Стивън Кинг
Пътна мрежа (23)

26 декември, 1973 г.

В пощенската кутия имаше писмо от тях (бе започнал да вижда дори непознатите хора в града по този начин — като местоимение в курсив, изписано разчекнато и злокобно като на плакат за филм на ужасите), като че ли за да потвърди казаното от Маглиоре.

Той го взе в ръка, оглеждайки гладкия бял служебен плик, докато съзнанието му се изпълваше с всички негативни емоции, които човек може да изпита: отчаяние, омраза, страх, гняв, мъка. Щеше без малко да скъса плика на малки късчета и да ги хвърли пред къщата, но после изведнъж разбра, че не може да стори това. Отвори плика, разкъсвайки го почти през средата и изведнъж осъзна, че беше измамен. Беше прекаран. Изигран. Унищожил бе машините им а те ги бяха заменили с нови. Чувстваше се като излязъл на сражение сам срещу китайската армия.

А играта започна ти, Доус. Оттук нататък тя може да е само твоя.

Другите писма досега не бяха адресирани лично до него и бяха от пътното строителство. Скъпи Приятелю, един голям кран ще дойде скоро при твоята къща. Очаквай с нетърпение този вълнуващ момент, докато НИЕ ПРАВИМ ГРАДА ТИ ПО-ХУБАВ!

Това писмо вече беше от градския съвет и бе адресирано лично до него. В писмото пишеше:

20 декември 1973 т.

Г-н Бартън Д. Доус

1241 ул. „Крестолън Уест“

Уважаеми г-н Доус,

 

Доведено бе до нашето знание, че Вие сте последният живущ на ул. „Крестолън Уест“, който все още не е сменил местоживеенето си. Вярваме, че това не се дължи на някакви неразрешими от Вас проблеми. Службата ни разполага с бланка 19642-А (която удостоверява, че сте се запознали с информацията за строителството на пътищата в града, Проект 6983-426-73-74-НС), но все още нямаме Вашето удостоверение за напускане на жилището (6983-426-73-74-НС-9004, синя папка). Както знаете, процедурата по издаването на Вашия чек за компенсация не може да започне без този документ. Според данъчната оценка от 1973 г. имотът на 1241 ул. „Крестолън Уест“ възлиза на 63500 долара и в тази връзка ние сме сигурни, че Вие усещате нуждата от спешно действие също толкова остро, колкото и ние. Според закона, вие трябва да смените местоживеенето си до 20 януари 1974 г., датата, когато е запланувано да започнат работите по разчистването на терена на ул. „Крестолън Уест“.

Длъжни сме също така да посочим, че според Щатския закон за недвижимата собственост (СЛ 19452–36), ако останете на настоящия си адрес след полунощ на 19 януари 1974 г., вие ще встъпите в нарушение на въпросния закон. Убедени сме, че знаете това, но го посочваме още веднъж, за да избегнем всякакви недоразумения.

Ако срещате някакви затруднения със смяната на местоживеенето си, надявам се, че ще можете да ми позвъните в работното ми време, или дори, още по-добре, да се отбиете в службата, за да обсъдим положението, Уверен съм, че нещата могат да намерят своето решение. Вие ще се убедите сам, че сме напълно подготвени да Ви съдействаме изцяло по въпросния проблем. Междувременно, мога ли да Ви пожелая Весела Коледа и успешна Нова година?

С поздрави:

От името на Градския съвет

— Не — промърмори той. — Не можеш да ми го пожелаеш. Не можеш.

Той скъса, писмото на малки късчета и ги хвърли в кошчето за боклук.

Същата нощ, седнал пред телевизора Зенит, той потъна в спомени за това как двамата с Мери бяха разбрали преди почти четирийсет и два месеца вече, че Бог бе решил да прокара малка пътна мрежа през мозъка на техния син Чарли.

Името на лекаря бе Янгър. По дипломите, висящи в рамки по приятно боядисаните стени в кабинета му, можеха да се прочетат още по един ред букви след фамилното му име, но той бе разбрал със сигурност поне това, че Янгър е невролог; с бърз мозък и без заболявания.

Двамата с Мери бяха отишли при него по собствената му молба един топъл юнски следобед, деветнайсет дни, след като Чарли бе приет в болницата. Той беше приятен на вид мъж, на възраст около четирийсет и пет и физически в добра форма, вероятно в резултат на много голф, игран без електромобил за разходки по игрището. Кожата му бе придобила тъмнозлатист загар. Ръцете на доктора го бяха пленили. Бяха огромни и тромави на вид, но не спираха да се движат по бюрото — ту вземаха някой молив, ту запрелистваха бележника с програмата му, или играеха безцелно по сребърния поднос за писма, — и то с някаква гъвкава пъргавина, която на моменти отблъскваше.

— Синът ви има тумор в мозъка — каза той. Гласът му бе равен, без някаква интонация, но очите му ги наблюдаваха много внимателно, като че ли току-що бе хвърлил бомба със закъснител.

— Тумор — повтори Мери тихо, без да може да го разбере.

— Каква е опасността? — попита той лекаря. Симптомите се бяха развили през последните осем месеца. Най-напред главоболията, в началото — редки, но после — все по-чести. След това, двойните образи, които виждаше за известно време, особено след физическо натоварване. След това, и от което Чарли се срамуваше най-много, подмокрянето по време на сън. Те обаче не го бяха завели при семейния лекар, докато не настъпи онази кратка, но ужасяваща слепота в лявото му око, почервеняло като домат, и то така, че истинският му син цвят бе изчезнал. Семейният лекар го бе завел на изследвания, по време на които бяха се появили и останалите симптоми: тайнствени миризми на портокали и подострени моливи; безчувственост в лявата ръка; бълнуване.

— Зле е — каза Янгър. — Трябва да се подготвите за най-лошото. Неизлечимо е.

Неизлечимо.

Думата долетя през годините до него като току-що изречена. Никога не бе смятал, че думите могат имат вкус, но тази наистина имаше. Беше горчива, но и сочна в същото време, като мухлясал хамбургер съвсем леко изпечен.

Неизлечимо.

Някъде, обясняваше Янгър, дълбоко в мозъка на Чарли имало група увредени клетки, долу-горе с размера на орех. Ако тези клетки бяха отпред, или например, на масата, би било лесно да се смажат с един удар. Но те бяха скрити. Бяха дълбоко в плътта на съзнанието на Чарли и продължаваха да растат, като го правеха непонятен.

Един ден, скоро след като го бяха приели в болницата, бе посетил Чарли в стаята му по време на обедната си почивка. Говориха за бейзбол и по-точно за това дали ще могат да отидат да гледат финалите, ако градският отбор се класира.

Чарли тогава бе казал:

— Ако запазят добрите си мммммм ммммм ммммм добрите си пичъри ммммм нн ммммм отборът ммммм…

Той се бе навел напред:

— Какво има, Фред? Не се притеснявай. Очите на Чарли бяха изскочили диво напред.

— Фред? — прошепна Джордж. — Фреди… ? — Мамичкатипедерасткагрознакурвепскаидиотска! — изкрещя синът му от чистото бяло болнично легло. — Путколизецразнебитенсговненгъз…

— СЕСТРА! — бе изкрещял той, докато Чарли припадна. — ЗА БОГА СЕСТРА!

Същите онези клетки го бяха накарали да изприказва тези думи. Малко топче клетки, да кажем, колкото средноголям орех. Веднъж, нощната сестра каза, че близо пет минути крещял думата кученце. Пак клетките. Колкото орех от градината. Караха сина му да крещи като полудял хамалин, да си подмокря леглото, стягаха главата му в клещи, или не му дадоха през цялата първа гореща юлска седмица да си помръдне лявата ръка.

— Погледнете — бе казал д-р Янгър в онзи ясен, идеален за голф юнски ден и бе разтворил рулото с графиката на мозъчната активност на сина им. Извади и една графика от нормален, здрав мозък, но всъщност нямаше нужда. Той погледна това, което ставаше в главата на сина му и пак усети онзи горчив, но сочен вкус в устата си. На хартията неравномерно бяха изрисувани остри върхове и стръмни долини подобно на зле очертани шипове.

Неизлечимо.

А, видиш ли, ако това купче увредени клетки бе решило да порасне на повърхността на мозъка на Чарли, с една лека операция то би могло да се отстрани. Меко и леко, както казваха като деца. Но наместо това, то се бе образувало дълбоко навътре в мозъка и растеше с всеки изминат ден. При опит да се направи нещо със скалпел, лазер, или каквото и да е, мозъкът щеше да се превърне просто в една мръвка. Без подобен опит, скоро трябваше да поръчват ковчег за тяхното момче.

Д-р Янгър обясняваше всичко това доста общо, прикривайки безизходицата с мека пяна от термини, която и без това бързо щеше да падне. Мери продължаваше да клати глава недоверчиво и объркано, но той бе разбрал всичко добре и докрай. Първата му мисъл, светла и ясна, която после никога нямаше да си прости, бе: Слава Богу, че не се случи с мен. И странният вкус в устата му отново се появи и той започна да тъжи за сина си.

Днес — орех, утре — земното кълбо. Октоподът на неизвестността. Нелепата смърт на дете, на твой син. Какво имаше за разбиране?

Чарли умря през октомври. Нямаше драматични последни думи. Беше прекарал в кома три седмици.

Той въздъхна и отиде в кухнята, за да си налее нещо за пиене. Навън тъмната нощ се спускаше равномерно по всички прозорци. Сега, когато Мери я нямаше, къщата му изглеждаше напълно опустяла. Непрекъснато се препъваше в нещо от себе си — снимка в някое чекмедже, стария си анцуг в един шкаф на горния етаж, чифт стари чехли под бюрото. Щеше да е лошо, много лошо, ако това продължи.

Никога не бе плакал за Чарли след смъртта му; дори на погребението. Мери бе плакала много. Седмици наред, може би. Очите й бяха вечно подути. Но в крайна сметка, именно тя бе успяла да го преживее.

Чарли бе оставил рани и по нея, това бе неоспоримо. Външно, белезите си бяха останали. Мери от преди и след това. Преди, тя никога не би вдигнала чашка, освен ако обстоятелствата не го изискваха в полза на кариерата му. Обикновено, на събирания вземаше слаб коктейл с водка и го разнасяше със себе си цяла вечер. Ако бе сериозно настинала, можеше и да изпие един грог с ром. Толкоз. След това, тя обикновено си правеше с него по един коктейл след работа в късния следобед и винаги пийваше по нещо преди лягане. Това никой не би нарекъл сериозно пиене, без махмурлук и повръщане в банята, но то беше повече, отколкото преди. Част от защитната пяна. Без съмнение, точно каквото докторът би й препоръчал. Преди тя много рядко би заплакала по някакъв дребен повод. След това, правеше това често и винаги сама. Ако бе изгорила вечерята. Ако се чувстваше зле. Когато веднъж в мазето изби вода, помпата замръзна и печката даде на късо. Преди, тя се увличаше по фолк музика — по белите певци на фолк и блус като Ван Ронк, Гери Дейвис, Том Ръш, Том Пакстън, Спайдър Джон Корнър. След това интересът й просто угасна. Изглежда пееше нейни си блусове и огласяше тъгата си на някакъв вътрешен микрофон. Бе спряла да говори, че трябва да отидат на екскурзия до Англия, ако го повишат в службата. Започна сама да си прави косата вкъщи и вече редовно я виждаше да стои пред телевизора с ролки на главата. А именно нея съжаляваха приятелите им, и може би с право, помисли си той. Той искаше да се самосъжалява и го правеше, но винаги тайно. Тя бе успяла да покаже нуждата си и да се възползва от предложеното й облекчение и това, в крайна сметка, я бе спасило. Това й бе спестило дългите размисли, които го държаха буден до късно през нощта, докато тя бе унесена в сън след вечерното си питие. А докато тя спеше, той размишляваше над факта, че на този свят малко топче клетки, не по-голямо от орех, можеше да отнеме живота на един син и да го изпрати в небитието завинаги.

Той никога не бе й завидял за това, че успя да се съвземе или за уважението, с което се отнасяха към нея другите жени. В техните очи тя беше като морски вълк с дълбок белег по лицето за младия юнга и внушаваше респекта, който непреживелите злото винаги са готови да отдадат на тези, които са го превъзмогнали. Тя бе излежала присъдата си в ада, заради смъртта на Чарли и останалите жени знаеха това. Но тя бе успяла и да излезе оттам. Имаше Преди, имаше Ад, имаше След това, имаше дори и Още по-след това, когато тя се върна към два от четирите клуба, в които членуваше и започна да се занимава с макраме (той пазеше колана, който му бе изплела красиво от въже със сребърна тока по средата, гравирана с Б. Дж. Д. ), както и да гледа телевизия следобед — блудкавите сериали и Мърв Грифин с неговите знаменитости.

А сега какво? почуди се той, докато се връщаше в дневната. Най след това ли идваше? Така изглеждаше. От пепелта, която така жестоко бе раздухал се изправяше нова, цяла жена. Морският вълк с дълбокия белег помнеше преживяното, но вече имаше ново лице. Само фасада? Не. Фасадата бе предназначена за околните. Под нея лежеше промяна.

При него всички рани бяха нанесени отвътре. През дългите безсънни нощи той ги бе проучил една по една, подредил ги бе в каталог, с прилежността на болен, търсещ следи от кръв по изпражненията си. Беше мечтал да види как Чарли ще играе бейзбол в мач от Детската лига. Бе желал да получава сведения за успеха му в училище и да си блъска главата над тях. Бе искал да му каже, че може да си избере сам стая в къщата. Бе искал да се притеснява за момичетата, с които щеше да се вижда, за приятелите, които щеше да има, за младежките му проблеми. Искаше да види в какво ще се превърне синът му и дали те двамата щяха да си останат влюбени един в друг завинаги, както си бяха, докато лошите клетки с големина на орех не ги бяха разделили, подобно на хищна жена.

Мери бе казала, Той бе твой.

Това беше истина. Бяха си паснали така добре, че имената им се превръщаха в нелепост, дори местоименията ставаха неприлични. Затова станаха Джордж и Фред, водевилен тандем, Лаурел и Харди срещу останалия свят.

И ако топче увредени клетки можеше да унищожи всички тези неща, които бяха толкова дълбоко лични, че никога да не могат да се обяснят с думи, толкова лични, че човек трудно се престрашаваше да ги признае пред себе си, какво му оставаше на този свят? Как можеше да се вярва в живота отново? Как можеше да му се придава някаква важност, по-голяма от петъчно дерби по разчистване на терени?

Всичко това отдавна бе вътре в него, но той никога не бе предполагал, че то може да го промени така неусетно, така дълбоко и необратимо. И сега всичко бе излязло навън, подобно на някаква грозна повърната върху маса каша, воняща на стомашни сокове, пълна с несмлени бучки храна. И ако животът бе само едно петъчно дерби по разчистване на терени, нима нямаше да е оправдано, ако човек скочи от моста? Но какво идваше след това? Животът изглежда бе само приготовление за ада.

Видя, че бе изпил питието си още в кухнята. Беше се върнал в дневната с празна чаша в ръка.