Стивън Кинг
Пътна мрежа (10)

5 декември, 1973 г.

Той пиеше личното си питие, Южен Комфорт със Севън-ъп, и гледаше предаване по телевизията, чието име не знаеше. Главният герой в това нещо, което приличаше на филм, бе или цивилно ченге, или частен детектив, и някой току-що го бе ударил по главата. Това бе накарало цивилното ченге (или частен детектив) да реши, че е надушило нещо важно. Преди да успее да каже какво бе това, прекъснаха филма с реклама за нов сос. Човекът на рекламата говореше, че сосът (на прах) при хубаво време навън дава един деликатес, който, не приличаше ли досущ на телешки бульон? Според Бартън Джордж Доус, сосът приличаше досущ на нещо, излязло от дебелото му черво, и поставено в червена кучешка чинийка. Филмът продължи. Частният детектив (или цивилен полицай) разпитваше някакъв барман, негър, който имаше полицейско досие. Барманът казваше „чупката“. Казваше и „прегърна букета“. Барманът казваше дори „шикозен“. Изобщо, това беше един много сериозен барман, но Бартън Джордж Доус смяташе, че частното ченге (или неуниформен следовател) вече му е взело мярката.

Беше съвсем пиян и седеше пред телевизора само по шорти. В къщата беше горещо. Бе завъртял термостата на 28 градуса и не го бе докосвал, откакто Мери си бе отишла. Кой спомена за енергийна криза? Майната ти, Дик. На теб и на номерата, с помощта на които са те избрали. Майната му и на проклетото ти куче, Чекърс^[1]. Като излезеш на околовръстното, и караш със сто и двайсет, клатиш пръст на шофьорите, които ти свирят да намалиш. Експертът на президента по проблемите на потребителския пазар бе някаква жена, която може през 30-те години да е била и дете-чудо, но с времето се бе превърнала в политически хермафродит. Преди две вечери същото създание разясняваше на цялата нация за това как Всички Заедно можем да спестим толкова много електричество вкъщи. Казваше се Виржиния Науър и вземаше много присърце начините, по които Всички Заедно можем да пестим електричество, защото тази криза била наистина тежка и от нея сме страдали всички заедно. Когато предаването бе свършило, той бе отишъл в кухнята и бе включил миксера. Г-жа Науър бе казала, че миксерите са вторият по големина консуматор на енергия от групата на малките електродомакински уреди. Беше оставил миксера включен цяла нощ и на сутринта — вчера сутринта го намери с изгорял мотор. Най-големите прахосници на електричество, бе казала г-жа Науър, са тези малки електрически печки и той бе помислил дали да не си купи една, за да може да я държи денонощно включена, докато изгори. Възможно бе, ако бе пиян или в безсъзнание, и той да изгори с нея. Това би бил края на цялата каша от самосъжаление.

Той бе представлявал истинска придобивка. Тогава течаха „Часът на Джак Бени“ и „Амос и Анди“, онези оригинални негри-танцьори. Тогава бе гледал „Драгцет“, но в оригиналния му вариант, с Бен Александър и Джоу Фрайди, а не с този новия Хари ня-кой-си. Тогава, пускаха и „Пътен патрул“ и Бродерик Крофърд ръмжеше „Десет-четири“ в микрофона си и всички се втурваха с буиците си, които тогава още имаха люк отстрани. „Вашето шоу“, „Вашият хит парад“, където Жизел МакКензи пееше „Зелената врата“ И „Чужд за рая“. Рокендролът бе убил всичко това. Ами онези състезания с въпросите, а? „Раз-два и край“, или „Двайсет и едно“ всеки понеделник с Джак Бери. Участниците в тези състезания стояха всеки в тясната си кабинка със слушалки на главата, като в ООН, за да чуят въпроса към тях. „Въпросът за 64 000 долара“ с Хол Марч. Състезателите се олюляваха под товара на енциклопедиите и речниците, с които бяха пълни ръцете им. „До тук“ с Джак Нарц. Или пък в събота сутринта „Ани Оукли“, където тя вечно изваждаше брат си Таг от някаква невероятна каша. Той често се бе питал, наистина ли имаше Ани роднинска връзка с това хлапе. Тогава гледаха и „Рин-тин-тин“, където действието се развиваше във Форт Апахи, „Сержант Престън“ — там всичко ставаше в Юкон, „Ездачът от полигона“ с Джок Махони. Или „Лудият Бил Хикок“ с Гай Медисън и Анди Довайн в ролята на Звънчетата. Мери му казваше: „Барт, ако някой разбере, че гледаш всичко това, ще те вземе за хлапак. Сериозно. Човек на твоята възраст!“ На което той винаги бе отговарял: „Искам, като дойде време, да мога да разговарям нормално с децата си, малчо.“ Само дето деца така и не дойдоха. Или почти не се задържаха. Първото бе просто някаква мъртва пихтия — какъв беше онзи виц за пиратите на АБОРТаж? — а второто бе Чарли, за който най-добре бе да не се мисли. Виждам те и насън, Чарли. Струваше му се, че всяка нощ, той и синът му участваха в един или друг сън. Бартън Джордж Доус и Чарлз Фредерик Доус, отново заедно в резултат на чудесата на подсъзнателното. И ето ни, момчета, пак в Дисни и пак в Страната на Самосъжалението, където можеш да се качиш на гондола по Канала от Сълзи, да посетиш Музея на Старите Снимки или да се разходиш с НосталгоМобила, в компанията на Фред Макмъри. И последната спирка от това чудесно пътуване ще е един дубликат на ул. „Крестолън Уест“. Ето я вътре и тази гигантска бутилка Южен Комфорт, запазена за всички времена. Точно така, мадам. Само навеждайте глава на влизане в гърлото й. То скоро ще се разшири. И ето ни в дома на Бартън Джордж Доус, последният жив жител на ул. „Крестолън Уест“. Погледнете през прозореца тук. Почакай, детко. Сега ще те вдигна да видиш. Ето го и самия Джордж, пред цветния си телевизор Зенит, с раираните си боксьорски шорти, да си пийва и плаче. Да плаче? Ще плаче, естествено. Какво друго му остава да прави в Страната на Самосъжалението? Плаче през цялото време. Дебитът на сълзите му се регулира от нашия СВЕТОВНО ИЗВЕСТЕН ИНЖЕНЕРЕН ЕКИП. В понеделник те едва-едва се стичат, защото тогава посещаемостта е слаба. Но през другите дни от седмицата той плаче много повече. През уикендите сълзите текат като река, а по Коледа може и целия да го отнесат. Признавам, че малко ме отвращава, но все пак, той е един от най-популярните жители на Страната на Самосъжалението. Той и там, горе, пресъздадения от нас Кинг Конг на върха на Емпайър Стейт Билдинг. Той…

Той хвърли пълната си чаша по телевизора. Тя мина на сантиметър от него. Чашата се удари в стената, падна на пода и се разби. Той отново избухна в плач.

Плачейки, той си помисли: Виж се. Само се виж. Божичко, отвращаваш ме. Толкова ниско си паднал, че просто не е за вярване. Разби целия си живот, както и живота на Мери и сега седиш тук и се упражняваш в чувство за хумор, грозен отпадък такъв. Божичко, Боже, Боже…

Вече бе изминал половината разстояние до телефона, преди да успее да се спре. Снощи, пиян и през плач, се бе обадил на Мери и я бе умолявал да се върне вкъщи. Молил я бе, докато и тя започна да плаче и му затвори телефона. Потрепери и се ухили при мисълта, че бе направил нещо толкова небогоугодно и неразумно.

Отиде в кухнята, взе лопатката и метлата и се върна в дневната. Изключи телевизора и събра остатъците от чашата. Върна се в кухнята леко олюлявайки се и изсипа боклука в кошчето. После застана там, чудейки се какво да прави сега.

Чуваше как хладилникът бръмчи като насекомо и това го изплаши. Легна си. И започна да сънува.