Александра Потър
Внимавай какво си пожелаваш (41)

Четирийсет и първа глава

Не си спомням какво се случи след това. Умът ми просто отказа да действа.

За повечето хора мисълта да изгубят родител е непоносима — човек просто не може да си я представи. С възрастта се замисляш от време на време, ала съвсем за кратко и след това изтласкваш от ума си подобни неприятни мисли. Само че когато ти се случи, то се оказва напълно реално. Възможно е да се случи и се случва.

Ето че се случи на мен.

Майка ми, жизнена червенокоса жена, със смях, който те караше да се чувстваш като обгърнат от разтопено щастие, вече я няма и аз не чувам смеха й. Няма я, животът й бе изличен също като с гумичка. А сега възможността Лайънъл да…

Страхът ме възпира да произнеса думата. Стисвам волана на емджито и се напрягам, за да следя автомобила пред мен.

Намирам се на магистрала М4 на път към Корнуол. Не съм сигурна от колко време шофирам. Дали са два или три часа? Всичко ми е като в мъгла. Спомням си смътно как се върнах вкъщи, как помолих съседите да хранят Били Смит, как нахвърлях разни неща в един сак. Поглеждам в огледалото за обратно виждане и забелязвам, че лицето ми наистина е много изпито, че между веждите ми се е врязала дълбока бръчка. Все още съм в стария анцуг и си казвам, че Лу сигурно ми се е обадила, защото Ед все още е в Щатите, но така и не мога да си спомня да съм говорила с нея. Истината е, че не помня много от последните два часа, освен че Розмари настоя:

— Идвай бързо, Хедър, колкото е възможно по-бързо. — Гласът й беше пълен с мрачни опасения и страх.

Натиснах газта до дупка, за да задмина автомобила пред мен. Чух клаксон, извих рязко и за малко да блъсна сребърно беемве, което не бях забелязала, че е в съседната лента.

Шофьорът дава газ и ми показва пръст. Преди щях да му изкрещя нещо обидно, но сега дори не се замислям. Погледът ми е вперен напред, защото най-важното е да стигна в болницата навреме.

Навреме.

Навреме за какво?

Досега дори ме беше страх да призная от какво ме е страх, но докато съм в колата на ширналия се сив път, вече знам каква е истината. Опитвам се да стигна навреме до болницата.

 

 

Пътуването от Лондон до Корнуол се оказва най-дългото, мъчително и страшно в живота ми. Късно следобед се добирам до Нюкей и забелязвам табелата за Кралска болница „Сейнт Люк“. Едва когато виждам сградата, се сещам, че това е болницата, в която мама беше на химиотерапия. Спирам на паркинга и поглеждам неугледната бетонна сграда, грозен спомен от шейсетте. Не съм я виждала почти двайсет години, въпреки това си спомням всичко, сякаш бе вчера.

Като че ли специално за мен е запазено най-отдалеченото място на паркинга и без да обръщам внимание на табелата за таксите, аз хуквам по горещия асфалт, промъквам се през редиците коли, заблестели под яркото слънце. Изпълва ме възмущение. Как е възможно слънцето да блести така, докато баща ми се бори за живота си? Би трябвало небето да е сиво, да ръми, да намокри дрехите ми, да ме накара да се чувствам още по-нещастна. В момента сякаш съм настръхнала.

Бързам към автоматичните врати, ала се поколебавам. Посетителите носят цветя и задължителното грозде и аз се отдръпвам, за да ги пусна да влязат. Трябва да вляза, но имам чувството, че отново съм на дванайсет и отивам да видя мама, а бях толкова уплашена, че отново започнах да се напишквам в леглото.

— Добре ли си, миличка? — Жена на средна възраст, тръгнала при някой болен с букет хризантеми, ме гледа угрижена, защото съм стиснала парапета толкова силно, че кокалчетата ми са побелели.

— Да, добре съм, благодаря ви. Просто ми трябва глътка свеж въздух.

— Всичко ще бъде напред — прошепва тя, стисва леко ръката ми и се обръща. Оставам да гледам след нея, докато влезе, опитвам се да извлека сили от добрината й и се мъча да пусна перилата. Татко ми беше обещал никога да не се сбогува, няма да се сбогувам и аз. Събирам кураж и влизам.

 

 

Болницата представлява истински лабиринт от отделения и коридори, но най-сетне ме насочват към интензивното и аз заварвам Розмари седнала на пластмасов стол в коридора. Сложила е чантата си на скута, вирнала глава, стиснала уста и зъби, а по лицето й не личи нищо. Обръща се веднага щом чува стъпките ми.

— Хедър, най-сетне. — Просто не мога да повярвам, че всичко, което казва, звучи като обвинение. Продължава да стиска чантата си, дори след като се е изправила, за момент се поколебава, сякаш не е сигурна дали да ме поздрави. Накрая се решава и ме целува по бузата. Мирише неестествено, като освежител за въздух и аз се стягам, стиснала ръце в юмруци. Ноктите ми са се забили в дланта, но не усещам болка.

— Къде е баща ми? — Този път не го наричам Лайънъл. Той ми е баща. Той е моя плът и кръв. Моята, не твоята, мисля си аз и я гледам предизвикателно.

— В интензивното.

— Искам да го видя.

— Още не може. Лекарите…

— Лекарите ли? Какво знаят лекарите? — В главата ми нахлуват спомени от времето, когато мама бе тук.

Розмари е ужасена.

— Хедър, моля те — съска тя. — Баща ти е прекарал тежък инфаркт.

Гърлото ми се стяга и изведнъж всичката обич, която изпитвам към него, се преобразува в гняв към нея.

— Как така? — възкликвам обвинително аз. — Как е възможно да се случи? Ти живееш с него, би трябвало да се грижиш за него! — Докато изричам всичко това, знам, че се държа като мръсница. Тя не е виновна. Никой не е виновен. Само че не мога да се въздържа. Болката и възмущението, трупани през годините, изплуват на повърхността като мехурчета.

Розмари не реагира. Лицето й с напудрените бузи и нос дори не трепват.

— Знам, че си разстроена, Хедър — казва напрегнато тя и приглажда полата си, преди да седне отново. — Направих всичко, което можах. Веднага щом се случи, повиках линейка. Лекарите са толкова добри…

Докато говори, имам чувството, че огромна тежест ме притиска и се налага да седна, защото се страхувам да не падна.

— … само че сърцето му спря на два пъти, докато бяхме в линейката. Вкараха го направо в операционната… — Тя оставя изречението недовършено и стиска здраво чантата си.

След това и двете потъваме в мълчание.

Болката, която би трябвало да ни сближи, ни отдалечава още повече. Вместо да се утешим, ние седим една до друга, гледаме горчичено жълтите стени, уморените ни тела са отпуснати на неудобните пластмасови столове. Две жени имат един общ страх, ала са разделени от неизброими километри разстояние.

Няколко минути по-късно летящите врати се отварят и аз рязко извивам глава. Възрастен мъж в зелена престилка на хирург и шапка крачи към нас.

— Госпожо Хамилтън? — Поглежда сериозно и двете. Това е значи. Страхът изкарва дъха от тялото ми.

— Аз съм госпожица Хамилтън, дъщеря му — успявам да изрека.

Той ми подава ръка.

— Аз съм господин Брадли. Извърших ангиопластиката на баща ви.

Докато обяснява, гласът му сякаш затихва, все едно, че се отдалечава по някакъв тунел. Чувам единствено собствения си дъх, който влиза и излиза също като вълните на брега, който е на около осемстотин метра от нас. Спомням си, че Лайънъл ме учеше как да плувам, как ръцете ми с оранжевите поясчета се мятаха, как силните му ръце ме придържаха на корема.

— Няма да те пусна, Хедър, няма да те пусна — гърмеше гласът му. Разбира се, че ме пускаше, а аз ритах с ръце и крака с всички сили и успявах да се задържа над водата.

И сега ще успея да се задържа, казвам си аз и се насилвам да чуя въпроса на Розмари, от който толкова се страхувам.

— Той как е?

Напрягам се цялата.

— Операцията мина добре.

Също като удавник, подавам глава над повърхността и поемам дълбоко дъх. Залива ме облекчение.

— Наложи се да извършим ангиопластика, за да отстраним запушването на коронарната артерия…

Розмари свива ръце под брадичката си, сякаш се моли.

— … което е напълно нормално при тези обстоятелства — продължава хирургът със спокоен и уверен глас. — Направихме и ЕКГ, и други изследвания, за да потвърдим диагнозата, а в момента все още не е излязъл от упойка и е в реанимация…

Докато той говори, аз не смея да мръдна, сякаш и аз съм поставена под упойка от шока на случилото се.

Затова пък Розмари губи самообладание и започва да хлипа истерично.

— Благодаря ви, докторе, благодаря ви, много ви благодаря.

Хирургът ме поглежда. Знам, че очаква да я успокоя, ала аз не помръдвам. Просто не мога. Никога досега не съм виждала Розмари да покаже някакво чувство и съм я зяпнала потресена.

Следва неловко мълчание.

— Знам, че шокът е бил огромен… — Хирургът прегръща Розмари през раменете и внимателно я настанява на един стол. Дава знак на една сестра. — Знам колко ви е било трудно, но трябва да сте силни. Страхувам се, че съпругът ви все още е в опасност. Първите четирийсет и осем часа след инфаркт са критични и той ще се нуждае от вас.

Сестрата се приближава, той й дава знак да остане при нас и аз я наблюдавам как коленичи до Розмари, предлага й кърпичка и я успокоява.

— Госпожице Хамилтън? — Сивите очи на лекаря не се откъсват от мен и за момент ми се струва, че той ме преценява. След това ми се усмихва мило.

— Искате ли да видите баща си?

В този момент разбирам, че аз съм единствената, която мисли за преценки.

 

 

Стаята е тиха, освен тихото пукане на монитора. След голия коридор вън, тук ми се струва неестествено спокойно. Около леглото в ъгъла са монтирани какви ли не уреди, мониторите са свързани с множество жици, тръби и системи, които поддържат баща ми жив.

Промъквам се тихо и поглеждам посивялото му лице. Усещам как краката ми се подгъват и се хващам за леглото, за да не падна.

Това не е баща ми. Моят татко е огромен, когато бяхме деца, повдигаше и мен, и Ед, и ни въртеше, докато не го помолехме за милост. Той винаги ни посреща с мечешки прегръдки, които едва не изпочупват ребрата ни. Той обича храната, изкуството и живота с неугасваща страст. От раждането ми той ме е обгръщал с безрезервната си обич, която ми дава увереност и ме кара да се чувствам защитена.

На негово място сега виждам пребледнял човек, който сякаш се е смалил, казвам си аз, докато наблюдавам как гърдите му се вдигат и спускат. Цялата му сила се е стопила. Той ми се струва слаб, уязвим, крехък.

— Тук съм, татко — прошепвам аз, провирам пръсти в ръката му, стискам я и я задържам.

В този момент всички думи изчезват. Изчезват и глупавите списъци с неща, които трябва да направя. Изчезват и притесненията около целулит, какво да облека, да открия мъжа на мечтите. Цялото ми недоволство, нещата, които искам да променя, като например да си намеря по-добра работа, да имам повече пари и по-слаби бедра, вече не съществуват. Те просто нямат значение.

Стискам ръката му по-силно и наблюдавам лицето му. Как е възможно да съм била толкова глупава, такава егоистка, защо съм си губила времето, като съм си пожелавала неща, които няма как да имам, защо… Сещам се за стотиците дребни, незначителни желания… все глупости. Все глупости, които не искам истински, от които нямам нужда, които разбирам, че не ме интересуват, след като вече ги имам. Приемала съм всичко за дадено и не съм оценявала онова, което съм имала. А сега ме грози опасността да изгубя всичко.

Притискам устни към челото на татко. Досега желанията ми бяха част от ежедневието. Оказва се, че съм направила грешка. Желанията са нещо свято. Не става въпрос за магия. Старата циганка, която ми даде пирена, се оказа права. „Използвай го мъдро и то ще сбъдне най-съкровеното ти желание.“

Самотна сълза пада върху ръката ми като капка дъжд. След нея има още една и още една. Едри сълзи рукват по бузите ми, замъгляват очите ми, мокрят цялото ми лице, докато накрая се разтрепервам. Сега вече знам какво се е опитвала да ми каже старата циганка. Само че аз не използвах цветенцето мъдро. Бях безотговорна и много глупава.

Повече няма да е така.

В малката стая в интензивното отделение, докато мониторът пиука и стискам ръката на баща ми, аз отправям последното си желание — единственото важно желание.

Искам баща ми да живее.

Не съм сигурна колко време държах ръката на татко, но си спомням, че лекарят дойде, внимателно изтегли ръката ми, каза ми да си вървя у дома и да се наспя, защото баща ми трябвало да си почине.

— Добре съм.

— Изглеждате напълно изтощена.

Клатя глава.

— Няма да се прибера. Няма да го оставя.

— Мащехата ви каза същото — обяснява той и сочи коридора, където тя все още чака.

— Така ли? — Сепвам се. Предполагах, че Розмари ще иска да се прибере. Тя обича удобствата.

— Лайънъл е късметлия с жени като вас — усмихва се мило лекарят. — И вие сте късметлийки, че сте заедно. Семейството е нещо много важно в подобни моменти.

Никога до този момент не бях възприемала Розмари като част от семейството. Открай време тя беше натрапница, външен човек, който нямаше място сред нас. За пръв път ми хрумва, че сигурно и тя се е чувствала по същия начин.

— Благодаря ви, докторе.

— За мен беше удоволствие. — Той ме повежда към вратата. — После да не се оплаквате, че не съм ви предупредил за ужасното кафе.