Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (13)

Тринайсета глава

Възможности.

— Извинете, продавате ли билети за лотарията? — усмихвам се широко на госпожа Пател, застанала зад щанда в местния магазин, докато подрежда кутиите „Малборо лайтс“. Тънките й ръце са изрисувани с къна.

Силно изненадана, тя ме зяпва. Откакто се преместих в този квартал, редовно пазарувам от нея, като се започне от шоколада и пликчетата, в които си хвърлям превръзките до тоалетна хартия и пясък за тоалетната на Били Смит. През всичкото това време нито веднъж не съм си купила билет за лотарията.

Досега.

— Разбира се — отвръща тя и прехвърля яркооранжевото сари през едното си рамо. — До прозореца. — Висящите й обеци подрънкват при всяко движение на главата.

— Благодаря. — Не успявам да прикрия тръпките на възбуда. Скривам се в ъгъла и откривам бланките, които не съм виждала никога досега, грабвам оставената наблизо химикалка и бързо дръпвам един лист. Я сега да видим. Преглеждам инструкциите. „Изберете шест номера и ги отбележете.“ Хм, това е лесно. Възраст, адрес… Весело отбелязвам. Дори е забавно. Годините, които съм работила в „Завинаги заедно“, рождения ден на мама…

Спирам. Още две. Дръпвам кичур коса и се опитвам да се съсредоточа с надеждата някое от квадратчетата да ми прошепне: „Избери ме! Аз съм победителят!“.

Победител!

Представяте ли си? Досега съм печелила единствено игра на шах. Само че лотария? Главата ми се замайва. Ще спечеля милиони лири, ще бъда толкова богата, че не е за вярване, ще ходя непрекъснато на пазар…

Бързо съставям списък с желания:

• Къща в Холънд парк. Ще бъде от онези с белите колони и страхотни тераси, от които се разкрива невероятна гледка, така че къщата на Розмари ще бледнее.

• Италианска вила някъде из хълмовете на Тоскана, където ще прекарвам летата, ще пазарувам кожени облекла и ще си бъбря с местните.

• Ще ми трябва преводач. За предпочитане мъж, мургав, облечен в дрехи на „Прада“.

• Една картина на Матис. Любимият художник на Лайънъл. Която и да е негова картина, няма да подбирам.

• Билети за шампионската лига, които ще подаря на Ед.

• Вноски за пенсия, които ще оправят работата.

• Операция за циците на Джес.

• Две седмици в Чива Сом в Тайланд. Не, чакай. Един месец в Чива Сом в Тайланд.

• Кичури в „Ники Кларк“, които ще ми ги направи лично Ники Кларк.

• Обувки. Много, ама много, безкрайно много обувки.

• И нова кола, за да не ми се налага да ходя пеша с новите обувки.

• Сребърен Астън Мартин „Венкуиш“, същата кола като на Бонд.

• Може и едно от малките минита кабриолет, когато ходя в Италия за обувки, за да се връткам с него по тесните улички.

Сама.

В този момент усещам колко съм самотна.

— А-хм. — Някой прочиства гърлото си и прекъсва мислите ми, а аз чак сега забелязвам, че зад мен се е събрала опашка.

— Извинете, няма да се бавя. Просто си харчех милионите — шегувам се аз и очаквам поне един от опашката да се усмихне. Вместо това забелязвам киселите им изражения.

— Хайде, мърдай — чувам да мърмори някой. — Няма да те чакаме цял ден, я.

Бързо надрасквам последните две цифри и тръгвам към щанда.

Госпожа Пател ме чака.

— Значи си решила, че днес си късметлийка.

Колебая се. Застанала съм на щанда й в осем и половина сутринта под студената флуоресцентна лампа и всичко, което си представях, ми се струва безкрайно далечно. Снощи бях сигурна, че не става въпрос за съвпадение. Англия спечели, защото…

Защо, Хедър? Защото ти си пожела да отбележат победния гол ли?

Неочаквано съзнавам, че съм смешна. Разбира се, че става въпрос за съвпадение, глупачке!

Касовият апарат избръмчава и изплюва бележка.

— Може би — отвръщам аз и се опитвам да избегна погледа на госпожа Пател. В този момент виждам заглавието на първата страница на „Дейли мейл“. „Англия сътвори магия.“

Стомахът ми се свива.

— Май да — отвръщам тихо аз и грабвам бележката. С треперещи пръсти я прибирам в портфейла.

За бога, Хедър!

Излизам от магазина, обзета от нервно очакване. Навън е обичайната за началото на деня блъсканица, тротоарите са пълни с народ по къси ръкави, наслаждават се на поредния топъл слънчев ден. Само че аз съм така замаяна, че дори да валеше, нямаше да забележа. Дори да падаха жаби от небето, пак нямаше да забележа.

Продължавам да вървя, свела поглед, и в ума ми се лутат милиони въпроси. Думи като „невъзможно“, „абсурд“ и „удивително“ сами си проправят път в мислите ми и се опитват да водят своя война. От една страна, здраво стъпилата на земята аз, зная, че има логично обяснение. От друга, онази моя страна, която ме кара да чета хороскопи и ме спира да минавам под стълби, не може да не изпадне в унес след всичко, което се случи.

Тръгвам покрай канала. Това е едно от любимите ми места в града. Красиво е като на пощенска картичка и никога не ми омръзва да гледам тесните лодки и да чета странните им имена: „Морските нозе на Мерлин“, „Буря в чаша вода“, „Лавандулова русалка“, и да се питам какво би било да живееш на лодка в центъра на Лондон. Да вървят по дяволите лодките, ами желанията? Прекъсва ме познатият глас в главата ми.

Стряскам се и поглеждам напред към кошниците с цветя на лодките, увиснали като разноцветни петна. Колко са красиви. Ами всички дребни неща, които си пожелавам, без дори да съзнавам?

Страхотни са собствениците на онази лодка. Как са се сетили да използват гумените ботуши вместо саксии? Присвивам очи към палубата, където са ги наредили. Отглеждат и слънчоглед, който е избуял поне метър и осемдесет. Засенчвам очи с ръка. Слънцето наистина е ярко. Де да имах очила. Това са те, дребните подсъзнателни желания, които са част от ежедневието на всеки.

Направо не знам какво ми става днес. Мислите ми се лутат. Натъпквам ръце в джобовете и какво откривам? Я чакай. Напипвам нещо пластмасово. Не е възможно… Сигурна съм, че ги оставих вкъщи. Изваждам очилата. Ами какво ще стане, ако желанията ми престанат да се сбъдват?

С треперещи пръсти си ги слагам и светът придобива меден оттенък. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се успокоя, но не се получава. Това е смешно. Не успявам да се съсредоточа. Трябва да пийна кафе. Ами ако наистина се сбъдва всичко, което си пожелая?

За бога, млъкни!

Забелязвам малко кафене и обръщам гръб на канала. След като напоследък съм отслабнала, спокойно мога да похапна кроасан с шоколад. Дали да не си купя кроасан с бадеми. В този момент забелязвам, че на фасадата на една от къщите е издигнато скеле. Сърцето ми се свива. Това означава само едно.

Работници.

Мразя работниците.

Замислям се дали да не пресека отново на другия тротоар и да се скрия зад паркираните коли, но с ъгълчето на окото си забелязвам, че съм закъсняла. Двама от тях са седнали на стената, пият чай и четат вестници. Вдигат поглед, когато приближавам.

Видяха ме.

— По дяволите. — Навеждам глава, но вътрешно започвам да се възмущавам. Защо не си гледат работата и не оставят жените на мира? Просто не е честно. Как ми се иска да знаеха какво е някой да точи лиги след теб. Минавам покрай тях и очаквам неизбежните подвиквалия като „Горе главата, миличка, няма да ти излезе късметът“.

И знаете ли какво? Наистина не ми излиза късметът.

Не може да не са ме забелязали, казвам си аз, минавам покрай тях и не чувам нито едно подсвиркване. Затова пък наоколо се разнася шумът от удари с чук и ревът на бормашина. Озадачена вдигам поглед, за да срещна нечии поглед и да чуя „Я да ти видим циците“, но такова нещо няма… Никой не поглежда към мен.

Решавам, че така е най-добре, и продължавам. Чакам. Тръпна в неприятно очакване. Нищо. Увереността ми нараства. Забавям крачка и изпъчвам гърди пред един полугол бачкатор, който бърка цимент. Дори не подръпвам мини дънковата си пола. А той не ме и поглежда.

Чак тогава забелязвам първата страница на вестника, който двамата четат. С главни черни букви е написано:

„МЪЖЕСТВЕНОСТТА НАМАЛЯВА.

ПОСЛЕДНИТЕ ПРОУЧВАНИЯ ПОКАЗВАТ, ЧЕ СТРОИТЕЛНИТЕ РАБОТНИЦИ СА С МАЛКИ ПЕНИСИ“

Притискам уста с ръка, за да не се изкискам на глас. Тогава чувам гласа в главата си. „Ами ако всичките ти желания се изпълняват?“

Само че този път му обръщам внимание. Вече съм убедена. Колкото и да е странно и необяснимо, това е истинска магия. И в този момент, не знам какво ми става, но пъхвам пръсти в устата и подсвирквам. Забелязвам как двама от зидарите се изчервяват притеснени. Това е страхотно готин момент.

 

 

Става още по-хубаво.

Защо не се отворят райските врати и до края на седмицата да си живея заобиколена от приятни изненади? Бурканчетата с крем против бръчки досега не са ми помагали, но като се огледах внимателно, може и да са дали някакъв резултата. Обеци, които си мислех, че съм изгубила, които търсих на ръце и колене, неочаквано се оказват паднали под възглавниците на дивана, сякаш излезли като зайци от шапката на фокусник. Дори косата ми, с която всеки ден се боря по четирийсет и пет минути, изведнъж е станала лъскава, не се къдри и има доста приличен вид.

Едно по едно десетките желания, които измислям всеки ден, без дори да се замислям, започват да се сбъдват. Отначало бяха само малки неща. Изкуственият ми тен не става на резки около глезените. Оказва се, че любимият ми сандвич в „Марк и Спенсър“ не е свършил. Когато пусна телевизията, се оказва, че има промяна в последната минута и вместо програми за турбини, дават филм, който съм искала да гледам от много отдавна.

И това не е всичко.

Тук започва най-хубавото. Вместо случайни пожелания започвам да си намислям разни неща. Пробвам дали ще стане, като си пожелая нещо целенасочено. Нищо кой знае какво. Честно казано, чувствам се нервна, защото подобни неща не ми се случват непрекъснато. Не си пожелавам Бенисио дел Торо да намине, за да ми направи масаж (може да си пожелая подобно нещо по-късно), но засега резултатите са зашеметяващи.

Вземете сладоледа, например.

Никога не съм можела да изям една или две лъжици, а след това да го пъхна обратно във фризера. Открай време изяждам цялата кутийка и после съжалявам, защото ми става лошо и трябва да разкопчея най-горното копче на дънките. Затова пък вчера, когато пробвах теорията си, като излапах цяла кутия белгийски шоколад, докато гледах „Закуска в Тифани“, не ми стана нито лошо, нито се наложи да си разкопчея копчето. Все едно, че не бях изяла сладоледа. Невероятно.

Още по-невероятно нещо се случи днес, когато отидох да си купя нова кутия и разбрах, че не ми се яде сладолед. Странно, защото след като знам, че мога да го изям без всякакъв проблем, удоволствието го няма. Вместо сладолед си купих банани.

Да не забравя да ви кажа за времето. Винаги когато си изправя косата, започва да вали. Няма изключения. Не и тази седмица. Цялата седмица беше топло и сухо и косата ми не се накъдри нито веднъж. Всеки ден изглеждаше страхотна.

Най-хубавото са светофарите. От Литъл Венис до Елефант и Касъл нито веднъж не ме хвана червен светофар. През последните дни непрекъснато светва зелено и аз минавах, без да чакам. По този начин е много по-приятно да се шофира в Лондон. Като изключим глобата, която ми лепнаха на Имбанкмънт (свикнала съм да чакам в задръствания и не си дадох сметка колко бързо карам, докато полицаят не ме спря), но това бяха само три точки от талона ми и глоба от шейсет лири…

 

 

— Освен това спестих пари, защото ченгето ми опрости глобата! — възкликвам аз.

Джес се вглежда в отражението си в огледалото и прави физиономия. Петък вечер е и двете сме се вмъкнали в една от съблекалните на „Зара“. Имах намерение да се прибера вкъщи и да си легна рано, но тогава тя ми се обади — помоли ме да й помогна да си избере тоалет за първата среща с Грег утре вечер. Това търсене започваше да се превръща в приключение, достойно за „Властелинът на пръстените“.

Тя повдига пищните си гърди и се мръщи.

— Няма ли да съм по-хубава с по-малки цици?

— Ти изобщо не ме слушаш — оплаквам се нацупено аз. През последния час разказах на Джес всичко, ала тя не е никак впечатлена. Стоя потънала до коленете в неподходящи блузки и доброто ми настроение започва да се стопява. Първо Ед, а сега и Джес. Никой ли няма да ми повярва?

— Напротив — обижда се тя и сваля роклята през глава. — Нещо с тази глоба… — Тя ръмжи приглушено, когато талията на роклята се оказва, че не може да мине през раменете. Започва да се гърчи. — Хедър, помогни ми. Не мога сама.

Много ми се иска да я оставя да размахва ръце, но вместо това дръпвам нагоре роклята. Чува се „Ау“, след това главата й се показва, косата й е щръкнала на всички страни, а гланцът за устни се е размазал по цялото й лице. Значи и по роклята.

— По дяволите, скапах ципа. — Тя поглежда ужасена роклята, след това я подмята върху купчината дрехи. — Грег щеше да хареса тази рокля. В имейла си каза, че обичал жените да са женствени. — Както е по сутиен и бикини, тя разравя дрехите, които е внесла тайно, въпреки че едно от изискванията е да не се внасят в пробните повече от шест.

— Не разбираш ли? Не ми записа глобата — продължавам възмутено аз, решена да не я оставям да ме разсее. — Нали точно това ти казвам? Когато видях, че полицаят нанася данните ми в едно от онези малките компютърчета, си казах: „Господи, още петдесет кинта, които не мога да си позволя, защо не се смили над мен?“. И знаеш ли какво стана? Той все пак се смили! Предупреди ме следващия път да внимавам повече. — Усмихвам се доволно. — Не е ли невероятно.

— Щеше да е по-невероятно, ако Клайв Оуън^[1] се появи на вратата ти, падне на колене и ти предложи брак — пъшка тя. — Виждаш ли ги тези цици, направо са гигантски. Все едно, че съм бременна. Господи, как ми се иска да имах по-малки цици.

— Клайв Оуън е женен — изтъквам аз.

— Много добре разбираш какво се опитвам да ти кажа. — Тя сваля бюстието и остава по бельо. — Футболен мач, някакви строители, зелени светофари и глоба не са особено вълнуващи — обяснява тя, докато отброява на пръсти. — Какво ще кажеш за важните неща, които всички искаме? Нали се сещаш? Успех. Щастие. Любов. — Тя е подпряла ръце на ханша си и аз знам какво следва. — Пак трябва да се пробваш.

Грабвам бюстието и се преструвам, че бродерията е страхотна.

— Така е, Хедър. Трябва отново да се метнеш на седлото, иначе онази ти работа ще зарасне — предупреждава ме тя и посочва между краката ми.

— Стига дрънка гадости, Джес.

— Така е — недоволства тя. — Четох една статия. Очевидно вагината…

В този момент разбирам, че си губя времето. А и къде ми беше умът? Защо разказах на Джес за пирена? Тя няма да разбере. За тази жена влюбването не е магия, а работа.

Сменям темата.

— Какво ще кажеш за черната тениска с паднали рамене и три четвърти дънки? — предлагам аз, вдигам дрехите и ги размахвам пред нея.

— Не е ли прекалено банално?

Веднага се сещам какво примамка да използвам.

— Видях Сиена Милър^[2] в нещо подобно. — Зад гърба си кръстосвам пръсти.

— Сериозно? — Тя дръпва дрехите и се натъпква в дънките. — Ммм, може би ако ги сложа с новия колан от Гърция, нали се сещаш, с амулетите… — След това облича тениската и смъква раменете. Джес има прекалено големи гърди и дупе, но изглежда страхотно. — Ти си направо гениална, Хедър! — Прегръща ме. — Това е направо супер.

Усмихвам се скромно. Дано да не разбере, че вдъхновението ми не идва от Сиена Милър, а от манекена на витрината.

Тя се отдръпва и започва да се преоблича в старите си дрехи.

— Та, както ти казвах…

По дяволите. Защо си мислех, че ще ми се размине?

— Трябва да го забравиш Даниел.

— Вече съм го забравила — отвръщам сопнато аз.

— Като отричаш, нищо няма да постигнеш — уверява ме тя.

— Не отричам — негодувам аз.

Тя дръпва черната завеса и ме поглежда.

— Тогава какво чакаш?

— Съвършения мъж — отвръщам с надеждата да я накарам да млъкне. Тя грабва купчината дрехи и ги стоварва върху масата пред продавачката, която ме поглежда зверски, за да ми напомни, че имам право да внеса само шест.

Джес се смее презрително.

— Не ми се иска да те светвам, миличка, но такъв не съществува.

— Може и да не съществува. — Вървя след нея към касата. — Това не означава, че ще престана да си мечтая за него. — Поглеждам двойката, застанала на опашката до нас. Двамата са прегърнати, жената го гледа влюбено. Този мъж дори не бих го забелязала в тълпата. Той е плешив, доста посредствен и задължително трябва да си подстриже космите в носа. — Както и да е, според мен грешиш — отвръщам аз. — Според мен съвършеният мъж съществува.

— Какво стана с огорчената циничка?

— Просто се опитвам да ти кажа…

— Че мъжете са мръсници — прекъсва ме Джес. Между другото, умее да ме имитира доста добре. След като Даниел ме напусна, аз само това повтарях, докато пушех „Малборо“ и пиех текила.

— Сърцето ми беше разбито — защитавам се аз. — Както и да е, защо ако мъжете мразят жените, ги наричат женомразци, а нас наричат огорчени и цинични?

— Или пък лесбийки — допълва Джес.

Следва кратко мълчание, докато осмислим факта.

— Мръсници — заявява Джес и поглежда към продавача на касата, сякаш той е виновен за сексуалното неравенство.

— Както и да е, вече ти казах — опитвам се да сменя темата, — че съвършеният мъж съществува. Просто той е различен за различните хора. Погледни само Камила Паркър Боулс — извинявай Уиндзор! — След като започнах, ще трябва да обясня теорията си. — Нейната представа за съвършен мъж е принц Чарлс.

Джес се мръщи.

— Тя е луда по него — прилагам аз доказателство.

Джес продължава да се мръщи.

— Ами ушите му — прошепва тя, сякаш я е страх Негово величество да не я чуе.

— Именно. Също като жената, която е женена за Робин Уилямс. Според мен той е най-несмешният мъж на света, но тя сигурно си мисли, че той е самото съвършенство.

— Роби Уилямс женен ли е? — Тийнейджърката пред нас се врътва шокирана.

— Не, говорим за актьора. Нали се сещате. „Госпожа Даутфайър“, „Джуманджи“…

— Бягаййй — имитира го Джес и аз се изкисквам.

— Ммм. — Кимат жените около нас.

Джес се подписва на отрязъка на кредитната карта, поема новата покупка и натъпква бележката в чантата.

— Хайде — хваща ме под ръка тя. — След като съвършеният мъж е различен за различните жени, какъв е твоят? — Тя ме повежда през магазина. — Кажи, може пък случайно да го срещна — ухилва се тя.

Решавам да вляза в тон.

— Красив, това е задължително. — Прехапвам замислено устни. — Моногамен, разбира се. — Опитвам се да си спомня какъв беше списъкът ми с изисквания за съвършения мъж, защото аз и за това си имам списък. — Мрази спорта, но харесва Дайдо^[3]… — Става ми приятно. — Не си хвърля дрехите по пода, не оставя сиренето непокрито в хладилника и то не се напуква и не става твърдо. — Дори ми става весело. — Не се страхува да говори за чувствата си, не се притеснява да се обвърже… нито пък да попита за посоката, когато се загуби… — Всички качества, които ми се иска да притежава един мъж, се връщат. — Обича да ме държи за ръка и да ме води на вечеря на свещи. Не се интересува единствено как да ми свали гащите, купува ми цветя… не говоря за тъпите букети, дето ги има по бензиностанциите… — Спирам, за да помисля. Това ли е всичко? — А, да, трябва да е лудо влюбен в мен. — Вървим сред множеството по „Оксфорд стрийт“.

— Забрави най-важното — подсеща ме Джес, поглежда един от минувачите и му отправя флиртаджийска усмивка.

— Какво? — питам учудена аз.

Тя се ухилва игриво.

— Да е с двайсет и пет сантиметров пенис.