Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (28)

Двайсет и осма глава

Следващата сутрин предвещава поредния прекрасен августовски ден. Също като котка на слънце, Порт Айзък примижава, а калдъръмените улици и бели къщи намигат под слънцето. Рано е и по-голямата част от селото все още спи. На пристанището са се сгушили рибарски лодки, а заливът с формата на подкова е пуст.

Брегът е скалист чак до Нюкей. Хората, които идват по за един ден на излет, още не са пристигнали и се виждат само белите гребени на вълните, подобни на огромни мокри маслени къдри, и се чуват писъците на чайките, които кръжат над тях.

Не всички спят. Навътре във водата се виждат фигури, които танцуват по вълните също като неуморни диаманти. Лъскавите им черни тела могат да бъдат сбъркани с моржове, но ако човек се вгледа, ще забележи, че чакат следващата вълна. Повечето местни мъже стават на разсъмване — независимо дали е лято или зима — и хукват към брега, за да използват спокойните часове.

Там е и Гейб.

Рано сутринта взе под наем борд и сега е мокър и съсредоточено гледа хоризонта. Стои така през последните няколко минути и чака вълната. Досега дойдоха няколко немощни вълни, които не ставаха, но ето че вижда нещо подходящо.

Просва се върху борда и загребва с бясна скорост. Ръцете му са като перки. Трябва да уцели момента, да е съсредоточен, да притежава необходимите умения. Също като ловец, тръгнал по следите на дивеча, той забелязва вълната в далечината и я чака да приближи, тогава изстрелва мускулестото си тяло, стъпва на борда, протегнал ръце като стоманени въжета.

Пази равновесие, на пръв поглед безпроблемно, прави зигзаг ту напред, ту назад, все по-бързо, привежда се и маневрира, докато вълната се пени над него и се опитва да го подхвърли като див кон.

Щрак.

Щом увековечавам момента, усещам истинско задоволство. През последния час все чаках тази снимка. Седнала съм на хълма край брега и наблюдавам Гейб през окуляра на „Никона“, като се опитвам да уловя истинските чувства, които го карат да обича сърфа.

Забравила съм колко трудна и трудоемка е фотографията, каква тръпка е да направиш истинската снимка. Когато завърших колежа, непрекъснато снимах — беше нещо като дишането. Трябваше да го правя всеки ден — ала през последните години престанах да снимам за себе си. Все си казвам, че е така, защото професията ми не го позволява, но истината е, че това е процес, свързан с прекалено много болка. Болката те прорязва, защото си спомняш всички мечти и амбиции, а аз не съм постигнала нито една от тях.

Все още не съм. Усещам вълнение, когато се сещам за писмото до „Сънди херълд“. Гейб го пусна в петък, така че ако имам късмет — замислям се над думата — с моя късмет, може и да получа отговор тази седмица.

Оптимизмът ми напира — същият оптимизъм, който ме накара да взема фотоапарата от нощното шкафче, където стои вече месеци наред, почистих окуляра от прахта и го взех в Корнуол. Този оптимизъм ме накара да стана днес сутринта, готова да направя снимки, които си струват.

Отново го хващам. Гейб е на вълната, но този път се вижда размазано и аз увеличавам, за да уловя лицето му. Стиснал е зъби, а морете се опитва да го обгърне със солени пръски. Забелязвам дори блясъка на очите му, сгушени под рошавите вежди. Имам чувството, че гледа право към мен и тогава…

Прас. Той пада във водата.

Стресната вдигам поглед към морето. Сега всички са като точки във водата. Оглеждам се, за да го видя, но от него няма и следа.

— Гейб! — крещя аз, изправям се и размахвам ръце, за да му е по-лесно да ме види. Не че съм притеснена. Той плува добре. Живял е близо до океана цял живот, сам ми каза, и се чувства като риба във вода. Само че теченията са доста силни тук и ако не си свикнал с тях, могат да те повлекат и да потънеш… Започвам да се паникьосвам.

— Гейб! — крещя с всички сили този път. По дяволите, ако нещо му се случи, никога няма да си го простя. Трябваше да го предупредя, да му кажа да внимава, да бъде по-предпазлив… Слагам капачето на обектива, свалям фотоапарата от врата си и хуквам надолу по хълма, без да обръщам внимание, че се подхлъзвам на туфите трева.

Сякаш ми отнема цяла вечност, докато сляза, ала най-сетне се добирам до паркинга и оглеждам брега. От него няма и следа.

Вече съм като обезумяла. Нещо не е наред. Смъквам чорапите и гуменките, захвърлям ги до мотора и прескачам стената. Тупвам върху мек влажен пясък и хуквам към морето. Останала без дъх, оглеждам водата. Наоколо има много сърфисти, но от Гейб няма и следа. Къде, по дяволите, се завря?

Паниката ми набъбва. Ами ако си е ударил главата и лежи в безсъзнание? Ами ако е ранен лошо…

Трябва да направя нещо — да се обадя на спасителите или на 999, или… Изхлипвам. Така ми се иска да е тук.

— Бау!

Трепвам и се врътвам, притиснала ръка към гърдите.

Гейб е застанал зад мен, стиска борда и се хили доволно.

Усещам огромно облекчение, последвано от сляпа ярост.

— Какви ги вършиш, мама ти стара? — разкрещявам се аз. — Изплаши ме до смърт.

— Стига де, това беше просто шега.

— Шега ли? — писвам аз. — Помислих, че си се удавил.

— Вълната ме помете, след това изплувах от другата страна на заливчето.

— Аз те търсих, виках… — Млъквам и усещам, че сълзите ми напират.

— Много си сладка, когато се ядосаш.

Поглеждам го злобно.

— А ти изобщо не си смешен.

— Разбира се, че съм смешен. Работата ми е да съм смешен. — Той се смее подигравателно. — Аз съм комедиант, нали не си забравила?

Едва ли сега е най-подходящото време да си отварям устата…

— И още нещо. Ненавиждам комедиите.

Едва изрекла тези думи, и ми се иска да върна думите назад. В първия момент той мълчи, след това пита:

— Значи мразиш комедиантите? — Той ме гледа изумен. — И мислиш, че не съм смешен?

Мама му стара. За момент се замислям дали да не опитам да блъфирам, но разбирам, че няма смисъл, и клатя тъжно глава.

— Ама хич ли?

Главата ми едва трепва, аз не смея да го погледна, но най-сетне забелязвам, че сериозните му сини очи са изпълнени с болка. Засрамвам се. Ама и аз съм една, вечно ще отворя голямата си уста, когато не трябва. Защо ми трябваше да го казвам? Тъпачка. Идиотка.

Тъкмо когато решавам, че по-зле не може да стане, Гейб отмята глава назад и избухва в смях. Буквално избухва с широко отворена уста, толкова широко, че виждам белите му мъдреци.

Наблюдавам го объркана, докато той сграбчва ръката ми.

— Може и да не съм смешен, но ти, Хедър Хамилтън, си невероятно смешна.

Чувствам се объркана и унизена.

— Мислех, че си мъртъв — негодувам аз.

Той се усмихва глупаво.

— Знам, много съжалявам. Не трябваше да се смея. — Той вдига борда, стисва го под ръка и двамата поемаме по плажа към паркинга. Вървим смълчани, докато най-сетне Гейб се обръща към мен с извити вежди. — Хайде, напрежението ме убива. Кажи ми защо не съм смешен?

Започвам да се гърча. Той няма да ме остави на мира, докато не му отговоря. Може пък да приеме малко конструктивна критика. Може дори да ми бъде благодарен.

— Гледах те, докато репетираше, и според мен не бива да се правиш на такъв, какъвто не си — признавам накрая аз.

— Кажи по-точно. — Гейб май е много обиден и аз започвам да съжалявам за откровеността си.

— Не се прави на разкъсван от терзания човек, който пуши цигара от цигара, не се опитвай да докараш онези досадни гласове и тъпи смешки. Та те всичките са свързани с отрицателни емоции и негативизъм. — Това е самата истина.

— Че комедиантите би трябвало да са гневни и недоволни — изтъква Гейб.

— Само че ти не си такъв човек. Ти си приятен, спокоен, а през повечето време — доволен от живота. — Усмихвам се. — Ти си американец. Какво очакваш? Ти си от страна, където всеки следващ ден би трябвало да бъде по-добър.

— От една страна, това е преструвка — признава той и приглажда назад мократа си коса.

— Точно това е. Всичко е преструвка. Защо не можеш да бъдеш самият себе си?

— Пръснах хиляди, за да задавам на психоаналитика си същия въпрос — опитва се да остроумничи той.

И двамата мълчим.

— Абе, не знам. — Гейб неочаквано е станал сериозен, поглежда ме и виждам, че използва резкия тон, за да се прикрива. — Май досега не се бях замислял, но може и да се окаже, че не съм смешен.

— Много по-смешен си, когато си самият себе си. Забрави изтърканите смешки и говори за себе си.

— Че кой ще иска да слуша за мен?

— Поне пробвай.

Гейб дръпва някаква хавлия, пъхната под седалката на мотора, и сяда на стената, за да си изсуши косата.

— За човек, който мрази комедията, имаш доста точно мнение — отбелязва той.

Свивам рамене.

— Много съжалявам. Имам голяма уста. Следващия път ми кажи да млъкна.

Той избухва в смях.

— И сега какво?

— Какво ти се прави?

— Аз съм лесен — отвръща той и разкопчава неопрена си.

— Какво ще кажеш да те разведа из селото, преди да се върнем да обядваме? — предлагам аз.

— Супер. Искаш да кажеш, че най-сетне ми е позволено да се правя на американски турист, така ли?

— Ти си американски турист — напомням му аз на шега.

Той навива хавлиената кърпа и ме перва.

— Млъквай, Хедър.