Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (6)

Шеста глава

Покрай брега на река Ейвън са се наредили група студенти по изкуство, подредили дървени стативи. Пред тях е Шропшър, небето, полята, реката, които те се опитват да пренесат на платно с четки и тубички боя. Сигурно са на летен курс по изкуство към местния колеж по изкуствата в Бат и най-вероятно са пристигнали чак от Тексас, за да понаучат нещо. Преподава им Лайънъл, едър брадат мъж в началото на шейсетте, който изглежда така, сякаш се е качил на машина на времето и е дошъл от далечната епоха на френските импресионисти. Престилката му е цялата оплескана в разноцветни петна, има и фишу, килнал е барета върху гъстите къдрици, които биха стояли по-добре на мъж, наполовина на неговите години и не спира да дава съвети и да поощрява учениците си.

— Този тъмен пурпур е точно на място, Санди.

Едрогърда жена се ухилва и продължава да маца в унес.

— Джордж младши, обръщай повече внимание на подробностите — изръмжава той и перва по рамото дребен възрастен мъж в бермудки. — Дай сега да видим как ще стане в цвят. — Той дръпва молива от пръстите на Джордж младши и му подава четка от конски косъм.

— Лайънъл!

Гласът ми стряска татко и той се врътва, а престилката се надува около него като парашут. Махам от дървения парапет, на който стоя облегната през последните пет минути, докато го наблюдавах гордо, и усещам как сърцето ми трепва. Много го обичам. Живея в Лондон и не се виждаме достатъчно често, особено откакто остаря. Много ми липсва. По лицето му се разлива усмивка и аз се провиквам отново:

— Аз съм, Лайънъл!

Лайънъл се вглежда през очилата към фигурата в червена тениска и къси панталонки и познава единствената си щерка.

— Хедър, миличка — провиква се той, зарязва студентите и тръгва към мен. — На това му се казва чудесна изненада! — Прегръща ме и ме притиска до себе си. — Защо не каза, че ще идваш? Да не би да си ми казала и аз да съм забравил? — Той извива очи. — Все повече забравям. Розмари се притеснява, че съвсем одъртях и оглупях — признава той и избухва в смях.

Той ми се радва, а аз се правя, че не съм чула името на мащехата.

— Извинявай, беше спонтанно решение. Брайън ми даде свободен ден, от сервиза ми се обадиха, че колата ми е готова, затова реших да дойда и да те видя.

Донякъде беше точно така. Тази сутрин, когато се събудих, реших, че трябва да се махна от Лондон поне за един ден. Освен това много ми се искаше да се видя с татко. Не се обадих предварително. Беше нарочно. Не исках Розмари да разбере, че ще идвам. Ако знаеше, щеше сигурно да измисли, че си имат уговорка да ходят някъде, или да се извини, че пак има мигрена, или да отложи за следващия уикенд. А така нямаше как да прецака нещата. Нямаше да има подобни проблеми, ако не се беше омъжила за татко.

— Чудесно, чудесно — грее Лайънъл, пуска ме от мечешката си прегръдка и се обръща към студентите, които ни наблюдават с огромен интерес. — Дами и господи, искам да ви представя красивата си дъщеря Хедър.

— Здрасти — проехтява хор с типичен тексаски акцент.

Усмихвам се глупаво. Татко винаги ме представя като нещо безценно. Дори си носи моя снимка в портфейла и я показва на напълно непознати. Да не говорим, че става дума за ученическата ми снимка, още от времето, когато бях на тринайсет и носех шина.

— Тя е фотографка — продължава гордо той.

— Браво — ахват възхитените му слушатели.

Господи! Стягам се в очакване да чуя обичайните въпроси за манекенки и модни снимки за „Вог“. Знам, че ще останат разочаровани, когато призная истината. Хората обичат да им разказваш за екзотични места, да опишеш бедрата на Кейт Мос, а не за сватбата на някой си в гражданското в Брикстън.

Този път апетитът на баща ми ме спасява. Вади часовника, който носи на ланец, и отваря капачето.

— За днес приключихме, дами и господа — заявява той. — Вече е дванайсет и половина. Време е за обяд.

Връщаме се да обядваме у нас. Къщата е като излязла от роман на Джейн Остин, разположена високо на хълм в центъра на Бат, откъдето се разкрива великолепна гледка към околните села. Построена е от камък с меден цвят, прозорците са огромни и гледат към градината, пълна с рози, към беседката и поляна, окосена със съвършена прецизност. Който и да я погледне, не може да отрече, че къщата е истинска прелест.

Аз обаче я мразя. Тя е на Розмари и също като стопанката е студена и неприветлива. Преди двамата с татко да се съберат, той живееше в уютна къща в Корнуол с неравни стени, с малки прозорчета и сламен покрив. Сега ходят там само през ваканциите или когато се събираме цялото семейство, а Розмари всеки път се оплаква, че била прекалено малка за мебелите й.

Просто иска да каже, че къщата й напомня за майка ми.

Лайънъл я купи, когато поставиха диагнозата на мама. Надяваше се по-топлият климат и морски въздух да й се отразят благотворно, затова продаде дома ни в Йоркшир и цялото семейство се пренесохме на стотици километри на юг в Порт Айзък. Двамата с Ед бяхме още деца и никак не ни беше приятно да ходим другаде и да загубим всичките си приятели, футболния отбор „Лийдс“ и Фред, любимия териер, когото погребахме в задния двор. Мама се влюби в новия дом и радостта й се оказа заразна, така че успя да промени мнението ни, макар диагнозата да остана същата. Тя почина три години по-късно.

— Колко ще останеш?

Бяхме седнали на масата в кухнята. Тримата сме. Баща ми, аз и мащехата, която ме посрещна с целувка със свити устни, а след това се оплака, че нямало достатъчно храна и трябвало да отиде до супермаркета.

— Не очаквах гости.

Усмихна се криво и едва успя да потисне обвинителните нотки в гласа си.

Обърнах се към татко, който тъкмо си режеше дебело парче сирене „Бри“, едрите му ръце стиснали ножа като трион.

— Само днес ще остана — отвръщам аз. — Довечера трябва да съм в Лондон.

— Довечера ли? — По лицето му пробягва разочарование.

— Жалко — гука успокоена Розмари.

Не може да ме заблуди. Знам, че е на върха на щастието.

— Ясно, сетих се! — Лицето му се озарява и Лайънъл стоварва юмрук върху масата. — Имаш среща с някой младеж.

— Не е точно среща — признавам аз и посягам към чепката грозде върху дъската за рязане. Пъхвам зърната в устата си едно по едно.

— Да не би още да тъгуваш за онзи негодник?

— Той се казва Даниел — напомням му спокойно аз. Чак сега, година по-късно, успявам да изрека името му, без да се задъхам, сякаш съм се гмурнала в дълбокия край на басейна и се опитвам да стигна до повърхността. — Не тъгувам, разбира се. Той е вече минало.

Добре де, изпратих му есемес миналата седмица, спомням си засрамена аз, но тогава бях пияна, значи не се брои.

— Когато ще се запознаем с новия?

— Лайънъл! — хлъцвам аз и отново се чувствам като момиченце на тринайсет. Тогава той ме прибираше от младежкия клуб и ме разпитваше за момчетата, докато се прибирахме пеша към дома ни на пристанището. Беше малко след като мама почина и той трябваше да ме преведе за ръка през пубертета, да стане свидетел на първите ми срещи с момчета, да се заеме със секс образованието ми. И двамата научихме много.

Лайънъл не беше типичният баща — още когато бяхме малки, двамата с брат ми научихме, че той отговаря на Лайънъл по-бързо, отколкото на татко, въпреки че когато беше в кабинета си и рисуваше, не се мяркаше дни наред и не отговаряше, независимо кой го викаше, така че му се видя нанагорно, когато остана сам с двете деца. На този мъж, който никога не беше сменял пелени, изведнъж му се наложи да купува дамски превръзки за подрастващата си щерка.

Избутахме някак този период. Тогава, когато един път се бях заключила разплакана в банята и пробвах първия си спортен сутиен, той ми каза, че след като сме преживели загубата на съпругата и майката, ще се справим с всичко.

Включително и настоящия обяд.

— Прекалено заета съм с работата си, за да си търся приятел.

— Хедър е отдадена на кариерата жена — отбелязва Розмари, изстисква лимон върху пушената сьомга и поставя парче върху сухара. Наблюдавам я как отхапва деликатно. Въпреки че няма и един излишен грам, Розмари винаги много внимава за фигурата си. Сигурно гледа да не изчезне.

— Шефът ти не спира да те юрка, а? — мърмори Лайънъл и отхапва от сиренето.

— Има такова нещо — отвръщам уклончиво аз и решавам, че няма смисъл да споменавам, че може и да остана без работа. Не ми се иска да го притеснявам, нито пък да давам на Розмари нови амуниции, които да насочи срещу мен. Ако чуя още веднъж за Анабел, дъщеря й, която е само една година по-голяма от мен, но е щастливо омъжена за Майлс, „голям играч“ в ситито, и двете им очарователни дечица, мезонетът и бавачката, която говори френски, сигурно ще… Не знам какво точно ще направя, но сигурно ще измисля нещо.

Поглеждам мащехата, която приглажда светлорусата си коса, както винаги прибрана в безупречен кок, и не мога да не се запитам дали ако мама беше жива, щях да споделям с нея тревогите си и да я моля за съвети. Дали щеше да ми се иска да ме приласкае и прегърне.

— Много обичам сватбите! — Розмари ме изтръгва от мислите ми, защото пляска с ръце като дете. — Така ти завиждам. Сигурно работата ти е много романтична.

Стресната от неочаквания комплимент, просто не знам какво да кажа. Двете с Розмари не си разменяме комплименти: разговорите ни са като словесна борба, по време на която всяка се опитва да извади от равновесие другата. Много е изтощително. Понякога ми се иска да поклюкарстваме за сериала „East Enders“^[1], да обсъдим новата кувертюра, която е купила, както правят Джес и майка й. Но пък Розмари не ми е майка.

Поглеждам я с тъга и усещам как гърлото ми се стяга. И никога няма да ми бъде майка.

— Не бих казала — започвам колебливо аз. — Аз отивам, за да снимам, а след като съм ходила на толкова много сватби, те започват да си приличат и не успяваш да ги различиш.

— Няма да е така с твоята — намеква тя и поглежда Лайънъл като влюбена булка.

Сгърчвам се на стола. Не мога да търпя, когато Розмари се разлигави около Лайънъл.

— Може би — отвръщам с нежелание аз. Да се съглася с Розмари е все едно да се призная за победена, но този път решавам нещо друго. Може би греша за нея. Може би, както казва Лайънъл, тя наистина иска да се сприятелим.

— Няма значение, мила. — Тя посяга към виното и ме погалва по ръката. — И твоят ред ще дойде.

Не го казва заядливо, просто се опитва да бъде мила, нали?

— Искате ли още вино? — пита тя и долива в чашата си, а след това вдига бутилката.

— Да, много е хубаво — усмихва се доволно Лайънъл.

— Истината е, че сама съм решила да остана сама, не е защото няма с кого да излизам. Много мъже ме канят — обяснявам небрежно аз.

— Сигурно, красиво момиче като теб, как няма да го канят — съгласява се за моя огромна изненада Розмари. Значи наистина се опитва да се държи мило. Очевидно аз съм параноичка. — Въпреки че по моето време беше различно. Ако не си омъжена до трийсет, всички те сочат с пръст и те наричат стара мома.

Опа. Виждате ли какво става, когато ти приспи вниманието? Веднага ме клъвна.

— Сега е различно, любов моя — отвръща Лайънъл и се пресяга към картофената салата, а след това си сипва няколко резенчета шунка, без дори да забележи, че жена му и дъщеря му всеки момент ще подпалят Трета световна война. — Времената се промениха. Хедър сигурно ги пропъжда като досадни мухи, нали? — Той ме поглежда с много обич. За Лайънъл аз съм най-красивата, най-талантливата и интелигентна жена на планетата.

— „Много“ може и да е малко преувеличено — признавам аз, почувствала вина заради обожанието, което струи от очите на Лайънъл. — Но не е там работата.

— Така ли? — припява Розмари и отпуска длан върху ръката на баща ми. Всеки друг би го приел за жест на обич, но на мен ми се струва като знак за притежание. Не знам защо не си е сложила табела на врата, на която да пише „Дръжте се на разстояние, той е само мой“.

— Изобщо не е там въпросът — повтарям натъртено аз. — Работата е там, че… — започвам аз и млъквам. Вече не съм сигурна каква е цялата работа. Разбирам, че нямам никакъв шанс да спечеля битката, поглеждам Розмари с пламнало лице и признавам поражението.

Поне за момента.

След като обядваме, излизаме навън, за да пием ликьор на поляната отпред и да поиграем шах. Лайънъл е запален шахматист и е направил гигантска шахматна дъска на терасата. След като Розмари се прибира, за да полегне, двамата с него обикаляме около дъската, местим фигурите и се опитваме да вкараме другия в клопка. Като баща и дъщеря сме първи приятели, ала като противници шахматисти сме върли врагове.

— Шах и мат — заявявам доволно аз и местя топа.

Лайънъл стиска лулата.

— Дрън-дрън.

Скръствам ръце и го изчаквам да обиколи съсредоточен дъската.

— Значи се признаваш за победен? — дразня го аз.

— Никога — прогърмява гласът му. Прокарва пръсти през буйните си къдрици и продължава да обикаля. — Невъзможно.

— Възможно е. — Този момент ми е безкрайно познат. Всеки път, когато го бия, той или не може да повярва, или се ядосва, а накрая пита слисан: „Мили боже, ама ти как успя?“.

Спира да обикаля, подпира ръце на ханша и по всички личи, че не може да повярва.

— Имах много добър учител — отвръщам аз както всеки друг път.

— Много си мила — мърмори той и ме гали с обич по рамото. — Бях ужасен играч, докато не се запознах с майка ти. Разказвал ли съм ти за първия път, когато играхме с нея шах?

— И двамата сте били по на осемнайсет, първа година студенти в Кеймбридж. — Знам наизуст какво е било.

— Точно така — кима Лайънъл и потъва в спомени. — Един от преподавателите ни бе организирал турнир по шах с един от момичешките колежи и аз за малко да не отида, защото съвпадаше с прослушването на роля, която исках.

— „Дукесата на Малфи“ — подсказвам аз.

— Точно така. — Той е на седмото небе, че помня. — В последната минута реших друго и се записах за турнира. Проведе се в банкетната зала. Спомням си как влязох и се изправих пред противника си. Щом я видях, седнала на слънцето, да ме чака…

— Впечатляващо червенокосо момиче, което играело шах като рускинче.

— Матира ме в шест хода. Точно шест. — Лайънъл клати глава, сякаш все още не може да повярва, дори след всички тези години.

И двамата мълчим и се наслаждаваме на спомените като на отлежало вино.

— Още ми липсва — признавам аз.

— Знам, миличка.

— Иска ми се да беше с нас в този момент.

— Ти какво, да не би да искаш да ме направиш двуженец?

Усмихвам се насила на опита му за шега. Знам, че се опитва да ме накара да се почувствам по-добре, но болката все още се усеща.

— Как само ми се иска всичко да беше по-различно.

Лайънъл пухти с лулата и ме наблюдава със светлосивите си очи. Същите като моите са, с форма на бадем, с малки тъмносини точици около ирисите.

— Не бива да си пропиляваш живота в напразни желания, Хедър.

Той е много сериозен, но това не ме възпира да попитам:

— Защо?

Той изпуска кръгче от дим с крайчеца на устата.

— Защото животът е прекалено къс, за да се пилее. Майка ти ме научи. — Той замълчава и вдига поглед към една птица, която увисва във въздуха, за да се гмурне във водата. — Някъде четох, че вчера е минало, утре е тайнство, а днешният ден е дар. Затова наричаме днешния ден дар божи.

Опитвам се да осмисля думите и разбирам колко са точни.

Кой ли философ го е казал? Сигурно някой будистки монах или някой духовен лидер, прекарал целия си живот да твори добри дела и да раздава обич на хората. Някой, който е живял, без да притежава дори една вещ. Сигурно човек, който не е имал дори един чифт обувки, камо ли суперскъпи сандали, които са се озовали в боклука.

— Кой го е казал? — питам аз изпълнена със страхопочитание. Все още вперил поглед в птичето, той отвръща:

— Струва ми се, че беше Джоан Колинс — признава той, преплита пръсти с моите и ме повежда към къщата.