Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (1)

Първа глава

За какво мечтаеш?

За мир по целия свят?

Някой да изобрети лек срещу СПИН?

Да имаш дупе като Жизел Бюндхен^[1]?

Новите сандали с каишки са протрили толкова успешно пръстите ми, че са се появили мехури, набъбнали като медузи. Намръщена от болка, натискам копчето на светофара и чакам нетърпеливо на тротоара. Опитвам се да кажа, че всеки си има някакво желание, някаква мечта, независимо каква, нали така? Всеки един без изключение. Отварям опаковката на палачинката с глазура от кисело мляко, с която ще закуся, и поглеждам към изтръпналите си крака. Не съм по-различна от останалите хора. С този разлика, че те се опитват да сътворят нещо в полза на човечеството, да променят света към по-добро и изглеждат зашеметяващо в прашки, докато аз оглеждам тъжно мехурите… и знаете ли за какво си мечтая?

— Ох!

Сякаш нарочно, точно в този момент един от мехурите се спуква и безцветна течност се процежда между пръстите ми.

За чехли.

Почти средата на юли е и цяла Англия се е предала на мъчителна гореща вълна. За повечето от зажаднелите за слънце жители на острова това означава радост и сладолед, пикници в парка и шезлонги в градината вкъщи. За нас, лондончани, е истински ад. Целият град се поти като бегач на дълги разстояния. Задушните офиси, зловонните изпарения от автомобилите, метрото без климатик с един замах превръщат живота в истински ад. Хората си изпускат нервите. Носовете им започват да се белят.

Да не говорим, че болката в краката ми не се търпи. Изругавам тихичко, изравям смачкана салфетка от чантата и прикляквам на тротоара.

Браво, много елегантно и изтънчено, мисля си аз, докато бърша с пръст потеклия фон дьо тен, превърнал се в тъмнокафяв мустак над горната ми устна, и тъпча полуразпадналата се салфетка между пръстите на краката си. Понякога се питам защо изобщо си правя труд да купувам „Инстайл“ всеки месец, след като и сама успявам да се докарам в този прекрасен вид.

Усещам някой да ме побутва отзад, забелязвам, че вече е зелено, изправям се и закуцуквам през улицата. В същия момент ме поглъща забързана тълпа хора, които не спират да дрънкат мобилните си телефони, пушат цигари и сърбат капучино. Всички се блъскат, ръгат, проправят си път с лакти, клатушкат се. Някакво куфарче ме перва по прасеца и аз писвам от болка. Не за пръв път ми се приисква да живея някъде на морето, вместо в зловонния адски център, който през последните шест години наричам свой дом.

Успявам да се добера до отсрещния тротоар преди малкото зелено човече на светофара да се скрие и закуцуквам по „Мерилебън роуд“. Честно казано, понякога ми се струва, че съм посветила целия си живот на какви ли не желания. Не говоря за велики желания, които да променят ежедневието ти — като например прибираш се един ден и откриваш, че Брад Пит снима последния си касов хит в квартала и познайте какво? — моли мен, Хедър Хамилтън, да изпълня главната роля.

Как ли пък не! Не говоря за подобни желания. Изобщо не става въпрос да си затвориш очите и да подхвърлиш монета в някой фонтан, да дочакаш предложение от световноизвестна звезда или да ти падне лампата на Аладин. Говоря за съвсем обикновени, неангажиращи и, честно казано, отегчителни желания, които ми се въртят в главата по цял ден, без дори да се замислям специално. За мен желанията нямат нищо общо с магията: те просто са част от ежедневието.

Като например в момента ми се иска да не се бях натъпкала с тази огромна палачинка.

В същия момент се усещам, че стискам опаковката и ме бодва чувство на вина. Добре де, купих я от диетичен магазин и беше на полицата до сушените праскови и кафявия ориз, но какъв е смисълът да ви заблуждавам? Много добре знам, че изобщо не е диетична. Присвивам очи, за да прочета съдържанието. Господи, аз ли споменах думата диетична? На етикета е трябвало да сложат предупреждение, че това чудо е крайно вредно за здравето. Имате ли представа колко мазнина се съдържа в тази палачинка?

Смачквам опаковката на топка и я натъпквам бързо в чантата, която, както обикновено, е пълна с обичайните боклуци, които разнасям навсякъде със себе си: протекли химикалки, изпаднал от кутийката тампон, гланц за устни, който е останал без капаче и топчето отгоре е покрито с мърляв мъх. А, да, пазя и няколко билетчета от електронните кантари в „Бутс“.

Това ми напомня за друго желание. През обедната почивка влязох в „Бутс“ уж да си купя тампони, но не се въздържах и се качих на кантара. Много ми се искаше да покаже, че съм отслабнала с някой и друг килограм, но се оказа, че съм качила.

Е, добре де, бяха цели два килограма и половина. Но сигурно дрехите ми тежат толкова.

Глътвам корема и продължавам да крача бързо по главната улица. Истината е, че си пожелавам толкова много неща, че няма начин да ги запомня всичките. Вземете например последните двайсет и четири часа. Ако трябва да запиша всичко, което съм си пожелала, ще съставя безкраен списък…

Иска ми се:

• Да се бях прибрала у нас, вместо да ходя на караоке с най-добрата си приятелка Джес.

• Да не бях се надпивала с текила.

• Земята да се бе отворила и да ме бе погълнала, когато заревах като магаре песента на Барбара Стрейзанд „Влюбена жена“. И то със затворени очи.

• Когато се прибрах у нас в два след полунощ, да не бях изпращала есемес на бившето си гадже.

Само като си спомня, и ми призлява. Да изпратиш есемес е едно, но да помниш какво си написала е съвсем друго.

• Докато бях в тоалетната в службата да не бях изстискала така злобно цъфналата на брадата ми пъпка.

Само че не устоях и сега грозницата си е довела няколко приятелчета за морална подкрепа.

• Когато дочух жената в метрото да чете на глас статията за поредните оргазми в „Космополитън“, да не се бях провикнала: „Това пък какво е?“, и то тъкмо когато всички се бяха смълчали.

• На трийсетия ми рожден ден да ме бяха предупредили да не очаквам сред подаръците предложение за дългоочаквано повишение и шеметна кариера. (Да не би да се опитвате да ми кажете, че не става така?)

• Мъжете да страдаха от предменструален синдром.

• Винаги да има свободни места в метрото. Да няма опашки в „Старбъкс“. Винаги да има свободно място пред апартамента ми, за да мога безпроблемно да си паркирам колата.

Нали знаете вица защо жените не могат да паркират? Защото мъжете ги лъжат, че двайсет сантиметра били толкова. (Във вица показваш с разтворен палец и показалец колко е точно.) Миналата седмица пуснах този виц на съседа от номер четирийсет и две, след като се опитах да навра колата зад новичкото му беемве. Давах заден и го подпрях. Не мога да се начудя защо той не се засмя.

• Да спечеля от лотарията.

Това може и да се окаже трудно, защото никога не си купувам билети. Само че това им е хубаво на желанията. Не е нужно да се реалистични.

• Никога да не се събуждам с кофти коса, на която трябва да обърнеш специално внимание.

• Да не бях пръднала тъкмо когато инструкторът по йога ми помагаше да се нагъна.

• Да изпивам по осем чаши вода на ден.

Цели осем чаши! Това е пълна досада, още повече че водата няма никакъв вкус.

• Да срещна мъж, който има за хоби миене на мръсни чинии, моногамия и предварителна любовна игра.

Вместо да разхвърля всичко около себе си, да лъже и да маже и да върти лявото ми зърно така, сякаш настройва радиото в колата си. Не намеквам, че бившето ми гадже Даниел правеше така, нищо подобно.

• Никога повече да не ми се налага да се преструвам, че получавам оргазъм.

Сега разбирате ли, че не е задължително желанията да са реалистични?

• Кремовете против бръчки да правят чудесата, които се твърди, че постигат на опаковката.

• Да няма калории в шоколадовия чипс.

• Не бях повярвала на продавачката, когато ми обясняваше колко било лесно да добиеш тен вкъщи, без дори да ходиш в Сен Тропе, като се намажеш с бронзанта, който те продават.

Поглеждам краката си. Целите са на оранжеви райета. Все едно, че съм взела модела от някой шезлонг.

• Татко да не се беше оженил за онази видна гаднярка.

Тя, между другото, се казва Розмари и е живото доказателство, че злите мащехи изобщо нямат място във вълшебните приказки.

• Да не бях искала назаем МР3 плейъра на брат ми Еди, за да ходя на кънки.

Нито пък да се бях правила на интересна, като се пързалям назад, защото тогава нямаше да се просна по гръб. Искам да направя едно уточнение: нямаше да се просна върху плейъра, който, както правилно предполагате, се счупи.

• Да не бяха отказали кредитната ми карта „Виза“ в „Сейнтсбърис“.

Толкова е неловко, дори когато киселият тип от охраната те натиква в някаква тясна стаичка, за да позвъни в банката, грабва остри ножици и разрязва лъскавката ми любима карта „по настояване на банката“.

• Да се бях усетила, че служителката в местния видеоклуб се майтапеше, когато препоръча „Отнесени от бурята“ с Мадона за неповторима „класика“.

Фиу-фиу. Чувам подсвиркване и врътвам глава. Група работници са зяпнали гърдите ми. Веднага изниква ново желание, което бързо прибавям към списъка:

• Да си бях сложила сутиен.

Навеждам глава и се опитвам да продължа, без да ми пука. Не им обръщай внимание, Хедър. Не срещай погледите им. Просто върви напред и се преструвай, че не ги виждаш. Още няколко крачки и ще ги подминеш… Няма страшно. Ето, виждаш ли, работниците не са чак толкова лоши.

— Ей, малката, покажи ни циците си!

• Всички работници да са с малки пениси.

Изчервявам се цялата и ускорявам крачка. Правя се, че си гледам часовника, за да не срещна погледите им. Чак сега забелязвам кое време е станало. Ужас!

• Страшно ми се иска да не закъснявах за срещата в десет с Брайън в гражданското.

Вече е десет и двайсет. Той направо ще ме убие.

 

 

На стълбите пред гражданското на Мерилебън забелязвам висок, привлекателен мъж с посивяла коса, облечен в тъмносив ленен костюм, който спокойно може да мине за петдесет и няколко годишен, макар че е с десет години отгоре. Поклаща се нервно напред-назад в излъсканите до блясък обувки. Поглежда часовника, оглежда улицата, след това въздиша и насочва вниманието си към бутониерата. Розовият карамфил е започнал да увяхва от горещината и той нетърпеливо се опитва да го оправи.

Това е Брайън и макар да не забелязва как съм се забързала, защото наоколо е пълно с народ, аз го виждам. Леле, колко е неловко да висиш самотен и да чакаш в изискан костюм сред пръснати в краката ти конфети. Някои от минувачите го поглеждат със съжаление. Не че той ще ги забележи. Прекалено зает е отново да поглежда часовника и да се опитва да напипа в джоба мобилния си телефон. Отваря го и започва да набира, като натиска неумело копчетата с един пръст, също като човек, който за пръв път сяда пред пишеща машина, след това го лепва за ухото си.

На стотина метра от него съм, когато чувам познато звънене. Пъхвам ръка в чантата и се опитвам да изровя „Нокиа“-та. Попадам на нея тъкмо в момента, когато спира да звъни. По дяволите!

Изваждам я заедно с хендс фрито, което, както обикновено, се е оплело в собствените си кабели, и поглеждам екрана. Едно пропуснато обаждане. Бързо набирам гласовата поща. „Имате едно ново съобщение.“

Изчаквам да го чуя и махам енергично към Брайън, но той е застанал с гръб към мен и аз забелязвам как привежда рамене, докато пали цигара.

„Аз съм, Брайън. Чакам пред гражданското и ставам нетърпелив. Не искам да се заяждам, но я ми кажи, Хедър, къде, по дяволите, си се дянала?“

Олеле.

Докато слушам съскащия му глас, разбирам, че съм загазила яко. Натискам копчето за неговия номер и той се обажда веднага.

— Хедър?

— Ето ме — задъхано отвръщам аз, промъквам се зад него и го докосвам по рамото.

Това е опит да разведря обстановката с хумор. Вместо това той за малко да получи удар. Брайън се врътва, притиска длан към гърдите си, а цигарата „Бенсън & Хеджес“ увисва между пръстите му. Поглежда ме укорително.

— Закъсня — сопва се той в мобилния. След това усеща какво прави, изругава, затваря телефона и го натъпква в джоба си.

— Знам, много се извинявам — опитвам се да замажа положението аз. — Будилникът ми не звънна, а метрото се забави, да не говорим, че съм си купила едни тъпи сандали, дето…

— Добре че най-сетне дойде — прекъсва ме той, хвърля цигарата, настъпва я и закопчава сакото. Всичко, което прави Брайън, е на бързи обороти, с нервни движения. Прилича ми на птица с разрошени пера и стрелкащи се наоколо очи. — Да побързаме — нарежда той, приглажда реверите, изтупва невидима прашинка с прецизността на човек, който глади дори долното си бельо.

— Къде са останалите? — Ситня бързо след него.

— Вътре. Чакат ни. — Той отваря входната врата и я задържа, за да мина. — Чакам тук цяла вечност. След като не дойде навреме, излязох да те чакам навън.

— Много се извинявам — мрънкам отново аз и го хващам под ръка. Доста по-висока съм от Брайън, особено днес, с новите сандали, и трябва да се поприведа, когато влизам в сумрачното фоайе, където се спирам, за да се погледна в огледало с позлатена рамка.

Аз съм типичното червенокосо момиче, с много бяла кожа, обсипана с лунички, буйна гъста оранжева коса и болезнени спомени от детството, когато ме наричаха Морков, Пожар и разни други неща, свързани със срамни косми, които няма да повторя. Честно си признавам, че още не ми се вярва, че не пръскам луди пари за психотерапевт, който да ме дундурка до края на живота ми. Да не говорим, че на всеки шест седмици ходя да ми правят нови кичури, които ме превръщат в нещо като блондинка. Обикновено фризьорката изправя косата ми, но днес заради горещината е бухнала и щръкнала, накъдето й попадне. В същия момент забелязвам отражението на Брайън. Застанал е до мен, забил поглед в земята.

— Какво ти е на краката? — пита той. Сещам се какво има и поглеждам надолу.

— Нова модна тенденция — бързам да отвърна, докато се опитвам да скрия разръфаната салфетка, щръкнала между пръстите ми.

Друг път той бе се разсмял, би пуснал някой майтап или въпрос за последните покупки, на които съм се нахвърлила. За разлика от повечето мъже на неговата възраст, Брайън следи последните модни тенденции — вечно рови някой брой на „Вог“, макар да твърди, че се интересува от качеството на снимките — и се интересува. Този път обаче изсумтява презрително.

— Хайде — подканва ме той, стиснал зъби. Мускулите на челюстта му изпъкват, докато ме наблюдава с блестящите си сиви очи. Може и да е в лошо настроение, но пак си остава красив за възрастен мъж.

— А-ха… искам да кажа, да… разбира се… — заеквам аз и се чувствам като прегрешило дете.

Двамата минаваме през мраморното фоайе, а стъпките ни отекват. Пред нас се виждат огромни махагонови врати. Брайън измърморва, че ако не побързаме, ще се засечем със следващата сватба, която ще пристигне всеки момент, и протяга ръка към месинговата брава.

Стисвам ръката му.

— Чакай малко. — Вадя пакетче кърпички от чантата си, взимам една и му я подавам. — Нали те знам как се разчувстваш, когато ходим по сватби.

Той се начумерва, но не посяга. Размахвам кърпичката като знаме.

Това вече е прекалено. Той се предава, отпуска чело и напрежението по лицето му изчезва.

— Извинявай, бях се уплашил, че няма да дойдеш. — Най-сетне приема подадената в знак на примирие кърпичка и я натъпква в ръкава на сакото.

— Какво? Да те изоставя в гражданското? — шепна аз.

Ъгълчетата на устните му потрепват.

— Мина ми подобно нещо през ума.

Усмихваме се и двамата. Той оправя вратовръзката си, приглажда коса точно там, където е започнала да оредява, и изпъва рамене.

— Готова ли си?

Подръпвам полата и прибирам немирна къдрица зад ухото си.

— Напълно — кимам аз, макар да имам чувството, че съм изтъкана от нерви.

Поглеждаме право напред и ставаме сериозни. Стягам се.

— Добре. Тръгваме. — Той посяга към бравата и си поема дълбоко дъх. — Време е за шоу.