Саймън Грийн
Светът на мъглите (5)

ПЕТА ГЛАВА
„ГИБЕЛЕН ОГЪН“

Стийл въздъхна и отмести чашата си встрани. Както винаги бяха забравили захарта. Единадесет години бе директор на единственото пристанище в Света на мъглите, а все още не можеха да запомнят поръчката му да слагат захар в кафето му. Това дори не бе истинско кафе. Той се облегна назад на специално уплътнения стол и се огледа кисело наоколо. Клавиатури на компютри и екрани на монитори бяха пръснати навсякъде край него. По-малко от половината все още работеха. Масивното дървено бюро пред него бе затрупано с рапорти, разписания и сметки, ала в момента той не бе в състояние да събере сили да се заеме с тях. Чувстваше се уморен, вял и раздразнителен, а „Гибелен огън“ опъваше нервите му като глождещ до полуда зъбобол.

Около звукоизолирания му кабинет контролната кула на пристанището продължаваше да работи както обикновено. Винаги имаше да се прави нещо, за което не достигаше време, и всеки знаеше това. Технологията се износваше по-бързо, отколкото можеше да бъде възстановена, работата се натрупваше, докато крайните срокове непрекъснато се скъсяваха, а всяка година проклетите зимни вихрушки засипваха пистите с двуметров сняг. Командният център я караше както си знае и се молеше за по-добри времена.

Джиджиън Стийл се отпусна тежко на стола и задъвка замислено последното парче момици. Той се пресегна към контролното табло, вградено в бюрото му и набра кода. Екранът на командния монитор се освети и след миг завихрените цветове се оформиха в ясен образ. Забуленият в мъгла, извисяващ се като огромна стоманена грамада, настръхнал корпус на „Гибелен огън“ беше надвиснал над централната писта за приземяване; последният кораб от Таним, преди Имперската флота да унищожи живота на планетата. Столът на Стийл проскърца жалостиво, щом сто и двадесет килограмовото му тяло се размърда неспокойно върху него. Като пристанищен директор Стийл бе лично отговорен за всеки кораб, който се приземяваше на летището, а „Гибелен огън“ бе загадка. Стийл мразеше загадките. Той изгледа екрана навъсено и замислено се почеса по олисялото теме, сякаш за да събере мислите си. Като единствената оцеляла планета, която не бе подложена на строгите изисквания и правила на Империята, Светът на мъглите бе крайният пункт за отлъчените от нея — или си проправяш път към Пристанището на мъглите, или скалпът ти увисва безславно върху колана на ловеца като щедър дар. Обикновено, щом Желязната императрица отлъчеше от закона цяла планета, изникваха хиляди бегълци, които заминаваха за други светове. Странно, че не бе пристигнал и някой друг кораб.

Екранът затрептя и образът се разпадна на вихрени цветове. Стийл изруга уморено и стана. Приближи се бързо до командния монитор и стовари месестия си юмрук върху включвателя. Екранът отново затрептя и в следващия миг неохотно се избистри, за да покаже „Гибелен огън“. Стийл бавно поклати глава и се върна на мястото си. Колкото по-скоро се появеше споразумението върху бюрото му, толкова по-добре. Системите на командния център ставаха все по-импровизирани и по-лошо стъкмени и следователно не бе за учудване, че на тях можеше да се разчита все по-малко. Това дяволско място се разпадаше и нищо не можеше да го предотврати. Стийл взе последния бюлетин за контрабандата от бюрото си и разлисти хартията с отвращение. Типично. Той имаше нужда от кристали с памет и слънчеви енергийни конвертори, а какво му предлагаха контрабандистите? Абажури, тоалетни чинии и електрически печки. Стийл захвърли бюлетина и примижа за миг. Нямаше право да се оплаква. Контрабандистите рискуваха живота си всеки миг, когато нарушаваха блокадата на Империята; от тях следваше да се очаква да се концентрират само върху стоки, за които знаеха, че ще получат добра цена. Както и да е, дори и те повтаряха, че просяците не могат да избират.

Стийл разтвори широко очи и хвърли поглед от стъклената си кабина към заобикалящия го команден център. Техници и еспери сновяха напред-назад, от ниво към ниво, грижейки се за машините и поддържайки живота на сложния звяр, в какъвто се бе превърнал космодрумът. Мократа пелена на мъглите забулваше прозорците от армирано стъкло на контролната кула и я изолираше от пистите за кацане. Само еспери и мониторни екрани поддържаха живота на Пристанището на мъглите, а те все не достигаха. Отляво на Стийл се очертаваше лекият, но ясен, прост рисунък на навигационните системи, а отдясно се простираше комуникационната мрежа. Право пред него, където някога се бяха намирали клавиатурите на главния компютър, сега бяха наредени походни легла. Върху тях лежаха изпружени петдесетина мъже и жени с изцъклени лица и празни очи. Към ръката на всеки от тях беше прикрепен интравенозен апарат, който им подаваше хранителни вещества. Стийл потрепера при тази гледка, но не отмести поглед. Те бяха негово задължение като всяка част от Пристанището на мъглите. Те бяха негови деца в известен смисъл, факт, който никога не преставаше да го измъчва. Когато първите компютри бяха започнали да се рушат, той бе потърсил и обединил единствените хора, които можеха да заместят компютър: светлинни калкулатори и учени-идиоти, всички в необходимата степен еспери, за да създадат телепатичен контакт. Вземи достатъчно от този вид хора и ги смеси е шепа еспери и ще получиш груб еквивалент на компютър. Мислеща машина. Но това беше оскъден заместител и от време на време някой елемент трябваше да бъде подменян. По-слабите мозъци бързо изгаряха.

— Директоре.

Стийл се извърна към командния монитор. Образът на „Гибелен огън“ бе изтрит от екрана и на негово място се бе появило разтревоженото лице на дежурния еспер. Той бе почти двадесетгодишен, но лицето му бе дълбоко набраздено от резките линии на грижите и тревогите. „Започваме с тях, когато са прекалено млади — проряза го тази мисъл. — И изискваме твърде много от тях. Колко много сме съкратили от детството им, за да ги превърнем в еспери, от които се нуждаем.“ Той въздъхна и поклати изнурено глава.

— Да, момчето ми, какво има?

— Капитанът на „Гибелен огън“ ни разреши достъп до светлинните си компютри, директоре. Очевидно преди корабът му да попадне в хиперпространството, бордовите му камери са успели да зафиксират някои моменти от отлъчването на Таним. Мислех, че ще пожелаете да се запознаете с тези записи.

— Разбира се. Пуснете ги.

Стотици кораби на нашествениците бяха обградили Таним и бълваха адски разрушителни пламъци. Корабите на бегълците, които се опитваха да напуснат планетата, бяха взривявани в пространството, малко преди да напуснат атмосферата на обречената планета. Изпепеляващите лъчи на разрушителите бълваха ярка светлина като дракони срещу тъмнината на пространството и планетата се гърчеше в предсмъртните тръпки на насекомо, набучено на карфица. Океаните вряха, вулкани и земетресения разкъсваха утробата на попарената планета. Ледените полюси се топяха и въздухът се вихреше в безкраен водовъртеж от бури и урагани. Имперската флота нарастваше, все повече и повече кораби навлизаха в хиперпространството и в орбита около Таним, а лъчите на разрушителите пронизваха озонния слой, превръщайки планетата в бездиханна пустиня.

Колко милиона мъртви, колко милиона…

Екранът на монитора угасна и Стийл остана дълго в тишината, загледан безмълвно в нищото. Едно бе да знаеш, че цялото население на планетата е мъртво, съвсем друго бе да наблюдаваш как става това. Все пак той не си позволи да се афектира. Не смееше. Трябваше да остане верен на дълга си — защитата на Пристанището на мъглите. Той се пресегна и бавно набра кода от клавиатурата пред себе си. Командният монитор отново се освети.

— Дежурен еспер?

— Да, директоре.

— Разполагате ли с повече информация за странните неща, на които хората ви са се натъкнали на „Гибелен огън“?

— Нищо определено, сър. Сензорите ни доловиха концентрация от енергийни нива, което ни навежда на мисълта, че повечето от пътниците са били превърнати в криогенни единици, но ако е така нашите еспери все още долавят някакви необичайни признаци на живот. Нещо странно витае на борда на „Гибелен огън“, директоре. Нещо смразяващо, мощно и… чуждо.

— Чуждо? Имате предвид друга форма на живот?

— Не зная, директоре. Никой от нас не се е натъквал на подобно явление. Каквото и да превозва „Гибелен огън“, то сигурно е охранявано. Може да се намира навсякъде на борда на кораба.

— Мислиш ли, че този товар е опасен?

— Не бих казал, директоре. Но е доста смущаващ.

Стийл замислено прехапа устни и ги докосна с пръст.

— Свържи ме с капитана на „Гибелен огън“.

— Веднага, директоре.

Последва пауза и екранът побеля, после бавен, мрачен глас се разнесе от говорителя на монитора.

— Тук е Старлайт, капитан на „Гибелен огън“.

— Добре дошли в Пристанището на мъглите, капитане — любезно го поздрави Стийл.

— Оставете проклетите любезности; обшивката ми е пропукана на десетина места, корабните ми системи са се разпаднали, а корабният ми трюм е пълен с бежанци. Колко пъти досега можех да разтоваря и да получа ремонтен екипаж.

— Съжалявам, капитане. Докато „Гибелен огън“ не бъде инспектиран и изчистен напълно, на никого не ще бъде разрешено да напуска кораба ви по каквито и да било причини. Хората от охраната ми са въоръжени и имат инструкция да стрелят без предупреждение.

— Какво?

— Пристанището на мъглите вече е пострадало от чумата на Империята, капитане. Не искаме да рискуваме повече.

Последва дълга тишина.

— Как е екипажът ви, капитане — запита Стийл любезно. — В какво състояние се намира?

— В отчайващо лошо. Повечето са мъртви, още от излитането ни от Таним. Трябваше да потегля с кораба, докато все още имах възможност, не можех да чакам… Малцината, които останаха с мен, са изтощени. Трябва да вършат работата по на десетина човека. Нуждаят се от медицински преглед, директоре. Предполагам, че ще позволите поне лекар да стъпи на борда?

— Съжалявам — промълви Стийл.

— Невъзможно е да бъдете сериозен, дявол да го вземе! Екипажът ми се нуждае от лекар. Те могат да умрат!

— Тогава нека умрат — сви устни в отговор Стийл.

Думите му прозвучаха като безкрайно препредавано ехо в тишината.

— Само ако някой от хората ми умре…

— Спестете си заплахите, капитане. Чувал съм ги и преди.

— Да, сигурен съм. Не се и съмнявам в това.

— Моите еспери направиха пълен преглед на кораба ви, капитане. Те са доловили някои… някои интересни признаци на живот.

— Нима? Това ли е причината да ни държите затворени в този мъртъв кораб? Само защото няколко проклети малоумници имат лошо отношение към нас! Ще ви откъсна главата за това.

— Съмнявам се — спокойно изрече Стийл. — Но аз мога да откъсна вашата. Ще продължим по-късно, капитане.

Той прекъсна връзката, без да чака отговор. Всеки в Страната на мъглите бе запознат с преданието за Троянския кон. А гробищата на Пристанището на мъглите бяха пълни с хора с къса памет. Ненадейно натрапчив шум зад гърба му го стресна, той трепна и мигновено се извърна. Джейми Роял се бе подпрял небрежно на отворената врата на кабината. Младият еспер му се ухили и подряза безупречно чистия си нокът със страшна наглед кама.

— Джиджиън, какво правиш тук?

— Затвори вратата! — заповяда със съскаш глас Стийл. — Не мога да си събера мислите при този непоносим шум!

Джейми кимна небрежно, прибра ножа и бутна вратата с лакът. Хорът от гласове и машини внезапно секна. Стийл се облегна назад на стола си и прикри усмивката си с ръка. Джейми Роял пиеше твърде много, простираше се не според средствата си и нямаше да свърши добре. Ако междувременно преди това не го убиеше някой вбесен съпруг.

— Здравей, Джейми. Какво правиш тук?

— Дойдох да инсталирам ново оръдие.

Стийл повдигна вежди.

— Откога си придобил вкус към честната работа?

Джейми се усмихна добродушно.

— Кредиторите ми взеха да стават все по-настойчиви.

— Съмнявам се, че са успели да те открият.

— И аз също. Трябва да съм заспал.

Стийл се разсмя.

— И така, Джейми, как така се ангажира с нашите разрушители? Какво разбираш ти от висока техника?

— Работех като посредник между техниците и живия ти компютър. — Младият еспер внезапно помръкна. — Не можеш да си представиш какво е това, Джиджиън. Онези бедни животни притежават достатъчно ум, за да разберат какво е сторено с тях. Ни човек, ни машина, а някаква ужасяваща комбинация между двете. В нея те пищят през цялото време.

— Мислиш ли, че ми е приятно да си служа с тези чудовищни средства? Нямам друг избор, Джейми. Останали са ни по-малко от половината компютри, а онези, неподвижните, са връзката между жизненоважни звена на пристанищната механика. Нуждаем се от тези хора, Джейми, космодрумът не може да функционира без тях.

— Това не оправдава ситуацията.

— Да. Не я оправдава.

Джейми внезапно се усмихна.

— Чуй ме, моля те. Накъде вървим всъщност?

— И аз самият се питам — изръмжа Стийл. — Какво мислиш за новата защитна система?

— Всичко е наред, ако ти харесва такъв отговор.

— Би трябвало да се чувстваш малко по-заинтересуван, Джейми. Онова оръдие е достатъчно мощно, за да пробие имперски брониран кръстосвач.

Джейми се засмя, настани се елегантно на крайчеца на бюрото на Стийл с кръстосани крака и лениво полюшна единия.

— Все още ли поставяш вярата си в технологията над хората, Джиджиън? Псионичният щит е защищавал Страната на мъглите в продължение на два века и никоя проклета машина не може да ни замени. Ние сме подобри и по-бързи от всяко оръдие, което си виждал.

Стийл простена театрално.

— Не и като теб, Джейми. Спорил съм по цели часове на тази тема с проклетия Съвет. — Внезапно той млъкна и се загледа мрачно в младия еспер. — Имах време за кратък разговор с дядо ти. Той е загрижен за теб.

— Той винаги е загрижен за мен.

— Обикновено от добри чувства. Да не си загазил пак, Джейми?

— Не повече от друг път.

— Джейми…

— Не се тревожи, Джиджиън. Зная какво правя. Дължа на някои пари, това е всичко. Вземам мерки да си изплатя дълговете.

Стийл намираше за добре да се въздържа, щом лицето на Джейми придобиеше ангелско изражение, а погледът му станеше мек и приятен. Джейми притежаваше някаква особена гордост. Забъркваше се в каши, а после трябваше да се измъква от тях. Ако бе някой друг, Стийл би го нарекъл въпрос на чест.

— И така, какво мога да сторя за теб, Джейми?

— Изглежда се нуждая от разрешението ти да напусна Центъра, понеже точно в този миг една доста очарователна блондинка ме очаква нетърпеливо да се поява при нея.

— Омъжена ли е?

— Откъде да знам?

— Мислех, че все още се срещаш с Мадълайн Скай; или са я арестували отново за кражба на техника?

Лицето на Джейми внезапно помръкна.

— Не мога да кажа. Няма да се срещам повече с нея.

— Но нали ти и тя…

— Вече не.

Стийл реши да не го разпитва повече, пък и не бе убеден, че проблемът наистина го вълнува. Животът му и без друго бе достатъчно комплициран, за да се интересува от непрестанните интриги в любовния живот на Джейми Роял.

— Добре — промърмори той накрая, усмихвайки се въпреки желанието си. — Ще наредя да те освободят по-рано. Предполагам, че ще можем да се справим и без теб.

Джейми се захили, изстреля едно „довиждане“ и се изниза от кабината, като внимателно затвори вратата след себе си. Стийл проследи наперената му, стремителна походка и унило поклати глава. Джейми нямаше, да се промени никога. Насочи отново вниманието си към командния монитор и остана дълго време спокоен, изучавайки забулената в мъгла грамада на звездния кораб „Гибелен огън“. След известно време се наведе и набра кода от клавиатурата пред себе си.

— Да, директоре?

— Свържете се с изследователката Топаз от градската стража и й съобщете… предайте й, че имаме нужда от нея.

Стийл въздъхна, без да изчака нареждането му да бъде потвърдено и потъна в стола си, като дебелите му ръце забарабаниха лениво по големия му корем. Изминали бяха почти три години, откакто не бе виждал Топаз; надявал се бе това време да продължи. От всички, които Бладхоук бе пратил по петите му, всъщност само Топаз бе успяла да се добере до нещо против него. Но със странен кораб с бегълци на главната писта и разрушителното оръдие, което все още инсталираха… Стийл се усмихна кисело. Каквото и да се говореше за нея, Топаз бе твърде находчива в намирането на отговори.

Стийл свали ръка от плешивината на темето си. „Тревожа се прекалено много — помисли си раздразнено той. — Карай я по-леко.“ Той пое чашката с неподсладено кафе и я изсърба до дъно. Кафето беше изстинало.

* * *

Топаз крачеше бавно из дневната, като ту вземаше разни неща, ту ги слагаше обратно на мястото им. Един пън тлееше в камината и пламъците му се извисиха за миг, преди дървото да се укроти. Искрящите езици пращяха силно в тишината. Единствената лампа разливаше мек, уютен блясък из стаята, ала въпреки това сенките бяха наситено черни. Топаз крачеше бавно сред вещите, сякаш търсеше разкъсаната нишка на своя живот, ала това не я успокояваше. Тя хвърли поглед към тапицираното кресло до огъня, но не седна в него. Все още бе твърде неспокойна, за да се разположи удобно. Стаята изглеждаше прекалено огромна и празна. Бяха живели с Майкъл Ган като съпрузи почти седем години и през цялото това време не се бяха разделяли, никога за повече от няколко дни, а това се случваше твърде рядко. Тя се взря в стола на Майкъл от другата страна на камината и осъзна шокирано, че той никога вече не ще седи там. Извърна безутешно поглед встрани, ала където и да погледнеше, всичко й напомняше за него.

Майкъл Ган бе мъртъв.

„Боли…“

Тя беше организирала церемонията по погребението му. Погрижила се бе за всичко. Майкъл предпочиташе да бъде кремиран, той не вярваше в задгробния живот и изпитваше тих ужас от мародерите. Никакви цветя по негово настояване. Майкъл винаги бе твърдял, че цветята са за живите. Топаз придружи тялото на своя съпруг до крематориума и наблюдаваше безучастно как ковчегът потъна в пламъците. Малък хор изпя нещо приятно. След това управителят й предаде урната с праха на Майкъл и тя я занесе в къщи. Не тежеше толкова много. Тя прибра урната в един шкаф под стълбището.

Загинал сутринта, кремиран следобед. Пепел до пепел, прах до прах.

„Боли… сякаш някой ме е ударил.“

Тя закрачи бавно и апатично из дневната, а мислите й се рееха надалеч, търсейки някаква причина за смъртта на Майкъл. Той имаше врагове като всички наемни войници, но малцина от тях разполагаха с пари и ресурси, за де се впуснат да ги преследват в Света на мъглите, А убийците с енергийни пушки струваха твърде скъпо. Лорд Рейвън се бе заклел да отмъсти за, аферата около изгарянето на Шадрах. Ган и Топаз тичат с мечове в ръка през пламтящия дворцов двор, докато стотина войници във фосфорициращо черно и сребристо се избиват с безсмислена ярост. Зад тях и над тях древният замък пламти на фона на безлунната нощ. Но старият господар още тогава бе луд и на смъртно легло, а синът му не проявяваше интерес към смъртната вражда и вендетата.

Тобиас Скинър таеше злоба от мига, когато Топаз и Ган бяха убили брат му. Тълпата ревеше, когато робовладелецът умря, и Топаз вдигна безмилостната глава, за да я размаха пред множеството.

Но Скинър нямаше толкова смелост и пари за такова отмъщение. Топаз бавно поклати, глава и накрая се отпусна в креслото. Бе се досетила вече за десетина стари врагове и изключи всички поред като възможност. Ако някой от тях бе дръзнал да се появи в Пристанището на мъглите, тя щеше да узнае. Все още поддържаше контакти с хората.

Топаз седна замислено в креслото. Мускулите я боляха от постоянното напрежение и невъзможността да се отпусне. Раненото бедро я гризеше с тъпа постоянна болка. Главата й, тежеше, ръцете й трепереха. Скръсти ръце в скута си и се загледа в огъня. Денят угасваше бавно и колкото и да бе изморена, все още не й се лягаше. Бе опитала, но още с влизането си в спалнята бе потръпнала от мисълта, че ще трябва да спи сама в празното легло. Изобщо не изпитваше потребност от сън. Сложи глава на облегалката на креслото и впери невиждащ поглед в тавана. Мислите й се рееха лениво, блуждаеха в различни посоки, без да може да ги успокои. Спомени, планове за отмъщение, теории за вина и убийство… всичко бе безсмислено. Спомените се врязваха в паметта й като множество наточени острия, ала тя не можеше да се освободи от тях. Където и да погледнеше, в душата и се пробуждаше нов спомен. Тя не можеше да се освободи от тях, дори и да искаше. Те бяха всичко, което й бе останало от Майкъл сега. Чувствата в нея бушуваха като огромни всепоглъщащи клади, но въпреки това лицето й си оставаше спокойно и овладяно. Дълго бе носила маската си и знаеше, че без нея ще рухне напълно. А сега нямаше нито миг за това. Тя щеше да скърби и да страда по-късно, след като проследеше убиеца на Майкъл. Не се доверяваше на стражите. Пристанището на мъглите бе пълно с убийци. Освен това стражите действаха само в името на закона и правосъдието, а Топаз жадуваше за възмездие.

Тя се пресегна към масата до стола си и пое предпазливо малко дървено ковчеже. Задържа го за миг, загледана в него, унесена в спомени, сетне натисна ключалката и повдигна капачето. В ковчежето имаше орнаментирана желязна гривна. Топаз я разгледа, претегли тежестта й на длан, след това я надяна на лявата си китка и я закопча здраво на определеното място. Това беше личен силов щит, който се срещаше рядко в Пристанището на мъглите, по-рядко дори от енергийните револвери. Бе я взела със себе си, когато бяха избягали с Ган от Обителта на мрачната луна и се бяха насочили право към Света на мъглите. Не я бе слагала в Пристанището на мъглите; с Ган и стражите до себе си не бе изпитвала никога такава потребност. Сега Ган бе мъртъв и тя трябваше да намери убиеца му сама. Гривната тежеше на китката й. Майкъл се бе трудил над нея през последните няколко месеца, опитвайки се да внедри някаква собствена своя идея в нея. Майкъл обичаше да бърника и да поправя разни неща.

Размърда се неспокойно на стола си, изпитваше потребност да отиде някъде, да направи нещо… Но все още не бе открила ключ за разгадаване на загадката и следи, които да я насочат. Разумът й все още бе твърде шокиран, за да функционира нормално, и тя съзнаваше това. Докато не отшумеше шокът, не бе в състояние да започне издирването. Тихо въздъхна. Междувременно й се искаше да се залови за нещо, да ангажира съзнанието си с нещо, за да престане да мисли. Знаеше, че трябва да прегледа нещата на Майкъл и да ги сортира, да реши какво да задържи и какво да изхвърли. Но все още не бе в състояние да го стори. Това бе крайна мярка, която твърде много напомняше на „сбогом“ завинаги.

Мониторният екран на отсрещната стена тихичко забръмча и тя подскочи от внезапния звук. Изчака, докато се увери, че отново се контролира, стана от стола и без да бърза се приближи до монитора. Прокара пръсти по клавиатурата, набра кода и в същия миг на екрана се появи познато лице: Джон Силвър, дежурният еспер в командния център на Пристанището на мъглите.

— Здравей, Джон.

— Здравей, Топаз. Научих за Майкъл. Съжалявам много.

— Благодаря ти.

— Дадени ли са някакви разпореждания на стражите?

— Още не.

Силвър се поколеба.

— Топаз… добре ли си?

— Чувствам се добре, Джон. Какво искаш от мен?

— Пристанищният директор Стийл ми нареди да те повикам. Имаме проблем с кораба с бегълци, който се приземи днес. Стийл желае да дойдеш и да го огледаш.

Топаз се усмихна студено.

— Трябва да е изпаднал в истинска паника, щом прибягва до мен.

— Топаз, ако не желаеш да го сториш, разбирам те много добре. Винаги можем да намерим някой друг.

— Не, нямам други ангажименти. Готова съм да поема задачата.

— Ако си сигурна…

— Сигурна съм.

— Много добре. Директорът ще се срещне с теб на централната писта след два часа. Корабът е „Гибелен огън“, от Таним. Ще уведомя директора, че си на път.

— Благодаря ти, Джон. Благодаря ти за съчувствието. Винаги си бил добър приятел на нас с Майкъл.

— Добре дошла, Топаз. Ако имаш нужда от нещо, знаещ, че винаги можеш да ме повикаш.

— Да, знам.

— Довиждане, Топаз.

— Довиждане, Джон.

Мониторният екран се изчисти и Топаз го изключи. Позагледа се в угасналото му око и се обърна рязко настрани. Ако не друго, „Гибелен огън“ поне можеше да й предложи да върши нещо, докато намери ориентира, който щеше да я отведе към следите на истинския убиец на Майкъл. Бавно се усмихна на споходилата я мисъл. Тя щеше да открие убиеца на Майкъл, но не като сержант от градската стража. Стражите тук бяха ограничени от правила и наставления. Топаз щеше да преследва дивеча си като изследовател. Усмивката й стана студена и мрачна, а в очите й проблясна безпощада. Напусна дневната и се качи в спалнята, за да се преоблече. Все още пазеше старата си мантия на изследовател. Бе се заклела никога да не я облича, но това бе отдавна, още докато Майкъл бе жив.

Топаз бе изследовател и скоро Пристанището на мъглите щеше да разбере какво означава това.