Стивън Кинг
Пътна мрежа (17)

17 декември, 1973 г.

Острият звън на телефона го извади от неспокойната му следобедна дрямка. Сънувал бе, че млад учен е открил как с лека промяна в атома на фъстъците Америка можеше да произвежда неограничени количества нискооловен бензин. Всичко изглеждаше прекрасно и в личен, и в обществен план и целият сън бе пропит от една радостна атмосфера. Телефонният звън беше като някакъв контрапункт, който все повече се разрастваше, докато накрая помете целия сън със силата на неприветливата си реалност.

Той стана от дивана, отиде до телефона и поднесе слушалката към ухото си.

— Ало?

— Здравей, Барт. Том е.

— Я, Том. Как си?

— Добре съм. Виж, Барт, смятах, че искаш да знаеш за това — утре ще събарят Синята Панделка.

Очите му щяха да изскочат От орбитата си:

— Утре? Не може да бъде. Че те… по дяволите, та вече почти е Коледа.

— Точно затова.

— Но те още не са стигнали до нея.

— Тя е единствената промишлена сграда на пътя им — каза Том. — Ще я бутнат утре, преди да излязат във ваканция за Коледа.

— Сигурен ли си?

— Да. Казаха по новините тази сутрин в това предаване „Един ден в града“.

— Ще отидеш ли да гледаш?

— Да — каза Том. — Твърде голяма част от живота си прекарах под тази купчина, за да мога да остана вкъщи.

— Тогава, ще се видим там.

— Ще се видим.

Той се поколеба за момент:

— Виж, Том. Трябва да ти се извиня. Синята Панделка сигурно няма да тръгне вече, нито в Уотърфорд, нито някъде другаде. Ако съм те прекарал наистина…

— Не, не, не ме боли. Завеждам поддръжката в „Светлочист“. По-къс работен ден, по-добри пари. Май излезе, всяко зло за добро.

— Как е там?

Том въздъхна на другия край:

— Не е твърде добре — каза той. — Но вече прехвърлих петдесетте. Всяка промяна е трудна. Същото би било и в Уотърфорд.

— Том, това, което направих…

— Не ми говори за това, Барт… — каза Том с неудобство. — Това си е между вас двамата с Мери. Така е.

— Добре.

— А ти… как я караш?

— Бивам. Имам някои планове.

— Това е добре — каза Том и последва една толкова дълга пауза, че той вече смяташе да му благодари за обаждането и да затвори, когато Том добави: — Стийв Орднър поиска да поговорим за теб. Дойде направо тук вкъщи.

— Така ли? Кога?

— Миналата седмица. Вдигнал ти е мерника, Барт. Все питаше дали някой от нас е знаел какво готвиш за завода в Уотърфорд. Но не беше само това. Питаше и всякакви други странни неща.

— Какви?

— Ами, дали не си вземал нещо от пералнята вкъщи, канцеларски материали или каквото и да е. Дали не си теглил от касата, без да представиш фактура. Или пък да си си минавал прането за сметка на фирмата. Запита ме дори дали не си бил в комбина с мотелите.

— Виж ти, гадникът — каза той замислено.

— Казвам ти, Барт, търси да надуши нещо гнило, та да може да заведе углавно дело срещу тебе.

— Няма да може. Панделката беше семеен бизнес, ти знаеш. А семейството вече го няма.

— Няма го отдавна — каза Том равно. — Откакто Рей Таркингтън умря. Не знам някой друг да ти е сърдит, освен Орднър. Тези на четиринайсетия етаж… за тях има само долари и центове. Те си нямат понятие от работата в пералнята и хич не ги интересува.

Той не знаеше какво друго може да каже.

— Ами… — въздъхна Том. — Това исках да ти кажа. Предполагам, че си чул за брата на Джони Уокър?

— Арни? Не, какво за него?

— Самоубил се е.

— Какво?

Том пое шумно дъх и отговори: все едно, трябваше да забива отново нож в едва зараснала рана:

— Закачил един маркуч от ауспуха до задната седалка, влязъл в колата и затворил всички врати и прозорци. Намерило го момчето, което му носи вестника.

— Боже мой — прошепна той. Спомни си за Арни Уокър в чакалнята на болницата и потрепери, обхванат от някакъв мъртвешки студен хлад. — Ужасно.

— Да — Том отново пое шумно въздух. — Добре, Барт. Доскоро.

— Доскоро. Благодаря ти, че се обади.

— Моля те. Доскоро.

Той затвори бавно телефона, все още замислен за Арни Уокър и странния звук, който беше издал, когато в чакалнята влезе свещеникът. Господи, той беше взел разпятието, видяхте ли?

— Е, не — каза той в празната стая и думите му останаха да висят във въздуха. После влезе в кухнята, да си налее нещо за пиене.

Самоубийство.

Думата му звучеше като съскане и удар. Като змия, която се провира гъвкаво между цепнатините в скалата. Можеше да се изплъзне лесно между езика и небцето.

Самоубийство.

Ръката му трепереше, докато си наливаше Южен Комфорт и гърлото на бутилката заигра по ръба на чашата. Защо го е направил, Фреди? Бяха просто двама шофьори, които се мотаеха из града вечно заедно. Боже мой, защо изобщо някой ще тръгне да върши нещо такова?

Но му се струваше, че знае защо.