Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (37)

Трийсет и седма глава

На следващия ден по обедно време заедно с Брайън съм застанала на опашка пред малкото кафене на ъгъла и разбирам, че двете с Джес не сме единствените, които са се замислили за тръпката. Само че ние все още я търсим, докато Брайън вече я е открил.

— Май съм влюбен — признава той.

— Влюбен ли? — повтарям аз и стомахът ми изкъркорва. Хайде по-бързо, няма ли най-сетне да ни обслужат?

— Отначало си мислех, че ще бъде само заради секса, но се оказа, че е много повече.

Чува се шумно сумтене и жена на средна възраст се врътва към нас, лицето й е почервеняло като глава цвекло.

— Не можете ли да запазите мръснишките си разговори за себе си? Някои от нас са тук, за да обядват. — Тя ни поглежда с отвращение. — Хайде, Каръл, хайде Луиз. — Двете й приятелки тръгват след нея и излизат от заведението. Така ние двамата оставаме първи на опашката. Всички в кафенето са ни зяпнали.

Преглъщам с усилие. Мария, едрата властна собственичка, ни е зяпнала с отворена уста.

— Ъъъ, един с пиле на грил и един от питка със сос песто, моцарела и доматен сос, ако обичаш — поръчвам с огромно неудобство аз. Чудесно е, когато не се налага да чакаш на опашка, но понякога ми се иска сбъдването на желанията да е по-безболезнено.

Добре че Мария се справя бързо и след няколко минути ни подава сандвичите, а Брайън й връчва десетачка.

— Нямах намерение да ти казвам нищо заради проблема с твоя човек — обяснява той за раздялата с Джеймс, защото преди малко му разказах подробностите, — но просто трябва да поговоря с някого. — Той слага рестото в кошничката, оставена на щанда за целта. — От години не съм изпитвал подобно нещо — добавя тихо той, така че този път никой да не може да чуе.

— Това е наистина страхотно. — Аз посягам към сандвичите. В малкото кафене започва да ме хваща клаустрофобия и аз тръгвам бързо към вратата, като се извинявам на всички, които разблъсквам по пътя. Щом излизам на слънце, поемам въздух от облекчение. — Правилно ли разбирам, че говориш за Нийл?

— Ти как разбра? — пита изненадан той.

Пресичаме улицата и се отправяме към офиса.

— Предположих. Досетих се, защото седна на друго място в театъра, на следващия ден закъсня, имаше смучка на врата… — Той се изчервява. — Стори ми се много приятен — успокоявам го аз. Проверявам кой сандвич на кого е и му подавам пилешкия.

— Наистина е много приятен — съгласява се Брайън, сякаш не може да повярва. Разопакова сандвича, отхапва и започва да дъвче замислено. — Само че разликата във възрастта ни е доста голяма.

— Той на колко е? — питам аз и си слагам слънчевите очила.

— На трийсет и две — отвръща притеснен Брайън. — Наполовина на моята възраст.

— Значи момче за забавление.

— Точно от това се притеснявам. Хората ще ми се смеят.

— Няма. Погледни Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.

— Именно — отвръща мрачно Брайън. — Той прилича на баща й.

— По-скоро на дядо й — уточнявам аз, ала щом забелязвам колко е потресен, бързам да замажа положението. — Няма ли да престанеш да се тревожиш? Ти си много красив за по-възрастен мъж. Да не говорим, че краката ти изглеждат великолепно в мрежести чорапи. — Ръчкам го закачливо в ребрата.

Той избухва в смях и захапва сандвича, а аз най-сетне успявам да се заема с моя. Обикновено ходя до „Маркс & Спенсър“ на обяд, но много често се случва така, че любимият ми сандвич е свършил. Поне през последните няколко седмици успявах да си купя всеки обяд от него и сега вече ми е омръзнал. Затова днес реших да си взема нещо от близкото кафене.

За момент всичко е тихо и спокойно, освен стъпките ни. След това долавям приглушено звънене. Със свободната си ръка вадя мобилния и поглеждам екрана. Не се е изписал никакъв номер. Сигурно Джес звъни от Кейптаун, казвам си аз и натискам малкото зелено копче.

— Ало, Хедър ли е?

Оказва се, че не е Джес, а устата ми е натъпкана с топено сирене, домати и хляб.

— Обажда се Ивон от „Сънди херълд“.

Заковавам се на място и разбирам, че няма да чуя клюките от най-добрата си приятелка, а ми предстои да проведа разговор, който може да промени целия ми живот.

— Виктор замина на ежегодния си риболов и ме помоли да ти се обадя… — Тя продължава на бързи обороти и дори не забелязва, че не съм казала и дума. — … Защото е останал силно впечатлен от интервюто.

За момент тя замълчава и аз знам, че е мой ред да кажа нещо, ала аз продължавам да дъвча. Господи, какво беше това сирене? Набъбнало е в устата ми като сюнгер. Преглъщам с усилие.

— Той реши да ти предложи постоянна работа на фотограф.

За малко да се задавя.

— Наистина ли? — ахвам аз и се опитвам да спра да кашлям. Брайън ми подава бутилката си „Евиан“ и аз отпивам. — Благодаря — казвам аз.

— Няма защо — отвръщат в един глас Ивон и Брайън.

— Ще получиш официално потвърждение по пощата от отдел „Кадри“ — продължава тя. — Нали знаеш, че така се прави. Ще има и договор, условия, заплата. — След това се сеща за нещо. — Вие говорихте ли за заплатата? — пита тя.

— Не съм сигурна… — Поглеждам с неудобство към Брайън, който е застанал до мен и оглежда витрините. В този момент се чувствам като истинска измамница.

— В договора е записано трийсет и пет хиляди.

Трепвам.

— Наистина ли? — прошепвам аз. Трийсет и пет хиляди! Това е почти — мама му стара — това е много повече, отколкото изкарвам в момента.

— Ще има повишение след шест месеца.

— Хм. — Мъркам така, сякаш съм се замислила, но веднага си представям какво мога да си купя, от кои магазини и вече си се представям като Джулия Робъртс в „Хубава жена“. Представяте ли си? Ще мога да си позволя да отида на почивка, да си купя дрехи и онова страхотна сребърно колие с малките капчици, което мярнах на витрината на „Дини Хол“, когато отивах към фитнеса.

— Има една подробност.

Гласът на Ивон прекъсва мечтите ми.

— Да? — питам аз, все още много разсеяна.

— Виктор иска да започнеш в понеделник. Ще можеш ли?

Усещам как радостта ми се стопява като пролетен сняг.

Точно в понеделник ли? Поглеждам към Брайън. Той си е запалил цигара и дими доволно, радва се на слънцето и на удоволствието да си влюбен. Не мога да го предупредя само два дни преди да го зарежа. Не че имаме работа…

В следващия момент си спомням. Ами сватбата на лейди Шарлът! Тя е следващата седмица.

Това е. Налага се да откажа.

— Виждате ли… — започвам аз, ала Ивон ме прекъсва.

— Добре. Това няма да е проблем. Виктор Максфийлд винаги получава онова, което си е наумил. — Тя се изкисква саркастично. — Всичко, значи, е наред. Ще те чакам в понеделник, да кажем към десет. — Преда да успея да вмъкна и дума, тя затваря.

— Нещо хубаво ли ти казаха? — извива вежди Брайън. Всичко се случи толкова бързо, че не знам какво да кажа.

— Да, новините са добри. — Леле, боже, как да му кажа? — Виж, цялата работа… — Има десетки начини, по които мога да му съобщя, но нито един не ми се струва подходящ. Няма лесен начин.

Вече сме пред офиса и Брайън отключва вратата и докато го следвам, ми хрумва. Да искаш успешна кариера и да се уредиш с успешна кариера са две различни неща.

— Намерих си нова работа. Взеха ме в „Синди херълд“. Искат да започна в понеделник — казвам направо аз.

Брайън ме поглежда шокиран. Изражението се мярва по лицето му само за секунда, след което той се овладява, но аз съм забелязала.

— Хедър, това е чудесно. — По лицето му се разлива широка усмивка. — Браво! — Той сяда зад бюрото, ала секунда по-късно скача и ме прегръща. — Да знаеш колко се гордея с теб!

— Ами сватбата на лейди Шарлът? — питам аз.

— Какво сватбата? — мръщи се той. — Все ще намеря кой да ми помогне. Това е една нищо и никаква сватба.

Усмихвам се с истинска благодарност. Брайън е наистина невероятен.

— Не мога да те изоставя толкова бързо. Не след цялата подготовка. Дали да не се опитам да им обясня — предлагам аз. — Би трябвало да ти дам едномесечно предизвестие. — Сега, след като мечтаната работа ми е в кърпа вързана, не бързам да си тръгна.

— Хедър, моля те, много те моля, престани. Какви са тези дивотии с предизвестието? Знам, че съм ти шеф — той ме поглежда с искрена обич, — но на първо място съм ти приятел. Свободна си до края на седмицата. Почини си няколко дни. Вярвай ми, че ще ми бъдеш безкрайно благодарна в мига, в който постъпиш във вестника. — Той се усмихва на някакви свои си спомени.

— Ако си сигурен… — обаждам се притеснено аз.

— Слушай, аз си имам работа. Сега е твой ред. Върви и стани най-добрата фотографка на „Сънди херълд“. Върви да направиш най-хубавите снимки, на които няма пръснати навсякъде конфети. — Той започва да цъка с език. — Боже господи, момиче. Този път желанието ти се сбъдна.

Прав е. Това желание се сбъдна. Оглеждам офиса на „Завинаги заедно“, познатите стени, отрупани със снимки в рамки на младоженци, часовника от сватбата на Чарлз и Даяна, черно-бялата снимка на Брайън от звездните му години и си казвам, че съм била толкова заета да си пожелавам разни неща, че нито за миг не съм погледнала внимателно офиса и не съм го оценила както трябва.

— Сега вече знам, че повечето хора получават златен часовник, когато напускат…

Събирам си ума в главата и забелязвам, че Брайън отваря чекмеджето на бюрото си.

— Не е ли когато се пенсионират? — питам аз.

Само че Брайън вече се е разпалил.

— Аз обаче прецених, че ще предпочетеш това. — Подава ми сиди.

— Какво е това? — В този момент се сещам.

— Малък спомен — отвръща тихо той.

Обръщам пластмасовата опаковка.

— „Фантома на операта“ на Андрю Лойд Уебър. — Очите ми са пълни със сълзи.

— Сидито е с автограф — добавя той, без да крие гордостта в гласа си, и посочва разкривения подпис на Майкъл Крофърд.

Трогната съм. Знам колко много го цени.

— Много ще го пазя — обещавам аз и го целувам по бузата.

— Искрено се надявам. Чаках цели два часа в дъжда, за да го взема. — Гласът му е надебелял.

— Ще започна да си събирам нещата. — Насилвам се да се усмихна.

— Давай. — Брайън грабва вестника и се преструва, че го чете.

В гърлото ми набъбва буца и аз влизам в малката стаичка. Не си представях, че ще стане така. Мигам често, за да прогоня сълзите, и отварям едно от чекмеджетата. Пълно е с мои неща, аз грабвам един чувал за отпадъци и започвам да ги прехвърлям вътре. През всичкото време се питам защо, след като цял живот съм искала да стане така, се чувствам толкова нещастна?