Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (5)

Пета глава

Умело спирам кранчето за топлата вода с големия пръст на крака и се отпускам след ароматните мехурчета. Истинско удоволствие. Невероятно, неподправено удоволствие. Отпивам от виното и вдъхвам великолепния аромат на ванилия и канела от пяната за вана на „Молтън Браун“ в малките опаковки, които открих наскоро. Бяха прибрани в плетена кошница заедно с други сувенири, останали от уикенд, който прекарах с Даниел в един хотел в Лейк Дистрикт: билет от къщата на Уърдсуърт, изцапано с кафе меню от заведение, малки шоколадчета, които камериерката всяка вечер оставяше на възглавниците ни и които не смеех да изям, за да не ми се лепнат на бедрата, защото Даниел все ги наричаше „дебелите крачета“.

— „Дебели“ — измърморвам аз, подразнена, че от сантиментални чувства съм запазила тези боклуци, и ядосана на арогантността на някакъв мъж, позволил си да критикува тялото ми, след като сланините на гърба му се открояваха, а над слепоочията косата му оредяваше (нали затова си бръснеше главата, а не защото искал да прилича на Джейсън Стейтъм^[1].

— Ако искаш да знаеш, въпросните дебели крачета търчат в парка три пъти в седмицата — мърморя аз и отпивам глътка ледено совиньон блан. — Е, може и да е два пъти в седмицата и е по-скоро разходка, не точно тичане, въпреки това… — Същите тези крака могат да издържат сто повдигания под прав ъгъл с тялото — продължавам да се насъсквам аз. — Същите тези бедра могат да се увият на гърба на любовника като питони! — Не че това е нещо, което са имали възможност да направят в скоро време, но просто им трябва съвсем малко практика…

Поставям чашата на ръба на ваната и посягам към гъбата. Подавам едното си лъскаво розово бедро от пяната и го насапунисвам като ветеран от войната, който гордо лъска получените медали. Прокарвам гъбата на малки кръгчета, по посока на часовниковата стрелка, след това в посока обратна на часовниковата стрелка, първо се заемам с външната страна на бедрото, след това насочвам цялото си внимание към вътрешната. Отпускам го във водата и се заемам с другото. Ритмично прокарвам сапуна напред и назад, нагоре и надолу. От едната на другата страна. Премахвам мъртвата кожа, разнасям целулита и разтривам образувалите се трапчинки.

Поразява ме натрапчива мисъл. Защо никога не става като във филмите? Защо всички холивудски режисьори се заблуждават, че когато жените се отпуснат във ваната, те никога не премахват мъртвата кожа на петите и не се плескат с плътен слой депилатор, за да се отърват от наболите мустаци? Нито пък, че се гърчат от кеф, когато мастурбират и си насапунисват гърдите и оставят водата да се стича между краката им, нито пък прокарват студена чаша вино по зърната си. И как така става, че техните жени са винаги добре гримирани?

Честно казано, ако мъжете знаят истината, ще останат върло разочаровани. Потупвам наплескания по горната си устна депилатор. Още не съм готова — остават поне пет минути. Хвърлям гъбата и посягам към самобръсначката. Пълна е с щръкнали косми, останали от последния път, когато съм я използвала. Да не говорим, че това ми е последната самобръсначка. Как ми се иска да имах ново пакетче. Последния път, когато се бръснах с изхабена еднодневка, се нарязах цялата. Друг вариант няма. Ако искам, мога да прекарам уикенда с крака, наболи като на германска даскалица.

Без повече шум и мрънкане изплаквам бързо еднодневката и се захващам за работа с отработени движения. Прасеца, глезена, коляното. Ау! Наблюдавам как капки кръв избиват по кожата и се разливат на червено петно на крака ми.

— По дяволите. — Грабвам памучната кърпа и я притискам в нещо като импровизирана превръзка към коляното тъкмо когато телефонът звънва. Чувам го как ехти в коридора. Кой може да бъде? Сигурно Джес, решавам аз, след това се сещам, че е в Делхи. Не е баща ми, защото вече говорих с него днес. Бил прочел статия как започнали да преподават йога на котките в Холивуд и се чудеше дали на Били Смит няма да му дойдат добре няколко урока като подарък за рождения ден. Усмихвам се. Баща ми е човек на изкуството, малко ексцентричен, но не бих го сменила с друг татко за нищо на света. Да можех да кажа същото и за мащехата…

Решавам да не се обаждам и се топвам под ароматната пяна, докато чакам да се включи телефонният секретар. Сигурно звъни злата мащеха, за да ме дразни. Има много малка вероятност да е Даниел, който се обажда, за да каже какво мисли за пиянския ми есемес.

Щом тази мисъл ми хрумва, вече не съм сигурна дали е добре или зле, като си спомням какво съобщение му пуснах: „Липсваш ми. Какво ще кажеш за секс с бившата?“. Това беше заради текилата, иначе не бих написала подобно нещо. Той не ми липсва, дори го мразя. Да не говорим, че изобщо нямам желание да спя с него. Колебая се. Дали да не изтичам до телефона?

Я, по дяволите! Отпускам се отново сред пяната, единият крак щръкнал навън, посягам към чашата и отпивам нова глътка. Който и да звъни, ще почака.

След цяла вечност телефонът престава да звъни и чувам звука на телефонния секретар. Очаквам да чуя раздразнения глас на мащехата. Тъй като се срамува от работническия си произход някъде от Манчестър, Розмари се опитва да докара акцент, достоен като за кралицата.

— Ехо, здрасти…

Чакай малко, откога злата мащеха се е превърнала в мъж? Усещам някакъв трепет. Не съм сигурна дали това е паника или вълнение. Господи, да не би да е Даниел? След това забелязвам, че непознатият говори с американски акцент и започвам да се чувствам глупаво, да не говорим, че се отпускам разочарована.

— Обаждам се във връзка с обявата в… ъъъ… чакайте малко… — Чува се шумолене на страници. — Казва се…

— „Лут“ — казваме двамата едновременно. По дяволите.

Изскачам от ваната и хуквам гола по коридора, а по пода оставям пътечка от сапунена вода. Говори, не спирай, моля се аз и посягам към слушалката.

— Не затваряйте — задъхвам се аз, докато вдигам и в този момент си спомням, че ако той е кандидат-наемател, аз съм кандидат-наемодател. Би трябвало да звуча като наемодател. — Искам да кажа, добър вечер — поздравявам аз и се опитвам да докарам най-подходящия си телефонен глас. Злата мащеха щеше да се гордее с мен.

— А, здрасти, здрасти. Аз… ами… обаждам се за обявата.

— А вие кой сте? — питам аз и се усещам. Ама какви ги върша? Нали се опитвам да дам под наем стаята? Трябва да говоря приятелски, спокойно, като готина мацка. — Извинявайте, тъкмо бях в банята и се опитвах да дръпна някоя дреха, за да се наметна… — Млъквам, защото звуча като котенцата от секс телефоните. — Искам да кажа… здрасти. Аз съм Хедър.

— Здрасти, здрасти — отвръща той. Следва неловко мълчание. Сигурно се чуди дали да не затвори и аз решавам, че съм оплескала нещата. Аз бих ли наела стая от някоя като мен?

— Аз съм Гейб.

Хм. Необичайно име. Веднага започвам да се питам как ли изглежда Гейб. След като е американец, значи е висок, широкоплещест с много хубави зъби, освен ако не се окаже от малкото изключения — нисък, дебел и плешив. Дори и да е така, какво? Той е възможен наемател, няма да ходя по срещи с него.

— Ясно, искам да кажа… — Опитвам се да измисля нещо хитро, след това се отказвам. — Супер! — мрънкам аз и затварям засрамено очи. „Супер“ едва ли е най-подходящата дума, още повече, когато я кажеш с остатъци от детския си акцент, който веднага издава, че си от Йоркшир. Прозвуча адски селски, което не е никак супер.

Добре че непознатият не забелязва, а дори да беше забелязал, не каза нищо.

— Ами… исках да питам… за стаята.

Стаята. Разбира се.

— Все още ли е свободна?

— Доста хора проявиха интерес — лъжа аз и заставам до прозореца. Застанала съм точно срещу прозорците на съседа и тъй като не мога да се въздържа, повдигам щората и надничам с надеждата да го зърна.

— В такъв случай не се притеснявайте. И без това си търсех жилище за кратък период.

— За кратък период ли? — Веднага наострям уши.

— Да, ще бъда в Лондон три седмици, може би месец.

Това не е ли цял един месец? Колко хубаво, само за известно време. Четири седмици, като сметна сто и петдесет кинта на седмица, прави… Опитвам се да пресметна… Точно колкото да си платя дълговете по кредитната карта. Ако пък взема, че се стегна, през това време може дори да си намеря работа, на която да ми предложат толкова добра заплата, че да не се налага да деля тоалетната си с напълно непознат.

— Все още не съм взела решение, така че още се срещам с желаещите наематели — бързам да добавя аз и без да искам, дръпвам рязко шнура на щората. Тя се изстрелва нагоре и аз лъсвам на прозореца чисто гола. В същия момент съседът оправя завесите.

— Айй! — писвам аз.

В слушалката се възцарява мълчание, а след няколко секунди чувам:

— Ехо… Извинявай, изпуснах телефона и… Чуваш ли ме?

В гласа на Гейб звучи колебание. Очевидно е имал нужда да събере кураж, за да не затвори.

— Ами… да… тук съм.

— Добре ли си?

Отскачам от прозореца и се скривам в ъгъла до огледалото и в момента се оглеждам в профил.

— Да, добре съм — отвръщам приглушено аз. Боже господи! Знам какво видя току-що съседът. Цици, потекъл аркансил, мокра провиснала коса, бели мустаци и голи бедра. Голи дебели бедра.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвръщам убедено аз и надничам от ъгъла на прозореца като снайперист. „Той“ е все още на прозореца. Сигурно е вкаменен от шок. Хвърлям се на земята като войник.

— Айй!

— Ако не е удобно да говорим…

— Много е удобно даже — отвръщам задъхано аз и се придърпвам напред на лакти, все едно, че след малко ме очаква нападение от засада. Мръщя се, когато усещам как мокетът протрива зърната ми. — Всъщност… — Добирам се до закачалката за палта и дръпвам якето. Увивам се, за да се скрия. — Защо не наминеш да огледаш стаята, тъкмо ще прецениш дали ти харесва и дали аз ще ти допадна. — Смея се нервно.

— Кога?

— Ами, следващата седмица. — Опитвам се да спечеля време.

— А какво ще кажеш за утре?

— Утре ли? — писвам аз.

— Извинявай, забравих, че е събота вечер. Сигурно си имаш по-добро занимание.

— Ами… всъщност… — Гласът ми пресеква, когато си спомням истината. Аз съм сама. Сама в събота вечерта.

— Извинявай, че се държа като типичния настойчив американец. — Той млъква притеснен.

— Да, искам да кажа не, не… няма такова нещо — пелтеча аз. За бога, не се дръж като малоумна, Хедър, мисли за кредитната карта. Мисли за ипотеката. Спомни си, че обявата ти виси от седмици във вестника и този е първият, който проявява някакъв интерес. — Утре става — решавам бързо аз.

— Страхотно.

— Да… точно така… страхотно — повтарям аз. „Страхотно“ е още едно от думите, които звучат добре единствено, когато са изречени с американски акцент.

Следва ново мълчание.

— Трябва да ми кажеш адреса.

— А, да, адреса… разбира се. — Казвам му го толкова бързо, че той ме накара да му го повторя два пъти.

— Благодаря. Ще се видим утре. Към седем добре ли е?

— Става. Ще те чакам.

Връщам слушалката на мястото й и се облягам на стената. Прехвърлям разговора на ум и си поемам дълбоко дъх. От косата ми се стича вода по гърба и макар в коридора да е поне двайсет и два градуса, аз потръпвам. Натъпквам ръце в джобовете на якето и напипвам нещо. Хем е меко, хем драска. Изваждам го и с изненада виждам пиренът, който носи късмет. Той пък как се е озовал тук?

Отивам до коша край входната врата, където изхвърлям непотребните реклами и забелязвам малко пакетче на изтривалката. Само че това не са рекламни материали. Оказва се пакетче със самобръсначки еднодневки. Можете ли да повярвате? Вдигам ги. Утре няма да се наложи да излизам като полужена, полукосмясал звяр.

Доста озадачена се връщам в банята и посягам към пакетчето, за да извадя нова. В този момент забелязвам, че все още стискам пирена. Кой знае защо не мога да се отърва от него. Може пък наистина да има магически качества. Магически ли? Усмихвам се иронично. Хедър Хамилтън, каква муха ти влезе в главата? Естествено, че няма никакви магически качества. Това е просто растение. Или пък цвете.

Завъртам стръкчето между пръстите си и оглеждам нежните бели цветчета. Суеверни простотии или не, то е наистина красиво. Би било жалко да го изхвърля. Пълня капачка от дезодорант с вода и го топвам, а след това го поставям на перваза на прозореца. Засега ще остане там.