Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Пета глава
ДРЕМЕЩИЯТ ВЪЛК

Тъкмо по това време колоните на вестниците се пълнеха със сведения за дръзкото бягство на един опасен престъпник от затвора Сан Куентин. Беглецът беше страшно жесток човек. Той беше зъл по природа още от рождение, а обществото не беше допринесло нищо за смекчаване на характера му. Хората се отнасят много сурово с провинените и тоя беглец беше отличен пример за жестокостта на обществото. Той беше истински звяр, да, звяр в човешки образ, но въпреки това толкова страшен звяр, че приличаше по-скоро на хищник, отколкото на човек.

В затвора Сан Куентин той се беше проявил като непоправим. Наказанията не можеха да сломят духа му. Способен беше да се бие до сетния си дъх и да умре в яростта си, но не и да живее и понася бой. Колкото по-ожесточено се бореше с живота, толкова по-сурово се отнасяше обществото с него и единствена последица от това безмилостно отношение беше тази, че той ставаше още по-свиреп. Усмирителните ризи, гладът и побоищата бяха неподходящи средства за превъзптанието на Джим Хол, но тъкмо тях прилагаха към него. Така бяха постъпвали с него още когато бе съвсем малко момченце от бедните покрайнини на Сан Франциско, гъвкаво и податливо като глина, и обществото можеше да направи друг човек от него.

Когато излежаваше третата си присъда, Джим Хол попадна на един надзирател, който не беше по-малък звяр от него самия. Надзирателят се отнасяше несправедливо с Джим Хол, клеветеше го пред директора на затвора, лишаваше го от дребните затворнически облаги и всячески го преследваше. Разликата между тях се състоеше в това, че надзирателят носеше връзка ключове и револвер, а Джим Хол имаше само голи ръце и зъби. Въпреки това той се нахвърли веднъж върху надзирателя и впи зъби в гърлото му, досущ като някой див звяр.

След тая случка преместиха Джим Хол в килията за непоправими престъпници. Той прекара там три години. Килията беше от желязо — и подът, и стените, и таванът. През тези три години нито веднъж не прекрачи прага на килията. Никога не видя небето или слънцето. Прекарваше дните си в полумрак, а нощите — в непрогледна мъртва тишина. Беше жив погребан в железен гроб. През цялото време не видя човешко лице, не продума с човек. Когато му подаваха храна, той ръмжеше като див звяр. Мразеше всичко живо. По цели дни и нощи ревеше от омраза към целия свят. Понякога пък мълчеше седмици и месеци наред, а душата му се тровеше бавно в невзрачното и черно безмълвие. Той беше и човек, и чудовище, тъй страшен и опасен, че можеше да се яви само във виденията на някой бълнуващ трескав ум.

И една нощ той избяга. Директорът твърдеше, че това е невъзможно, но килията наистина беше празна. Тялото на убития надзирател беше проснато през прага — наполовина в килията и наполовина в коридора. Телата на други двама убити надзиратели показваха пътя на беглеца от затвора до външните стени. Той беше убил и тримата с голи ръце, за да не вдига шум.

Престъпникът беше взел оръжието на убитите надзиратели. Като същински жив арсенал той бягаше през планините, преследван от организираната обществена сила. Голяма парична награда беше обещана за главата му. Алчни фермери го дебнеха с ловни пушки. С неговата кръв можеше да се изплати някоя ипотека или да се издържа някой син в университета. Хора с будно гражданско чувство също нарамиха пушки и тръгнаха да го гонят. Цяла хайка от полицейски кучета вървеше по дирите, оставени от разкървавените му крака. А и детективите — тия платени полицейски кучета на закона — с телефони, телеграфи и нарочни влакове го преследваха ден и нощ.

Случваше се да го срещнат и да се изправят лице с лице срещу него. Някои се биеха геройски, други побягваха през телените огради на чуждите дворове за радост на хората от целия щат, които четяха вестникарските репортажи за подвизите му, когато пиеха утринното си кафе. След такива схватки с Джим Хол убитите и ранените биваха отнасяни в града, а на тяхно място пристигаха други любители на тоя лов на живи хора.

По едно време Джим Хол изчезна безследно. Полицейските кучета напразно търсеха да открият дирите му. Въоръжени лица спираха невинни хора в усамотените долини и ги заставяха да удостоверяват самоличността си, а не по-малко от десетина души твърдяха, че са намерили останките на Джим Хол в десет различни планини и предявяваха искане да получат обещаната награда.

А в това време жителите на Сиера Виста следяха вестниците повече с безпокойство, отколкото с любопитство. Жените се страхуваха. Съдията Скот им се надсмиваше, но всъщност неговото безгрижно отношение не беше съвсем основателно, защото тъкмо той беше осъдил Джим Хол към края на съдийската си кариера. И в деня на прочитането на присъдата Джим Хол се бе заканил пред всички присъствуващи в съдебната зала, че рано или късно ще отмъсти на съдията, който го беше изпратил в затвора.

Тоя път Джим Хол беше невинен. Той не беше извършил престъплението, за което го осъдиха. В случая обвинението срещу него беше изцяло нагласено. Сега Джим Хол отиде в затвора за престъпление, което не беше извършил. Понеже беше осъждан на два пъти в миналото, съдията Скот го осъди на петдесет години тъмничен затвор.

Не всичко около процеса беше известно на съдията Скот. Той не знаеше, че става неволен съучастник в едно полицейско беззаконие, че показанията на подставените свидетели бяха лъжливи и че Джим Хол нямаше нищо общо с престъплението, в което го обвиняваха. А Джим Хол не мислеше, че съдията Скот не е в течение на нещата. Той мислеше, че съдията знае всичко и е драговолно оръдие в ръцете на полицията при извършването на тая страшна несправедливост над него. Ето защо когато съдията Скот го осъди да гние цели петдесет години в затвора, Джим Хол, който мразеше цялото общество, което го беше криво разбрало, се изправи в заседателната зала и крещеше от ярост, докато накрая половин дузина от неговите облечени в сини униформи врагове го избутаха навън. За него съдията Скот представляваше най-важната брънка в тая чудовищна верига на съдебната несправедливост и тъкмо върху него той изля целия си гняв, заплашвайки го някой ден жестоко да му отмъсти. После отведоха Джим Хол и жив го погребаха в килията, а той избяга.

Белия зъб, естествено, не знаеше, нищо за това, но между него и Алиса, жената на господаря, съществуваше тайно споразумение. Всяка вечер, когато Сиера Виста заспиваше, тя скришом вкарваше Белия зъб в къщата и го оставяше да нощува в хола. Понеже Белия зъб не беше къщно куче и не биваше да нощува в жилището, Алиса винаги ставаше рано сутрин, слизаше в хола и го пущаше навън, преди семейството да се е събудило.

През една такава нощ, когато цялата къща беше потънала в сън, Белия зъб се пробуди и затаи дъх, после изтихо помириса въздуха и усети присъствието на някакъв непознат бог, а ушите му доловиха шум от неговите стъпки. Белия зъб не вдигна врява — той не постъпваше така. Неизвестният бог пристъпваше лекичко, но Белия зъб пристъпваше още по-лекичко, защото нямаше на гърба си дрехи, които да шумолят при допиране до тялото. Той го проследи в пълно мълчание. В Дивата пустиня често беше проследявал безкрайно боязливо дивеч и беше разбрал каква изгода се крие в изненадата при нападението.

Непознатият бог се споя в подножието на голямото стълбище и се ослуша внимателно, а Белия зъб стоеше като вкаменен, наблюдаваше и чакаше, без мускул да трепне по тялото му. Това стълбище водеше към спалнята на добрия господар и неговите най-скъпи притежания. Белия зъб настръхна, но не мръдна от мястото си. Непознатият бог бавно вдигна крак. Ето той вече започваше да изкачва стълбището.

Тогава Белия зъб се хвърли връз него — без предупреждение, без дори да изръмжи. Той скокна и се стовари върху плещите на непознатия бог. И докато предните му лапи се вкопчиха здраво в раменете на човека, той впи острите си зъби дълбоко в шията му. Белия зъб увисна с цялата си тежест на гърба на човека и в един миг го събори на земята. Двамата се строполиха едновременно на пода. Белия зъб веднага отскочи и докато човекът се опитваше да се изправи на крака, пак се хвърли напред и впи зъби в тялото му.

Сиера Виста се събуди в тревога. Страшен шум долиташе откъм стълбището, сякаш цяла дузина дяволи се биеха там. Екнаха няколко револверни изстрела. Мъжки глас изпищя от уплаха и ужас. Чуваше се страшно ръмжене и виене и над всичко се разнесе трясък от счупени стъкла и мебели.

Всичко утихна тъй бързо, както беше започнало. Борбата не трая повече от три минути. Изплашените членове на семейството се събраха на горната площадка на стълбището. Бълбукащ шум долиташе отдолу като из мрачна преизподня, сякаш въздух излизаше на мехури върху повърхността на вода. От време на време глухото бълбукане се превръщаше в съскане с някаква остра, писклива нотка, като от тънка свирка. Но и тоя шум скоро стихна. После в мрака се чуваше само пъхтене на някакво живо същество, което едва поемаше дъх.

Уийдън Скот завъртя електрическия ключ и обилна светлина заля стълбището и приземния хол. Двамата със съдията Скот заслизаха предпазливо надолу с револвери в ръце. Всъщност тая предпазливост беше излишна. Белия зъб беше свършил работата си. Всред хаоса от преобърнати и изпотрошени мебели някакъв човек лежеше по хълбок, с преметната през глава ръка, която закриваше лицето му. Уийдън Скот се наведе, отмести ръката и извърна лицето на човека към светлината. В гърлото му зееше широка рана, която беше причинила смъртта на непознатия.

— Джим Хол! — прошепна съдията.

Двамата, баща и син, се спогледаха многозначително, после се вгледаха в Белия зъб. И той лежеше по хълбок. Очите му бяха затворени, но когато се наведоха над него, той повдигна клепки и се опита да спре погледа си върху тях, а опашката му трепна едва забележимо, но не се разклати. Уийдън Скот го помилва, а от гърлото на Белия зъб се изтръгна тихо ръмжене. Но това ръмжене беше съвсем слабо, едва доловимо и скоро замря. Клепачите му натежаха и се затвориха, а тялото му като че ли се отпусна и изтегна безпомощно на пода.

— Горкото животно! — прошепна господарят. — Скоро ще свърши!

— Не бързай толкова! — каза съдията, като отиваше към телефона.

След операцията на Белия зъб, която продължи час и половина, хирургът заяви:

— Откровено казано, вероятността да оцелее е едно на хиляда.

Зарята на новия ден нахлуваше през прозорците и светлината на електрическите крушки започна да бледнее. С изключение на децата всички членове на семейството се бяха събрали около хирурга и очакваха да чуят окончателното му мнение.

— Един строшен заден крак — продължи той. — Три счупени ребра, от които поне едно е пробило белия дроб. Загубил е почти всичката си кръв. Твърде вероятно е да има сериозни повреди на някои вътрешни органи. По всичко изглежда, че е бил тьпкан с крака. Да не говоря и за трите куршума, които са пронизали тялото му. Казах, че надеждата да остане жив е едно на хиляда, но дори и това е твърде много. Не, и едно на десет хиляди е много за него!

— Трябва да опитаме всички възможни средства — каза съдията Скот с развълнуван глас. — Не мислете за разноските, докторе. Прегледайте го на рентгена. Изобщо сторете всичко необходимо… А ти, Уийдън, телеграфирай веднага на д-р Никола в Сан Франциско. Това, драги докторе, не бива да ви засяга. Надявам се, че ме разбирате правилно. Искам да направим всичко възможно, за да спасим живота му.

— Разбира се, разбира се — отвърна хирургът и се засмя добродушно. — Той наистина заслужава да направим всичко възможно. Трябва да го лекуваме и да бдим над него като над човек, точно както се гледа болно дете. И не забравяйте да му мерите температурата. Ще дойда отново към десет часа.

Белия зъб наистина беше гледан като болно дете. Съдията предложи да наемат болногледачка, но двете девойки не искаха и да чуят за подобно нещо и сами се заеха с тая задача. И Белия зъб оцеля въпреки мнението на хирурга, който считаше, че вероятността да остане жив е едно на десет хиляди.

Никой не можеше да упрекне лекаря в грешка. През целия си живот той бе лекувал и оперирал цивилизовани хора изнежени от живота и сами потомци на много изнежени поколения. В сравнение с Белия зъб те бяха много крехки и със слаби съпротивителни сили. Белия зъб беше дошъл направо от Дивата пустиня, гдето слабите загиват отрано и гдето никой за никого не се грижи. Нито в майка му, нито в баща му проличаваше някаква слабост, нито пък в поколенията преди тях. Белия зъб беше наследил здраво като стомана тяло и жизнеността на Дивата пустиня, той се държеше за живота с цялото си същество и духом, и телом, с вековечната упоритост на всяка жива твар.

Прикован на място като пленник, лишен дори от възможността да се движи поради превръзките и гипсирането, Белия зъб лежа седмици наред. Спеше по цели часове и често сънуваше, а в главата му се нижеха като на лента безброй картини от дивия Север. Всички призраци на миналото се появяваха и идваха при него. Той беше отново в леговището с Киче, треперейки, пълзеше към коленете на Сивия бобър, за да се постави под негова власт, или се спасяваше чрез бягство от Лип-лип и от цялата глутница малки кучета, които го преследваха с рев и лай.

После тичаше отново из безмълвните гори и ловеше дивеч през месеците на продължителния глад; или пък теглеше шейната начело на впряга и дългите камшици на Мит-сах и Сивия бобър плющяха зад него, а те крещяха своето „Раа, Раа“, когато навлизаха в някой тесен пролом, и всички кучета от впряга трябваше да се събират едно до друго, като затворено ветрило, за да минат през теснината. Изживя отново дните, които беше прекарал с Красавеца Смит, както и борбите си с кучетата. В такива моменти Белия зъб скимтеше и ръмжеше в съня си, а неговите болногледачки казваха, че има лоши сънища.

Но един особен кошмар го измъчваше най-много — гърмящите и звънящи електрически коли чудовища, които считаше за огромни, ревящи от ярост рисове. Ето Белия зъб се спотайва зад някакви храсти и дебне да види кога катеричката ще се реши да слезе на земята и да се отдалечи достатъчно от дървото закрилник. И тъкмо когато се хвърляше връз пея, тя се превръщаше в настръхнал от гняв електрически трамваи, който се извисяваше като планина над него, гърмеше, пищеше и бълваше огън. Същото се повтаряше и с летящия в небето ястреб, когото искаше да предизвика на двубой. Ястребът се спускаше стремглаво към него от висините и се превръщаше все в същия електрически трамвай. Или лежеше в барачката на Красавеца Смит, а навън вече се трупаха хора и той знаеше, че му предстои нова борба. Взираше се във вратата в очакване да доведат противника му. Вратата се отваряше и върху него пак пускаха тоя страшен електрически трамвай. Това се повтаряше хиляди пъти и Белия зъб неизменно изпитваше все същия непоносим страх.

Най-после дойде денят, когато снеха и последната гипсова превръзка от тялото на Белия зъб. Тоя ден беше истински празник. Всички жители на Сиера Виста се събраха около него. Господарят го гъделичкаше по ушите, а той ръмжеше и нежната нотка на любовта отново прозвуча в гърлото му. Жената на господаря го нарече „благословеният вълк“. Името веднага се хареса на всички и жените започнаха да го наричат Благословения вълк.

Той се помъчи да стане, но след няколко несполучливи опита, падна от слабост. Беше лежал толкова дълго време, че мускулите му бяха загубили пъргавината и силата си. Чувствуваше се неловко поради слабостта си и сякаш се срамуваше, че не може да изпълнява задълженията си към боговете. Това го накара да направи героични усилия да се изправи на нозе. Най-после успя с мъка да застане на четирите си крака, но залиташе безпомощно на всички страни.

— Благословения вълк! — викаха жените в един глас. Съдията Скот ги изгледа с тържествен поглед.

— Тъй да бъде! — рече той. — Точно това разправям открай време. Едно обикновено куче никога не би могло да извърши неговия подвиг. Той е вълк.

— Благословен вълк! — поправи го жена му.

— Да, благословен вълк! — съгласи се съдията. — За напред и аз ще го наричам така.

— Ще трябва отново да се учи да ходи — каза хирургът. — Не е зле да започне още сега. Това не ще му навреди. Изведете го навън.

Изведоха го на открито като някакъв цар, окръжен от вниманието на цялата Сиера Виста. Той беше толкова немощен, че когато стигна до поляната, трябваше да легне за от мора.

После шествието продължи нататък и силите на Белия зъб се възвръщаха постепенно с движението на мускулите, което раздвижваше и кръвта в жилите му. Стигнаха до конюшнята, а там пред прага лежеше Коли с половин дузина малки топчести кученца, които си играеха край нея на слънцето.

Белия зъб ги забеляза и в погледа му пролича недоумение. Коли изръмжа предупредително и той застана на известно разстояние. Господарят побутна с крак едно малко, разкрачено кученце и го напъти към Белия зъб. Той настръхна недоверчиво, но гласът на господаря сякаш казваше, че всичко е в ред. Коли го гледаше с ревниви очи изпод ръцете на една от жените, сякаш да го предупреди, че не всичко е в ред.

Кученцето пропълзя пред него. Той наостри уши и започна да го разглежда с любопитство. После носовете им се допряха и кученцето го близна по муцуната с топлото си езиче. Без сам да знае защо, езикът на Белия зъб също излезе напред и облиза малката муцунка.

Боговете посрещнаха това с ръкопляскане и радостни възгласи. Той се изненада и ги погледна в недоумение. В тоя момент отново го обзе слабост и Белия зъб се изтегна на земята с изправени уши и полуизвърната глава, като продължаваше да гледа кученцето. Другите кученца също допълзяха към него за голямо неудоволствие на Коли, а той им позволи да се катерят и търкалят по него. Отначало ръкоплясканията и радостните викове на боговете го накараха отново да се почувствува неловко както някога. Но кученцата продължаваха да си играят и да се катерят по него и той се освободи от това чувство. После, тъй както беше легнал с полузатворени спокойни очи, неусетно задряма под топлите слънчеви лъчи.

Край
Читателите на „Белия зъб“ са прочели и: