Артър Кларк
3001: Последната одисея (9)

8. Завръщане в Олдувай

„Семейство Лики — често си казваше д-р Стивън Дел Марко — изобщо нямаше да познаят този район, въпреки че се намираше само на дванайсет километра от мястото, където пет века по-рано Луис и Мери изкопаха първите ни предци.“ Глобалното затопляне и Малката ледникова епоха (съкратена с чудеса от героична технология) бяха преобразили пейзажа и напълно бяха променили флората и фауната му. Дъбове и борове все още се бореха за пространство, за да видят кой ще оцелее след климатичните промени.

А и беше невероятно, че до настоящата 2513 г. в Олдувай изобщо е останало нещо неизровено от антрополози ентусиасти. Последните наводнения обаче — каквито вече не би трябвало да има — наново изваяха района и свалиха няколко метра хумус. Дел Марко се възползва от тази възможност — и там, в края на обхвата на дълбочинния радар, откри нещо, в което едва повярва.

Трябваше му повече от година на бавни и внимателни разкопки, за да стигне до онзи призрачен образ и да разбере, че действителността е по-странна от онова, което е дръзвал да си представя. Автоматичните изкопни машини бързо свалиха първите няколко метра, после местата им заеха традиционните робски екипи от студенти. Помагаше им — или им пречеше — група от четири конги, за които Дел Марко смяташе, че носят повече неприятности, отколкото си струваше да понася. Студентите обаче обожаваха генетично променените горили, към които се отнасяха като към бавноразвиващи се, но любими деца. Носеха се слухове, че връзките помежду им невинаги са чисто платонични.

Последните няколко метра обаче изискваха изцяло човешки ръце, обикновено държащи четки за зъби — при това с мек косъм. И после всичко беше готово: откритото от Хауърд Картър злато в гробницата на Тутанкамон не можеше и да се сравнява с това съкровище. От този момент нататък, Дел Марко го знаеше, човешките разбирания и философии безвъзвратно щяха да се променят.

Монолитът изглеждаше абсолютен близнак на открития на Луната пет века по-рано: дори районът на разкопките беше почти идентичен по големина. И също като ТМА-1, повърхността му изобщо не отразяваше светлината — с еднакво безразличие поглъщаше и изпепеляващите лъчи на африканското слънце, и бледото сияние на Луцифер.

Докато водеше колегите си — директори на най-известните музеи в света, трима прочути антрополози, шефове на две медийни империи — в изкопа, Дел Марко се чудеше дали такава група от високопоставени мъже и жени някога е била толкова тиха в продължение на толкова много време. Но такова бе въздействието, което този абаносов правоъгълник оказваше върху всички посетители, щом осъзнаеха значението на хилядите заобикалящи го артефакти.

Защото тук имаше истинска археологическа съкровищница — грубо изработени кремъчни сечива, безчет кости, някои животински, други човешки, и почти всички грижливо подредени. Векове — не, хилядолетия наред — тези жалки дарове били носени тук от създанията, в чиито глави проблясвали първите искрици на разум, като дан за чудото, надхвърлящо техните разбирания.

„А и нашите“ — често си мислеше Дел Марко. И все пак той бе сигурен в две неща, макар да се съмняваше, че изобщо е възможно да ги докаже.

Това беше мястото, откъдето — във времето и пространството — човешкият вид водеше своя произход.

И този Монолит бе първият от неговите многобройни божества.