Артър Кларк
3001: Последната одисея (41)

39. Богоубийството

Също като всички обитатели на Анубис сити (вече 65 521 души), д-р Тиъдър Хан се събуди скоро след полунощ местно време от звука на общата тревога. Първата му реакция беше: „Само не ново ледотресение, за Деус!“.

Той се втурна към прозореца и толкова силно извика „Отвори се“, че стаята не го разбра. Наложи се да повтори командата с нормален глас. Светлината на Луцифер би трябвало да нахлуе вътре и да обагри пода с мотивите, които толкова очароваха посетителите от Земята, защото не помръдваха нито със стотна от милиметъра.

Този неизменен лъч светлина вече го нямаше. Когато в пълно изумление зяпна през огромния прозрачен балон на анубиския купол, Хан видя небе, каквото Ганимед не бе познавал от хиляда години насам. По него отново сияеха звезди — Луцифер го нямаше.

И после, когато се вгледа в забравените съзвездия, Хан забеляза нещо още по-ужасяващо. Там, където трябваше да е Луцифер, имаше малък диск абсолютна чернота, затъмняваща непознатите звезди.

„Има едно-единствено обяснение — вцепенено си каза Хан. — Луцифер е погълнат от черна дупка. И сега може би е наш ред.“

Пул наблюдаваше същия спектакъл от балкона на хотел „Гранимед“, но изпитваше по-сложни чувства. Още преди общата тревога секретарят му го беше събудил със съобщение от Халмън.

— Започва се. Заразихме Монолита. Но един — а може би няколко — от вирусите проникна в собствените ни вериги. Не знаем дали ще сме в състояние да използваме плочката, която ни даде. Ако успеем, ще се срещнем с теб в Циенвил.

После се разнесоха удивителни и странно трогателни думи, чието точно емоционално съдържание щеше да се обсъжда поколения наред:

— Ако не успеем да запишем плочката, не ни забравяйте.

От стаята Пул чу гласа на кмета, който полагаше всички усилия да успокои събудилите се граждани на Анубис. Макар че започна с онова най-ужасяващо официално заявление „Няма основание за тревога“, кметът наистина предложи утешителни думи.

— Не знаем какво става, но Луцифер все още свети нормално! Повтарям: Луцифер все още свети! Току-що получихме новината от интерорбиталната совалка „Алкиона“, която излетя за Калисто преди половин час. Ето какво са видели…

Пул се втурна в стаята си точно навреме, за да види на екрана успокоителното сияние на Луцифер.

— Нещо — задъхано продължи кметът — е предизвикало временно затъмнение. Сега ще увеличим образа, за да видим… Обсерватория „Калисто“, включете се, моля…

„Откъде знае, че е «временно»?“ — помисли си Пул, докато чакаше на екрана да се появи следващата картина.

Луцифер изчезна, за да бъде заменен от звездно поле. В същия момент кметът замлъкна и се разнесе друг глас:

— … двуметров телескоп, но почти всеки уред ще свърши работа. Дискът е от съвършено черна материя, диаметърът му е малко над десет хиляди километра и е толкова тънък, че няма видима дебелина. И очевидно нарочно е разположен точно така, че да скрие Ганимед от всякаква светлина. Ще увеличим изображението, за да видим дали има някакви подробности, макар че се съмнявам…

Откъм Калисто дискът се виждаше като овал с дължина два пъти по-голяма от широчината му. Той се уголеми, докато изпълни екрана, и вече не можеше да се каже дали образът е увеличен, тъй като не се забелязваха каквито и да е структури.

— Както и смятах, няма какво да се види. А сега да се придвижим към края му…

Отново нямаше усещане за движение, но звездното поле внезапно се появи, рязко отрязано от заобления ръб на диска. Беше все едно, че гледат над хоризонта на безвъздушна, съвършено гладка планета.

Не, не бе съвършено гладка…

— Интересно — отбеляза астрономът, който вече говореше забележително спокойно, сякаш такива неща се случваха ежедневно. — Ръбът му изглежда назъбен, но много равномерно, като трион…

— Кръгъл трион — измърмори Пул. — Дали ще се вреже в нас? Не ставай смешен…

— Това е максималното приближение — по-нататък дифракцията ще развали изображението. По-късно ще обработим картината и ще получим много повече подробности.

Сега увеличението беше толкова голямо, че бяха изчезнали всички следи от кръглата форма на диска. На екрана се виждаше черна ивица, назъбена по ръба от толкова еднакви триъгълници, че на Пул му бе трудно да заобиколи зловещата аналогия с трион. Но в ума му се въртеше още нещо…

Както всички останали на Ганимед, той виждаше безкрайно по-далечните звезди, които се появяваха и изчезваха от тези съвършено геометрични долини. Навярно мнозина други още преди него бяха стигнали до същия извод.

Ако се опиташ да направиш диск от правоъгълни блокчета — независимо дали съотношенията им са 1:4:9 или каквито и да е други — ръбовете му не могат да са равни. Разбира се, кръгът може да стане максимално съвършен чрез използване на все по-малки блокчета. Но защо да си правиш толкова труд, ако просто искаш да построиш достатъчно голям екран, за да скриеш слънцето?

Кметът беше прав — затъмнението наистина щеше да е временно. Но краят му нямаше нищо общо с този на слънчевото.

Първите лъчи минаха точно през центъра, а не като обичайната огърлица на Бейли по самия край. От ослепителен отвор сияеха назъбени линии — а после при най-голямото увеличение се разкри и самата структура на диска. Той се състоеше от милиони идентични правоъгълници, навярно големи колкото Великата стена на Европа. И те започнаха да се разпадат така, сякаш някой разглобяваше гигантска мозайка.

Вечната, но за кратко прекъсната светлина на Ганимед бавно се завръщаше, докато дискът се разпадаше и лъчите на Луцифер се процеждаха през разширяващите се пролуки. Изпаряваха се и самите съставни части, сякаш се нуждаеха от допира си една до друга, за да съществуват.

Макар че за уплашените зрители в Анубис сити като че ли бяха изтекли часове, цялото събитие бе продължило по-малко от петнайсет минути. Едва когато всичко свърши, обърнаха внимание на самата Европа.

Великата стена я нямаше. Изтече почти час, преди от Земята, Марс и Луната да пристигне вестта, че, изглежда, и самото слънце е помръкнало за няколко мига, преди да се върне към обичайната си работа.

Това бе изключително избирателна поредица от затъмнения, очевидно насочени към човечеството. Никъде другаде в Слънчевата система не би могло да се забележи каквото и да е.

Измина още известно време, докато светът осъзна, че са изчезнали ТМА-0 и ТМА-1, оставяйки на Тайхо и в Африка единствено четири милиона годишните си отпечатъци.

Европеаните за пръв път срещаха хора, но не изглеждаха нито уплашени, нито изненадани от огромните същества, които се движеха сред тях с такава светкавична бързина. Разбира се, не беше много лесно да разтълкуваш емоционалното състояние на нещо, което приличаше на малък безлист храст, без видими сетивни органи или средства за общуване. Но ако бяха уплашени от пристигането на „Алкиона“ и появата на нейните пътници, те със сигурност щяха да останат скрити в иглутата си.

Докато навлизаше в хаотичния Циенвил, леко обременен от предпазния си скафандър и блестящата медна тел, която носеше като подарък, Франк Пул се чудеше какво си мислят за последните събития европеаните. За тях не беше имало затъмнение на Луцифер, но изчезването на Великата стена със сигурност трябва да ги бе шокирало. Тя се бе издигала там от незапомнени времена като щит, после внезапно бе изчезнала, сякаш никога не я е имало…

Петабайтовата плочка го очакваше, заобиколена от група европеани, проявяващи първите признаци на любопитство, които Пул забелязваше у тях. Той се зачуди дали Халмън по някакъв начин не им е казал да пазят този дар от космоса, докато той не дойде да го прибере.

И да го отнесе, тъй като сега съдържаше не само заспал приятел, но и ужаси, които някоя бъдеща епоха можеше да прогони на единственото сигурно място.