Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (25)

Двайсет и пета глава

— Ти къде си?

Сърдитият глас на Ед ме стряска от мобилния, заклещен между рамото и брадичката.

— Ммм, не съм далече — отвръщам уклончиво аз. Сядам, както съм сънена на леглото, и започвам да тъпча каквото ми попадне в кожения сак. Събота е и двамата с Джеймс трябваше да сме тръгнали рано сутринта за Корнуол за семейното събиране. Планът ни беше да пристигнем… о-па. Поглеждам часовника си. Трябваше да сме пристигнали преди десет минути.

По дяволите!

Махмурлукът ми пулсира досадно, аз стискам глава между длани и си поемам дъх няколко пъти. Трябваше да сме тръгнали, но аз не съм чула будилника и вече е станало обяд.

— Кажи по-точно — настоява нетърпеливо Ед.

— Нали ме знаеш — смея се небрежно аз по моя си глуповат начин. — Хич не се оправям в посоките.

Това изобщо не е истина. Имам в колата си вграден компас, но не мога да кажа на Ед къде точно се намирам, нали? Той предполага, че съм някъде на М4, а не лазя на длани и колене из спалнята, за да открия сешоара си.

— Кой е най-близкият град?

— Амиии… Брайтън. — Това е първото име, което ми изскача в главата.

— Брайтън? Че това е безкрайно далече! — изревава Ед. — Какво правиш цяла сутрин?

Чуках се, изкушавам се да му кажа, но в същия момент забелязвам сешоара под гардероба и изпускам телефона с ръмжене.

— Чакай малко, трябва да сменя скоростта. — Просвам се по корем и се протягам под гардероба, а когато се надигам отново, чувам гласа му някъде откъм завивката:

— Да не би да искаш да ми кажеш, че караш и говориш по телефона? Ти нямаш ли хендс фри? Много добре знаеш, че е забранено да се говори по мобилен, докато си в автомобил.

Докато той ми изнася лекция, аз на бърза ръка преравям чекмеджето с бельото, в което цари пълен хаос, и накрая се отказвам. По дяволите! Прекалено замаяна съм, за да се опитвам да вадя комплекти, затова дръпвам чекмеджето и го изсипвам върху завивката.

— … полицаите следят внимателно нарушителите, а глобата е огромна, освен това ти махат точки от талона и според мен…

Ед набира скорост, затова решавам да го избавя от мъките. И да си спестя своите.

— Добре, добре, Ед. Успокой се. — Грабвам мобилния. — Не се притеснявай. Не съм зад волана.

— Това някаква смешка ли е? — хлъцва той. — Да не би да си взела влака?

Господи, изобщо не трябваше да увъртам. Подобни неща са в състояние да ти докарат само бели, Хедър, предупреждава предателският глас. Бързо си припомням миналата нощ. Бях в леглото с Джеймс. Казах му, че го обичам. Започвам да съжалявам. Господи, не трябваше да го казвам. Само че вече съм го казала, а не мога да си пожелая да върна нещата, нали?

— Все още не съм тръгнала — признавам аз.

В първия момент мълчи. След това изревава:

— Не мога да повярвам. Още ли не си тръгнала? Вече е два следобед! Знаеш, че движението ще бъде ужасно, нали?

— Знам — мънкам аз и оглеждам куповете дрехи. Дали да си взема бански, или ще вали? Май ще го взема. Просто за всеки случай.

— Ще изпуснеш вечерята. Розмари много ще се разстрои.

Едва ли, мисля си намръщено аз и си представям задоволството й, когато разбере, че няма да съм там, за да й разваля представлението на съвършена домакиня.

— Ще й купя един букет на идване — отвръщам аз, за да го успокоя. Дали да не взема още един чифт дънки? Дръпвам още един чифт от купчинката. За всеки случай.

Това „за всеки случай“ е проклятието на събирането на багаж. Затова винаги мъкна прекалено много неща, от които нямам нужда, а в трите случая, когато съм пътувала със самолет, ми се наложи да платя свръхбагаж. Трябва да си взема поука от малкото неща, с които се движи Джес. Като стюардеса тя е истинска професионалистка. Очевидно не ти трябва нищо повече от две тениски и чифт резервни бикини.

Отчаяно поглеждам препълнения сак. Заминавам за един уикенд, а съм взела десет тениски и четири чифта панталони. А, да, и бебешко сините шалвари с връзка, зелените панталони и едни бели дънки, които не съм обувала никога досега, защото ме правят по-дебела. Опитвам се да ги натъпча в малкото останало местенце до тоалетните принадлежности. Ето, все още ме бива.

— Надявам се, ще вземеш кола под наем, няма да пътуваш с твоята. От нея нищо не става, Хедър. Поне веднъж прояви здрав разум и вземи да я продадеш. Защо ти е спортна кола в Лондон, след като непрекъснато се возиш на автобус. Просто не разбирам…

— Ще дойда с колата на гаджето си — прекъсвам го аз, преди да успея да се овладея. Господи, колко странно. За пръв път наричам Джеймс гадже и ми се струва странно, също като чифт нови обувки. Скоро ще свикна. Ето например розовите сатенени с високия ток. Вече не са нови и са ми удобни като пантофи.

Само че както си го мисля, така ми хрумва, че трябва да се притеснявам, задето съм свикнала с Джеймс толкова бързо, че вече го приемам като чифт пантофи. Това би трябвало да е хубаво.

— Освен това ще се сменяме на волана — бързам да добавя аз. Сядам върху сака и подскачам, за да послегнат поне малко нещата. — И той не кара спортен автомобил, а сигурен „Рейндж Роувър“.

Чакам с нетърпение реакцията му, но в другия край цари пълно мълчание.

— Ед, чуваш ли ме?

Чувам сподавен шепот. Вече си го представям как съобщава новината на семейството ми, те са се скупчили около него и чакат с нетърпение да разберат какво е насукала този път шантавата Хедър. Раздразнението ми заплашва да изригне. Не успявам да доловя какво казва, но сигурно е нещо като от рода на „Онази стара мома, сестра ми е още жива, при това с гадже, което се е обзавело със суперготин автомобил…“

— А, да, всички сме тук — отвръща бързо той.

Знаех си аз.

— Само че без мен — отвръщам аз и нахлузвам лъскавите си чехли. — Затова не мога цял ден да си говоря с теб, Ед. Така никога няма да пристигна. — Ухилвам се доволно, защото поне този път последната дума беше моя. Затварям.

Десет минути по-късно вече не съм толкова горда.

— Не можеш ли да дойдеш? — писвам аз, тъкмо когато Джеймс ми обяснява, че не можел да пътува с мен, защото му се налагало да лети за Париж заради някакви спешни разговори с важен клиент и нямало как да се измъкне.

— Знам. И аз съм много разочарован, мила — отвръща той. — Много ми се искаше да се запозная със семейството ти.

Семейството ми.

Щом го споменава, и сърцето ми се свива. Господи, брат ми има да натяква целия уикенд. Ами Розмари? Сбогувам се с Джеймс и посягам отчаяна към ключовете на емджито, оставени на перваза до стръкчето пирен, което би трябвало да ми донесе късмет.

Щом го поглеждам, се поколебавам, настроението ми се връща и аз започвам да се радвам на слънчевите лъчи, които проникват през щорите и озаряват цветето в ярка светлина. Направо не е за вярване колко дълго изкара. Да не би да ми го дадоха единствено за да се грижа за него? Сега е в яйчена черупка, която пълня с прясна вода, но откакто се разбра, че всяко цвете, до което се докосна, покафенява и умира, откакто съсипах орхидеята, като я поставих на пряка светлина, вече е повече от очевидно, че не се справям добре с цветята.

Някои сигурно ще го нарекат късмет.

За мен това е магия.

Едва съм си го помислила, и се случва най-странното нещо. Стоях в малко езерце светлина в кухнята и се наслаждавах на слънцето, когато то се превръща в изпепеляващ горещ лъч, който ме пронизва. Сякаш… някой ме наблюдава.

Вдигам поглед към прозореца. Очаквам той да се окаже празен, а аз да се почувствам като пълна глупачка. Само че през щорите се опитват да надникнат смарагдовозелени очи, които искрят с хипнотичен блясък. Не може да бъде!

Та това е старата циганка.

— Хедър?

Сърцето ми подскача. Поемам си дълбоко въздух и се врътвам към вратата. Там има някой. Трябва ми секунда, за да осъзная, че е Гейб. Облякъл е някакъв нов ужас — оранжев гащеризон и чехли.

— А… здрасти.

Не мога да мисля, въпреки това се опитвам да разбера какво стана току-що. Онова не беше ли… Възможно ли е… Опитвам се да приема невъзможното, обръщам се отново към прозореца, чувам „мяу“ и забелязвам как оранжевият Били Смит скача от перваза. Да не би това да е била най-проста игра на светлина?

— Ще заминаваш ли? — пита Гейб, приближава се към чайника и го включва.

— Заминаваме за Корнуол при семейството ми — обяснявам аз. Пъхвам коса зад ушите и се опитвам да се съсредоточа. — Аз заминавам. — Сядам на масата в кухнята и подпирам лакти на издраскания дървен плот. Той ми се струва топъл и як. — Джеймс трябваше да дойде с мен — обяснявам аз. — Само че има някаква среща.

— Ясно. — Гейб ме поглежда за момент, след това пита: — Значи нямаш нищо против?

Мислех, че имам, но щом се замислям, разбирам, че всъщност ми е по-добре така. По-скоро съм облекчена, че двамата с Джеймс няма да сме заедно. Снощи беше върхът, но днешната среща ме притесняваше.

— Просто пътят е дълъг. И ще има движение… — добавям аз и в същия момент разбирам, че говоря също като Ед. — Ще трябва да си осигуря шоколадови бисквити в изобилие. Те ще ми правят компания.

— Можеш да ме вземеш мен. — Той се смее, но аз оставам толкова изненадана, че не отговарям. — Нямам никакви планове за уикенда, а ти спомена, че сърфът там бил върхът… — Той продължава да говори, пристъпва от крак на крак, чеше се по носа. — Затова си казах… — Той замълчава и чака да види какво ще кажа.

Само че аз не знам какво да отговоря.

Гейб? Да прекара уикенда със семейството ми в Корнуол? Не че те ще имат нещо против, но какво да кажа за Джеймс? Как да обясня присъствието на Гейб? Двамата с него нямаме връзка, а и на него ще му хареса там. Ще покара сърф, ще похапне корнуолски сладкиши, ще бъде съвсем като турист. Ако е решил, че Хампстед е странно място, значи ще полудее, когато види Порт Айзък.

Ами ти, Хедър? Забрави останалото. Кой от двамата предпочиташ!

Замислям се. Не че е нужно, а защото така трябва. Знам отлично отговора, знаех го още одеве. Много ми се иска да дойде с мен.

— Сърфът там е страхотен — усмихвам се срамежливо аз.

— Страхотинско! — възкликва той и плясва длан в моята. Боже, как мразя подобни изпълнения.

— Може ли сега да предложа нещо?

Той поема ключовете на колата и ги подхвърля на масата.

— Няма да се наложи да висим в задръствания. Ще пътуваме с моя мотор.