Саймън Грийн
Светът на мъглите (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПЕСНИ В МРАКА

При толкова много стражи по улиците на града повечето крадци бяха сметнали, че е по-благоразумно, в края на краищата, да се откажат за известно време от нормалния си начин на живот, отколкото да се излагат на риск. Патрулите се прегрупирваха и обикаляха в резливия студ и умората и раздразнението им нарастваха. Биха арестували всекиго и при най-малкото подозрение, само и само да се махнат от улиците и студа. Крадците седяха на топло по домовете си, изчаквайки по-добри времена.

Всички, с изключение на катерачите по покриви.

Кат седеше на един очукан от времето фронтон като призрачно митично същество, подпрял глава с ръка и тихичко въздишаше. Бяха изминали почти три дни от злощастната афера в Галоутрий Гейт и Сайдър беше бясна от загубата на плячката, която очакваше от Старлайт. Кат толкова бързо се бе омел от гробището, че бе забравил дори да задигне разрушителя на капитана. Такива разрушители бяха рядкост в Света на мъглите, следователно представляваха ценност, и Сайдър все още вдигаше пушилка, че не го бе взел. Днешният ден не бе по-добър от останалите, така че Кат реши засега да стой настрана от покривите, докато Сайдър не успокоеше гнева си и не престанеше да мята вещи. Окото му долови някакво движение и той надникна заинтригуван надолу в мъглата, където един патрул на стражата изследваше неохотно тясна алея, зарината със смет, докато водачът им даваше нареждания.

Изследователката Топаз пристъпваше от крак на крак, загърната в дебелото си кожено наметало, докато изчакваше да отвърнат от командния център на обаждането й в жилището на Стийл. „Типично — помисли си тя с горчивина. — Хората ми са тук, рискувайки да пипнат пневмония, а той си седи у дома, протегнал нозе пред чудесен силен огън. Няма справедливост или поне никой не я зачита за нищо.“ Тя втренчи поглед в изтъняващата мъгла. Бе повял нисък ветрец, който разпръскваше сивеещата пелена, но за сметка на това бе капризен и хаплив и правеше времето още по-мразовито. Въпреки дългогодишния си тренинг на изследовател Топаз започна да се дразни от студа. „Трябва да се постопля. Следващата нощ ще се нуждая поне от осем часа сън.“ Тя поклати глава тъжно, сетне сведе поглед към ръката си, където шушнеше комуникационното устройство.

— Да, изследовател.

— Сектор четири е чист, директоре, няма и следа от чумавата. Някакви новини от вас?

— Само впечатления, но непотвърдени. Дванадесетината еспери, които изпратих по следите на Мери, трябваше да са я открили досега. Всички са мъртви. Не се осмелявам да рискувам повече с подобни опити.

Топаз изруга наум, за да не уплаши хората си. Тъкмо сега последното нещо, от което имаха нужда, би било лошите новини да ги обезкуражат.

— Какво става с Флотата? Насочила ли се е вече към отбранителния щит?

— Не. Все още са в Космоса й изчакват. Трябва да предприемем нещо с чумавата. Една от първите жертви след погрома в „Черният трън“ бе капитан Старлайт. Съществуват доказателства, че тя го е преследвала умишлено.

— Доказателства?

— Аз го… забелязах да следи за часа. Заподозрях, че се опитва да отмъкне нещо ценно от летателната площадка. Повечето от стражите ми загубиха мозъците си заедно със Старлайт, но един от тях си бе тръгнал по-рано. Едва сега разбирам какво се опитваше да ми обясни… Както и да е, възможно е измамницата да е търсела нещо от Старлайт, нещо, донесено от Таним. Между вещите на Старлайт открихме един син сапфир, очевидно заграбен от някой беглец. Тези скъпоценни камъни са изключителна рядкост в Империята и са били високо ценени на Таним.

— Кой е притежателят на сапфира сега?

Отвърна й гръмогласен кикот.

— Разбира се, директоре. Трябваше да се досетя.

— Много добре. Струва ми се, че съществува определена връзка между измамницата и сапфира. Изпратих куриер да го донесе в пристанищните лаборатории. Може би ще ни подскаже нещичко. Прилича ми на един друг скъпоценен камък. Както и да е, ще получим данните някъде следобед. Да предположим, че ще се намираме все още тук по това време.

— Много добре. Уведоми ме за резултатите, щом ги получиш.

— Разбира се, Топаз…

— Доналд Роял най-сетне се е добрал до контролната кула. Тъкмо разговарях с него, когато ти позвъни. Изглежда, че Лиън Въртю е мъртъв. Прострелян е, когато се опитвал да убие Доналд.

— Виж ти!

— С подробностите ще се запознаем по-късно. Мислех, че трябва да бъдеш информирана.

— Да. Благодаря ти, Стийл. Сега се придвижвам към сектор пет. Топаз изключва.

— Стийл изключва.

Топаз пъхна комуникационния апарат в джоба си и извика патрула за информация. Стражите се появиха от задната алея, като клатеха глави и отърсваха сметта от дрехите си. Топаз прие рапорта им и ги отпрати наново в мъглата.

Кат ги наблюдаваше от сянката на фронтона и се почеса замислено по белязаната от едра шарка буза. Онова, което бе успял да разчете по устните на изследователката, го заинтригува и разтревожи. Империята не се бе приближавала до Света на мъглите почти двеста години; откакто Флотата им се бе разбила в псионичния щит. Но ето че сега навярно отново се завръщаха… Той прехапа устни намръщено. Най-добре бе да го предаде на Сайдър и да разбере какво мисли тя за това. Ако не друго, поне щеше да избегне участта на Старлайт.

Той закрачи тихо по заснежените покриви. В мига, когато се изгуби в мъглата, висока русокоса жена с разфокусиран и отправен надалеч поглед изникна от сенките на алеята долу. Бе се крила, докато стражите я търсеха, ала те явно не си бяха направили труда да я намерят. По-точно, не бяха проявили достатъчно усърдие. Бунището бе безкрайно неприятно, а Мери се бе скрила на най-недостъпното място. По-добре отколкото да я открият и да я върнат в Империята. Тя оцени разговора на Топаз като безкрайно интересен. Значи директорът Стийл държеше сапфира й, но възнамеряваше да го предаде на някой друг. Това не биваше да става. Първо, трябваше да намери Стийл и да го принуди да й върне сапфира. Тази жена, Топаз: тя знаеше къде се намира той. Мери закрачи през сгъстяващата се мъгла, упорито следвайки изследователката и нейния патрул.

И при най-доброто програмиране можеха да се появят отклонения.

* * *

Кат увисна с крака надолу от улука на „Черният трън“ и тревожно се намръщи, когато откри, че кепенците на таванския прозорец бяха леко открехнати. Не й подхождаше да бъде толкова безгрижна. Той разтвори кепенците, хвана се за стоманените халки над прозореца и се шмугнал стаичката на мансардата.

Въздухът бе леден, беше запалена само една лампа. Той затвори плътно кепенците. Сайдър се бе разположила на един стол край камината и се взираше в танцуващите пламъци. Изглеждаше уморена, съсипана и огорчена. Не се бе сдобила с уговорената плячка, а „Черният трън“ все още беше затворен. Сайдър се бе постарала да поправи каквото може, но ресурсите й бяха на привършване. Да бъдеш беден в Пристанището на мъглите бе равносилно на престъпление, което се наказваше жестоко със смърт по студените и безмилостни улици. Кат яростно сбърчи чело. Той беше все още добър катерач по покривите, а един опитен крадец винаги можеше да се сдобие с пари. По един или друг начин.

Сайдър усети, че се приближава и се усмихна, ала очите й останаха празни, ледени и отсъстващи. Тя се изправи да го посрещне и той обви ръце около шията й. За миг тя се облегна на него, щастлива, че все още я прегръщат и утешават, но после го отблъсна и надяна на лицето си непоколебимата решителна, добре овладяна маска. Усмихна се на разочарованото му лице и топло го целуна.

— Време беше да се завърнеш. Къде си скитал?

Кат се помъчи да й обясни със знаци онова, което бе научил от водача на патрулите. Бе озадачен; Сайдър изглеждаше извънредно спокойна, почти разсеяна, докато следеше движенията му. Когато той приключи, тя го целуна бързо и отиде до огледалото на стената, за да огледа лицето и прическата си. Той наблюдаваше устните й в отражението.

— Не се тревожи от Имперската флота, скъпи. Докато издържа щитът на есперите, те не могат да ни засегнат. Що се отнася до чумавата, чух, че обявената награда за главата й е изкусителна, ала ние сме крадци, а не щедро платени ловци. Остави тази работа за онези, които проявяват вкус към нея. Разбрахме ли се?

Кат кимна неохотно.

— Добре. А сега, имам нова работа за теб. Трябва да се срещна с пристанищния директор Стийл.

Кат повдигна вежди и Сайдър се разсмя.

— Не се тревожи, скъпи. Едно време със Стийл имахме общ бизнес. Напоследък той се е снабдил е доста красив сапфир, а аз имам купувач за такъв скъпоценен камък. Уредих със Стийл покупката на сапфира, ала когато се свързах с него преди час, той наруши споразумението ни и отказа да ми продаде съкровището си независимо от цената. Всъщност той беше непростимо груб с мен. Но ние не можем да оставим тази работа насред, нали? Животът ми зависи от този сапфир, Кат. Печалбата от продажбата му ще бъде предостатъчна да покрием загубите и разрушенията. Сега не притежавам нищо и това е чист банкрут. И така, самопоканих се на вечеря със Стийл. Няма да бъде трудно; скъпият Джиджиън обича да демонстрира кулинарните си способности, а и обикновено взаимно се наслаждаваме на компанията си. Всичко зависи от това кога ще се появиш, Кат. Докато го забавлявам, ти ще проникнеш в жилището му и ще отмъкнеш сапфира.

Кат се усмихна учтиво. По-добре да си бе останал на покрива.

— Знаех си, че ще одобриш плана ми — просия Сайдър.

* * *

Мъглата се спускаше ниско над тесните улички, докато Топаз изчакваше нетърпеливо патрула. Тя се кълбеше около нея и поръсваше със ситни капчици косата и наметалото й. Видимостта бе слаба, високите каменни сгради приличаха на непроницаеми, болнави бледи сенки. Единственият уличен фенер разпръскваше храбро виещата се сивееща пелена, капчица кехлибарена светлина в море от безкрайно сиво. Поне бе спряло да ръми.

Въртю беше мъртъв. Топаз разтегли устните си в усмивка. С неговата смърт вендетата й бе изпълнена докрай, би предпочела да го умъртви със собствените си ръце, ала това вече нямаше значение. Достатъчно бе, че е мъртъв. Тя чувстваше как огромен товар се е свлякъл от плещите й и въпреки това…

„Какво да правя сега? Нуждая се… от нещо в живота си; нещо, което да му придаде форма и цел.“

Години наред тази функция бе изпълнявал Майкъл. Последва вендетата. А сега… накъде? Тя леко смръщи вежди. Беше командир на стражата. Майкъл би го счел за забавно, но Топаз бе намерила сигурност и спокойствие в работата си. Още от самото начало я бяха приели без да се ровят в досието й, въпреки че не знаеха коя е и какво бе вършила в миналото си. Може би чрез стражата щеше да се отплати на Света на мъглите за доброто, което й бе сторено, за това, че й бяха гласували доверие и й бяха предоставили убежище от Империята.

Бавни стъпки нарушиха тишината й Топаз трескаво се озърна. Стражите и щяха да постъпят далеч по-добре, ако бяха засекли всички сектори в този квартал до полунощ. Тя се намръщи, щом видя да се приближава само един човек. Скриптящите звуци на обувките по снега отекваха ясно в кристалния въздух. Тя се извърна към шума и посегна машинално към револвера разрушител.

Мери Тифона изникна бавно от сивкавата мъгла, загърната в мръсно парцаливо наметало. Изпитото й лице и ръцете й бяха изложени на студа и по тях вече се забелязваха следи от премръзване. Тя се усмихваше, а очите й бяха кристално ясни, но кипящият параноиден ум я издаваше. Топаз веднага разбра коя бе тя. Само една сирена можеше да разпознае друга сирена. Тя долови силата, която бликаше от нея като всепоглъщащ огън и усети как устата й пресъхват. Откакто се помнеше, бе най-могъщата сирена. Сега увереността й бе разколебана. Поиска й се да избяга. Дори през щитовете си мозъкът на Мери гореше като пламтяща светлина. Дълбоко в съзнанието й Топаз разпозна почерка на Империята; тъмни и диви страсти, които прорязваха мозъка на сирената като червеи в паднала ябълка.

Топаз хвърли поглед към посоката, откъдето се бе появила Мери и не зърна нищо обезпокоително освен непрогледна сива, влачеща се мъгла. Дори да се бе завърнал навреме патрулът й нищо не можеше да направи… Хладната стомана не представляваше никаква преграда пред омайната песен на една дива сирена, Топаз разбра, че се е озовала тук сама, също както някога се бе случило с нея, когато се бе изправила пред група стражи и бе унищожила мозъците им с песента си. Мери Тифона стоеше изправена пред нея, все тъй усмихната. Топаз бавно отдръпна ръка от револвера си. Той нямаше да й бъде нужен.

— Мери…

— Не се наричам тъй.

— Мога да ти помогна.

Високата русокоса жена бавно поклати глава, вампирски бледото й лице бе като призрачна маска. Усмивката й бе като мъртвешка гримаса, а светлината в очите и бе смразяваща и смъртоносна.

— Мислих си, че в Света на мъглите няма да има корумпирани ловци. Спести си усилията, изследовател. Няма да позволя Империята да ме върне обратно.

— Аз не съм платен преследвач. Искам само да ти помогна.

— Виждала съм и преди изследователско наметало. Познавам ви. Зная какво представляваш и какво искаш да сториш. Ти си лишена от човечност към чужденците, с които разговаряш. Искаш да ме отведеш обратно в Империята.

— Чуй ме — примоли се Топаз и бавно пристъпи напред.

Мери отвори устата си и запя.

Уличният фенер се разтърси. Топаз залитна назад, щом песента на Мери изтрещя в мозъка й и тя призова собствения си глас в защита. Топаз Мери стояха неподвижни лице срещу лице и силата на техните песни развихри сивеещата мъгла наоколо в бесен кипящ въртоп. Двата мозъка се вкопчиха един в друг, ала Топаз почувства как в нея пропълзява леден ужас, щом разбра, че другата сирена използва само част от енергията си. Топаз призова на помощ цялата си мощ. Ако загубеше, целият Свят на мъглите щеше да бъде унищожен. Тя се самовглъби и извлече от себе си огромен потенциал от сила, който се бе заклела никога да не употребява отново. „Петстотин крещящи мъже. Очите им — толкова тъмни и празни.“ Тя пое от енергията си, превърна я в част от песента си и я запокити към другия еспер. Мери дори не трепна.

Песента на измамницата се извиси с лекота над нейната, нахвърляйки се върху защитата на изследователката с презрително спокойствие. Всички щитове на Топаз бяха разрушени и Мери нахлу в мозъка й, като подири безмилостно информацията, от която се нуждаеше. След миг гласът на сирената се изви триумфиращо, когато най-после откри мястото на своя скъпоценен сапфир. Топаз падна безчувствена на земята. Изобщо не усети удара.

Гласът на Мери замлъкна и тя се надвеси триумфално над неподвижната си жертва. Отново заръмя ситен сняг и мъглата бавно се слегна. У Мери нарасна бавна възбуда при мисълта, че бе намерила загубения сапфир, ала същевременно тъмен, дълбок глас зашепна в дъното на съзнанието й. Гласът остана притаен там дълго време. Той я увещаваше къде да намери сапфира, при кого да отиде и какво да предприеме, ако бъде измамена. Сега гласът и зашепна за командния център в Пристанището на мъглите. Заговори й къде са разположени по-голямата част от есперите, които я очакваха, очакваха я да подеме дивата си песен. Мери искаше да им попее, ала по-силно от това бе желанието й да притежава сапфира. Тя се поколеба объркана, раздирана между двата конфликтни полюса в съзнанието й, сетне доволно се усмихна, щом стигна до отговора. Първо щеше да отиде в жилището на Стийл да си поиска обратно отнетия й скъпоценен камък. После, след като отново се сдобиеше с него, щеше да отиде в командния център. Тя ведро се усмихваше, докато крачеше из сивкавата мъгла, а очите й бяха студени и дълбоки, с цвета на нощта.