Емилио Салгари
Пещерите на съкровищата (2)

Глава II
ЛЕГЕНДАТА ЗА ПЕЩЕРИТЕ НА СЪКРОВИЩАТА

Запалих лулата отново, глътнах още една глътка уиски и продължих разказа си:

Има вече тридесет години оттогава. Един ловец на име Еванс, който страстно се интересуваше от преданията на тези страни, ми разказа, че през време на ловните си походи в земите на матабелите чувал местното население да говори за несметните богатства, които от векове се намират в някакви си пещери, разположени в полите на така наречените днес Сулимански планини.

Един врач от страната на маникосите му беше разказал между другото за многобройния и войнствен кукуански народ, който живее около тези планини. Културата му била сравнително твърде напреднала и била пренесена там от белокожи, които преди много го дини дошли и живели на тази земя.

Тогава още не бяха открити баснословните трансвалски мини и аз отдадох съвсем малко вяра на легендата, която този приятел ми разказа. Но двадесет години по-късно чух отново да се говори за богатствата на Сулиманските планини.

По това време се бях впуснал в приключения отвъд земята на маникосите и тъй като бях повален от треска, трябваше по неволя да спра в едно мизерно селце, наричано Ситандския краал^[1].

Там бях вече от няколко седмици, когато един ден пристигна португалец, придружен от слугата си — мелез, или както ги наричат, мулат.

Да ви призная, аз никога не съм обичал португалците. Те са същинска напаст за тези страни, тъй като почти всички повече или по-малко се занимават с търговия на човешко месо, т.е. на роби.

Този португалец обаче се различаваше твърде много от останалите си съотечественици Имаше вид на честен човек. Държеше се като добре възпитан и образован. Попитах го и научих, че се нарича Жозе да Силвестра и че има чифлик на брега на залива Делагоа.

Тъй като свързахме тясно приятелство, той дойде след няколко дни да ме поздрави, като ми каза:

— Сбогом, сеньор. Ако се върна, ще бъда най-богатият човек в света и ще си спомня вашето гостоприемство.

После се отдалечи в западна посока заедно със слугата си. Аз не отдадох голямо значение на думите му, даже го взех за побъркан или смахнат.

Една седмица по-късно, както си седях и глождех скелета на едно пиле, вперил поглед към пустинните пясъци, които неумолимото слънце силно нагорещяваше, забелязах на върха на една могила на около триста крачки от мен човешка фигура. Катереше се трудно, падаше и ставаше, като правеше отчаяни усилия да се придвижва напред. Вгледах се по-внимателно и открих, че наистина беше човек, и то европеец, ако се съди по дрехите му.

Когато стигна на няколко крачки от мен, познах в негово лице португалеца, който бе тръгнал с намерение да ЕО върне най-богатия човек на земята.

Нещастникът не приличаше на себе си. Беше бледен, разстроен, отслабнал до неузнаваемост.

Щом ме забеляза, каза с откъслечни думи:

— Вода!… За Бога… вода!… Дайте ми вода!

Бях станал, за да му се притека на помощ. При тези думи отидох и взех едно шише вода. Подадох му го, като го посъветвах да пие по малко. Той обаче го изпразни на един дъх — толкова силна жажда го бе измъчвала в пустинята.

Поради тази неблагоразумна постъпка той падна изведнъж като подкосен. Повиках моите хора и го пренесохме в палатката ми, където положих за него най-нежни грижи, докато се съвземе.

Положението му обаче беше такова, че не можехме да се надяваме да го спасим.

Обзет бе от силна треска и пристъпи на бълнуване, през време на които ми говореше за планини, пустини, негърски племена, пещери, пълни с диаманти, и за някакъв тайнствен документ, който се намирал у него.

Когато се поуспокои и притихна, заспах, тъй като и аз не бях още напълно оздравял.

На другия ден го видях да седи на кожата, която му служеше за постелка, протегнал ръце към голямата пустиня и още по-разстроен от преди.

Като ме съзря, усмихна се тъжно. После посочи с пръст пламтящите пясъци и ми каза:

— Там са богатствата, но едва ли някой ще отиде да ги прибере.

После направи знак да се приближа до него и продължи:

— Аз умирам, приятелю.

— Не мислете така — казах аз. — Ще ви лекувам и ще видите, че скоро ще възвърнете силите си.

— Не, няма да оздравея. Твърде много страдах в пустинята и чувствувам, че малко ми остава да живея.

Не възразих, понеже и аз бях сигурен, че няма да го бъде за дълго.

Португалецът помълча малко, загледан в пустиня та, после ме попита:

— Какво помислихте за мен, когато ви казах, че ще се върна най-богатия човек в света?

— Че отивате да получите някакво несметно наследство — отговорих аз. — Но оставете на мира богатствата и гледайте да си починете.

— О! Цяла вечност ще си почивам — каза той с горчива усмивка. — Слушайте, приятелю, вие винаги сте бил така добър към мене; два пъти вече ме приютявате под вашата палатка; сега аз искам да ви поверя една тайна, която може някой ден да ви направи безкрайно богат.

— Каква тайна?

— Чувал ли сте да говорят за пещерите на Сулиманските планини?

— Да — отговорих, гледайки учудено умиращия. — Чувал съм да разказват една необикновена легенда.

— Не е легенда. Истина е. Тези пещери съществуват. В тях се намират баснословни богатства, скрити там от незапомнени времена.

Разкопча ризата си и измъкна някакво парче плат, което на пръв поглед изглеждаше като лист тютюн — толкова беше потъмняло. На него имаше някакви думи и знаци, писани с керемиденочервено мастило.

— Какво е това? — попитах зачудено.

— Скъпоценен документ. Можете ли да четете какво е писано на него?

— Но това са неразбираеми думи.

— Португалски са.

— Не зная този език.

— Няма значение. Ще накарате някой да ви преведе това, което е написано на документа.

Един от моите предшественици, който носеше моето име, Жозе да Силвестра, знатен португалец, беше принуден по политически причини да напусне страната и да се засели на нос Добра Надежда. Това е било, забележете добре, преди триста години. Не зная по какъв начин той е станал притежател на някакъв твърде стар папирус и след дълги години търпеливо изучаване успял да го разчете. Този папирус се отнасял до съкровищата, скрити в пещерите, които се намират в полите на Сулиманските планини — същите планини, които вие виждате ей там долу, на края на пустинята, точно срещу палатката ви.

Моят предшественик, уверен, че ще може да стигне целта и да вземе съкровищата, тръгнал, този път придружен само от няколко слуги. Обаче смъртта го грабнала тъкмо тогава, когато стигнал до пещерите. Само няколко слуги се върнали и предали на семейството му поверения им документ.

След толкова години аз открих отново този документ и реших да потегля, за да завладея тези съкровища. Но както виждате, не бях по-щастлив от предшественика си.

Вземете този документ и си послужете с него. Няма да ми потрябва вече за нищо. Смъртта се приближава към мен с бързи стъпки.

Като каза това, той падна в леглото си и започна да бълнува. Състоянието му бързо се влоши и след два часа животът му угасна.

Погребахме го в земята и затрупахме гроба с едри камъни, за да не го изровят и разкъсат чакалите и хиените. Няколко дни след това напуснах Ситандския краал, отнасяйки със себе си скъпоценния документ.

— Пазите ли го още? — попита ме господин Фалконе, който бе слушал с внимание цялата история.

— Да.

— Във вас ли е? — попита живо поручикът.

— Почакайте един момент — казах аз. — На връщане от Дюрбан накарах един стар португалец, който се готвеше да се качи на парахода и да замине за Европа, да ми го преведе. Не исках новината да се разнесе из страната и някой друг да се възползува и ми отнеме съкровищата, които лежат в пещерите на Сулиманските планини.

Оригиналът на документа е вкъщи, затворен в касетка. В мен обаче имам препис.

— Пречи ли ви нещо да ни го покажете? — ме понита генуезецът.

— Не, господине, ето го!

Извадих от потфейла си копието на документа, оставен ми от нещастния португалец, и го показах на двамата приятели, като им обърнах внимание върху написаното.

— Четете — каза ми господин Фалконе.

И аз зачетох:

Аз, Жозе да Силвестра, умиращ от глад в малката пещера, където няма нищо друго освен сняг, на север от върха, който се издига между двете големи планини, наречени Себа, съставям този документ в 1590 г. Пиша върху парче от моята дреха, тъй като не разполагам с никакъв пергамент, и си служа с подострена кост вместо перо и с кръв вместо мастило.

Ако моите слуги намерят този документ, нека го занесат на приятеля ми… (тук името беше нечетливо).

Нека приятелят ми направи този документ достояние на краля, който да изпрати войници да завладеят пещерите на съкровищата. Ако експедицията успее да премине пустинята и да победи войнственото племе кукуана, което е дяволски хитро, кралят ще стане най-богатият от всички европейски владетели.

Удостоверявам, че видях със собствените си очи диамантите, натрупани в пещерата, разположена зад тази, която се нарича Бяла смърт и която посочвам на скицата.

Ако злата вещица Гагул, която ме следеше на всяка стъпка, не бе ме предала, аз щях да стана безкрайно богат. Но сега най-голямото щастие за мен би било, ако можех да се измъкна жив от пещерата на съкровищата.

Ония, които биха пожелали да дойдат тук, нека да следват пътя, посочен в този документ. Нека преминат снеговете на планината, която се издига вляво, и така да вървят, докато стигнат големия път, който се разкрива сред долините. Този път, изглежда, е дело на римляните или египтяните. Стигнат ли билото на северния склон, ще намерят пещерите.

Столицата на кукуанския цар се намира на три дни път от планините.

Нека кралят да отмъсти за предателството на Гагул.

Молете се за мене!… Прощавайте!…

Когато прочетох документа, в кабинета настъпи дълбока тишина. Генуезецът и поручик Гуд бяха потънали в дълбоки размишления и сякаш още ме слушаха.

Най-после морският офицер наруши мълчанието:

— Твърде много съм пътувал — каза той. — Слушал съм какви ли не предания и истории, но такава не бях чувал.

— Историята на този португалец, умрял преди триста години, е наистина твърде необикновена — добави генуезецът.

— Надявам се, че господин Алан не ни разказва приказки. Има пътници, на които прави удоволствие да говорят измислици.

— Господине — отвърнах аз малко засегнат, като взех обратно документа си. — Не съм навикнал да говоря празни работи. Пък и никой не ви задължава да вярвате това, което чухте и видяхте.

Като казах това, тръгнах да си вървя. Но генуезецът ме задържа, поставяйки, приятелски ръка на рамото ми.

— Ех, господин Кватермен — каза той като се усмихна. — Простете ми, че се показах твърде много искрен. Но признайте, че историята е твърде невероятна. Съмнявам се, че и вие бихте ми повярвали, ако аз ви я бях разказал.

— Имате право — отвърнах аз, успокоен от промяната. — Обаче, ако се съмнявате в достоверността на документа, щом като стигнем в Дюрбан, ще мога да ви покажа оригинала, който ми остави португалецът. Уверявам ви, че това, което ви разказах, е точно така. Освен това има още един, който е знаел нещо за тази история и който вече е потеглил да търси прочутите пещери на съкровищата.

— Кой?

— Брат ви.

— Моят брат?… Сигурен ли сте в това?

— Слушайте — както ви казах, господин Невил водеше със себе си един кафър, метис, на име Джим, твърде интелигентно и смело момче. В деня, когато брат ви се готвеше да тръгне, кафърът дойде да се сбогува с мен и ми каза:

— Бихте ли ми дали, баас^[2], малко тютюн, преди да предприемем голямото пътуване?

— Но къде отивате? — го попитах. — Слонове ли ще ловите?

— Не, баас. Отиваме да търсим нещо по-добро.

— Някаква златна мина?

— Още по-добро — отговори той.

Аз бих искал да узная какво ще търси господин Невил, но не исках да бъда нахален и си замълчах.

— Баас — подхвана метисът след известно колебание.

Аз се престорих, че не го чувам, и давах вид, че гледам към воловете си.

— Баас — повтори метисът.

— Какво има? — го попитах.

— Ние отиваме да търсим диаманти.

— Диаманти! — възкликнах аз. — Но, момчето ми, вие отивате там, където няма да ги намерите, Диамантените полета се намират тъкмо в противната посока на тази, която се готвите да вземете.

— Ние не отиваме в полетата, баас. Не сте ли чували никога за Сулиманските планини?

— Чавал съм.

— Чували ли сте за пещерите, които се намират там?

— Да, чувал съм тази легенда.

— Не е легенда, господарю. Аз познавах една жена, дошла от ония страни с едно дете. Тя ми разказа, че там, в планините, се намират пещери, пълни с диаманти.

Аз бях разбрал даже твърде добре целта на пътуването им и понеже се боях, че ще ми отнемат съкровищницата, която рано или късно исках да открия, опитах се да го изплаша, като му казах, че няма да излезе жив от пустинята и няма да намери нито един диамант.

— Може би няма да се върнем вече — ми отвърна той. — Но моят господар е уверен в съществуването на тези богатства и не ще обърне гръб на никаква опасност. И без друго ще умрем. Малко по-рано или по-късно, няма голямо значение. Ще видим какво ще намерим в тези страни.

— По-скоро лешоядите ще намерят месата ви.

— Може и да сте прав, но ние все пак ще отидем.

Един час по-късно господин Невил потегли, след като продаде на един холандец воловете и колите си. Преди да навлязат в пустинята, Джим дойде още един път при мене.

— Сбогом, баас — ми каза той. — Не можех да си отида, без да ви се обадя за последен път. Кой знае дали няма да оставим костите си в пустинята.

— Значи не ме излъга, Джим?

— Не. Отиваме към Сулиманските планини. Господарят ми иска да търси богатство и ще отидем в ония страни да открием диамантите.

— Е добре — казах аз. — Почакай малко! Щом като вече сте решили да се отправите за страната на диамантите, ще ти дам една бележка, която може да ти бъде много полезна. Но няма да я поверяваш на господаря си, преди да стигнете Иниати, т.е. преди да бъдете на сто и петдесет километра оттук.

Върнах се в палатката и написах на едно парче хартия следните думи:

„Ако навлезете между снеговете на Сулиман, не забравяйте да се изкачвате все надясно от планината Себа и да вървите, докато намерите един голям път, който ще ви отведе в страната на диамантите.“

— Вземи — казах на метиса, като му подадох бележката. — Ти ще препоръчаш на господаря си да следва точно наставленията ми, но помни, че не трябва да го осведомяваш, преди да стигнете в Иниати. Ако ти му съобщиш по-рано, той би се върнал да ме разпитва. А аз не искам да кажа нищо повече. Тайната е моя и ще я пазя.

— Ето, господин Фалконе, какво зная за брат ви — заключих аз, като гледах генуезеца. — Както виждате, и господин Невил е чувал да говорят за пещерите на диамантите.

— Смятате ли, че е мъртъв? — попита ме той.

— Не зная, господине. Може да е умрял от жажда и лишения сред пустинята, а може и да е жив и да се е спрял в страната на кукуаните.

— Аз дойдох в Африка, за да го търся, и няма да се върна в Европа, преди да го намеря или преди да се убедя, че е умрял.

— Това е ваша работа, господине — отвърнах аз. — Ще направите това, което смятате за най-подходящо.

— Господин Кватермен, познавате ли тези места? — попита Гуд.

— Отчасти. Обаче не познавам Сулиманските планини. Гледах ги само отдалече да се разстилат отвъд пустинята, когато се намирах в селцето Ситанда.

— Много ли са далече?

— Най-малко двеста километра от селото.

— Не е кой знае колко — каза генуезецът.

— Но това са двеста километра през пустинята, двеста километра през пламтящи пясъци, без капка вода наоколо. Доколкото зная, след португалеца Силвестра никой още не е успял да ги премине.

— Ще се опитаме, господин Алан — каза решително господин Фалконе.

— Вие!… — възкликнах изумен.

— Казах ви, че съм решен да стигна при брат си. Господин Кватермен, би ли ви уплашил този път, ако ви предложа да дойдете с нас?

Аз не отговорих, а се задоволих само да погледна италианеца и морския офицер. Винаги съм бил благоразумен и нямах никакво намерение, най-малко в този момент, да се заемам с подобно пътешествие, което можеше да ми струва живота.

Когато смъртта ни потърси, няма къде да идем. Но да идем ние да я търсим без никаква полза, ми се струваше просто безумие.

— Хайде, господин Кватермен — ми каза господин Фалконе. — Какво ще отговорите?

— Благодаря ви, господине. Но вече съм твърде стар, за да се заема с такава опасна експедиция. Освен това имам син, за когото едва ли някой ще помисли, ако аз умра. Той ще бъде принуден в такъв случай да прекрати любимите си научни занимания, тъй като до ден-днешен не можах да спестя нещо и да му оставя някакво наследство.

Двамата приятели размениха отчаяни погледи.

— Господин Алан — каза изведнъж генуезецът. — Аз съм извънредно богат и мога да похарча всякакви суми само и само да намеря моя брат. Вашите услуги при това пътуване ще ми бъдат скъпоценни; определете една сума в границите на разумното и аз ще ви я броя. Даже ще направя още нещо: ще се нагърбя с издръжката на вашия син, ако вие загинете в пътуването. Помислете, че ще отидем в планините, сред които се намират прочутите пещери на диамантите. С документа, който вие имате, ще можете да ги откриете и да станете най-богатият човек на света. Аз не искам нищо от тези богатства. Ако имаме щастието да ги намерим, ще ги делите с Гуд. Решете, господине. Кажете вашите условия и ни водете през голямата пустиня.

— Предложението ви е съблазнително — отвърнах аз. — Обаче току-тъй не мога да реша. Оставете ме да помисля и когато слезем в Дюрбан, ще ви кажа дали приемам или не.

— Надявам се, че отговорът ви ще бъде благоприятен — каза генуезецът.

— Не зная — отвърнах аз.

Изпразних още една чаша уиски и се оттеглих. Тази нощ сънувах пустини, диви животни, страхотни пещери, купища диаманти и бедния Силвестра, умрял от глад сред снежните склонове на Сулиманските планини.