Саймън Грийн
Светът на мъглите (7)

СЕДМА ГЛАВА
СВИРЕПО ОТМЪЩЕНИЕ

Блекджак стоеше в луксозно обзаведения кабинет на Лиън Въртю и слушаше спокойно как собственикът му крещи. Наемният воин се изкушаваше да извърне очи и да се зазяпа в живописните платна и гоблените, които красяха стените, ала не го стори. Щеше да изглежда прекалено грубо. Наместо това се взря учтиво в доктора със спокойно и безизразно лице, докато Въртю не се умори от словесните обиди и не започна да се успокоява. В миналото Блекджак бе служил като наемен воин на много господари и бе отдавал на всеки дължимата почит и уважение, ала дори господари като Въртю трябваше да проявяват поне мъничко повече учтивост. Накрая докторът млъкна и се облегна на тапицирания си стол, дишайки тежко. Той прокара пръсти през оредялата си коса и отправи гневен поглед към рапортите на бюрото пред него. Блекджак извърна поглед към стола за посетители, но не седна. Не го бяха поканили. Бе заел наперена стойка, гледайки право пред себе си, и изчакваше търпеливо Въртю да си дойде на думата. Накрая докторът блъсна листовете настрана и впери заплашителен взор във воина.

— Дяволите да те вземат, Блекджак, всичко си провалил. Според тези рапорти изследователката Топаз е вече по петите ни. Само въпрос на време е кога ще се натъкне на някой, който да я отведе право при нас.

— Никой от нашите хора няма да проговори — опита се да се защити Блекджак. — Твърде наплашени са. Забелязал съм вече това.

— Не познаваш Топаз.

— Все пак мога да я ликвидирам.

— Точно сега, не — сопна се раздразнено Въртю. — Ако я беше убил, когато му бе времето, вместо идиотски да стреляш погрешно в проклетия й съпруг, вече щяхме да сме се отървали от нея. А сега не можем да си позволим дори да я докоснем с пръст.

Блекджак не отвърна нищо. Можеше да се оправдае с обстоятелството, че не би могъл да предположи, че Майкъл Ган ще навлече наметалото на съпругата си. Можеше да спомене и за ужасните обстоятелства с мъглата и кучетата. Но предпочете да замълчи. Нямаше нужда от извинения, независимо дали от други или негови.

Въртю стана от стола си и се загледа през прозореца навън. Зад широкото фибростъкло гъстата вечерна мъгла се стелеше ниско, като обгръщаше града в безформена, сивкава пелена. Неясните силуети на околните сгради прозираха едва-едва през пелената. Уличните лампи грееха с кехлибарена, червена и златиста светлина — запалени островчета сред океан от несигурност. „Тя е някъде там — мрачно помисли той, — тя е там и ме търси.“ Спомни си суровото, неумолимо лице на Топаз и го побиха тръпки. Топаз бе изследовател и не знаеше милост, благородство или пощада. Той се извърна от прозореца и впери замислен поглед в учтиво изчакващия го воин, като се опита да придаде успокоен израз на лицето си и твърдост на гласа си.

— Не можем да си позволим повече какъвто и да било контакт с изследователката — прошепна едва чуто той. — Всеки друг опит да се посегне на живота й, успешен или не, само ще привлече вниманието към нея. Засега я остави на мира.

— Точно това и правя — отвърна Блекджак спокойно. — Затова ли ме извика да бия целия път дотук, само за да ми го кажеш?

— Едва ли — процеди Въртю студено. — Имам друга задача за теб. Помниш ли Тейлър и Стърлинг?

— Разбира се. Двамата стражи, които ни осигуриха информацията за вътрешната охрана на звездното пристанище. Изникнал е някакъв проблем с тях?

Въртю се усмихна мрачно.

— Изглежда смятат, че не им е платено добре за услугите. Или трябва да им дадем повече пари, или ще счетат за свой дълг да се обърнат срещу нас.

— Остави това на мен — заяви Блекджак спокойно. — Ще се справя с проблема. Имаш ли нещо против да ги очистя?

— Съвсем не — отвърна Въртю ледено. — Но ако се наложи, искам телата им. Особено на онзи от Хейдън.

Блекджак кимна учтиво, изчака да разбере има ли още нещо, после се обърна и напусна кабинета. Въртю наблюдаваше как се отдалечава и бавно поклати глава, щом вратата се затръшна зад гърба на наемния воин. Мъжът бе твърде хладнокръвен, твърде овладян… и също тъй прекалено опасен. Знаеше, че Блекджак не представлява заплаха за него още от самото начало на контактите им, ала нито един договор не траеше вечно. Загриза нокътя си, после нервно дръпна ръка. Намръщи се и неохотно взе едно решение. Приведе се и набра един запаметен код в комуникационната система, вградена в бюрото му. Мониторът на отсрещната стена се извъртя, но екранът остана празен. След малко от говорителя прозвуча студен, немелодичен глас.

— Да, Въртю. Какво има?

— Дадох на наемния воин нарежданията си. Той ще се погрижи за Тейлър и Стърлинг. Предупредих го да се държи настрана от Топаз.

— Добре. Стигаме до деликатен стадий в плановете си, а Блекджак става прекалено подозрителен. Щом се справи с Тейлър и Стърлинг, май ще е най-добре да го отстраним от играта.

— Искаш да кажеш, да го убием.

— Разбира се че не, проклети глупако! Искаш цялата гилдия на наемните воини да се настрои срещу нас ли? Имам предвид да му платим, да му предложим местенце в някой контрабанден кораб и да го изпратим, по дяволите, извън Света на мъглите колкото се може по-скоро. Ясно ли е?

— Да, сър. Ще се погрижа за това. Относно изследователката…

— Забрави за нея. След като Блекджак се справи с Тейлър и Стърлинг и напусне нашия свят, няма да й остане никаква следа да се насочи към нас. Не контактувай повече с мен, Въртю. Ролята ти засега е приключена. Ще те повикам по-нататък, ако се наложи.

Говорителят замлъкна. Въртю погледна към празния екран и го изключи. Да не би да е презрян дребен чиновник или слуга, та да му се говори с такъв пренебрежителен тон. Освен това бе немислимо наемният воин да прибере парите си и да отпраши невредим след всички тревоги, които му бе причинил. Особено, когато телесният му контейнер се нуждаеше толкова много от пресни сурови материали.

* * *

Изследователката Топаз сграбчи Маркус Райн за яката на ризата и го тръшна до стената. От удара евтината мазилка се пропука. Райн безсилно заби нокти в ръцете й, а краката му заритаха над пода. И двете му очи бяха отекли и почти затворени, ала все още виждаше достатъчно ясно, за да се сгърчи, щом Топаз вдигна юмрука си да го удари отново.

— Името — заповяда тя. — Искам името на човека, който уби съпруга ми.

Райн кимна, доколкото можа в знак на съгласие и Топаз го остави като безжизнена купчина на пода. Отстъпи назад и се настани грациозно върху бюрото на Райн. Книжата, които бяха лежали в спретнато подредена купчинка върху блестящо полираната повърхност, се бяха разхвърчали по пода. Някои бяха изцапани с кръв. Двамата бодигардове на Райн лежаха мъртви край отворената врата. За човек, който се справяше в живота със заплахи, изнудване и насилие, Райн трябваше да обърне повече внимание на защитата си. Би сторил по-добре и ако бе отказал да разговаря с изследователката Топаз. Той седна и се облегна на стената, като постепенно започна да контролира дишането си. Райн бе строен мъж среден на ръст, с яки четвъртити ръце и огромна лъвска глава със светлокестеняви коси. Носеше елегантни дрехи по небрежен начин и въпреки че лицето му бе нашарено по последна мода, зъбите му бяха черни и проядени. Въобще мязаше на плъх с илюзии за величие. Лицето му беше набраздено с ритуалните белези на рода Райн, но повечето от тях сега не личаха или бяха размазани от кръвта и контузиите.

— Кажи ми го — заповяда Топаз и Райн потрепера.

— Трябва да си луда — промълви той с надебелял език и стичаща се по брадичката от разцепената му уста кръв. — Когато се нахвърляш срещу един Райн, значи вдигаш ръка срещу всички ни. Семейството ми ще ти вземе главата за това.

— По дяволите семейството ти и ти самия — процеди Топаз презрително. — Ти знаеш името, искам и аз да го узная. Винаги си знаел имената, Маркус. И не ме заплашвай с отмъщението на рода ти, не си толкова ценен, колкото се мислиш. Твоите Райн съществуват още само защото стражата е твърде заета, та да си губи времето да ви очисти. Ти си само един евтин трошач на кости, Маркус, и завинаги ще си останеш такъв. А сега, кажи ми името.

— Стърлинг — навъсено избъбри Райн. — Той е страж, част от охраната на космодрума. Преди години е бил гладиатор. Той не е насочил пушката към съпруга ти, но се носи слух, че знае кой го е извършил. Ще го намериш в „Червената пика“.

Щом Топаз се изправи на крака, той се присламчи до стената, ала тя прекатури бюрото му със сръчен удар с ръка и мина покрай него, насочвайки се към вратата, без да го погледне.

— Гледай да се окажеш прав, Маркус — процеди тихо тя и затръшна вратата зад себе си. Премина през рецепцията, без да обръща никакво внимание на щетите, които беше нанесла. Хубавичка, нагиздена секретарка седеше отпусната тежко в ъгъла, простенвайки тихо, щом докоснеше предпазливо с ръка счупения си нос. Тя бе направила грешката да извади нож на изследователката. Топаз мина, без да й обръща внимание, и се отправи към изхода.

Навън се поспря край вратата, за да си поеме дълбоко дъх, сякаш да се отърси от неприятна миризма. Дробовете й пламнаха от мразовития въздух, ала тя не почувства нищо. Бе тренирана да издържа и далеч по-лоши неща. Над града вече се бе спуснала вечерта и светлината бързо угасваше. Отново бе започнало да вали сняг и мъглите ставаха все по-гъсти. Вятърът тихо простенваше, а влажната пелена на мъглата тежко се стелеше над града. Топаз едва забелязваше срещуположния край на улицата, където стоеше. Типична зимна нощ в Пристанището на мъглите. Намести удобно меча на хълбока си и извади разрушителя си, за да провери енергийното му ниво. Кристалът бе зареден само наполовина, ала това й бе достатъчно. Пъхна револвера обратно в кобура и закрачи надолу по улицата. Никога не бе ходила в кръчмата „Червената пика“, ала бе чувала за съмнителната й репутация. Всички стражи също бяха чували. Всичко можеше да се купи там — дрога, проститутки, деца, тайни… всичко имаше своята продажна нелегална цена.

Снегът по земята се бе превърнал в киша от тълпите, които все още изпълваха тесните улички. Повечето от тях бяха работници, които бързаха да се приберат у дома, преди да стегне истинският студ, но имаше и банди от просяци и амбулантни търговци, които се опитваха да спечелят още някоя монета, докато позволяваше температурата. Мъглите се виеха бавно и бръснещият вятър остро шушнеше между постройките от камък и дърво, от водосточните тръби и первазите на прозорците се спускаха дебели ледени висулки. Минувачите бяха загърнати в тежки наметала и дебели кожи, а тя привличаше не един поглед, докато крачеше из улиците с обичайната за изследовател униформа. Дебелата й морскосиня пелерина покриваше само роба от сребриста коприна, а лицето и ръцете й бяха изложени на студа. Тя не се боеше от студа, а сърцето й кипеше от безмилостна ярост. Майкъл беше мъртъв. Нейният съпруг, единственото човешко същество, което бе обичала, бе мъртво — убито. Но тя щеше да отмъсти за тази смърт.

* * *

Вертепът „Червената пика“ се намираше насред Квартала на крадците. Имаше хора, които гледаха на него като на бордей, където гъмжеше от всякакви злодеи, но всъщност той не бе по-лош от която и да било друга част на града. Само бе малко по-беден от останалите квартали и това биеше повече на очи. Командирите на стражата обичаха да се заканват, че ще прочистят веднъж завинаги Квартала на крадците, но винаги изникваше нещо по-неотложно, с което трябваше да се захванат. А освен това Светът на мъглите беше претъпкан и с всякакъв вид криминални престъпници, тъй като само отлъчените от закона търсеха убежище там. Ако не се вдигнеше твърде много шум, никой не се интересуваше от нищо. За онези, които излизаха извън границите на контрола, стражата прилагаше закона, а законът не знаеше пощада. Но винаги се намираха и такива, които се смятаха за поставени над закона и се нуждаеха от уединени местенца, където да въртят бизнеса си нелегално. Местенца като „Червената пика“.

Топаз крачеше мрачно по мизерните улички и мръсните задни алеи, докато накрая се добра до целта си. „Червената пика“ бе кръчма като всяка кръчма на всяка друга улица; малка безлична постройка с една-единствена мъждукаща газена лампа, която осветяваше паянтовата табела на вратата. Каменните й стени бяха безцветни и проядени от продължителното излагане на повеите на снега и мъглата, а двете малки прозорчета бяха със здрави решетки. Кръчма като всяка друга кръчма… но вратата я издаваше. Седем стъпки висока и четири — широка, огромната плоскост от обковано с желязо дърво бе украсена със сложни орнаменти от блестяща стомана. Вратата на „Червената пика“ трябваше да държи хората настрани и вършеше работата си перфектно. Топаз се закова за миг пред нея и после похлопа с юмрук. Разнесе се едва доловимо бръмчене, щом миникамерата над вратата се обърна надолу към нея.

— Знаете коя съм — заяви Топаз. — Отворете вратата.

Последва дълга пауза, сетне вратата изскърца и бавно се отвори и Топаз влезе. Вътре я блъсна оглушително бръмчене като юмрук. Застоялият въздух бе просмукан от дим и пот. Топаз застана на върха на тясното стълбище, което водеше надолу към кръчмата и огледа претъпканото множество, дирейки с поглед човека, който бе дошла да срещне.

Постоянната врява се удряше в голите каменни стени, които я връщаха като ехо отново назад. Смехове, закани, крясъци и викове на главорези, които имаха намерение да се бият, се смесваха в безмилостна атака срещу слуха. Мъже и жени седяха рамо до рамо, наливаха се прекалено много и се смееха неприлично шумно. Една обикновена нощ за „Червената пика“. Топаз се заспуска бавно по стъпалата, държейки ръка върху спусъка на револвера си под пелерината. Никой не й обърна внимание, освен няколко настойчиви погледа; в място като „Червената пика“ всеки се занимаваше със собствения си бизнес. Спря се по средата на стъпалата и замислено се намръщи. Нямаше и следа от Стърлинг. Понечи да го потърси из тълпата, но незабавно се отказа от идеята си. Не бе в настроение за бавно и учтиво търсене. Измина внимателно и грациозно последните няколко стъпала, полирани от безчетния брой подметки и се отправи през жужащата тълпа към бара в дъното на вертепа. Всички й правеха път. Знаеха коя е. Неколцина мъже имаха вид, сякаш възнамеряваха да възразят срещу присъствието й, но само един поглед върху студеното й, ожесточено лице бе достатъчен, за да ги накара да се въздържат.

Когато стигна до бара, Топаз се огледа без да бърза, докато не зърна Питър Гонт, собственикът на „Червената пика“. Той бе мускулест и висок, с грива от черни къдри, опасващи бледо като хартия, дружелюбно лице. Опитваше се да изглежда облечен по последна мода и почти успяваше. Мълвеше се, че е убил седем души, трима с голи ръце, ала слуховете силно преувеличаваха бройката. Изкарваше част от парите си, като пробутваше наркотици и проститутки, ала повечето от доходите му идваха от препредаване на информация. Топаз изкриви устни. Гонт щеше да направи нещо ново: щеше да й даде информация безплатно. Тя измъкна меча си от ножницата и си проправи път през тълпата към него. В последния миг един едър и изключително мускулест бодигард пристъпи и препречи пътя й. Дясната му ръка бе положена върху къс меч в ножница, а лявата стискаше остър метален бокс.

— Дошла съм да се срещна с Гонт — повиши глас Топаз, за да се чуе над врявата.

Бодигардът поклати глава и размаха металния бокс пред лицето й. Внезапно той се ухили и допря шиповете до кожата й. Тя го ритна с коляно в слабините, изчака го да се приведе напред и тогава го удари с юмрук. Бодигардът се строполи на пода и остана там неподвижен. Някаква жена наблизо изпищя пронизително, ала Топаз вече се бе обърнала с лице към втория бодигард. Той бе по-едър от първия и носеше меча си по начин, който зловещо издаваше, че знае как да го употребява. Тя измъкна разрушителя си и го простреля в гърдите. Живият енергиен лъч го прониза за части от секундата и проби широка дупка в стената зад него. Бодигардът рухна мъртъв на земята, а от овъглената рана на гърдите му се вдигна дим. В „Червената пика“ се възцари неочаквана тишина, а единственият звук бе глухият шепот, който се носеше като ропот сред наблюдаващата тълпа.

„Енергиен пистолет… енергиен пистолет.“

Топаз извърна поглед към Гонт и бавно се усмихна. Не бе приятна гледка, но Гонт не трепна. Той пристъпи храбро напред да я пресрещне, като внимаваше да държи ръцете си встрани от хълбоците и да не прави внезапни движения. Отблизо спокойното му приветливо лице не можеше да заблуди никого. Очите му бяха тъмни и коварни и чувство на неприкрита злоба витаеше около него подобно на миризмата на прясно проляна кръв.

— Ти току-що уби двама отлични мъже — промълви той спокойно с приятен и самоуверен глас. — Скъпо ще ми струва да ги заменя, надявам се, че си имала основателна причина да ги убиеш.

— Трябваше да привлека вниманието ти — отвърна Топаз. — Търся някого. Ти знаеш къде се намира.

Гонт поклати глава.

— Аз не предавам хората си на стражата. Това е лош бизнес.

— Гонт, не го искам за стражата. Искам го за себе си.

Гонт я изучаваше внимателно, забил поглед в робата й и изследователската й пелерина. Той сви рамене.

— Кажи ми името му.

— Стърлинг. Охрана е на космодрума. Бивш гладиатор.

— Познавам го. Почакай тук и ще ти го доведа.

* * *

Топаз кимна, очите й бяха ледени като нощ в Пристанището на мъглите. Гонт се извърна и тълпата мълчаливо му стори път. Накрая той хлътна зад една врата зад бара и Топаз остана сама сред струпалото се множество. Тя плъзна поглед наоколо и мнозина извърнаха очи, тъмни очи, горящи с едва сдържана омраза, страх и подозрение. Някой се размърда от лявата й страна и тя леко повдигна дясната си ръка, за да демонстрира пред всички револвера си. Шумотевицата стихна и се възцари дълго мълчание. Имаше чувството, че се намира в странна глуха и мъртва гора, заобиколена от призрачни разгневени и опасни диви, кръвожадни зверове. Лека усмивка заигра по лицето й при това сравнение, но в същия миг тя се озърна за Стърлинг и усмивката й угасна. Вратата зад бара се открехна и от нея излезе Гонт, следван от Стърлинг. Тя спокойно кимна при вида на набразденото му лице и преметна оръжието в лявата си ръка. Стърлинг и Гонт излязоха пред бара и тя извади меча си.

— Стърлинг — остро произнесе тя и гласът й прокънтя сред тишината, — дошла съм за теб.

Стърлинг отстъпи десетина крачки и я проучи внимателно с поглед.

— Значи ти си Топаз — промълви накрая той. — Винаги съм мислил, че си по-висока.

В отговор Топаз го изгледа и не произнесе нищо. Стърлинг се озърна към заобиколилата ги тълпа, сякаш търсеше съчувствие или подкрепа, ала онова, което излъчваха лицата около него, не му вдъхна увереност. Той мълниеносно стрелна с поглед Питър Гонт.

— Ще й позволиш ли да го стори? Нима ще й разрешиш да отведе някой от твоите хора току-така?

— Ти не си от нашите — изрече Гонт спокойно. — Ако не искаш да тръгнеш с нея, си е за твоя сметка. — Той обърна поглед към множеството. — Направете им малко място.

Тълпата от клиенти се подчини на тихо произнесената заповед и оформи кръг около нея и Стърлинг. Тя пристъпи бавно напред и Гонт побърза да се шмугне сред множеството. Стърлинг отстъпи предпазливо встрани. Измъкна бляскав ятаган от ножницата на хълбока си и издърпа разрушител от скрит до рамото му кобур. После потупа с лявата си длан хълбока си и в ръката му проблясна широк квадрат ослепително ярка светлина: силов щит. Тя се усмихна мрачно и активира собствения си силов щит. Щитовете забръмчаха леко в тишината, щом двамата противника започнаха да се дебнат. Топаз се движеше грациозно и самоуверено, прехвърляйки наум простите правила на битката. „На един разрушител са му нужни поне две минути да се презареди след всеки изстрел. Силовият щит е годен за десетминутна употреба, след това кристалът трябва да се презарежда половин час, преди да бъде пуснат отново в действие. Един щит би могъл да спре меч и да отбие изстрел. Мечът не се нуждае от презареждане.“

Стърлинг се прицели в гърлото на Топаз с ятагана си, но тя лесно го отблъсна с щита си. После размаха меча си в широка дъга, насочвайки го към слабините му. Той успя да блокира удара с щита си. Мечовете проблясваха в пурпурно и златисто под светлината на лампата, преследвайки се един друг, търсейки силата и слабостта на противника и пролука, която можеше да позволи на двамата да използват разрушителите си. Ако щитът се удареше под погрешен ъгъл, щеше да излее енергията си право напред. За нещастие подвижната мишена бе много трудна, когато трябваше да внимаваш и за меча си.

Топаз и Стърлинг нанасяха удари и ги парираха, хвърляха се един срещу друг и отново се раздалечаваха, а мечовете им се кръстосваха и отскачаха сред вихрушка от искри. Двата щита се сблъскваха отново и отново, между тях избухваше статично електричество, щом се срещнеха енергийните полета. Стърлинг използваше старите гладиаторски трикове плюс нови, които бе усвоил в Пристанището на мъглите, но не постигаше надмощие. Топаз може би не въртеше толкова изкусно своя меч, ала беше силна, бърза и неуморима, пришпорвана от някакъв свой вътрешен демон, докато той… постепенно се предаваше. Дишането му ставаше все по-затруднено, по лицето му се стичаше пот и пареше в очите му. Мечът му натежаваше с всеки нов удар, а ръцете и гърбът го боляха безмилостно. „Трябваше да я застрелям изпод щита — помисли си той горчиво. — Кой би помислил, че тази кучка е толкова добър борец?“ Все още продължаваха да обикалят в кръг един срещу друг, мечовете им мушкаха, свистяха и разсичаха въздуха в нескончаем ритъм. Стърлинг се вглеждаше с ярост в лицето пред себе си — студено, диво и безмилостно, и тих ужас изпълваше сърцето му.

Накрая той направи грешка, първата и последна грешка. Наведе се твърде силно напред, за да нанесе удар, и не можа да отскочи навреме. Мечът на Топаз проблясна и се вряза дълбоко в бедрото му, стигайки чак до костта, и полетя отново към него сред вихрушка от кръв. Стърлинг изкрещя и рухна на пода с подгънати крака. Щитът му проблясна и замря. Вдигна пистолета си за последен отчаян изстрел, но Топаз се наведе бързо и му нанесе удар със силовия си щит. Острият като бръснач ръб на енергийното поле се заби дълбоко в китката му, като я отряза и обгори в същото време прерязания крайник. Стърлинг изпищя още веднъж и припадна. Топаз отстъпи назад и се огледа, за да се увери дали някой се осмелява да оспори победата й. Никой не го направи. Тя се извърна към Стърлинг и бързо вдигна револвера си, за да се предпази от Гонт, който се пресягаше към изпуснатия от Стърлинг разрушител.

— Не се опитвай — заплаши го Топаз. — Не помисляй даже за това.

— Разбира се — отвърна Гонт. — Плячка от битката.

Той се изправи и отстъпи назад в тълпата. Топаз сложи меча в ножницата и се наведе да вдигне разрушителя. Пъхна го в пояса си, изправи се и се взря с леден поглед в изпадналия в несвяст бивш гладиатор.

— Свести го — изстреля тя към Гонт.

Гонт кимна на бармана, който приготви кофа със студена вода зад плота. Гонт я грабна и я изля върху Стърлинг. Той дойде на себе си, кашляйки и храчейки. Топаз насочи щита си към него и извади револвера си от кобура. После сграбчи Стърлинг за туниката, изправи го на крака и го тръшна на бара. Заклещи краката му с тялото си и бавно започна да увеличава натиска на ръката си, притискайки гръдния му кош назад, докато Стърлинг не почувства, че гръбнакът му ще се счупи. Той вдигна ръце и се опита да я спре, сетне едва не припадна отново, когато зърна овъгления си ампутиран крайник. Топаз приближи лице до неговото и Стърлинг потрепера от студената, неумолима ярост, която съзря в очите й.

— Кой уби съпруга ми, Стърлинг? Кажи ми името му?

— Не го зная — запелтечи Стърлинг, после зина за въздух, щом Топаз увеличи натиска върху гръдния му кош. — Гърбът ми! Ще пречупиш гръбнака ми!

— Кажи ми името му. Кой уби съпруга ми?

— Тейлър знае! Попитай него. Той беше мой съдружник и знае всички имена. Аз само изпълнявах нарежданията му.

— Къде да го намеря този Тейлър? — попита Топаз. Тя се усмихна презрително на колебанията на Стърлинг и мускулите му се сгърчиха, щом го притисна още веднъж силно върху бара. Лицето му се изкриви от болка.

— Тейлър е от Хейдън. Работи в охраната на Пристанището на мъглите като мен. Питай него.

— Няма ли какво повече да ми кажеш?

— Нищо! Кълна се!

— Струва ми се, че ти вярвам — изрече Топаз. — Което е цяло нещастие за теб.

Мускулите на ръцете й внезапно набъбнаха и Стърлинг изпищя, щом гръбнакът му се прекърши. Топаз извади меча си и преряза гръкляна му с мълниеносно движение, отскачайки мигновено назад, за да избегне фонтана от рукнала кръв.

— Това е първият, съпруже мой — промълви тихо Топаз. Тя бавно се огледа и наобиколилата я тълпа отстъпи назад, неспособна да издържи горящия й поглед. Дори Гонт извърна очи. Топаз леко се усмихна и си проправи път необезпокоявяна към изхода на вертепа.

Тишината се задържа, докато се качваше по стълбите и отваряше вратата, ала в момента, когато се захлопна зад гърба й, тълпата се върна към първоначалното си разюздано и необуздано настроение. Врявата избухна отново, само леко позаглъхнала при вида на това, на което множеството бе станало свидетел. Гонт повика двама от хората си и те извлякоха трупа на Стърлинг, после се върнаха и за двамата бодигарда. Една прислужница започна да чисти кръвта с кофа и парцал. Блекджак изникна от вратата зад бара и си проправи път към Гонт.

— Благодаря ти, че не й каза къде съм.

— Тя не ме е и питала — отвърна Гонт.

— Ако те беше попитала, щеше ли да й кажеш?

Гонт сви рамене.

— Точно в момента не мисля, че в града има някой, който би се осмелил да отрече нещо пред тази жена.

Блекджак бавно кимна.

— Струва ми се, че си прав, Гонт. Много си прав.

* * *

Около десетина стражи очакваха Топаз, когато напусна вертепа „Червената пика“. Тя се спря навън пред вратата и се озърна. Стражите се бяха разгърнали във верига, за да завардят всичките изходи. Тя извърна поглед към дежурния страж и кимна смирено.

— Здравей, Джон. Търсиш ли някого?

— Пристанищният директор Стийл има нужда от теб — отвърна дежурният еспер Джон Силвър. — Всъщност той се нуждае спешно от помощта ти.

— Този дебел, мръсен крадец може да почака — избухна Топаз.

— Не, не може, няма нито миг за губене.

— Тогава да намери някой друг.

— Той иска да говори с теб, Топаз.

Топаз се навъси и потърси някакъв знак на слабост или колебание върху лицето на Силвър. Наместо това зърна само умора и спокойно чувство за дълг, които изглеждаха странни върху толкова младо лице. Той носеше прекрасно ушит кожен костюм и алено наметало, но те не можеха да прикрият изпосталялото му тяло. На хълбока му висеше къс меч в износена ножница. Силвър бе пират, преди да се появи в Света на мъглите, и Топаз знаеше, че стигне ли се до бой, трябваше да го убие, за да го спре. Но не бе сигурна дали би го сторила. Силвър ги бе довел с Ган в Квартала на стражите, когато и двамата се чувстваха зле. Той бе най-близкият приятел на Топаз.

— Как ме намери? — запита тя накрая, колкото да каже нещо.

— Ти си оставила много следи — отвърна Силвър. — Като включим и четирите вертепа, и повече от шейсет ранени. Стражите още се опитват да свалят един покачил се на полилея в „Зеленият мъж“.

— Близко съм Джон. Близко съм до следите на този, който уби Майкъл. Не бих могла да си позволя да ме спреш. Не бих оставила прясната следа да изстине.

— В пристанището се нуждаят от теб, Топаз. Има нещо странно на борда на „Гибелен огън“. Стийл мисли, че то е заплаха за цялото Пристанище на мъглите, а ти знаеш, че той не се поддава лесно на паника. Трябва да ни придружиш, Топаз.

— А ако откажа?

— Има заповед за арестуването ти. Изплашила си седем видни персони тази вечер и те настояват за главата ти. Все пак заповедта не е подписана още. Ако се съгласиш да помогнеш на Стийл, може и да ти се размине.

— Пет пари не давам за твоята заповед за арестуване, Джон.

— Не жертвай безпричинно живота си, Топаз. Това не би се понравило на Майкъл.

— Заклех се пред него с клетвата на отмъщението. Клетвата на наемните войни.

— Тази задача няма да ти отнеме много време, Топаз. Най-много няколко часа. Междувременно, ако ме насочиш към някаква следа, бих могъл да заловя тези хора вместо теб.

Топаз отправи поглед към смълчаните стражи.

— А ако не искам да те придружа доброволно, ще трябва да ме отведете под стража, така ли?

— Нещо подобно — отвърна Джон Силвър. — Ето защо дойдох с тези стражи. Ти можеш да се справиш с всички тия мъже, но мен не би могла да убиеш.

— Толкова ли си сигурен?

— Не. Но тогава какво сигурно съществува на този свят?

Той се засмя сърдечно и след миг и Топаз му се усмихна в отговор.

— Търся човек от охраната на космодрума на име Тейлър — промълви накрая тя. — Той е от Хейдън и знае кой е убил Майкъл.

— Няма да ни е необходимо много време да го намерим — вметна Силвър самоуверено. — Докато свършиш работата си със Стийл, той ще те очаква.

— Надявам се — заяви Топаз. — А ако ти се изплъзне, Джон, кълна се, ще те убия, независимо дали си ми приятел или не.

Тя закрачи напред сред мъглата и след миг Силвър и стражите я последваха към звездното пристанище.