Стивън Кинг
Пътна мрежа (8)

27 ноември, 1973 г.

Беше си легнал късно и на сутринта му се спеше, а и се чувстваше леко махмурлия. Звукът на машините, въртящи прането, гърмеше в ушите му, а от постоянното фьсссс-шшш на машината за гладене на ризи му се завиваше свят.

Фреди бе още по-ужасен. Днес Фреди се бе превърнал в самия дявол.

Слушай, казваше Фред, това е последният ти шанс, момчето ми. Все още имаш на разположение следобеда, за да стигнеш до офиса на Монохан. Ако отложиш това за след пет часа, ще бъде твърде късно. Опцията изтича чак в полунощ. Да, така е. Но веднага след работа Монохан ще реши, че трябва неотложно да се види с някакви свои роднини. Някъде в Аляска. За него, цената на пътя дотам е само разликата между комисионната му от 45 000 долара и другата от 50 000 долара. Разлика — колкото една нова кола. За толкова пари не ти трябва калкулатор, за да си направиш сметката. За толкова пари ще си откриеш роднини и на дъното на бомбайска септична яма.

Но това вече бе без значение. Той бе отишъл твърде далеч. Бе оставил машината да работи без него прекалено дълго. Сега бе хипнотизиран от задаващия се взрив, почти омагьосан от него. Стомахът му клокочеше в собствените си киселини.

Прекара по-голямата част от следобеда в перачното. Гледаше как Рон Стоун и Дейв изпробваха някакъв нов препарат. В перачното беше шумно. Шумът цепеше главата му, но му помагаше да не чува собствените си мисли.

След работа се качи на колата от паркинга — Мери с радост се бе съгласила той да я вземе, за да огледа новата къща — и прекоси града в посока към Нортън.

По ъглите на улиците в Нортън и около баровете се виждаха негри. Ресторанти рекламираха различни видове храна за душата. Деца играеха на куц крак по начертани с тебешир тротоари. Видя и един сводник да спира колата си — огромен розов Кадилак Елдорадо — пред анонимен блок апартаменти. Мъжът бе с ръста на Уилт Чембърлейн^[1] и също чернокож, с бяла плантаторска шапка, млечно бял костюм със седефени копчета и черни лачени обувки с огромни златни катарами отстрани. В ръка носеше бастунче от малака с голяма топка от слонова кост на върха. Завъртя се бавно и величествено край предницата на колата, където се издигаха чифт рога на канадски елен. На сребърна верижка около врата му висеше малка сребърна лъжичка, който проблясваше на слабото есенно слънце. Той наблюдаваше негъра в огледалото си за обратно виждане, докато децата го наобиколиха, Очаквайки бонбони.

Девет пресечки по-надолу, блоковете отстъпваха място на обрулени, пусти полета, на места още меки и блатисти. Между издатините тук и там мазната вода в спокойните локви отразяваше цветовете на хиляди мъртви дъги. На ляво, близо до хоризонта, той видя как самолет кацаше на градското летище.

Вече бе на път 16 и преминаваше от района на града в предградията му. Подмина ресторантите на Макдоналдс, Шейки, Пържолите на Нино. Премина край мотелите „Млечна феерия“ и „Спрялото време“, и двата затворени по това време на годината. Подмина кино-паркинга на Нортън, където на афиша пишеше:

 

Подмина и една зала за боулинг и един автомобилен полигон, също затворени до пролетта. Бензиностанции — две от които бяха с окачен надпис: СЪЖАЛЯВАМЕ, НЯМА БЕНЗИН. Имаше още четири дни, докато градът получи лимита си бензин за декември. Потърси в себе си, но не можа да намери никаква жалост за страната, потъваща в тази криза, която напомняше все повече на научна фантастика — страната бе лочила ненаситно бензин твърде дълго, за да заслужи сега съжалението му — но съжаляваше малките хора, останали с пръсти, прискрипани от затръшнатата врата.

След още километър — два, той бе пред „Коли втора ръка Маглиоре“. Не знаеше какво точно бе очаквал, но се почувства разочарован. Всичко му напомняше за долнопробен, зле прикрит бар от времето на сухия режим. Колите бяха наредени на паркинга с лице към пътя и под знамената — червени, жълти, сини и зелени — веещи се по отпуснатите въжета, провиснали между лампите, които щяха да осветяват стоката през нощта. Цени и коментари бяха изписани със сапун по прозорците: $795 ВЪРВИ ДОБРЕ! или $550 СУПЕР ПРЕВОЗ! А на един прашен стар Валиънт с изпуснати гуми и спукано предно стъкло пишеше: $75 СПЕЦИАЛНА МЕХАНИКА!

Продавач в сивозелена престилка кимаше и се усмихваше нерешително, докато някакво младо момче в червено копринено сако му говореше нещо. Двамата стояха до един син Мустанг с пробити ламарини. Момчето каза нещо ядосано и удари с длан шофьорската врата. Посипа се облак ръжда. Продавачът сви рамене и продължи да се усмихва. Мустангът си стоеше на мястото и продължаваше да остарява.

В средата на паркинга имаше гараж, комбиниран с офис. Той паркира и излезе от колата си. В гаража имаше повдигач и един стар Додж с огромни перки на задните калници стоеше, издигнат над земята. Някакъв механик излезе изпод него, държейки подобно на жезъл ауспухово гърне в омазнените си ръце.

— Ей, тук не можете да паркирате, господине. Това ни е точно на пътя.

— Къде мога да паркирам?

— Оставете я отзаде, ако ще ходите в офиса.

Той закара форда отзад, пропълзявайки внимателно по тесния проход, оставен между ламарините на гаража и строените в редица коли. Паркира зад гаража и излезе. Вятърът, силен и режещ, го накара за миг да се олюлее на краката си. Парното на колата бе отпуснало лицето му и сега трябваше да присвива очи, за да не започнат да сълзят.

Отзад имаше и автомобилно гробище. Простираше се върху декари земя и само площта смайваше окото. Повечето от колите бяха с обрани части и сега лежаха изкорубени върху осите си, като жертви на някаква ужасна чума, твърде заразни дори за да бъдат довлечени до трапа си. Решетки и дупки от предни фарове го наблюдаваха съсредоточено.

Той мина отпред. Механикът монтираше гърнето. Отворена бутилка кола бе закрепена върху купчина гуми вдясно от него.

— Тук ли е г-н Маглиоре? — извика му той. Винаги, когато се обръщаше за нещо към майстори по колите, се чувстваше като идиот. Бяха минали двайсет и четири години, откакто бе купил първата си кола, а пред тях продължаваше да се чувства като пъпчив тийнейджър.

Механикът погледна през рамо, като продължаваше да върти френския си ключ:

— Да, и той, и Менси. И двамата са в офиса.

— Благодаря.

— Нищо.

 

Той влезе в офиса. Стените бяха имитация на чам, а подът бе покрит с балатум на размазани червени и бели квадрати. Имаше два стари Стола и купчина разпокъсани списания между тях — Живот сред природата, Поля и реки, Истинският пътешественик. Никой не седеше на столовете. Още една врата вероятно водеше към вътрешния офис, а вляво се виждаше малка, като каса на кино, клетка. Там имаше жена, тракаща по машинка за събиране. От косата й стърчеше жълт молив. Верижка от перли крепеше над неразвития й бюст очила с шарени рамки. Малко изнервен, той се приближи към нея. Навлажни устните си, преди да заговори:

— Извинете.

— Да — вдигна тя поглед.

Прииска му се лудо да й каже: Идвам да видя Едноокия Сали, кучко. Размърдай си задника.

Вместо това, той каза:

— Имам среща с г-н Маглиоре.

— Така ли? — тя го изгледа внимателно за момент и после запрелиства късовете хартия край машинката си, докато извади един от тях.

— Г-н Доус? Бартън Доус?

— Точно така.

— Влизайте направо — тя разтегна устни в усмивка и веднага започна да чука по машинката си.

Чувстваше се много напрегнат. Те знаеха, разбира се, че ги бе изиграл. Тук се въртеше привидно някакъв бизнес с коли и още нещо; поне това му бе станало ясно от снощния разговор с Менси. И те се досещаха, че той знае това. Може би, щеше да е по-добре, в този момент да излезе през вратата и да подкара форда като луд към офиса на Монохан, за да го хване, преди да е заминал за Аляска, Тамбукту или където и да е.

Най-сетне, каза Фреди. Човекът показва малко здрав разум.

Но въпреки Фреди, той отиде до вратата, отвори я и влезе във вътрешния офис. Вътре имаше двама души. Единият, на бюрото, бе дебел и носеше силни очила. Другият бе тънък като бръснач и бе облечен в червеникавооранжево сако, което му напомни за Вини. Той се бе навел над бюрото. Двамата разглеждаха каталог на Джей Си Уитни и вдигнаха поглед при влизането му. Маглиоре се усмихна от бюрото си. Зад диоптрите очите му изглеждаха огромни и размазани като жълтъци на яйца.

— Г-н Доус?

— Точно така.

— Радвам се, че успяхте да се обадите. Бихте ли затворили вратата?

— Да.

Той я затвори. Когато се обърна, Маглиоре вече не се усмихваше. Менси също. Те просто го гледаха, а температурата в стаята изглежда бе спаднала с двайсет градуса.

— Така — каза Маглиоре. — Какви са тия номера?

— Исках да говоря с вас.

— За приказки пари не вземам. Но не и с лайна като теб. Звъниш на Пийт и му пускаш някакви глупости за две Елдорадо — той произнесе марката „Елдорейдо“. — Кажи ми сега на мен, господинчо. Кажи ми какъв си и що си!

Изправен до вратата, той каза:

— Разбрах, че продавате разни неща.

— Да, точно така. Коли. Продавам коли.

— Не — каза той. — Други неща. Като… — той огледа ламперията от имитация на дърво по стените. Бог знае от колко места сигурно бе подслушвана тази стая. — Разни работи — довърши той и думите му прозвучаха като на патерици.

— Искаш да кажеш нарко, курви („кърви“), черно тото? Или сигурно търсиш човек да пречука жена ти или шефа ти? — Маглиоре видя как той се олюля леко и се изсмя грубо. — Туй не беше зле, господинчо, съвсем не бе зле за лайно като теб. Номерът с „Ами ако това място се подслушва?“, нали? Лекция първа от полицейската академия. Не съм ли прав?

— Виж, не съм…

— Млъкни — каза Менси. Държеше в ръка каталога на Джей Си Уитни. Носеше маникюр. Никога не бе виждал мъжки маникюр отблизо, освен по телевизията, когато човекът от рекламата трябваше да държи шишенце с аспирин пред камерата. — Ако Сал иска да говориш, той ще ти заповяда да го сториш.

Той премигна и затвори уста. Всичко ставаше като в лош сън.

— Вие там от ден на ден ставате по-тъпи. — каза Маглиоре. — Нямам нищо против. Ще се занимавам и с тъпаци. Свикнал съм да работя с тъпаци. Бива ме в тази работа. А сега. Не, че не знаеш, но; все пак, да ти кажа: този офис е чист, та стерилен. Мием си го всяка седмица. Вкъщи съм събрал цяла кофа ушенца. Лепенка — микрофон, копче — микрофон, игла — микрофон, касетофончета Сони, по-малки от ръката ти. Сега вече и това не ми пращат. Сега ми изпращат лайна като теб.

Той се чу как казва:

— Не съм лайно.

Маглиоре направи гримаса на преиграна изненада.

— Чу ли това? — обърна се той към Менси. — Той каза, че не бил лайно.

— Да, чух го — каза Менси.

— Не ти ли прилича на лайно?

— Прилича — каза Менси.

— Та чак и приказва като лайно, нали?

— Да.

— Че, ако и ти не си едно лайно, какво ще си тогава?

— Аз съм — започна той, без да знае какво ще каже. Какъв беше той? Фред, къде си, когато ми трябваш?

— Давай, продължавай — каза Маглиоре. — От щатските? Общината? Данъчните? ФБР? Не ти ли прилича точно на някой от Фей Бей Рето, Пийт?

— Да — каза Пийт.

— И градското полицейско няма да прати лайно като теб, господинчо. Ти си или от ФБР или частен детектив. Кое от двете?

Той започна да се ядосва.

— Изхвърли го, Пийт — каза Маглиоре, вече без интерес. Менси тръгна напред, още с каталога на Джей Си Уитни в ръка.

— Ти ли, бе, путко заспала! — изведнъж извика той към Маглиоре. — Ти сигурно полицаи и под леглото си виждаш, глупак такъв! Сигурно мислиш, че докато ти си на работа, те чукат жена ти у вас.

Маглиоре се взираше в него, а увеличените му под очилата очи се разширяваха още повече.

— Путко? — запита Маглиоре, обръщайки думата през устата си, както дърводелец би въртял в ръце непознат инструмент. — Така ли ми каза той?

Той сам бе зашеметен от това, което бе изрекъл.

— Ще го изхвърля отвън — каза Менси и пак тръгна напред.

— Чакай — измърмори Маглиоре. Сега той го погледна с искрено любопитство. — Ти ме нарече путка?

— Не съм ченге — каза той, — не съм и мошеник. Просто разбрах, че продаваш по нещо на хора, които имат пари да си го купят. Аз си имам парите. Не знаех, че трябва да кажа парола, да нося шифратор, или тем подобни. Да, нарекох те путка. Съжалявам, че го направих, ако това ще ми спести боя. Аз… — той облиза устните си и не знаеше как да продължи. Маглиоре и Менси го гледаха смаяни, като че ли току пред очите им се превърнал в гръцка мраморна статуя.

— Путка — промърмори Маглиоре. — Претърси го, Пийт.

Пийт го тупна с ръце по раменете и той се обърна.

— Вдигни ръце на стената — каза Менси до ухото му. Миришеше на силен парфюм. — Краката назад и разтворени. Също като по филмите.

— Не гледам от тези филми каза той, но знаеше какво иска Менси и зае нужната поза. Менси прокара ръце по краката му, потупа торбите му с лекарско безразличие, мушна ръка под колана му, после опипа гърдите и яката му.

— Чист е — каза Менси.

— Я се обърни — каза Маглиоре.

Той се обърна. Маглиоре все още го гледаше слисан.

— Ела.

Той отиде до него. Маглиоре почукваше с пръсти стъклото върху бюрото си. Под него се виждаха няколко снимки: смееща се мургава жена с тъмни очила, вдигнати върху разрошената й коса; загорели хлапета, играещи в басейн; самият Маглиоре, разхождащ се по плажа с черен бански костюм, подобно на крал Фарук, и с голямо коли по петите му.

— Разтоварвай — каза той.

— А?

— Всичко от джобовете ти. На бюрото.

Той понечи да протестира, после се сети за Менси, застанал точно зад гърба му. Изпразни джобовете си.

От джобовете на палтото си — скъсаните билети от последния филм, който бяха гледали с Мери. Беше нещо с много песни. Не си спомняше името.

Свали палтото си. От джобовете на сакото — запалка Зипо, гравирана с неговите инициали — Б. Дж. Д. Кутийка ментолови бонбони. Едно цигаре. Кутийка хапчета за стомах Филипс. Фактура от Автомобилни гуми А&С, сервиза, където бяха поставили на колата гумите за през зимата. Менси погледна парчето хартия и каза с известно задоволство:

— Добре са те оскубали.

Той си свали сакото. Нищо по джобовете на ризата му, освен топче мъх. От десния джоб на панталона си извади ключовете за колата и четирийсет цента на дребни, предимно петачета. По някаква причина, която никога не можеше да разгадае, той привличаше като магнит монетите от по пет цента. По джобовете си никога нямаше десетаче за автомата на паркинга; само петачета, които не ставаха. Той остави портфейла си на бюрото заедно с всичко останало.

Маглиоре взе портфейла и се вгледа в изтъркания монограм — Мери му го бе подарила преди четири години по случай годишнината им.

— Защо Д? — запита той.

— Джордж.

Той отвори портфейла и разхвърли съдържанието му по масата като пасианс.

Четирийсет и три долара на по двайсетачки и по един.

Кредитни карти: Шел, Суноко, Арко, Грантс, Сиърс, Магазини Керис, Америкън експрес.

Шофьорска книжка. Социална осигуровка. Карта за кръвна проба — група А, резус положителен. Карта за библиотеката. Пластмасово албумче. Фотокопие от акта му за раждане. Няколко стари фактури, някои почти прокъсани по прегъвките. Разписки за внесени суми по разплащателни сметки, някои още от юни.

— Що за човек си ти? — попита Маглиоре раздразнен. — Никога ли не си чистиш портфейла? Ако така го товариш, след година ще натежи като гира.

— Не обичам да хвърлям неща — сви рамене той. Той се замисли колко странно бе, че се бе ядосал от това, че Маглиоре го бе нарекъл лайно, а сега критиките към портфейла му изобщо не го притесняваха. Маглиоре отвори албумчето, което бе пълно със снимки. Най-отгоре бе Мери, със затворени очи и изплезен език. Стара снимка. Тогава тя бе по-слаба.

— Това жена ти ли е?

— Да.

— Сигурно е хубава, когато не й завират фотоапарат в лицето.

Той обърна на друга снимка и се усмихна.

— Синът ти, а? И аз имам един, долу-горе на същата възраст. Удря ли бейзболната топка? Прас! Сигурно.

— Да, това е синът ми. Почина преди време.

— Лошо. Нещастен случай?

— Тумор в мозъка.

Маглиоре кимна и погледна и другите снимки. Отрезки от календара на изминалото време: къщата на ул. Крестолън Уест; той и Том Грейнджър в перачното; той на сцената на конгреса на обществените перални в страната в годината, когато се проведе в града (той бе представил най-важния оратор), печено барбекю в задния двор, до него — той, изправен с шапка на готвач и с престилка, на която пише: ТАТКО ГОТВИ, МАМА ГЛЕДА.

Маглиоре остави албумчето на бюрото, събра кредитните карти на куп и ги подаде на Менси.

— Направи им по едно ксерокопие — каза той. — И вземи една от разписките за внесените пари. Жена му сигурно ги държи всички под ключ, също като моята — засмя се Маглиоре.

Менси го погледна недоверчиво:

— Ще тръгнеш да правиш бизнес с този пикльо?

— Не го наричай пикльо, че кой знае вече какво ще направи — той се засмя леко, но смехът му спря подозрително рязко. — Ти, Пити, си гледай своята работа. Не ме учи на моята.

Менси се засмя, но излезе с тежка походка. Маглиоре изчака докато вратата се затвори.

— Путка — каза той. — Божичко, пък аз си мислих, че вече са ме наричали с всички възможни имена.

— Защо ще преснима кредитните ми карти?

— Разполагаме с част от един компютър. Никой го няма целия. Използваме го всеки по малко. Ако знаеш нужните цифри, можеш да източиш паметта на над петдесет фирми, които въртят бизнес в града. Така ще те проверя. Ако си ченге, ще разбера. Ако тези кредитни карти са фалшиви, пак ще стане ясно. Ако са истински, но не са твои — пак. Но ти ме убеди. Мисля, че си чист. Путка — той поклати глава и се засмя. — Вчера ли беше понеделник? Господине, голям късмет извади, че не ми викна тази дума в понеделник.

— Мига ли да ти кажа какво искам да купя сега?

— Можеш и ако си ченге с шест микрофона по тебе, пак няма да можеш да ме докоснеш. На това му викат капан. Ще дойдеш пак утре. Същото време, същото място. Тогава ще ти кажа дали искам да ми кажеш нещо. Дори и да си чист, може пак нищо да не ти продам. И знаеш ли защо?

— Защо?

Маглиоре се засмя:

— Защото мисля, че си мръднал. По магистралата — на три колелета. Летиш на автопилот.

— Защо мислиш така? Защото те нарекох путка ли?

— Не — каза Маглиоре. — А защото ми напомняш за нещо, което ми случи, когато бях на годините на сина си. Имаше едно куче в квартала, където израснах. Кухнята на ада, в Ню Йорк. Беше преди Втората световна война, по време на Депресията. Та един мъж там, Пиази, имаше този черен, женски мелез, Андреа, но всички му викаха просто кучето на г-н Пиази. Той го държеше вързано през цялото време, макар това куче никога да не бе ухапало някой, никога, докато не настъпи онзи августовски ден. Трябва да е било 1937-а. Нападна едно хлапе, което бе дошло да го погали и детето остана в болница цял месец. С трийсет и седем шева на врата. Но аз знаех, че това щеше да стане. Това куче стоеше на онази ми ти жега по цял ден, всеки ден, цяло лято. Към средата на юни то спря да вири опашка, когато децата идваха да го галят. После започна и да обелва очи. Към края на юли, ако някое хлапе го потупаше, то вече ръмжеше тихо. Когато това стана, спрях да галя кучето на г-н Пиази. А момчетата само това и чакаха: „Кво става, бе, Сали? Ти май си един пъзльо, а?“ Казах им, че не съм пъзльо, но не съм и глупак. Кучето бе станало опасно. А момчетата продължиха: „Опасно — глупости. Това куче никога не е ухапало никого. Не би ухапало и бебе, ако си сложи главата в устата му.“ Но аз им казах: „Вие го галете, никой не ви пречи.“

Аз обаче няма. А те продължиха да подвикват: „Сали е пъзльо. Сали е момиче. Сали иска мама до го води за ръка край кучето на г-н Пиази.“ Нали знаеш как правят децата.

— Зная — каза той. Менси се беше върнал с кредитните карти и стоеше до вратата, заслушан.

— И един от тези хлапаци, който крещеше най-силно, накрая си го получи. Луиджи Бронтичели, беше името му. Добро еврейче, като мен. — Маглиоре се засмя. — Отиде да потупа кучето на г-н Пиази в онзи горещ ден през август, когато можеше на тротоара яйце да изпържиш и оттогава не е продумал една дума. Не може да шепне дори. Сега има бръснарница в Манхатън и му викат Луиджи Шепота.

Маглиоре му се усмихна:

— Ти ми напомняш за кучето на г-н Пиази. Не си заръмжал още, но, ако някой те потупа, ще обелиш очи. А да въртиш опашка, отдавна си спрял. Пийт, дай му нещата.

Менси му подаде картите.

— Ела утре и пак ще поговорим — каза Маглиоре. Гледаше го как слага нещата си обратно в портфейла. — И наистина трябва да разчистиш тези боклуци. Повреждат портфейла.

— Ще ги разчистя, няма страшно — каза той.

— Пийт, изпрати човека до колата му отвън.

— Разбира се.

Вратата бе отворена за него и той бе тръгнал да излиза, когато Маглиоре извика зад него:

— А знаеш ли какво стана с кучето на г-н Пиази, господине? Закараха го до пандиза и там свърши, в газовата камера.

 

След вечеря, докато Джон Ченсълър обясняваше, че ограничението на скоростта на магистралата в Джърси е вероятно причината за по-малкото катастрофи там, Мери го запита за къщата.

— Термити — каза той.

Само за миг лицето й бе помръкнало.

— Ех. Не става, така ли?

— Ще отида пак утре. Ако Том Грейнджър познава някой добър специалист, ще взема човека да си каже мнението. Може и да не е чак толкова зле.

— Дано да е тъй. С дворче и всичко… — не довърши тя замечтано.

Е, няма що, цар си, рече Фреди внезапно. Или поне първородния принц. От кога си така добър към жена си, Джордж? Това просто талант ли е, или си вземал уроци?

— Млъкни — каза той. Мери вдигна глава, стреснато:

— Какво?

— Ах… Ченсълър — каза той. — Омръзна ми да ги слушам все за тази криза и Джон Ченсълър и Уолтър Кронкайт^[2] и всички там други.

— Не можеш да си го изкарваш на вестоносеца, заради новината, която ти носи — каза тя и се вгледа в Джон Ченсълър с неспокойни, невярващи очи.

— Права си — каза той и си помисли: Фреди, копеле такова.

Фреди само му каза да не си го изкарва на вестоносеца, заради новината, която му носи.

Известно време гледаха новините умълчани. Реклама на нови хапчета против настинка — двама мъже, чиито глави бяха се превърнали в блокове лед. Когато единият взе хапчето против настинка, сиво-зеленият куб лед стегнал главата му започна да се разпада парче по парче.

— Настинката ти, изглежда е попреминала — каза той.

— Да. Барт, как се казва агента по недвижимите имоти?

— Монохан — автоматично отговори той.

— Не, не този, от който купувате завода. Този, който продава къщата.

— Олсен — каза той на момента, изваждайки едно име от вътрешното си кошче за смет.

Новините пак започнаха. Съобщаваха за Давид Бен-Гурион, който щеше да се присъедини към Хари Труман в този велик Секретариат на небето.

— Как я кара Джак там? — запита тя изведнъж. Искаше да й каже, че на Джак там изобщо не му харесва, но се чу как отговаря:

— Добре, май.

Джон Ченсълър закри новините с някакво смешно съобщение за летящи чинии над Охайо.

 

Легна си в единайсет и десет и този кошмарен сън трябва да е започнал почти веднага, защото като се събуди дигиталният часовник показваше 11:22. Сънувал бе, че стои на ъгъла на ул. „Венер“ и ул. „Райе“ в Нортън. Стоеше точно под табелата с името на улицата. Надолу по пътя, пред една сладкарница, розов автомобил с рога на канадски елен на капака, току-що бе паркирал. Деца побягнаха натам от веранди и дворове.

От другата страна на пътя, голямо черно куче бе вързано с верига за перилата на външната стълба на някакъв неизмазан блок. Малко момченце вървеше към него уверено.

Той се опита да извика: Не пипай кучето! Иди да си вземеш бонбон отсреща! Но думите просто не излизаха от устата му. Като в забавен кадър, сводникът с плантаторската шапка и и белия костюм се обърна да види какво става. Ръцете му бяха пълни с бонбони. Децата, насъбрали се край него, също се обърнаха. Всички деца около сводника бяха чернокожи, само момченцето, което се приближавайте към кучето, бе бяло.

Кучето се хвърли нагоре, катапултирайки от задните си крака като стрела. Момчето изпищя и залитна назад с ръце на гърлото. Когато се обърна, кръвта шуртеше измежду пръстите му. Беше Чарли.

Тогава и се събуди.

Сънищата. Проклетите сънища.

Синът му бе починал преди близо три години.