Саймън Грийн
Светът на мъглите (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВЪЛКЪТ НА ПОРТАТА

Стийл нервно сновеше в претрупания си остъклен кабинет, като се опитваше да се отърве от сънливостта. Трябваше да се прибере у дома и да подремне, ако се откриеше такава възможност. Сега бе вече два през нощта и не се очертаваше шанс за сън. Главата му бе замаяна, очите неприятно го смъдяха, а в устата си усещаше отровен, отвратителен вкус. Взе голямо парче шоколад от бонбониерата, но то не промени нагарчащия вкус в устата му. Хвърли неуловим поглед към изследователката Топаз, която се бе прегърбила над компютърната му клавиатура. Тя бе дремнала малко, ала бе възхитително бодра и свежа, с ясен, кристален и бистър поглед. Директорът изръмжа. Не беше естествено да изглеждаш толкова безукорно в отвратителна ранна утрин като тази. Той застана зад нея и надникна зад рамото й, докато тя набираше нова серия кодове. Зърна отговорите, появили се на екрана, и потрепера.

— Над пет хиляди и бройката непрекъснато се увеличава… Какво, по дяволите, става там, изследовател? Следваме най-стриктните карантинни правила, които Пристанището на мъглите е притежавало през последните двадесет години, и все пак толкова хора загиват. Как можахме да изпуснем нещата толкова бързо? Какво, по дяволите, правим ние?

Топаз бавно поклати глава и чукна по крайния клавиш, сякаш искаше със сила да принуди компютъра да избълва отговорите, от които се нуждаеше, но той най-арогантно потвърди най-черните й предчувствия и фантазии.

— Когато в Империята избухне зараза, това става обикновено чрез контакти, директоре. В града е започнала нова вълна от епидемията. Данните за смърт са относително ниски, но има толкова много хора с изличено съзнание, че вече не можем да се справим с положението. Болниците са претъпкани. Ако в скоро време не открием някаква ваксина, след няколко седмици Пристанището на мъглите ще се превърне в призрачен град на мъртъвци и предаващи Богу дух.

— Дори не съм сигурен, че болестта е чума — изръмжа Стийл, потъвайки в креслото си. Както обикновено то изстена под тежестта му и той мислено го изруга. — Болестта не проявява признаци на чума, не се развива с нормалните за нея симптоми. — Той отхапа лакомо друго парче шоколад и избърса лепкавите си пръсти в покривката. Захарта му даваше енергия. — Коя болест проявява подобни симптоми? В определен момент хората се чувстват добре и са здрави, а в следващия — или са мъртви, или полудяват. Никоя чума не действа с такава поразяваща скорост.

— Може да има инкубационен период.

— Не. Нашите изследвания не са открили нищо подобно досега.

— Добре, какво е това, според вас, ако не чума?

— Не зная. Някакво ново оръжие на Империята, измамник еспер…

— Еспер? Не ставайте смешен, директоре. Какъв вид еспер може да порази пет хиляди души за по-малко от седмица?

— Вие веднъж вече унищожихте петстотин стражи с една-единствена песен.

— Да — решително тръсна глава Топаз. — И това едва не ми коства живота. Аз съм най-мощната сирена, която Империята е създала, но и аз си имам определени граници. Не, Стийл, това не може да бъде измамник еспер.

— Не можете да бъдете толкова сигурна.

— Не можем да бъдем сигурни в нищо, директоре.

Стийл и Топаз си размениха безпомощни погледи и се сепнаха, когато командният монитор отново забръмча.

— Директоре!

— Да, дежурен еспер. Какво има?

— Сензорите съобщават за голямо струпване на Имперски кораби над Света на мъглите, директоре.

Стийл втренчи ужасен поглед в екрана, неспособен да повярва на съкрушителната новина. „Те идват. Най-сетне са дошли“. Преглътна сухо и леко тръсна глава, сякаш за да прогони кошмара и проясни мисълта си.

— Колко са корабите?

— Седемдесет и три, директоре. Наблюдавахме ги как напускат хиперпространството.

— Това е Флотата — тихо отбеляза Топаз. — След всичките тези години Империята най-сетне е решила, че може да разруши Света на мъглите.

Стийл пропусна думите й покрай ушите си и изключи връзката с дежурния еспер, за да свърже монитора си с главната система. Екранът показа гъсто уплътнен радарен образ с нови съобщения, появяващи се всяка секунда. Многобройни преплитащи се гласове в командния център изпълниха кабинката.

„Разрушителното оръдие не отговаря на компютрите. Изпратете екип да провери системите.“

„Контрабандистки кораби набират скорост да потеглят. Земни екипажи, моля освободете седма писта“.

„Къде са есперите? Нуждаем се от псионичен щит.“

„Силовите щитове са угаснали. Не отговарят на компютрите.“

„Разрушителното оръдие не работи. Повтарям, разрушителите не работят.“

„Компютрите са мъртви! Не ни чуват!“

„Къде са есперите?“

Стийл изчисти екрана и гласовете замлъкнаха. Чувстваше пулсиращата вена на врата си, а ръцете му бяха влажни от пот. Всичко се развиваше дяволски мълниеносно… Той втренчи поглед в Топаз и непоколебимото й хладнокръвие му вля сили да се поуспокои.

— Все още ни остават контрабандистките кораби — отбеляза Топаз.

Стийл поклати глава.

— Те не струват пукната пара в сравнение с Имперската флота, а и тя отлично е осведомена за това. Готови са да загинат тук, само и само за да спечелят известно време. — Той се тръсна на стола си и се огледа зашеметен из кабинета си. Зад стъклените стени техниците се щураха напред-назад, крещейки и проклинайки нечуто. — Силовите щитове не работят, разрушителите са замлъкнали. Не вярвах, че защитата им ще рухне толкова бързо. Какво, по дяволите, става с нашите компютри?

— Кристалът! — внезапно се досети Топаз.

— Какво?

— Кристалът с памет, който донесох; той е част от главните защитни системи, нали?

Стийл тихо изруга.

— Да, така е. Твоят крадец трябва да е разполагал с необходимото време да подмени кристала, преди да го откриеш. Сред цялата тази възбуда и суматоха от пристигането на „Гибелен огън“, от Дяволските кучета, от заразата… кристалът сигурно е бил инсталиран, без да бъде проверен.

— Никога не ми е хрумвало да го проверявам.

— Нямала си причини, това е наше задължение. Пронизителен рев разтърси контролната кула, щом контрабандистките кораби се втурнаха в беззвездното нощно небе, десетина безпомощни сребърни игли, обречено изправени срещу Имперската флота.

— Върни ги обратно — заповяда Топаз.

— Не мога. Нуждаем се от време, за да съберем всички еспери. Без нашите щитове и разрушители контрабандистите кораби са единствената ни останала защита. Имената им ще се помнят като на герои.

— Ще загубим сражението — промълви Топаз убедено. — Трябваше да зная. Трябваше да зная, че нищо не може да устои на Империята.

Стийл хвърли бърз поглед към потъмнялото й съсредоточено и вледенено лице, след което се извърна към командния монитор и вдигна на крак дежурния еспер.

— Повикайте есперите. Нуждаем се от псионичния щит.

— Той вече е готов и работи, директоре, но не зная колко ще можем да го поддържаме. — Лицето на Джон Силвър бе спокойно и както винаги овладяно, само очите му бяха замислени и мрачни. — Стотици еспери са загинали от заразата.

— Това е то! — избухна Стийл и се извърна към клавиатурата на компютъра, без да обръща внимание на стреснатия еспер и набра един въпрос. Закима бурно, след като поток от информация заля екрана. — Трябваше да се досетя предварително, САМО еспери са поразени. Бяхме толкова заети с намирането на общия физически знаменател, че забравихме да проверим всички други връзки. Изследовател, ние сме измамени. След саботирането на компютъра ни псионичният щит е всичко, което можем да изправим между нас и Флотата, а заразата е умишлено разпространена, за да го извади от строя. Аз проявих такава гордост с инсталирането на разрушителното оръдие… Трябваше да се вслушам в думите на Сузане дю Волф. Дежурен еспер, поддържайте щита. Той е най-важното сега, докато не ви дам други разпореждания.

— Но, директоре…

— Направете го! — Стийл изключи връзката и впери замислен поглед в празния екран на монитора. — Това е преносител, другояче не може да бъде. Някой от бегълците от „Гибелен огън“. Мислех, че Старлайт е имал късмет да напусне Таним. Някъде по трасето Империята трябва да е натоварила на кораба преносител с убийствена за есперите зараза.

— Не — отсече Топаз рязко. — Не е така. — Стийл се взря изненадан в изследователката, докато тя крачеше намръщена напред-назад. — Вие бяхте прав за пръв път, директоре, това не е чума, това е измамник еспер. Сирена като мен. Когато пея, гласът ми и еспът ми се комбинират, за да окажат директно въздействие върху мозъка, повишавайки енергийното му ниво и дразнейки сензорите. Ако се отиде още по-нататък, ако се действа твърде интензивно…

— Получава се изгаряне на мозъка.

— Точно така — потвърди Топаз. — Ето какво се е случило на петстотинте стражи във Виримонд.

— А ако запееш срещу еспер…

— По-слабият мозък автоматично ще се саморазруши. Талантът на жертвата ще се окаже извън контрол, атакувайки едновременно и нея, и околната среда. Нищо чудно, че толкова случай на заразата са придружени с огън и насилие, с пирофори и полтъргайстери. Как сме могли да бъдем толкова слепи? Навсякъде есперите са истинската мишена. Оцелелите жертви без изгаряне на мозъка са просто невинни свидетели, което би следвало да ни заблуди, че тези, от които зависим, биват ликвидирани един по един!

Стийл и Топаз размениха обезпокоени погледи.

— Ти беше най-мощната сирена, която е притежавала Империята — продума накрая Стийл.

— Да — отбеляза Топаз. — Бях. Разруших петстотин мозъка и изградиха от мен легенда. Тази нова сирена е взела повече от пет хиляди жертви само за няколко дни. Питам се дали и за нея ще създадат легенда. Сигурно не; тя е по-ценна и ефикасна като оръжие. — Топаз бавно поклати глава. — Нищо чудно, че пристанищните еспери са се натъкнали на нещо странно на „Гибелен огън“. Директоре, трябва да открием тази измамница и да я спрем, докато не е станало прекалено късно.

Стийл навъси замислено чело.

— Няма да бъде толкова лесно да открием една жена в град като Пристанището на мъглите. А и можем ли да сме сигурни, че измамникът е жена? Ако Империята се е захванала да произвежда мъже сирени…

Топаз решително тръсна глава.

— Не, това е характеристика на пола, също както при оплождането.

— Да се надяваме, че сте на прав път, изследовател. — Стийл повика по монитора дежурния еспер.

— Да, директоре?

— Колко еспера можете да ми предоставите за незабавно претърсване на града? Задачата е от първостепенна важност.

— Ако приемем, че всички се отзоват, може би над десетина; но това са повече от резервите ни.

— Ще ги повикам. Търсим еспер измамник, извънредно мощна сирена. Няма да срещнете особено големи трудности при разпознаването й; тя е отговорна за странните неща, на които хората ти се натъкнаха на „Гибелен огън“. Незабавно ми съобщете, щом я откриете, но никой да не се доближава до нея, докато не дам лично разрешението си. Тази измамница е извънредно опасна. Разбрахте ли?

— Да, директоре.

— Надежден ли е щитът?

— За момента, да. Корабите на Империята са в орбита, но се държат все още на дистанция. Те знаят какво би се случило, ако предприемат атака.

— Остани на мястото си, еспер — заяви с пресипнал глас Стийл и Джон Силвър се ухили.

— С щита или върху него, директоре?

Екранът на монитора се избистри. Стийл се взря изненадан в последното парче шоколад, забравено разтопено в ръката му и го налапа лакомо. Задъвка замислено с кръстосани на гърдите ръце.

— Пристанищните еспери направиха проверка на всеки мъж, жена или дете, които са слезли от „Гибелен огън“. Няма начин измамницата да е минала покрай тях.

Топаз сви рамене.

— Агентите на Империята първо са я изпратили тук, а сетне са я програмирали на летателната площадка. Всичко е било внимателно планирано и перфектно осъществено, още от самото начало до края.

— Това становище доста ме озадачава. Но докъде се простира планът им, изследовател? Дали Империята унищожи живота на Таним само за да се увери, че ще приемем бегълците от „Гибелен огън“? Цял един свят?

Топаз го изгледа решително.

— Те са направили нещо далеч по-лошо, директоре. Много по-лошо.

Постояха известно време в тишина. Стийл знаеше, че го очакват неотложни неща, но все още не можеше да събере сили.

— Мислите ли, че есперите ще открият носителката на заразата, изследовател?

— Десетина еспери да претърсят целия град? Може и да имат късмет, ала се съмнявам. Ние не знаем дори името й.

— Да я наречем Мери.

— Какво?

— Мери Тифона. Това е прякорът на една бегълка в миналото, носител на зараза. — Стийл се наслади на нескритото изумление на Топаз. — Един пристанищен директор трябва да има познания в много области, изследовател.

Той сплете пръстите на ръцете си и замислено затупа с тях.

— Отсега ви назначавам за командир на стражата. След като Бладхоук отсъства, нуждая се от някого, на когото да имам пълно доверие. Вие сте може ми единствената сред стражите, която истински осъзнава срещу какво сме се изправили. Съберете всички стражи от улиците и претърсете града, сектор по сектор. Ако се натъкнете на други еспери, избегнали смъртта, искам да ги изпратите тук под пълна закрила. Не можем да си позволим лукса да се лишаваме от повече еспери. Най-малкото тук ще можем да им предложим известна сигурност. Топаз кимна.

— Звучи логично. Само още нещо: какво да правят моите хора, ако заловят измамницата?

— В никакъв случай да не рискуват — твърдо произнесе Стийл. — Дръжте я под око, но не се приближавайте прекалено много до нея. Ще изпратя хора, въоръжени с разрушители.

— Да не й дадем възможност да се предаде?

— Не. Не мога да поема такъв риск.

— С толкова много стражи по улиците ще трябва да измислим някаква легенда за маскировка.

— Правилно. Ако истината излезе наяве, ще настъпи голяма паника. Обявете награда за главата на измамницата и съобщете на всекиго, че е носител на чумна зараза. Това е достатъчно.

Топаз леко се усмихна.

— Това ще опразни улиците. Ще водя лично патрул в Квартала на крадците. Познавам отлично местността.

— Не! Вие сте еспер, Топаз, не мога да си позволя да рискувам.

— Аз съм сирена, директоре. Мога да се окажа единственият ви шанс да я спрете.

Стийл се поколеба и кимна неохотно. Извърна се и се вторачи в контролното табло. След миг Топаз се изниза от кабинета му. Той се намръщи пред празния екран. Проклетата недалновидна изследователка крачеше направо към лапите на смъртта. Не знаеше защо това го засяга толкова силно. Въздъхна уморено и се протегна лениво. Бе направил всичко в рамките на възможностите си, но го гризеше отвратителното чувство, че не е достатъчно. Империята бе планирала идеално този удар от дълго време. Те нямаше да оставят нищо на случайността. Той примига от изненада, когато екранът на монитора проблясна отново.

— Да, дежурен еспер. Какво има?

— Дяволските кучета, директоре! Нахлуват в града през пробива в стената на Квартала на еснафите. Първите съобщения са объркани и неясни, ала е очевидно, че зверовете са стотици. Стражите се предават и отстъпват безредно улица след улица. Без да преувеличавам, въпрос на време е да завладеят града.

— Разбира се — изхриптя Стийл. — Империята не може да рискува да открием Мери толкова бързо, затова ни причинява и разрушения. Логично е да се предположи.

— Директоре?

— Вземи колкото са ти необходими стражи, но искам да озаптите отвратителните зверове. От жизнено важно значение е да бъдат спрени там, където се намират в момента.

— Взели сме със себе си огромен брой стражи, директоре! Не можем да пресечем пътя на проклетите дяволски изчадия и да продължаваме да издирваме из града измамницата еспер.

— Зная. Само че… направете всичко, което е по силите ви.

— Да, директоре.

— Какви са предишните сведения?

— Лоши. Кучетата разкъсват всичко, което се движи. Стражите успяват само да ги позабавят, това е всичко. И все пак, можеше да стане и по-лошо.

— Не виждам как.

— Поне стражата е изпратена там, директоре. Ако не бяхме поставили хора да охраняват границата, кучетата можеха да ни заварят съвсем неподготвени. Не искам да си представя колко души можеха да бъдат разкъсани, ако кучетата се движеха безпрепятствено из града.

— Да, предполагам. Но съветник Даркстрьом би следвало да се погрижи за това. Няма ли сигнал от нея или от Бладхоук?

— Още не, директоре.

— А от Доналд Роял?

— Все още не се е обадил, сър.

— Тогава ме оставете да поразмисля малко. Последният съветник. В известен смисъл звучи смехотворно.

Стийл поседя известно време в размисъл, втренчил блуждаещ поглед в нищото, с отнесен и отсъстващ израз в дълбоко замислените си и тревожни очи. Джон Силвър търпеливо изчакваше.

— Дежурен еспер?

— Да, директоре.

— Връщам се у дома. Препратете съобщенията за мен и… уведомете ме незабавно, ако нещо се случи.

— Разбира се, директоре. Но не можем да направим чудеса, разбирате ли?

— Разбирам. Изглеждаш ми уморен, еспер.

Джон Силвър се усмихна.

— Ще почакам тук още малко. И без това няма да мога да заспя.

Стийл кимна.

— Ще се видим по-късно.

— Довиждане, сър.

Екранът угасна. Стийл се затътри и се огледа наоколо. Зад стъклените прозорци техниците бдяха на своя пост, напрегнати и безмълвни. Той извърна поглед настрани. Бе направил всичко, което бе в рамките на възможностите му.

— Направих всичко, на което бях способен — произнесе той тихо, сякаш очакваше отнякъде да прозвучи утвърдителен отговор, сетне се извърна и напусна кабинета си, без да се обръща назад.

* * *

Дванадесет еспери лежаха един до друг на удобни медицински кушетки и претърсваха с мисълта си града.

НАТОВАРЕНИ ШЛЕПОВЕ, НОСЕНИ НАДОЛУ ПО ВОДИТЕ НА РЕКА ОТЪМ, С ОБЛИЦОВАНИ СЪС СТОМАНА НОСОВЕ, РАЗБИВАЩИ НОВООБРАЗУВАНИТЕ ЛЕДОВЕ. КИЛНАТИ ЕДНА КЪМ ДРУГА СГРАДИ КАТО УМОРЕНИ СТАРИ ХОРА, ГОРНИТЕ ЕТАЖИ НА ЕДНА РЪКА РАЗСТОЯНИЕ ЕДИН ОТ ДРУГ. СТРАЖИ ПАТРУЛИРАТ ПО ОСВЕТЕНИТЕ УЛИЦИ, ТРЕПЕРЕЙКИ ОТ СТУД В КОЖЕНИТЕ СИ ОБЛЕКЛА. КОТКИ СЕ СТРЕЛКАТ ПО НИСКИТЕ КАМЕННИ СТЕНИ В ЗАДНИТЕ АЛЕИ, ПОЯВЯВАЙКИ СЕ И ИЗЧЕЗВАЙКИ В МЪГЛАТА КАТО ФАНТОМИ.

Есперите откриха Мери за по-малко от час и влязоха в контакт с разума й. Тя ги уби всичките.

Мери Тифона бе програмирана.