите хора ме следват. Пушките им могат да ни бъдат полезни, когато дойде моментът да се бие дивечът. Тази вечер ще имаме изобилен лов.

Направи знак и му донесоха една кратуна, пълна с бира от ферментирало сорго^[2]. После всички потеглихме през гората, която кънтеше от остри, бързо приближаващи се викове.

Големият лов бе започнал и цялото племе, разделено на две части — едната в гората, а другата в тревистата равнина, която се простираше оттатък хълмищата, — напредваше и затягаше кръга, за да принуди дивите животни да се хвърлят в капана.

Докато виковете все повече и повече се усилваха, вождът и свитата му ни преведоха през пътеката и скоро пред очите на изумените ми приятели се показаха първите огради на грамадния капан. Да ви обясня с няколко думи в какво се състои този капан, който кафрите и бекуаните от Южна Африка често употребяват, за да си набавят дивеч в изобилие и без да се излагат на големи опасности.

Представете си две огради, направени от двуметрови колове, много здраво забити в земята и свързани помежду си с лиани.

Тези огради, всяка от която е дълга по три-четири километра, се простират без никаква цепнатина през цялата равнина, образувайки едно грамадно V, отворът на което е равен на дължината на едната страна.

Тези две полегати линии, вместо да се съединят напълно, когато стигнат до края на ъгъла, се продължават успоредно и образуват един здраво заграден път, дълъг шестдесет-седемдесет метра и широк към двадесет. На края на този път се намира една яма, която има около двеста квадратни метра площ и четири метра дълбочина. По краищата на ямата са препречени дървесни стебла. Те образуват над оградите издадена напред издигнатина, чието разположение прави невъзможен всякакъв опит за изплъзване. Най-после един пласт тръстики, покрити с трева и листа, покрива отвора, в който неминуемо ще се спуснат животните, които поемат пътя между двете огради.

Ловците се събират колкото се може повече и се отправят на пет-шест километра далече от краищата на двете огради, като образуват грамаден полукръг. После напредват бавно към отвора на оградите и непрекъснато надават бесни викове. Животните, изплашени от виковете и от ударите на копията, които се сипят върху тях, не си правят труд да; пробият тяхната редица. Бягат, без да мислят, право към капана, навлизат между двете полегати огради и само от време на време се опитват да се обърнат назад, виждайки, че става твърде тясно. Но вече е много късно. Тук има скрити ловци, те стават и изведнъж като орда демони размахват копия, бият напосоки животинската маса, а тя, изплашена и невиждаща друг изход, се хвърля в тясната пътека, която води към ямата.

Нещастните животни се устремяват неизбежно нататък и падат едно върху друго, докато целият ров се изпълни с живо месо, върху което минават останалите.

Тъкмо на това последно място се бяхме настанили ние и така можехме да следим всички прояви на този лов и да вземем дейно участие в него, без да се излагаме на никаква опасност.

Тъй като ямата беше изкопана отчасти в равнината, отчасти в гората, ние можехме да се разположим удобно под сянката на големите дървета.

След два часа търпеливо чакане видяхме големи облаци прах, вдигнат от бягащите животни, които бяха изненадани в скривалищата си. После се показаха голям брой черни точки, които преминаха равнината и навлязоха в гората. Ловът започна по цялата линия.

Изящният авангард на сивите овни вече пристига с несравнима пъргавина. Ето наконгите с извитите рога и със синкава козина. След тях няколко камилски птици вървят глупаво, като се сблъскват с едно стадо жирафи, които навлизат с лек тръс, сякаш разузнавателен патрул от лека кавалерия. Скоро обаче, обхванати от внезапен ужас, разтърсват малките си глави, извиват опашките си като тирбушони и се спускат в галоп сред цял ескадрон от зебри и куаги.

Куду, рисове, цечи също пристигат, следвани от свирепо стадо биволи със заплашителни рога и налети с кръв очи.

Антилопите са по-многобройни. Най-различни видове с най-неочаквани форми се появяват пред нас. Любопитството ни все повече и повече расте и вече забравяме, че и ние сме страстни ловци.

Засега редицата няма размирен вид. Донякъде ги смущава само това, че са събрани и смесени по толкова необикновен начин. В това време полукръгът на ловците се стеснява бавно, но с неумолима точност. Виковете вече стават все по-ясни и безпокойството на тези безобидни с изключение на биволите животни се превръща в страх.

Първите забелязват живия плет и се поспират за миг, за да преминат с бързината на метеор пътя между двете огради. Блъскат се едно в друго, подтиквани от потока на новоприиждащите. Падат, вдигат се и продължават да бягат, изплашени още повече от преди.

Но биволите, зебрите и куагите имат по-неспокоен темперамент от другите. Те се опитват да се отбият от пътя, по който вървят останалите животни, и отказват да поемат между оградите, които все повече и повече се стесняват.

Изведнъж те се обръщат встрани и искат да изскочат към ловците.

Негрите, скрити зад изкуствено приготвените храсти, изкачат с невъобразим шум. Размахват копията си и неочаквано изпречват пред бегълците дългите си и чудновато нашарени щитове, а ние се залавяме за пушките.

Появата на човека ужасява животните до краен предел. Биволите пръхтят и се спускат срещу негрите. Ударите им се отбиват с пъргавина, достойна за испанските тореадори.

Копията свистят във въздуха и безшумно се забиват в хълбоците на животните. Куагите и зебрите се мъчат да разчупят със зъби прътите, чиито остриета разкъсват месата им.

Ние откриваме огън. Един бивол и две зебри падат смъртно ранени.

Ловците притичват с всичка сила. Дивите викове се удвояват и животните, обхванати от неописуем ужас, се хвърлят най-после към пропастта. Жирафи, биволи, камилски птици, антилопи се блъскат и се тъпчат.

Пред очите ни е гора от рога — прави, остри, дебели, тънки, широки, извити или на спирали. Те се вълнуват, блъскат се, преплитат се. После отеква затрогващ болезнен стон.

Лекият пласт стебла, който покрива ямата, се събаря и трапът се напълва само за миг. Сега вече животните представляват купища счупени крайници, разбити черепи и изтърбушени хълбоци.

Ония от тях, които не са убити изведнъж, се размърдват на дъното и в последни предсмъртни гърчове повдигат цялата маса трупове, под която се измъчват.

Негрите, възбудени от дългия бяг и опиянени от кръвта, нанасят удари по бегълците, които се спасяват, минавайки по телата на падналите в ямата. Радостта им се превръща във възторг, в безумие. Самите ние не пестим куршумите, а поддържаме непрекъснат огън.

Плячката беше огромна. След като и последните животни преминаха, негрите разчистиха грамадната яма и преброиха повече от шестдесет глави диви животни, между които имаше биволи, зебри, куаги, камилски птици, гну и разни видове антилопи. Нужни бяха четиристотин души, за да пренесат до селото тая грамада месо.

Любезно поканени от вожда, ние приехме да останем поне двадесет и четири часа при тях, за да вземем участие във величествения банкет, който се готвеха да устроят.

Селото беше доста голямо, с повече от три хиляди жители, а също и твърде живописно. Голяма част от колибите му бяха обширни и заобиколени от грижливо обработени градини, потънали в сянката на величествени мимози и гигантски смокини.

Едва дочакахме залез слънце и запалиха огромни огньове из селото. Цели животни бяха сложени да се пекат под грижите на голяма армия новопроизведени готвачи.

Оставям на вас да си представите каква огромна работа извършиха зъбите на тези негри, които не дочакаха даже всичко да се опече както трябва. Струва ми се, че след австралийците не съществува народ, по-ненаситен от негрите. Когато има какво, негърът яде с невероятен апетит и не престава, докато не почувствува, че ще се пукне.

След гигантските късове вкусно печено месо последваха истински потоци соргова бира, които още повече допринесоха за развеселяването на селото.

Вождът, в желанието си да отпразнува нашето присъствие, устрои в наша чест нощно представление с двубой, надбягвания, борби, стрелби, пантомими и други упражнения, с които се славят негрите.

Серията номера завършиха с необикновен танц, изпълнен от самия вожд. Донесоха му грамадна тиква, боядисана в бяло, върху която местни таланти бяха изрисували с черна боя очи, уши, нос и уста. Вождът я сложи на главата си. После се вмъкна в един вид бъчва, направена от преплетени жилави пръчки. Останаха да се виждат само ръцете и краката му. Бъчвата също беше боядисана в бяло и черно, само че беше украсена с волски опашки и щраусови пера, а по диагонала бе опасана с широка лента от червен вълнен плат. Така стъкмен, вождът достигаше върха на чудноватото.

Негрите се разположиха в две редица и започнаха да пеят някаква еднообразна песен, като същевременно пляскаха с ръце.

Вождът застана на двадесет и пет-тридесет крачки от чертата и започна една необикновена сцена, в която играеше ролята на разярен див звяр. Скачаше, махаше с ръце, тупаше с крак по земята сред нестихващите аплодисменти на негрите, които увеличаваха още повече хореографската му страст. Това трая половин час. После, уморен, изтощен, захвърли тиквата и бъчвата настрана, дойде при нас и изпразни на един дъх цяло шише бира.

Нощният празник продължи до късно. Накрай всички се оттеглиха преуморени в колибите си. На нас бе предложена удобна колиба, разположена до тази на вожда. Настанихме се в нея и починахме спокойно.

На другия ден закусихме добре и напуснахме гостоприемното сено, за да продължим пътя си към Ситандския краал.