Саймън Грийн
Светът на мъглите (11)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДВАМА ВОИНИ

Къщата на Доналд Роял се намираше близо до вътрешната граница на Търговския квартал, недалеч от Звездното пристанище. Когато се премести навремето в нея със съпругата си, тя бе в едно от най-привлекателните места в Пристанището на мъглите, ала това бе преди много години. Сега фасадата й бе стара, олющена и полусрутена и се нуждаеше от основен ремонт, както и околните жилищни сгради. Някогашните големи къщи се бяха превърнали в мизерни квартири за даване под наем и бордеи, а старият театър бе деградирал до покрит пазар. Заможните и амбициозните отдавна се бяха преместили в други, по-изискани части на града, но Доналд и жена му си останаха тук. И двамата винаги бяха хранили обич към дома си, а след смъртта й той не искаше и да чуе за преместване, освен това къщата бе негова собственост и той нямаше намерение да я заменя, само за да плаща данък на капризите на модата.

Доналд Роял бе твърде упорит.

Той седеше в креслото в кабинета си и беше вперил невиждащ поглед в тихо пращящия огън. Джейми бе мъртъв от три дни, а стражата още не се бе добрала до някакви съществени улики за предполагаемия убиец. Не можеха да стигнат до единодушно мнение дори за евентуалната причина за смъртта му. В документацията на съдебния лекар фигурираше единствена сърдечна недостатъчност. Доналд бавно поклати глава. Винаги бе твърдял, макар и само на шега, че Джейми ще си умре млад. Не искаше да повярва, че е единственият му жив роднина, последният ат голямата фамилия Роял. Кроеше такива планове за него, хранеше такива надежди. А сега всичко бе станало излишно. Едно от предимствата на стареенето бе да наблюдаваш как децата и внуците ти растат и да ги предпазваш от капаните и уловките, в които сам си попадал, от грешките, които си направил. Истинско удоволствие бе да знаеш, че си сторил всичко, което си могъл, за тях и да се увериш, че те са се почувствали по-добре от това. А сега на всичко бе сложен кръст. Той бе надживял двете си деца и единствения си внук и за какво? За да обикаля сам из празната къща, да протяга вечер старческите си кокали край огъня, за да прогони студа.

Облегна се на тапицираното кресло и зарея поглед към заобикалящите го вещи. Всяка картина или украшение, всяко изделие на техниката или мебел имаше своя история. Младият Джак Рандъм бе седял на отсрещното кресло, когато бе дошъл за пръв път в Пристанището на мъглите да набира войници за въстанието в Лайънис. Това бе преди повече от двадесет години, ала Доналд все още чуваше страстните нотки на убеждение в гласа на Рандъм, когато говореше за нуждата от хора навсякъде, за да се възправят срещу тиранията на Империята. Бе се помъчил да го убеди, че това не е толкова просто, ала Рандъм не искаше и да чуе. Той бе организирал малка армия, сплотяваше я със страстна риторика и обещания за плячка и слава и подтикваше Лайънис да се опълчат срещу изчакващата ги Империя. След известно време научи, че въстанието било смазано. Армията на Рандъм била посечена, а пленниците били избесени за предателство, но самият Рандъм избягал, кълнейки се, че ще си отмъсти. Оттогава Джак Рандъм бе предводител на много въстания в много светове, но Империята си остана непоклатима. Той не бе научил онова, което Доналд Роял отлично знаеше отдавна — че е необходимо много повече от силата на ръцете, за да бъде разгромена Империята. Хората все още й засвидетелстваха вярност, дори когато тя ги предаваше и убиваше, и ако вярата им не се подменеше с нещо друго, Империята щеше да продължава да съществува с кървавото си господство.

Размърда се в креслото, щом други спомени го връхлетяха. Лорд Дюрандал бе стоял изправен под онзи портрет, излагайки му налудничавите си планове за нахлуване в Черното нищо в търсене на легендарния Свят на Вълчетата. И да го беше намерил, никога не се беше завърнал, за да му разкаже за него. А тази рисувана китайска ваза му бе подарена от граф Айрънханд от Марчиз за ознаменуване на славните времена, когато с един-единствен страж се бе сражавал със стотина проклети Дяволски кучета. Не можеше да понася грозотата й, но все още я пазеше, за да не го обиди. Внезапно се навъси при спомена, че графът бе мъртъв от петнадесет години. Удавил се бе, спасявайки дете, паднало в река Отъм. Храбър и самопожертвувателен до края на дните си. Всички бяха загинали; всички стари герои и воини, които поддържаха и крепяха Пристанището на мъглите. Отишли си бяха от този свят преди много години и го бяха оставили да си спомня славните дела, които бяха извършили през живота си.

„А кой ще си спомня за мен, когато умра — помисли си мудно той. — Кой ще си спомня за Доналд Роял, освен като бележка в някоя ненужна, обвита в паяжина прашна историческа книга?“

Бавно поклати глава и в гърдите му се надигна гневен протест. Вече бе стар и уморен и не бе вдигал яростно меч повече от дванадесет години, но да бъде проклет, ако остави смъртта на внука си неотмъстена. Стана от креслото и закрачи край огъня с бушуващи мисли. Откъде да започне, ето кой бе проблемът. Имаше време, и то до неотдавна, когато можеше да повика група стражи и да им заповяда да направят разследване, но тогава имаше голяма власт. Беше престанал да се интересува от политика, когато и последният му опонент умря, и оттогава се бе отказал от обществения живот. Все още стоеше в Съвета само от чувство за дълг. Освен това стражите не се свъртаха на едно място. Всичко вървеше все по и по-зле. Наместо да се съсредоточат върху онова, което се бе случило с Джейми в „Черният трън“, щяха да започнат да ровят и да търсят какво го бе завело там. Щяха да възникнат и догадки какво бе правил със съветник дю Волф в уединеното сепаре. По дяволите, та те нямаха нищо общо. Добре, можеха да се окажат любовници, но Доналд бе готов да се закълне, че дю Волф имаше по аристократичен вкус.

Замислено се навъси, крачейки край запалената камина, пъхнал десния си юмрук в лявата си длан. Трябваше да продължи по-нататък, трябваше да се опита да открие с какво Джейми бе заслужил смъртта си. А това нямаше да е лесно. Джейми никога не пазеше книжа или записки за личните си работи от страх да не бъдат използвани срещу него от закона в съда. Но кой друг можеше да знае? Внезапно се закова на място, щом отговорът го осени. Джейми сигурно не се беше доверил на хартията, но това можеше да е направил старият му партньор. Не бе изтекло много време, откакто бяха се разделили. И дори тя да не бе съхранила някакви записки, съществуваше вероятност да знае защо Джейми се е отбил онази вечер в „Черният трън“.

Добре, трябваше само да открие следите на стария партньор на Джейми — Мадълайн.

Изскочи като бесен от кабинета си и се втурна по мрачния коридор към стария трофеен семеен шкаф. Забърника припряно с ключа, докато най-сетне отключи вратичката. В шкафа бяха скътани всичките му стари мечове и ками, все още избърсвани с любов, намаслени и увити в специално пригодени за целта парчета плат, които да предпазват метала. Избра любимия си меч и внимателно го разви. Полюбува се на дължината и тежестта му, сраснали се сякаш с ръката му. Усмихна се, спомняйки си стари случки, после пъхна меча в ножницата и закопча колана на кръста си. Разви един нож и го пъхна в ботуша си. Премери с ръка тежестта на старата си бойна секира, но реши да не я взема със себе си. Не бе практикувал бойно изкуство толкова отдавна, очите му трябваше да бъдат нащрек. Бутна секирата настрана и вместо нея загреба няколко безполезни неща и ги нареди до себе си. За всеки случай.

* * *

Затвори вратичката на шкафа и я заключи. Мечът на пояса му тежеше повече, отколкото си спомняше, значи доста бе остарял. При тази констатация той се усмихна. За щастие, винаги бе разчитал повече на умението си, отколкото на мускулите си. Грабна чифт дебели кожени ръкавици и се загърна с най-плътното си наметало. Доколкото си спомняше, Джейми го бе уведомил, че Мадълайн Скай има кантора в старата сграда Блуджелт в Квартала на еснафите. Един час път, ако се побърза. Доналд Роял се усмихна. Чувстваше се във форма отново да върши нещо след толкова години.

* * *

Кварталът на еснафите не бе мирен и импозантен като Техническия квартал, но се виждаше, че преуспява. Тумбестите постройки от камък и дърво бяха спретнати и излъчваха наперено самодоволство от своята здравина и внушителна външност. Улиците бяха отлично осветени и измити, а просяци изобщо не се виждаха да се шляят. Преуспяващи и влиятелни хора живееха в Квартала на еснафите, хора, които правеха кариера. Или се разоряваха. Според ситуацията.

Но този квартал като всеки друг имаше и добри, и лоши страни. Кантората на Мадълайн Скай се намираше в един от най-занемарените райони, сред плетеница от тесни улички, толкова близко до вътрешната граница, че дори беше съмнително дали могат да се смятат за част от квартала. Блуджелт бе най-високата на улицата масивна триетажна постройка, но тухлената й зидария бе стара и нащърбена, а фасадата й олющена и мръсна, изобщо цялото място излъчваше благовъзпитана бедност. Доналд помнеше времето, когато Блуджелт бе една от главните търговски къщи, но по-късно явно бе западнала. Той стоеше на улицата, загледан мрачно в изцъклените тъмни прозорци, като се опитваше да регулира дишането си и да сподави разочарованието си. Когато бе по-млад, му беше лесно да направи такава разходка, но на тази възраст това му се удаваше все по-трудно. Той уморено се приближи до голямата врата откъм лицевата страна на сградата и се облегна на нея за миг, докато му премине световъртежа. Газовият фенер над вратата пръскаше мръсножълта светлина, която блестеше като олио. Това не го интересуваше. Нямаше какво толкова да се гледа на тази улица.

Най-после дишането му се нормализира и той плътно се уви в наметалото си. Вечерта неусетно преминаваше в нощ и трябваше да се мушне вътре час по-скоро, докато не бе настъпил същинският студ. Натисна дръжката на вратата и тя леко се превъртя под ръката му. Не беше заключено. Поклати тъжно глава. Блуджелт трябваше сериозно да е западнал, за да забрави задължителните правила за сигурност. Влезе в сградата и притвори вратата зад себе си.

Пред него се простря дълъг тесен коридор почти забулен в мрак. Една-единствена лампа светеше над централната врата и синкавото й езиче колебливо трептеше с изтичането на газта. Прокрадна се бавно по коридора, като се озърташе предпазливо. Миришеше чисто на хлор, но самият коридор бе пуст. Нямаше нито мебелировка, нито портрети или гоблени по облицованите с ламперия стени. Скърцащият дървен под не бе застлан нито с пътеки, нито с килими и от пръв поглед се забелязваше, че не бе полиран от години. Плъховете отдавна бяха напуснали потъващия кораб и бяха отмъкнали със себе си всичко, което не бе заковано. От двете страни на коридора имаше врати, но той не се осмели да пристъпи към никоя от тях. Едва ли някой щеше да прояви любопитство защо е тук и каква работа има да върши. Той се втренчи в стъпалата в края на коридора. Спомни си думите на Джейми, че кантората на Мадълайн е на втория етаж. Мразеше стълбищата. Дори когато се чувстваше най-жизнен, една стълбищна площадка можеше да му напомни колко крехък бе станал.

Три пъти по няколко стъпала с три дълги почивки и залитна несигурно към втората врата в тесния коридор на горния етаж. Излинелият надпис на вратата лаконично гласеше: МАДЪЛАЙН СКАЙ ЧАСТНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ. Леко се усмихна. Никога не бе зървал Скай, ала надписът му говореше много за нея. Евфемизъм като този можеше да означава всичко каквото пожелаеш. В основата си означаваше, че Скай е наемен детектив и цената й е добра. Той похлопа учтиво на вратата и зачака нетърпеливо. Отговор не последва. Посегна към дръжката, но вратата бе заключена. Усмихна се кисело — поне един в тази сграда осъзнаваше нуждата от солидна сигурност. Долепи ухо до вратата и се заслуша. Отвътре не се чуваше никакъв звук. Изправи се и бързо се огледа, след това коленичи пред вратата и надзърна през ключалката й. Светлина идваше само от един фенер в другия край на коридора, но тя беше достатъчна. Измъкна от лявата си ръкавица тънка прегъната тел и я пъхна внимателно в ключалката. Почовърка и отвори със силен замах вратата. Дръпна телта и я пъхна обратно в ръкавицата си. Чудесно бе да открие, че не бе загубил уменията си. Открехна вратата и влезе в кантората на Мадълайн Скай.

Затвори внимателно вратата след себе си и почака очите му да свикнат със сивкавия мрак. От една улична лампа под прозореца струеше млечнобяла светлина. Поклати мрачно глава като видя, че няма кепенци. Дори прозорецът не бе от фибростъкло. Сигурността в тази къща бе ужасяващо занемарена. Закрачи бавно из стаята, докато очите му свикнат с млечния сумрак. Помещението не приличаше много на кантора, но притежаваше най-съществените характеристики: бюро с разхвърляни книжа отгоре, един удобен стол зад него и няколко обикновени стола за посетители. Две лампи, които не рискува да запали. До дясната стена се мъдреше вехта кушетка. Няколко внимателно сгънати одеала и една възглавница бяха струпани в края й, което издаваше, че понякога се използва за спане. Голямо декоративно цвете бе забодено в саксия на перваза на прозореца. Нямаше цветове, а листата му бяха увяхнали.

Пристъпи бавно из стаята, за да долови атмосферата й. Всичко бе евтино, ала на място. Мебелировката бе твърде функционална, но в това нямаше нищо лошо. Той не харесваше разточителните украшения и лукса и не се доверяваше на онези, които се фукаха с тях. При все това… всичко издаваше занемареност, сякаш Скай бе излязла доста отдавна и не се бе връщала. Прокара пръст по бюрото и смръщи вежди при вида на следата, която остави в праха. Мина зад бюрото, избърса с носната си кърпичка седалката на стола и седна на него. Бе по-удобен, отколкото предполагаше. Протегна отеклите си крака и се огледа наоколо. Всичко бе твърде интересно, но все още не се бе натъкнал на нещо, което да му подскаже причината за смъртта на Джейми. Трябва да е било някой случай, върху който е работел. Не можеше да бъде убит заради дълговете си — всеки знаеше, че накрая все пак си ги връща. Замислено се намръщи. Може би все пак той или Мадълайн Скай бяха засегнали поради непредпазливост нечии интереси.

Той взе химикалката си фенерче и запрелиства книжата. Само записки, напомнителни известия, най-обикновени канцеларски принадлежности — нищо актуално. Книжата явно бяха постъпили за преглед отдавна. Поколеба се пред двете чекмеджета на бюрото. Опита се да ги отвори — и двете бяха заключени. Повтори отново трика с телта и внимателно зашари с пръст в съдържанието им. Пак обикновени канцеларски материали, но накрая измъкна тънка папка. Тя бе пъхната в дъното на дясното чекмедже, без етикет отгоре. Съдържаше три листа, изписани с бележки с разкривен почерк. Той бе толкова неразбираем, че не можеше да разчете и половината от съдържанието, но изглежда бе рапорт за придвижването на Дяволските кучета към запустелите ферми. Навъси се. Доколкото можеше да разбере, в рапорта се съобщаваше, че единствената причина, поради която кучетата избягват отдалечените ферми и населени места е, че са били отблъснати надалеч…

Взря се в потрепващия в ръката му лист. Ако рапортът бе верен, и Джейми и Скай бяха заминали да съберат повече информация, това можеше да обясни всичко. Само Империята имаше интерес и средства да осъществи операция с такъв мащаб, а те не биха понесли да бъдат разследвани. Пъхна листовете обратно в папката и сетне ненадейно сбърчи чело. Ако Империята е искала смъртта на Джейми, някой от нейните агенти би го убил и чисто и просто би се възползвал от тялото му. Те не оставяха следи, които можеха да бъдат избегнати. Със сигурност биха разпертушинили цяла кръчма, претъпкана с хора, само и само за да ликвидират един човек.

Той се навъси. Който и да беше убиецът на Джейми, това със сигурност не беше Империята, което означаваше, че се връща към изходната си точка. Облегна се на стола и си затананика под нос, опитвайки се да обхване смисъла на всичко. Папката и съдържанието й безспорно бяха ценни, но той не съзираше никаква връзка между тях и смъртта на Джейми.

— Какво правите във владенията ми?

При ненадейния глас сърцето на Доналд подскочи. Той трепна, изви нагоре очи и зърна висок силует в сумрака на открехнатата врата. Скокна от стола и се протегна към дръжката на меча си.

— На ваше място не бих сторила това — прошепна гласът и Доналд отдръпна ръката си. Едва сега осъзна, че гласът бе на жена и примига, щом стаята се заля от ярка, прогонваща мрака светлина. Той отправи изучаващ поглед към новодошлата. Тя стоеше мълчаливо край отворената врата, държейки фенер в лявата си ръка. Бе висока и снажна, около метър и шейсет. Бухналата й с червеникаво-кафеникав оттенък гъста коса падаше на вълни върху раменете. Лицето й бе прекалено широко и грубо, за да бъде красиво, ала здравата му костна структура му придаваше ярка чувственост. Бе облечена с плътни дебели кожени дрехи под излинялото, ала удобно наметало. На хълбока й висеше меч, а в дясната си ръка държеше кама.

— Зададох ви въпрос — настоя тя спокойно. Гласът й бе самоуверен и дълбок. — Попитах ви какво правите на територията ми.

— Казвам се Доналд Роял. Търся Мадълайн Скай; имам да разговарям с нея по някои делови въпроси.

Жената му хвърли остър поглед и втъкна обратно камата с ловко, обиграно движение. Приближи се до бюрото, запали фенера си и го разгледа внимателно.

— Аз съм Мадълайн Скай. Какво желаете от мен?

* * *

Сега стаята изглеждаше по-топла и по-уютна с двете запалени лампи. Доналд Роял се отпусна на стола за посетители, който бе толкова неудобен, колкото изглеждаше на пръв поглед, и започна да изучава внимателно лицето на Скай, докато тя приказваше. След като най-после се бяха срещнали, лесно му бе да отгатне защо Джейми бе прекарал толкова дълго с нея. Обикновено отношението му към жените се свеждаше до това да прави любов с тях и да ги зареже, но ако човек се взреше по-внимателно в тях, не оставаше твърде учуден. Ала Джейми и Мадълайн Скай бяха партньори от почти три години и това несъмнено се дължеше на нея. Тя бе динамична, ала твърде женствена, с енергия, достатъчна да задвижи малък генератор. За Доналд нямаше съмнение, че бе направила от Джейми превъзходен партньор. Само се питаше какво ли, по дяволите, бе открила в него. Внезапно се сепна, защото осъзна, че Скай го информираше за случая, с който се занимаваше понастоящем, и се заслуша по-внимателно.

Трудно било да се получат сведения от отдалечените ферми и селища, говореше Мадълайн, напоследък те били сведени до минимум. Това донякъде се дължало на последните бури, но дори мрежата от еспери имала проблеми с получаването на отговор. Скай се сближила със съветник Даркстрьом на чисто неформална основа и я помолила да се погрижи за това. Тя и Бладхоук били заминали за Хардкасъл Рок за официални разследвания, но Даркстрьом пожелала да работи сама и да направи самостоятелни разследвания. Очевидно не се доверявала на някои членове на Съвета.

Даркстрьом не й съобщила нещо повече, но за парите, които й предложила, Скай нямала желание да я притиска още. Така тя се захванала да рови по-дълбоко в нещата и веднага дочула странни неща за Дяволските кучета. Успяла да разбере, че кучетата изглежда били прогонени от крайните ферми и селища. Комуникациите били саботирани, за да не се разнася мълвата, но в някои квартали били подочули нещичко. Мъжете, включени в операцията, били положили големи усилия, за да останат анонимни, но нямало съмнение кои били те. Агенти на империята. А защо Империята е трябвало да защищава отдалечените селища, засега оставало неизвестно.

Доналд сви вежди и се приведе напред.

— Но какво общо има всичко това със смъртта на Джейми? Къде е връзката?

Скай сви рамене.

— Това не ме засяга. С Джейми се разделихме преди да се захвана с този случай. Не съм сигурна с какво се е занимавал напоследък, аз бях… доста далеч от него известно време. Но изглежда Джейми редовно е посещавал един известен доктор, Лиън Въртю.

— Докторът с телесните контейнери ли?

— Именно. Лесно се досетихте. А всеки знае, че Лиън Въртю поддържа сигурни връзки с Империята.

— Може би трябва спокойно да поговорим с него — бавно предположи Доналд.

— Възможно е, но се съмнявам, че ще се съгласи да осъществи контакт с нас.

— С мен ще се срещне. Аз съм съветник.

— И вие смятате, че ще ви обърне внимание с тези свои връзки?

Доналд се намръщи и кимна неохотно.

— Добре, ще трябва да се доберем до него по заобиколни пътища. Имаме нужда от някой, който да ни информира за експериментите на Въртю; някой, който знае какво е правил Джейми за него.

— Познавам един човек, стар спътник в пиянските ни гуляи. Ловък и находчив дребен хитряга, който ми дължи известни услуги. Но дори да е така, информацията, от която се нуждаем, ще ни струва много пари. Много.

— Имам пари — отсече мрачно Доналд. — А къде ще намерим този изпечен дребен хитрец?

— В „Червената пика“.

Доналд внезапно се ухили.

— Още ли съществува това свърталище? Мислех, че стражите са го разчистили отдавна.

— Сега има нов управител, но общо взето не се е променила много. Освен към по-лошо.

— Много добре. Да вървим тогава.

Скай повдигна гъстите си вежди.

— Искате да тръгнем сега? Още тези вечер?

— Разбира се. Колкото повече изчакваме, толкова по-вероятно е следата да изстине. Да тръгваме!

— Почакайте минутка. Какво ви кара да бъдете толкова сигурен, че съм готова да ви сътруднича? Добре, вие сте дядо на Джейми и аз зная репутацията ви. Предполагам, че всеки в Пристанището на мъглите я знае. Учат я даже в школските учебници. Но това е било твърде отдавна. Аз не мога да се заема с този случай и в същото време да се грижа за вас.

— Мога и сам да се грижа за себе си. — Доналд разтърси рамене и се изправи, развърза кожената кесия на пояса си и с ловък жест я хвърли върху бюрото. — Тук има сто и петдесет в злато. Като предплата. Вие ще работите за мен сега. Приемливо ли е предложението ми?

— Златото винаги е добре дошло. Освен това… аз обичах Джейми. Добре, намерихте си майстора. Само не се опитвайте да ми се пречкате много.

— Ще се опитам — прие условието Доналд. — А сега, моля ви, да тръгваме. Не искам да бъда заловен на улицата, когато падне нощта.

Скай въздъхна и се изправи. Тя пое торбичката и я завърза на пояса си, сетне неочаквано се усмихна на Доналд.

— Винаги съм се питала откъде бе наследил Джейми тази упоритост.

* * *

Кракът на Доналд Роял не бе стъпвал в „Червената пика“ от двадесет години и той бе изумен, че през тези години обстановката не се бе променила никак. Вертепът бе все тъй отблъскващ и отвратителен, както го помнеше. Въздухът бе просмукан от гъста миризма на пот и урина, на дрога и безмилостно бръмчене в ушите. Чудно бе как сред тази сбирщина можеше да чуваш гласа на партньора си. Той бавно заслиза към кръчмата по каменните стъпала, следван отблизо от загърнатата с наметало фигура на Мадълайн Скай. По причини, най-добре известни само на нея, тя бе настояла да нахлупи качулката си ниско над очите, за да прикрие лицето си. Доналд реши да се въздържа да й задава въпроси. Пък и не мислеше, че това го засяга.

Проправиха си път до бара и никой не им обърна внимание. Доналд дори се засегна. От една страна, последното, което желаеше, беше да привлекат вниманието на някой, ала до неотдавна само появата му в кръчма като „Червената пика“ би накарала всеки да се смръзне на мястото си от ужас. Той се усмихна горчиво, докато си проправяше път пред задръстените с тела маси. В края на краищата следваше да се очаква, че половината от тукашните посетители още не са били родени, когато бе започнал да се превръща в мит. Той се закова, щом Скай го дръпна за ръката и му посочи Питър Гонт, новия управител на „Червената пика“. Доналд се насочи към него и изпита известно задоволство, че Гонт веднага го позна.

— Е, съветник, това вече е приятна изненада — избъбри приветливо Гонт, като раздруса ръката на Доналд прекалено силно. — Какво води прочутия Доналд Роял в „Червената пика“? Сигурно искате да пораздрусате малко старите си кокали, а?

Доналд впери студен поглед в Гонт. Не му харесваше фамилиарния тон на мъжа.

— Търся Донован Шрайк. Тук ли е?

— Може би. Зависи какво ще искате от него.

Доналд впи твърд поглед в Питър Гонт и нещо в очите на възрастния мъж стопи подигравателната усмивка върху лицето на управителя. За миг старите легенди за Роял сякаш оживяха и Гонт усети, че го побиват студени тръпки. Спомни си какво бе чувал за Доналд Роял в годините на неговата слава и то вече не му, се струваше невероятно. Гонт преглътна сухо. Този мъж е опасен, ненадейно си помисли той и едва се сдържа да не повика бодигардовете си. По челото му се застичаха студени капчици пот.

— Искам да се срещна с Шрайк — повтори Доналд Роял. — Посочете ми кой е!

Гонт кимна в знак на съгласие, но в този миг един от бодигардовете му се изпречи между него и Роял. Гонт хвърли поглед встрани и се облегна с известно облекчение на бара. Отново погледна към Доналд Роял и съзря само един стар човек с излиняло наметало, но въпреки това потрепера, когато си спомни тъмносивите очи, които го пронизваха. „Този човек е все още опасен…“

Бодигардът тикна пръст в гърдите на Доналд.

— Когато приказваш с мистер Гонт, ще разговаряш с него учтиво. Ясно ли е?

Доналд го огледа внимателно, като отбеляза мислено огромния ръст на мъжа и яката му мускулатура. Мадълайн не се виждаше никъде.

— Това е личен разговор — поясни той учтиво. — Не виждам някаква причина да се намесвате.

— Ха. Белята ли си търсиш?

— Не — отвърна Доналд. — Не желая да си имам никакви неприятности.

— Добре. Защото сега ще си обереш крушите. Незабавно.

— Още не съм си свършил работата.

— Щом аз казвам, значи е така. Или искаш да ти го докажа?

— Наистина не искам да си имам никакви неприятности. Само ме оставете да си свърша работата и незабавно ще си тръгна.

Бодигардът се ухили и арогантно разтресе мускулите си.

— Мислех, че си ме чул добре. Не искаш да ти направя масаж, нали? Ще си тръгнеш, щом аз ти казвам. Мистър Гонт е зает с по-важни неща, отколкото да стои тук и да слуша един изкуфял дъртак, който много си въобразява. А сега, сам ли ще се изпариш или искаш да те изнеса на върха на ботуша си?

— Знаеш ли кой съм аз?

— Не. Пък и хич не ме интересува. Трябва да се омиташ, докато не ти е изневерил късметът. А сега ще те науча на някои обноски по най-неприятния начин. Мисля да започна първо с пръстите ти.

Той се ухили неприятно и се пресегна да сграбчи ръката на Доналд. Но юмрукът на Доналд се стрелна изпод наметалото и цапардоса бодигарда в слабините. Лицето му се сгърчи от болка и той рухна на пода. Доналд сне тежкия стоманен бокс от ръката си и го пъхна в джоба си. В следващия миг чу зад себе си шум от боричкане и още преди да успее да издърпа и размаха меча си зърна Скай да пробожда другия бодигард право в сърцето. Кимна й в знак на благодарност и се обърна към Питър Гонт. Управителят на „Червената пика“ гледаше с бялото на очите си към рухналите бодигардове и тъжно клатеше глава. Възвърнал бе напълно самообладанието си, само дето лицето му изглеждаше възжълто, но това навярно бе от светлината.

— Напоследък нямам късмет с бодигардовете — констатира той с равен глас. — Изглежда не сте изгубили умението си с годините, съветник.

Доналд се усмихна.

— В схватките съм добър както винаги, само че съм станал по-злобен.

— Виждам. Коя е анонимната ви приятелка?

— Една, която желае да запази анонимността си. А сега, къде е Донован Шрайк?

— В едно от сепаретата, третото вляво — Гонт посочи с ръка затворените дървени сепарета в отдалечения край на кръчмата.

Доналд кимна учтиво.

— Благодаря ви. Приятно е да се види, че и двамата не сме пострадали. — Все още с меч в ръка той се дръпна встрани, без да изчака отговора на Гонт. Скай се приближи бързо до него и Доналд забеляза с възхищение, че тя също не е прибрала меча в ножницата си. Тежкото острие бе успокоителна тежест в ръката му, щом наближиха сепаретата. Тълпата се разстъпи пред тях и отново се заключи зад гърбовете им, без да спира разнообразните коментари. Оголените мечове очевидно бяха нещо твърде обичайно за „Червената пика“. Доналд спря пред сепарето, което му посочи Скай, и похлопа на затворената врата. Не последва никакъв отговор. Той блъсна вратата и се закова на място. Ниско, хилаво човече бе проснато по лице на масата. Гърлото му бе прерязано. От ръба на масата се стичаше кръв в разширяваща се вадичка на пода. Той се втурна в сепарето и повлече Скай със себе си. Затръшна вратата и се озърна за някакви видими улики, докато Скай оглеждаше трупа.

— Предполагам, че това е Шрайк — напрегнато прошепна той.

— Очевидно — отвърна Скай. — Не е мъртъв от отдавна.

— Някой да не е проявил желание да разговаря с нас? Например Гонт?

— Съмнявам се. Не е в неговия стил.

Той се отказа от предположенията си и се загледа безсмислено в бездиханния труп.

— Сега поне знаем, че сме попаднали на вярна следа…

— Май че е така — отвърна Скай. — Дявол да го вземе! Можеше да ни спести доста време. Сега какво ще правим?

Доналд сви вежди.

— Никой няма да посмее да си отвори устата след този случай. Всеки ще иска да запази кожата си. Но ни остава още едно име, човекът, който е работил с Джейми.

— Лиън Въртю.

— Именно. Твърде късно е да го безпокоим тази вечер, дори да предположим, че ще успеем да се промъкнем през охраната му. Във всеки случай, първо искам да събера малко информация за него. Не е зле да намеря средство, с което да упражня известен натиск върху него. Съобщи ми кодовия си номер и ще ти се обадя по някое време сутринта.

— Не, предпочитам да ти се обадя аз. В кантората ми няма комуникационен апарат. Дай ми личния си код и аз ще се свържа с теб.

Доналд повдигна рамене.

— Щом желаеш, нека бъде така. — Той се взря в безжизненото тяло на Шрайк и отмести поглед. Въпреки многото смърт, на която бе ставал свидетел през годините, никога не я приемаше леко. От внезапната, насилствена смърт му ставаше зле, душата му се поболяваше. Това означаваше, че е все още човек. Навремето се бе нагледал на толкова много чудовищни машини за убиване. Те обикновено умъртвяваха себе си, след като се справеха с противника. Обърна се и напусна сепарето, следван от Скай, като внимателно затвори вратата след нея. Отправиха се през шушукащата навалица към стълбището и излязоха навън, в нощта.

От мрака на своето сепаре, съседно на сепарето на Шрайк, ги следеше наемният воин Блекджак. Още щом зърна Доналд Роял да влиза в „Червената пика“, той се досети, че устата на Шрайк трябва да бъде затворена. Шрайк знаеше твърде много, дори и да не го осъзнаваше. Загледа се замислено в качулатата фигура до Роял. В сепарето бе дочул женски глас, но не го бе разпознал. Не би било зле да разбере коя бе тя. Но да първо време трябваше да проучи съветник Роял. Можеше да е нещо повече от изкуфял дъртак, който живее изключително с легендите от миналото си, но засега се бе справил добре. Навярно Въртю бе прав да се бои от него. Все пак, ако се стигнеше до най-страшното, на съветник Роял винаги можеше да му се случи някоя неприятност. Нямаше да бъде толкова трудно да се инсценира. Може би падане — всеки знае, че застаряващите мъже се справят трудно със стъпалата.

Блекджак напусна сепарето и си запробива самоуверено път в кръчмата, за да проследи Доналд Роял и неговата придружителка. На този етап нямаше да им се случи нищо лошо; поне докато Въртю не осъществеше плановете си докрай.