Саймън Грийн
Светът на мъглите (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
КРЪВ И УЖАС

Човекът от Хейдън, наречен Тейлър, пиеше горещо бренди в кръчмата „Зеленият мъж“, където го завари Блекджак. „Зеленият мъж“ се помещаваше на границата между Квартала ла крадците и Техническия квартал, тук най-долнопробното съсловие се смесваше с богатите и властните. Това бе място, където се сключваха сделки и се реализираха планове. Тайните се продаваха скъпо или се коментираха открито, скрепени с договор с дявола. Тук се организираха убийства, създаваха се или се разваляха репутации. По всяко време на денонощието някой правеше сделка за сметка на другиго.

Разбира се, нищо в това заведение не беше евтино или долнопробно. „Зеленият мъж“ се славеше с луксозната си обстановка, с първокласната си кухня и превъзходната си винарска изба. Редки скъпоценни гоблени красяха стените, а в мазето газов генератор снабдяваше помещението с ярко електричество и топлина. Въздухът ухаеше на парфюм, обноските бяха изискани и никой не повишаваше рязко глас. Съществуваха правила, които трябваше стриктно да бъдат спазвани.

Блекджак застана до вратата и се огледа. Бе рано сутрин, слънцето изливаше лъчите си ниско на хоризонта, ала край превъзходно гравираните и полирани маси вече бяха насядали петдесетина клиенти; които пиеха и разговаряха делово помежду си. „Зеленият мъж“ бе денонощно заведение и никога не се затваряше. Блекджак изви замислено очи към Тейлър, който седеше сам в една ниша с гръб към стената. Бутилката бренди пред него бе пресушена наполовина. Той вдигна поглед, щом Блекджак си запробива път между масите към него и кимна учтиво. Наемният воин издърпа един стол и се отпусна Срещу мъжа от Хейдън. Тейлър отмести стола си леко, за да не закрива гледката на Блекджак към вратата. Известно време двамата се изучаваха с поглед мълчаливо и всеки изчакваше другия да заговори пръв.

— Чухте ли новината за Стърлинг — изстреля накрая Тейлър. Дрезгавият му, бръмчащ глас отекна неприятно в ушите на Блекджак.

— Видях как се случи — отвърна Блекджак. — Тя пречупи гръбнака му с голи ръце.

— Хиляда и петстотин в злато — процеди накрая Тейлър. — Искам ги довечера.

— Защо е тази припряност?

— Стърлинг е издал името ми на Топаз. Въпрос само на време е да се добере до мен. Да предположим, че не ме съгледа първо в градската стража. Изглежда вече има обявена цена за главата ми. Дори приятелите ми ме отбягват. Уплашени са от изследователката. Познавам Стърлинг от близо девет години. Той бе един от най-превъзходните гладиатори, подвизавали се някога по арените на Голгота, а тази жена го направи да изглежда като аматьор. Винаги съм бил сигурен, че е опасна. Трябваше да ни го съобщиш, войнико… Изследователите нямат човешки образ, също като мен. Както и да е, нямам намерение да се навъртам наоколо, докато ме потърси. Не знам кой безмозъчен идиот е очистил съпруга й, но по дяволите, нямам намерение да й обяснявам, че е станало по погрешка. Купих си билет за един контрабандистки кораб, който излита утре сутринта.

— Тези места явно са скъпи — отбеляза Блекджак.

— Хиляда и петстотин в злато — съобщи Тейлър гордо. — Ако не се налагаше да се пръждосам с кораба, щях да го накъсам на малки парченца и да танцувам върху останките му. А сега, войнико, мога да взема пари от теб като откуп за мълчанието ми, в противен случай ще ги получа от пристанищния директор Стийл като награда, че съм те предал. Не ме е грижа от кого ще получа парите.

Блекджак се взря замислено в човека от Хейдън. В дрезгавия му нечовешки глас се долавяше незабележимо вълнение, а в дълбоките му златисти очи се таеше нещо като страх.

— И с какво толкова те е уплашила нашата изследователка? — попита бавно той. — Добре, виждал съм я да се сражава. Чудесна е, много е добра. Но ти си киборг. Би следвало да можеш да се грижиш за себе си.

Тейлър поклати глава и пресуши последните остатъци от брендито си. Вторачи се с мрачно лице и блуждаещ поглед в дъното на празната си чаша.

— Никога ли не сте чували за изследователката Топаз? Мислех, че всеки в Пристанището на мъглите е чувал историята й. Тя се е превърнала в страшилище за Империята. Майките плашат децата си с нея. Тя е сирена, войнико. С омайното си пеене може да разкъса мозъка ти на части. Империята я е обучила да унищожава всякакви чужди цивилизации. Във всеки случай е превъзходна в работата си. И един ден се възправила срещу Империята или Империята се изправила срещу нея и тя побягнала. Сирените са рядкост и Империята иска да си я върне обратно, за да я държи под контрол. Мисля, че хората и досега още се боят от нея. Империята изпратила цяла група стражи по петите й, петстотин добре обучени войници. Заловили я на малка планета, наречена Виримонд. Убила всички с една-единствена песен: най-мощният еспер, който някога се е раждал. Като прибавиш и изследователските й умения да върти меч и да си служи с разрушителен пистолет, имаш насреща си воин, с когото не бих искал да се сражавам. Нито пък вие, ако имате поне малко здрав разум в главата си. А сега, кога ще ми дадете парите?

— Забравете за това — сряза го Блекджак сухо. Тейлър го измери с кръвнишки поглед.

— Може би не съм се изразил ясно, войнико — нямате избор.

— Винаги съществуват различни възможности.

— Да не мислите, че блъфирам?

— Не — отвърна Блекджак. — Съвсем не мисля така.

Тейлър скочи от стола и се метна встрани, а бликналият горящ поток енергия от пистолета на Блекджак се размина с него само на косъм. Мъжът от Хейдън се окопити бързо и се усмихна мрачно. Блекджак блъсна стола си с едно движение и се изправи с меч в ръка. Тейлър пристъпи към него и елитният воин отстъпи предпазливо встрани, като държеше меча пред себе си. Отекнаха звуци от бъхтене, боричкане и пълзене. Клиентите на „Зеленият мъж“ хукнаха навън или се изпокриха под масите. Една маса в дъното на кръчмата избухна в пламъци от енергийния лъч на разрушителя. Блекджак пъхна пистолета в кобура и размаха меча с дясната си ръка. Докато кристалът се презареждаше, битката можеше да приключи. Той се потупа по хълбока с лявата си китка, след което изкова блестящ силов щит.

Тейлър започна бавно да обикаля около него със спокойни и нетрепващи златисти ириси. Жестовете му бяха целенасочени и премерени, обезпокоително прецизни и грациозни. Не носеше пистолет или меч. Не му бяха нужни. Блекджак претегли меча си с ръка. Никога не бе влизал в двубой с човек от Хейдън, но вярваше в способностите си. Бавно описа кръг, без да изпуска от очи Тейлър, като внимаваше да държи леко съскащия щит помежду им. Известно време единственият звук в кръчмата беше равномерното им, контролирано дишане и тихото тътрене на обувките им по пода. Блекджак замахна с меча и се нахвърли яростно върху открилия се врат на Тейлър. Човекът от Хейдън лесно парира удара на въртящото се острие и се нахвърли към гърлото му. Блекджак препречи щита си точно навреме, когато Тейлър му нанасяше удар. В спокойния въздух лумнаха гъсти искри и се посипаха и Тейлър отстъпи назад, като поклащаше глава. Блекджак се олюля от удара, но успя да запази равновесие. Имаше късмет в битките и отлично знаеше това. Никога не бе виждал някой да маневрира толкова бързо.

Тейлър грабна близката маса и я разцепи на две; дървото простена от удара. Човекът от Хейдън докопа един от краката й, дълго почти метър компактно желязо. Желязото не можеше да се пререже със стомана, но можеше да се пререже с лазерен лъч. А Тейлър бе унищожил една желязна маса с голи ръце. „Ако се опитва да ми направи впечатление — помисли си Блекджак — успява.“

Тейлър пристъпи напред и размаха огромния крак над главата на Блекджак. Но той издигна щита си и Тейлър промени посоката на удара в последния момент. Кракът се завъртя в ръцете му и се вряза под блестящия щит, като удари Блекджак отстрани и го принуди да отстъпи. Ребрата му пропукаха от удара и той с мъка се задържа прав. Задави се болезнено и от устата му бликна кръв. Тейлър настъпи отново и Блекджак отскочи бързо встрани, като издигна щита си, за да прикрие наранената си страна. Тейлър завъртя железния крак на масата със светкавична бързина и само късметът спаси наемникът от размазване на черепа. Той усети как при удара с желязото въздухът изсвистя край лицето му и тогава, за част от секундата, докато Тейлър се готвеше за нов удар, издигна щита срещу крака. Бляскавият му ръб разсече желязото и Тейлър остана само с парче дърво в ръцете. Ловко отстъпи бързо назад и приклекна отново зад щита си. Тейлър се взря в дървеното парче в ръката си и го запокити небрежно встрани. Погледна към Блекджак и се усмихна.

Блекджак започна да обикаля бавно, отстранявайки с трясък столовете и масите от пътя си. Нуждаеше се от пространство, за да маневрира. Строшените ребра му причиняваха остра пулсираща болка, но той се стараеше да не й обръща внимание. Не можеше да си позволи вниманието му да бъде отклонено от битката. Тейлър вдигна лявата си ръка и я насочи към Блекджак. За миг човекът от Хейдън се задържа в тази поза, след което направи странно движение, при което сърцето му заби учестено. В китката на Тейлър проблясна стоманено острие. Наемният воин отскочи назад и вдигна щита си, за да предпази гърдите си, щом прогарящият енергиен лъч блъвна от разрушителя на човека от Хейдън. Той рикошира в силовия щит и изпепели близката прекатурена маса. Тейлър свали ръката си.

Блекджак преглътна сухо. Трябваше да се впусне в атака и да сложи край на тази безмислена зловеща игра, докато все още имаше шанс. Нямаше представа какви други сюрпризи криеше тялото на мъжа от Хейдън. Запристъпва внимателно напред и Тейлър мигом се изправи насреща му. Воинът замахна към незащитените му ребра и ги проряза. Лявата ръка на човека от Хейдън се стрелна изумително бързо напред и сграбчи меча. Широката, масивна длан обви здраво стоманеното острие и го задържа, въпреки острите му ръбове. Блекджак забеляза как плътта на противника му се разкъсва и продължаваше да нанася пред себе си удари с меча, но съзря да се появява имплантирана стоманена броня под кожата му. Опита се да изтръгне меча си, но напразно. Тейлър бавно заиздига другата си ръка към гърлото му. Наемният воин наклони щита си встрани, за да нанесе удар по ръката му и човекът от Хейдън захвърли меча си и отскочи назад вън от прицела му.

Известно време двамата се наблюдаваха мълчаливо и тогава Тейлър изведнъж приклекна и подскочи във въздуха с едно-единствено грациозно движение. Увеличените му мускули се стрелнаха към стъписания наемен воин и поеха новия удар с лекота. Преди Блекджак да успее да отскочи, кракът на Тейлър се изстреля в ужасяващ каратистки ритник и го улучи право в гърба. Лицето му се изкриви от страховитата болка и той рухна тежко на пода, изпускайки меча си, като едва не се поряза зле върху ръба на собствения си щит. Претърколи се неловко по гръб, надмогвайки острата болка, и измъкна от върха на ботуша си остра кама. Тейлър стоеше и го съзерцаваше иронично със смъртна вражда в присвитите си, отровни очи. Блекджак запрати ловко камата си право към сърцето му, влагайки в удара цялата си сила и мощ. Човекът от Хейдън я улови във въздуха, пречупи острието й на две и захвърли парченцата настрани. Щитът на Блекджак проблясна и угасна.

Тейлър пристъпи бавно напред, наслаждавайки се на нескритото отчаяние, изписано върху лицето на воина, и Блекджак заотстъпва назад по дебелия килим. Мъжът от Хейдън протегна самоуверено ръце. Блекджак се блъсна в срещуположната стена, знаейки, че пътят му за отстъпление назад е отрязан. Той зашари по стоманената гривна на китката си, но без нужния ефект. Блестящата сила на щита му бе мъртва.

— Трябваше да провериш енергийното му ниво — подхвърли Тейлър злъчно. — Ще трябва да мине поне час, докато кристалът му се презареди. А дотогава може много да се случи.

Той се наведе, сграбчи Блекджак за кожената дреха и с една ръка го вдигна от пода. Блекджак го ръгна в слабините. Тейлър почти не почувства удара. Блекджак впи нокти в ръката, която толкова лесно го бе отделила от пода, сетне протегна двете си ръце, за да ги сключи здраво около гърлото на Тейлър. Под грубата жилеста кожа наемният воин усети дебел слой стомана. Тейлър го перна нехайно по лицето и от разцепените му устни бликна кръв. Перна го отново и Блекджак почувства как челюстта му се пропуква.

В този момент силовият щит в ръцете му отново се активира и Тейлър нададе пронизителен рев, преди горният му ръб да се вреже дълбоко в гърлото му. Той отпусна Блекджак, рухна настрани и от дълбокия разрез, който почти го бе обезглавил, рукна кръв. Замята се на пода, сграбчил гърлото си с две ръце, сякаш се опитваше да затъкне раната с бруталната си сила. Накрая потокът кръв секна и ръцете му увиснаха безпомощно. Блекджак се вдигна с мъка на крака и угаси силовия си щит.

— Навременно средство — промърмори дрезгаво той към неподвижния мъж от Хейдън. — Стар войнишки трик. Помислих, че съм го отложил прекалено дълго.

Блекджак се приближи предпазливо до човека от Хейдън и провери пулса и дишането му, за да се увери, че е мъртъв. Това му отне известно време, ала накрая се изправи доволен и се огледа за нещо за пиене. Една глътка освежително бренди нямаше да му дойде зле. Тръгна към бара с олюляваща се походка. Имаше поне едно счупено ребро, ако не и повече, а гърбът адски го болеше в синхрон с пребитото му лице. Клиентите на „Зеленият мъж“ бавно изпълзяваха от местата, където се бяха изпокрили, коментирайки тихо, ала оживено. Някои дори изръкопляскаха. Блекджак се поколеба дали да не направи кратък поклон. Почти бе стигнал до бара, когато приглушените възгласи неочаквано секнаха.

— Добре се справи с човека от Хейдън — прозвуча студен глас зад него. — Направо съм възхитена.

Блекджак се обърна рязко и зърна на вратата поразителна жена, средна на ръст, с късо подстригана тъмна коса, която се взираше хладнокръвно в него. Бе наметната с изследователско наметало с морскосин цвят. Блекджак знаеше и без да вижда, че на гърба й има дупка от изгаряне.

— Топаз — възкликна той прегракнало. Очите му сподириха меча, захвърлен прекалено далеч от него на пода, а ръката му прилепна върху кобура на заредения му револвер.

— Чувал си за мен — изрече с вледеняващ кръвта му глас Топаз и елегантно пристъпи напред. — Нищо добро, надявам се.

— Имала си шанс да проникнеш тук — забеляза Блекджак. — Никой в дупка като тази не храни любов към стражите.

Още докато изричаше това, забеляза как петдесетина от посетителите се промъкват напред. По неписан закон, който се спазваше строго от богатите и влиятелни клиенти, стражата трябваше незабавно да се омете от заведението сама. Трябваше да се плати известна цена, за да се избегне откритата война. Подразбираше се също така, че всеки страж, който влезеше в „Зеленият мъж“, вършеше това на свой собствен риск. Никой тук не обичаше стражите и повечето имаха стари сметки за уреждане с тях. Последва подрънкване на стомана и мечовете бяха издърпани от ножниците. Някой грабна бутилка за гърлото и я строши в ръба на масата. Светлината ярко проблясна върху разпилените парчета стъклария. Клиентите на „Зеленият мъж“ запристъпваха бавно на групички, водени от обща злоба и гняв. Топаз стоеше неподвижно, изправена в средата на кръчмата, и студено се оглеждаше. Тогава отвори уста и запя.

Тълпата мигом се разпръсна, щом вълните на песента я заляха, дращейки по нервната система на всеки и предизвиквайки страшни, разкъсващи болки в телата им. Мечове, ками и натрошени бутилки изпопадаха на пода, а притежателите им залитаха ужасено, като притискаха ушите си с ръце, неспособни да се съсредоточат върху нещо друго освен страховития звук, който разцепваше бавно мозъците им отвътре. Топаз спря песента си и внезапната тишина се нарушаваше само от приглушените крясъци и стенания на посетителите на „Зеленият мъж“. Те се впуснаха да бягат към задния вход. За няколко секунди помещението се опразни, останаха само Топаз и Блекджак.

През цялото време, докато траеше атаката на сирената, наемният воин бе останал недокоснат от дивата й песен. Той наблюдаваше очарован й ужасен как Топаз напада тълпата убийци и я разпръсва за секунди. Може би историите за предводителката на стражите съвсем не бяха преувеличени. Той се учуди за миг защо песента не бе го засегнала. Нямаше имунитет, никой нямаше, дори и есперите. Навярно Топаз бе насочила песента си така, че да не го засегне. Не искаше да се запита защо го е направила. Тя все още се нуждаеше от информация за смъртта на съпруга си и възнамеряваше да я получи от него. Ако държеше езика зад зъбите си, можеше да се измъкне от тази ситуация жив. Наблюдаваше неспокоен как Топаз бавно се приближава към него.

— Не помня да сме имали дрязги — внимателно подметна той.

— Тогава паметта ти изневерява — сряза го Топаз и се закова на няколко метра от него. — Следях внимателно Тейлър. Знаех, че рано или късно господарят му ще изпрати някой, който да му запуши устата. Добре се справи, войнико.

— Благодаря — измърмори Блекджак.

— Срещаме се навреме — заяви Топаз. — Сега искам да науча името на господаря ти.

— Лиън Въртю — отговори Блекджак глухо. — Има контейнер за органи.

— Зная го. Той е отвратителен страхопъзльо. Може да организира убийство, но никога не би се осмелил да го извърши сам. Накрая ще се справя и с него. Сега искам да знам името на убиеца.

— Не ми е известно.

— Гласът ти ми подсказва, че лъжеш. Сирените отгатват много неща по гласовете. Блекджак, ти ли уби съпруга ми?

— Беше нещастен случай.

— Задавах си и този въпрос — промълви изследователката Топаз. — Той носеше наметалото ми, а в хаоса на битката, и кучетата, и мъглите… Задавах си го. Майкъл загина вместо мен. Ще те убия бавно заради това.

— Не се и съмнявам — процеди Блекджак. — Твоята есперска същност не дава и пет пари за честна битка.

Топаз му хвърли изучаващ поглед, наклонила леко глава встрани.

— Опитваш се да ме разгневиш — изрече студено тя накрая. — Искаш да ме лишиш от предимствата ми и да ме накараш да проявя емоции. Но изследователите не изпитват чувства. Сигурно знаеш това.

— Ти си по-различна.

— Да — отвърна Топаз. — Майкъл ме научи отново да бъда човек. И така, когато той загина, аз се заклех с войнишката клетва на мъжа си да отмъстя. Заклех се в ужаса и кръвта. Знаеш какво означава това, Блекджак, нали?

Наемният воин не отвърна нищо. Топаз бавно кимна със студено и безизразно лице.

— Много добре. Справедлива битка, Блекджак. В мига, в който те убия, ще изпитам наслада от смъртта ти повече. Препаши си меча, войнико.

Блекджак бързо се приближи до мястото, където лежеше захвърленият му меч, и се наведе да го сграбчи. Той задържа дъха си, тъй като наранените ребра го боляха и за миг всичко изчезна в пареща, пулсираща, червена като кръв пелена. Проскърца със зъби и положи усилие да потисне болката, изтласквайки я към дълбините на съзнанието си, там, откъдето нямаше да избликне. Сграбчи меча си и се изправи. Ранената ръка леко сковаваше жестовете му, това бе всичко. Тренираността му на воин щеше да се справи с болката, колкото бе потребно. Измери Топаз с присвити очи и стисна здраво дръжката на меча. Изследователката трябваше да умре. Тя знаеше твърде много, а освен това той не понасяше хора, които се месят в личния му бизнес. По устните му плъзна лека усмивка. Тя трябваше да се замисли малко преди да даде съгласието си за честна борба. Той никога не се бе сражавал честно в двубоите през живота си, нямаше намерение да го стори и сега. Особено срещу някаква си проклета есперска кучка. Усмивката му бавно се разшири, щом тръгна към очакващата го изследователка. Не се налагаше да бърза: този път щеше да примеси борбата с малко удоволствие. Щеше да й демонстрира истинското значение на ужаса и кръвта.

Топаз му се усмихна и изпя един-единствен пронизителен тон. Блекджак подскочи уплашен, когато стоманената гривна на ръката му внезапно заигра и тупна на пода. Втренчи глупав поглед в димящите останки от силовия му щит, които се свлякоха в краката му, и извърна очи към Топаз. Тя продължаваше да се усмихва.

— Искаше честна битка, нали? Да бъде волята ти.

Тя свали собствената си гривна и я пъхна в джоба, извади меча си и ловко запристъпва към него. Той размаха своя меч и се спусна да я посрещне. Внимателно описаха полукръг един срещу друг, като от време на време хващаха остриетата, за да се уверят в слабостите и предимствата си. Блекджак пръв нанесе удар и Топаз ловко го парира. През следващите няколко минути празната кръчма се превърна в арена на звънтене на стомана. Блекджак умело редуваше различни тактики и мръсни трикове, в които бе обучен, за да приключи бързо битката. Употребяваше изкусните си умения, които бе придобил през дългите си войнишки години, но студена пот обля лицето му, когато разбра, че този път триковете му няма да минат. Топаз беше изследовател. Той се биеше храбро, като не отстъпваше и сантиметър, яростно дирейки да открие пробив в защитата на врага. Вече беше уморен и ранен, а сега, след като бе лишен и от щита си, предимствата на двамата взаимно се неутрализираха и това не му беше по вкуса. Той се хвърляше напред и мушкаше с меча си, острието му проблясваше във въздуха в яростни удари и сеч, но по някакъв начин острието на Топаз винаги го отбягваше. Стъпка по стъпка, метър по метър тя го изтикваше назад, а лицето й не губеше спокойния си, очарователен и съсредоточен израз. От многобройните рани по гърдите и ръцете му потече кръв. Дори не можеше да се приближи и да я докосне. За миг страхът и отчаянието като че ли вляха нови сили в ударите му, но това не бе достатъчно. Тогава той се взря в очите й и съгледа безмилостния гняв, който гореше в тях и я подтикваше да се бори, и осъзна, че няма шанс да победи. Отстъпи бързо назад, преминавайки от атака в защита, а умът му бясно работеше. Когато накрая му просветна отговорът, се зачуди как е могъл да пропусне шанса си досега. Нахвърли се с вихър удари към Топаз и ловко запрати меча си срещу нея. Тя лесно го отблъсна с върха на меча си, но за този кратък миг воинът успя да отскочи назад вън от обсега й и да измъкне револвера от кобура си. Забавянето бе колкото бе нужно. Насочи разрушителя си към нея. Пръстът му бе на спусъка. Тогава Топаз отвори уста и запя.

Блекджак замръзна, неспособен да помръдне, щом вълните на песента го заляха, дращейки ужасяващо по нервната му система. Колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне пръста си, за да натисне спусъка. Песента на Топаз ту се издигаше нагоре, ту спадаше и оглушително кънтеше в мозъка му и той усети с ужас как собствената му ръка бавно вдига револвера и се прицелва в дясното му око. Не можа дори да изкрещи, когато песента на Топаз задвижи пръста му и натисна спусъка.

Изследователката Топаз прониза с поглед сгърченото тяло, простряно пред нея. „Кръв и ужас — помисли си бавно тя. — Обещах ти кръв и ужас, Майкъл, любов моя.“ Тя се извърна и прибра меча си в ножницата. Чувстваше у себе си странна празнота. Бе изпитала силно удовлетворение в мига на смъртта на Блекджак, но сега това чувство бе преминало и не можеше да бъде заместено с нищо. Оставаше й Лиън Въртю, с когото трябваше да се справи. Той бе издал заповедта да убият Майкъл. Интересно би било да го запита защо, преди да се разправи с него. Но дълбоко у себе си долавяше, че смъртта на Въртю нямаше да се окаже толкова важна за нея, колкото саморазправата с Блекджак. Яростта и неукротимата й жажда за отмъщение я бяха държали гордо изправена, откакто Майкъл бе загинал. Сега нямаше с какво да запълни живота си, нищо не можеше да я предпази от горчивите й мисли.

„О, Майкъл, какво ще правя без теб сега…“

Тя напусна „Зеленият мъж“ без да се обръща и изчезна в мъглата. Отдалечаващите й се стъпки известно време отекваха, бавно заглъхвайки, после се изгубиха и стопиха и не остана нищо друго освен студът и леденото, адско мълчание на нощта.