Стивън Кинг
Пътна мрежа (12)

7 декември, 1973 г.

Но той все пак отиде при нея тази нощ. Сънят с кучето на г-н Пиази отново го споходи и този път той знаеше, че момчето, което се приближава към животното беше Чарли. Това само направи съня още по-тежък и когато кучето на г-н Пиази скочи към Чарли, той се събуди с мъка, подобно на човек, изпълзял с нокти от плитък, пясъчен гроб.

Той размаха ръце във въздуха, все още в полусън, и изгуби чувството си за равновесие върху дивана, където бе заспал свит. За момент се задържа с усилие на ръба на дивана, изгубил ориентация и изпаднал в ужас за мъртвия си син, който продължаваше да умира всяка нощ в сънищата му.

При падането си на пода, удари глава и почувства болка в рамото. Това все пак го разбуди достатъчно, за да се убеди, че е в собствената си дневна и сънят вече е свършил. Това, което намираше, завърнал се в реалността, бе жалко, но не така ужасяващо.

Какво ставаше с него? Грозната картина на това, което бе сторил с живота си, изведнъж се откри пред очите му. Беше го разбил, скъсал го бе открай докрай като парче долнопробен плат. Вече нищо не можеше да е наред. Болеше го всичко. В гърлото си усещаше дъха на Южен Комфорт и когато се уригна, върна в устата си някаква горчилка, преди да я преглътне обратно.

Започна да трепери и хвана с ръце коленете си в напразно усилие да ги спре. Нощем, всичко му се виждаше странно. Какво търсеше той на пода в стаята си, стиснал колене и треперещ като стар пияница в градинска алея? Или, може би, като някой побъркан; това май бе по-вероятно. Така ли беше наистина? Беше ли се побъркал? Не пощурял, превъртял, мръднал или нещо от сорта, което звучеше несериозно; беше ли луд? Мисълта за това го хвърли отново в ужас. Нима беше ходил при някакъв мафиот, за да търси експлозиви? Наистина ли криеше в гаража си две пушки, с едната от които можеше да убие и слон? От гърлото му излезе някакво кратко скимтене и той стана трудно. Костите му пропукаха като на старец.

Качи се на горния етаж, без за миг да си разрешава да се замисли върху това, което правеше, и влезе в спалнята си.

— Оливия? — прошепна той. Сцената му се струваше смехотворна, като филм с Рудолфо Валентино. — Спиш ли?

— Не — отговори тя. Гласът й потвърждаваше отговора. — Часовникът не ме остави на мира. С това непрекъснато цък. Изключих го от контакта.

— Браво — каза той. Отговорът му едва ли беше от най-подходящите. — Сънувах лош сън.

Той чу как завивките от леглото се отместиха.

— Хайде. Ела при мен.

— Не ис…

— Няма ли да млъкнеш най-сетне?

Той легна при нея. Беше гола. Любиха се. После заспаха.

На сутринта температурата бе паднала до минус седем градуса. Тя го попита дали получава някакъв вестник.

— Преди получавахме — каза той. — Кени Ъпслингър го носеше. Но се премести със семейството си в Айова.

— Чак в Айова — каза тя и включи радиото. Течеше прогнозата за времето. Студено и ясно.

— Искаш ли пържено яйце?

— Две, ако може.

— Разбира се. Виж, за снощи…

— Нищо не искам да видя. Снощи получих оргазъм. А това ми се случва много рядко. Хубаво беше.

Той усети как в него се прокрадва някакво самодоволство, може би, точно както тя бе искала да стане. Изпържи яйцата. Две за нея и две за него. С препечен хляб и кафе. Тя изпи три чаши кафе със захар й сметана.

— Е, какво ще правиш сега? — запита го тя, когато и двамата бяха привършили.

— Ще те закарам до магистралата — отговори той бързо.

Тя махна нетърпеливо с ръка.

— Не за това. Какво ще правиш с живота си?

— Това вече звучи сериозно — ухили се той.

— Не за мен, а за теб — каза тя.

— Не съм мислил за това — каза той. — Знаеш ли, преди — той наблегна на думата преди, за да подчертае, че тя включваше целия му живот досега — преди брадвата да падне, трябва да съм се чувствал като затворник, осъден на смърт. Всичко минаваше като на сън. Сън, отразен в огледало, който щеше да продължи безкрайно. Сега всичко ми изглежда истинско. Снощи… например, това бе много истинско.

— Радвам се, че така мислиш — каза тя и видът й го потвърждаваше. — Но какво ще правиш отсега нататък?

— Наистина не зная.

— Това е вече тъжно.

— Тъжно ли? — запита той. Не беше на това мнение.

 

Отново пътуваха в колата по 7, към Ланди. Движението в града ту потегляше, ту спираше. Хората отиваха на работа. Когато минаваха край строежа на удължението на 784, работният ден вече започваше. Мъже с жълти каски и зелени ботуши се качваха на машините си, а дъхът им излизаше като пара в мразовития въздух. Двигателят на един оранжев грейдер изръмжа, после пак, после гръмна като граната и подхвана насечената си песен на празен ход. Шофьорът му започна да го форсира на равни интервали и той прогърмяваше като оръдейна стрелба на война.

— Оттук, от високото, приличат на деца, които бутат камиончета в купчината пясък — каза тя.

Извън града движението отслабна. Бе взела двестата долара без неудобство, без нежелание, но и без голям ентусиазъм. Бе разпорила част от подплатата на палтото си и бе пъхнала парите вътре, като след това бе зашила дупката с иглата и синия конец от шивашката кутия на Мери. Бе отказала на предложението му да я закара до автогарата с аргумента, че на стоп парите щели да й стигнат за много по-дълго.

— Та, какво прави хубаво момиче като теб в кола като тази? — понита той.

— Хм? — погледна го тя стреснато, още неизлязла от собствените си мисли.

Той се усмихна:

— Защо ти? Защо Лас Вегас? И ти я караш по ръба като мен. Кажи ми нещо за себе си.

— Няма кой знае какво за разказване — сви рамене тя. — Бях в Университета в Ню Хемпшьр, край Даръм. Не е далеч от Порстмут. Изкарах първата година. Живеех в града. С едно момче. И нещо прекалихме с наркотиците.

— На хероин ли бяхте?

— Не — засмя се тя развеселена. — Никога не съм познавала някой, който да е на хероин. За нас малките наркоманчета от средната класа има халюциногени. Лисергична киселина. Мескалин. Няколко пъти опитах пейоти, няколко пъти — Ес Те Пе. Химикали. От септември до ноември трябва да съм се дрогирала шестнайсет или осемнайсет пъти.

— И как ти се отрази?

— Искаш да кажеш дали имах проблеми?

— Не, не това — отговори той безобидно.

— Понякога ми ставаше и зле, но винаги имаше и хубава част. И обратно, друг път се получаваше добре, но пък имаше и по нещо страшно. Веднъж реших, че съм болна от левкемия. Тогава се поуплаших. Но най-вече се чувстваш странно. Не видях Бог. Не се опитвах да се самоубия. Нито пък да убия някой друг — тя се замисли за минута. — Всеки ги приказва какви ли не за тези химикали. Тези, които не ги вземат, като Арти Линклетър, казват, че от тях се умира. Пристрастените към тях твърдят, че те могат да ти отворят всички врати. Да пробиеш тунел до душата си и се огледаш в нея, все едно е съкровище от роман на Ейч Райдър Хагард. Чел ли си нещо от него?

— На младини бях прочел Тя. Нали беше от него?

— Да. Мислиш ли, че душата ти е нещо като изумруд на челото на някой тотем?

— Не съм се замислял за това.

— На мен не ми се вярва. Ще ти кажа какво бе най-хубавото и най-лошото от моя опит с химикалите. Най-хубаво беше, когато веднъж се дрогирах в апартамента и гледах тапетите. Всичките тези мънички червени точки по тапетите се превърнаха в сняг за мен. Седях си в стаята и повече от час гледах как на стената се вие снежна буря. После видях едно малко момиченце да върви през снега. Носеше шал на главата, от някакъв груб плат, и го държеше с ръка под лицето си, ей така — тя сви юмрук под брадичката си. — Реших, че сигурно си отива вкъщи и хоп! Пред мен се изправи цялата улица, покрита със сняг. Тя продължи още малко и си влезе у тях. Това беше най-хубавият ми случай. Седиш си в апартамента и гледаш стеновизия. Или главовизия, както каза Джеф.

— Джеф беше момчето, с което живееше ли?

— Да. Най-лошото бе, когато веднъж реших да отпуша мивката. Не знам защо стана така. Но, като се дрогираш ти идват странни идеи, само дето тогава всички ти се струват абсолютно нормални. Струваше ми се, че просто трябва да отпуша мивката. Така че, извадих тапата на канала и… лайната започнаха да излизат от там. И досега не знам дали имаше някакви истински лайна, или всичките бяха само в главата ми. Смляно кафе. Парче от риза. Големи топки мазна мръсотия. Нещо червено, което приличаше на кръв. И ръката. Човешка ръка.

— Какво?

— Ръка. Извиках на Джеф, казах му: „Виж, пуснали са някого по тръбите“. Но той бе изчезнал някъде и бях сама. Хванах китката и задърпах като луда, докато я измъкнах до лакът. Ръката си беше там, дланта върху порцелана, цялата на точки от кафето, а лакътят — в тръбата. Отидох до дневната да видя дали Джеф не се е върнал и като се върнах в кухнята пак, ръката беше изчезнала. Тогава се притесних. Сега понякога я сънувам.

— Интересно — каза той, намалявайки скоростта; докато преминат по един мост; върху който се работеше.

— От химикалите ставаш луд — каза тя. — Понякога това ти действа добре. Но в повечето случаи — не. Така или иначе, бяхме прекалили. Виждал ли си от тези рисунки на атоми, с протони, неутрони и електрони, които се въртят?

— Да.

— Ами, нашият апартамент беше нещо като ядро и всички хора, които влизаха и излизаха оттам, бяха като протони и електрони! Влизат, излизат, блуждаят безразборно, като в Манхатън трансфър.

— Това не съм го чел.

— Прочети я. Джеф казваше, че Дос Пасос е първия гонзо журналист. Щура книга. Както и да е. Понякога седяхме вкъщи, гледахме телевизия, като звукът бе намален докрай, а на грамофона се въртеше някоя плоча, всеки пиян, някои се чукаха в спалнята даже, и аз дори не познавах някои от тези хора, нито път те — мен. Разбираш ли?

Спомняйки си за някои от купоните, които бе изкарал пиян, като Алиса в страната на чудесата, той каза, че разбира.

— И една вечер по телевизията имаше предаване с Боб Хоуп^[1]. И пак всички бяха пияни, опушени и се превиваха от смях на старите лафове на Хоуп за политиците във Вашингтон. Ей така, пред телевизора, като мама и татко вкъщи. Помислих си, явно, заради това е трябвало да преживеем Виетнам; за да може после Боб Хоуп да хвърли моста между поколенията. Всичко просто опира до това как решаваш да се забавляваш.

— Но ти беше твърде чиста за това, така ли?

— Чиста? Не. Но се замислих за последните петнайсетина години и изведнъж ми заприличаха на някаква уродлива и смешна игра на монопол. Френсис Гери Пауърс — убит в неговия Ю-2. Губиш ред. Негърска демонстрация, разпръсната с водни струи в Селма. Влизаш в затвора. Стрелят по поход за граждански права в Мисисипи, митинги, походи, Лестър Мадокс с брадвата в ръце, Кенеди — убит в Далас, Виетнам, нови митинги, вълненията в университета Кент, студентски стачки, женското движение, и за какво бе всичко това? За да могат куп пияни глави да седят натъпкани в тесния апартамент и да гледат Боб Хоуп? Майната им. Реших да ги зарежа.

— Ами Джеф? Тя сви рамене:

— Той има стипендия. Справя се добре. Казва, че ще напусне през лятото, но няма да го потърся, докато сам не дойде. — По лицето й бе изписана някаква несигурност, която сигурно в себе си усещаше като лошо предчувствие.

— Липсва ли ти?

— Всяка нощ.

— Защо Вегас? Познаваш ли някого там?

— Не.

— Странно място за идеалист като теб.

— За такава ли ме смяташ? — тя се засмя и запали цигара. — Може и така да е. Но мисля, че на идеала не му трябва някаква специална среда. Искам да видя този град. Толкова е по-различен от всички други в страната, че трябва там да е по-добре. Но няма да се отдам на хазарта. Ще си намеря работа.

— И после?

Тя изпусна облак дим и сви рамене. Подминаха табела с надпис: ЛАНДИ 7 КМ.

— Ще се опитам да се стегна — каза тя. — Дълго още няма и да докосна наркотик, а смятам да откажа и тези — тя вдигна цигарата между пръстите си, която случайно описа във въздуха кръг, подобен на въпросителна. — Ще спра да си въобразявам, че животът ми още не е започнал. Защото не е така. Започнал е, че дори и една трета от него е изтекла. Изпила съм каймака.

— Ето. Там е входа за околовръстното. Той отби вдясно и спря.

— Ами ти, човече? Какво ще правиш ти?

— Ще изчакам хода на някои събития — каза той внимателно. — Няма да бързам с избора си.

— Не си в отлична форма, ако разрешиш да ти кажа.

— Нямам нищо против.

— На. Вземи това — тя държеше малко пакетче от алуминиево фолио между двата пръста на дясната си ръка.

Той я взе и я разгледа. Ясното сутрешно слънце се отрази в металната повърхност и изпрати няколко хелиолъча в очите му.

— Какво е това?

— Продукт четири от серията мескалин. Най-твърдият и най-чист химикал, правен някога — тя се поколеба. — Може би ще е по-добре да го хвърлиш в клозета и да пуснеш водата, като се прибереш вкъщи. Може да те скапе още повече. Но може и да ти помогне. Така съм чувала.

— А виждала ли си това да става?

— Не — усмихна се тя горчиво.

— Ще направиш ли нещо за мен? Ако можеш?

— Ако мога.

— Обади ми се на Коледа.

— Защо?

— За мен ти си като книга, която не съм дочел. Искам да разбера още малко какво става нататък. Обади се за моя сметка. Сега ще ти напиша телефонния номер.

Той търсеше химикал в джоба си, когато тя каза:

— Не.

Той я погледна, учуден и наранен:

— Защо?

— Не зная. Харесваш ми, но все едно някой те е урочасал. Не мога да ти обясня. Все едно си на път да направиш нещо наистина идиотско.

— Ти мислиш, че съм се побъркал — чу се да казва той. — Майната ти, тогава.

Тя излезе схванато от колата. Той се наведе към нея.

— Оливия…

— Може и да не се казвам Оливия.

— Нищо. Ако си. Моля те, обади се.

— Внимавай с това — каза тя, като посочи малкото пакетче. — Ще тръгнеш като сомнамбул.

— Сбогом. И умната.

— Какво значи това? — отново горчивата усмивка. — — Сбогом, г-н Доус. Благодаря. И знай, че те бива в леглото, ако позволиш да ти го призная. Наистина. Сбогом.

Тя тръшна вратата, пресече път 7 и застана до стълба на входната рампа. Той продължи да гледа как тя вдига ръка на две коли. Никоя от тях не спря. Пътят бе вече чист и той завъртя обратно, натискайки клаксона веднъж. В огледалото за обратно виждане, смаляващият й се образ му махна.

Хлапачка, помисли си той, събрала цялата мнителност на света. Въпреки това, когато протегна ръка за да включи радиото, пръстите му трепереха.

Той се върна до града, прехвърли се на околовръстното и пропътува триста километра със сто километра в час. По едно време за малко да изхвърли малкото пакетче през прозореца. После почти бе решил да вземе хапчето на момента. Накрая той просто го остави в джоба на палтото си.

 

Когато се прибра, се чувстваше изтощен и изпразнен от всякаква емоция. Строителството на 784 бе напреднало през деня. След две седмици пералнята щеше да бъде готова за гюлето. Вече бяха извадили оттам тежкото оборудване. Том Грейнджър му беше казал това в един странен, мъчителен телефонен разговор преди три дни. В деня, когато я сриват до земята, ще бъда там цял ден, помисли си той. Реши дори да си вземе храна, за да може да гледа през цялото време.

Имаше, писмо за Мери от брат й в Джексънвил. Очевидно не беше научил, че са се разделили. Той отдели писмото разсеяно при останалата поща за Мери, която все забравяше да препрати.

Сложи една полуготова вечеря в печката и понечи да си налее нещо за пиене. Реши да не пие. Искаше да помисли за сексуалното си приключение с момичето предната нощ, да му се наслади отново, да го изследва във всичките му нюанси. След няколко питиета то щеше да възприеме неестествената, пресилена форма на някой лош секс филм — Непослушните гимназистки, Вход с легитимация — а той не искаше да си мисли за нея по този начин.

Но не можа да се получи, поне не така, както той искаше. Не можеше да си спомни точно усещането на допира със стегнатите й гърди, или тайния вкус на зърната им. Знаеше, че самото сношение с нея му бе доставило повече удоволствие, отколкото с Мери. Оливия бе го обгърнала по-здраво и по-уютно отдолу и даже веднъж пенисът му бе изскочил от вагината й със звук, подобен на тапа от шампанско. Но той така и не можеше да определи какво точно бе представлявало удоволствието. Вместо да може да го почувства, той изпита желанието да мастурбира. Това го отврати. След това се отврати и от отвращението си. Тя далеч не бе светица, повтори си той, докато сядаше да вечеря с полуготовата си храна. Пътник със дупе, вместо билет. Чак до Лас Вегас. Усети, че му се иска да може да погледне на целия епизод с жълтеникавите Очи на Маглиоре, което го отврати най-много.

По-късно, въпреки всичките си добри намерения, той пак се напи и към десет часа познатото сантиментално желание да се обади на Мери го заяде отново. Вместо това, започна да онанира пред телевизора и в момента, когато изпита оргазъм, водещият доказваше недвусмислено, че новото лекарство „Анасин“ успокоява и най-страшните болки по-добре от всички други.