Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Втора глава
ЛУДИЯТ БОГ

Във форт Юкон имаше малко бели хора. Те живееха отдавна по тия места. Себе си наричаха „кисело тесто“ и се гордееха с това име. Към другите хора, пристигнали наскоро в страната, изпитваха само презрение. Хората, които слизаха на брега от параходите, бяха пришълци. Наричаха ги „чечако“, но новите хора винаги се мръщеха, когато ги наричаха така. Те месеха хляба си със сода. Това беше незавидното различие между тях и хората на „киселото тесто“, които наистина замесваха хляба си с квас, понеже нямаха сода.

Впрочем всичко това беше без значение. Хората от форта презираха новодошлите и се радваха, когато ги сполетяваше някакво нещастие. Особено се радваха на поразиите, които Белия зъб и неговата шайка вършеха между кучетата на пришълците. Когато пристигаше някой параход, хората от форта винаги слизаха на брега, за да наблюдават зрелището. Те очакваха тия зрелища с не по-малко нетърпение от самите индиански кучета и скоро разбраха ролята на Белия зъб. Но имаше между тях един човек, който особено се наслаждаваше на това развлечение. Той пристигаше тичешком още при първия сигнал на приближаващия се параход; а когато приключваше и последната схватка и водената от Белия зъб шайка се разпръскваше, той се връщаше бавно към форта и по лицето му се четеше дълбоко съжаление. Понякога, когато някое нежно южно куче падаше и надаваше предсмъртен рев изпод острите зъби на индианските кучета, тоя човек не можеше да се сдържа и започваше да скача и вика от възторг. И той винаги следеше Белия зъб внимателно с алчно желание да го притежава.

„Красавеца“ беше името, което другите мъже от форта бяха дали на тоя човек. Никой не знаеше собственото му име. Всички хора по тия места го знаеха само като Красавеца Смит. Той бе всичко друго, но не и красавец. Бяха му дали това име тъкмо защото беше напълно скаран с красотата. Той беше рядко грозен. Природата се бе показала скъперница към него. Преди всичко беше твърде дребен на ръст; и върху това дребно тяло се мъдреше една поразителна малка глава. Главата му бе островърха. Всъщност, когато беше малък, дълго преди да почнат да го наричат Красавеца, неговите другарчета му бяха дали прякора „Топлийката“.

Отзад, още от темето, главата на тоя човек се спускаше полегато към врата, а отпред решително се спущаше към ниското необикновено широко чело. От челото надолу природата, сякаш смутена от скъперничеството си, беше изваяла чертите му с щедра ръка. Очите му бяха големи, а разстоянието между тях беше за още две очи. Лицето му беше наистина грамадно в сравнение с всичко останало. За да изпълни останалото пространство, природата го беше наградила с огромна изпъкнала челюст, широка и масивна, увиснала надолу, сякаш опираше в гърдите му. Това впечатление вероятно се дължеше на немощния му тънък врат, който не можеше да поддържа както трябва такава голяма тежест. Челюстта му го правеше да изглежда свирепо решителен. Но нещо липсваше в нея. Може би това се дължеше на нейната несъразмерност. Може би челюстта беше прекалено голяма. Както и да е, тя мамеше хората. Красавеца Смит беше известен надлъж и нашир като най-жалкия от всички страхопъзльовци и подлеци. Трябва само да се добави, че зъбите му бяха жълти и едри, а кучешките му зъби бяха по-големи от другите и личаха изпод тънките му устни като зъбите на някой пес. Очите му бяха жълтеникави и мътни, сякаш на природата не бяха достигнали боите и тя бе изцедила на едно място остатъците от всичките си туби. Същото можеше да се каже за косата му, която беше рядка и растеше твърде неравномерно, калножълта, щръкнала на кичури и снопчета по главата му, като избуяло и повалено от вятъра жито.

С една дума Красавеца Смит беше урод, но той не беше виновен за това. Такава беше глината, от която беше замесен. Той готвеше на другите хора във форта, миеше съдовете и вършеше черната работа. Те не го презираха. Отнасяха се с него по-скоро снизходително, с известно съчувствие, както се отнася човек към всяко онеправдано от природата същество. Освен това се страхуваха от него. Допускаха, че в гнева си той може да им пусне някой куршум в гърба или да сложи отрова в кафето им. Но някой трябваше да им готви, а Красавеца Смит въпреки недостатъците си умееше да готви.

Такъв беше човекът, който наблюдаваше Белия зъб, възхищаваше се от жестоките му подвизи и желаеше да го притежава. Още в началото той се опита да любезничи с Белия зъб. Белия зъб не му обърна внимание. По-късно, когато тия любезности станаха по-настойчиви, Белия зъб настръхваше леко, зъбеше се и се отдръпваше. Този човек не му се харесваше. Изглеждаше му лош. Усещаше злото, което се крие в него, боеше се от протегнатата му ръка и от опитите му да говори кротко. Поради всичко това Белия зъб мразеше тоя човек.

По-простите същества възприемат доброто и злото твърде просто. Доброто облекчава, носи задоволство и слага край на болките. Затова никой не бяга от доброто. Лошото означава неудобство, съдържа заплаха и предизвиква болка и затова всички бягат от него. Белия зъб чувствуваше, че Красавеца Смит е лош. От недъгавото тяло и опакия ум на този човек се излъчваха по някакъв необясним начин — като изпарения от маларични блата — невидими струи на нещо нездраво и болно. Белия зъб схващаше не с разума си или само с помощта на петте си сетива, а чрез другите далечни и непознати чувства, че тоя човек е пълен със злоба и мъст и следователно е лош и трябва да бъде наказан.

Когато Красавеца Смит посети за първи път Сивия бобър, Белия зъб се намираше в неговия бивак. Още преди да се появи пред очите им, стъпките му отекнаха глухо в далечината и Белия зъб разбра кой иде и започна да настръхва. Той се беше изтегнал удобно на земята, но веднага стана и още с пристигането на човека пролази крадешком, като истински вълк, към отвъдния край на палатката. Той виждаше, че човекът и Сивия бобър водят някакъв разговор, но не знаеше за какво си приказват. По едно време човекът посочи с ръка към Белия зъб, а той изръмжа, сякаш ръката се свеждаше над него, макар че петдесет фута го деляха от нея. Човекът се засмя на това, а Белия зъб пропълзя към гората с хлъзгащата си походка, като извръщаше глава, за да го наблюдава.

Сивия бобър отказа да продаде кучето. Той беше забогатял от търговията си и нищо не му липсваше. При това Белия зъб беше твърде ценно животно, най-якото впрегатно куче, което беше имал дотогава, а и най-добрият водач на впряга. Нямаше друго куче като него ни по река Маккензи, ни по Юкон. Той умееше да се бие. Убиваше кучетата тъй лесно, както хората убиват комарите. (При тия думи очите на Красавеца Смит блеснаха изведнъж и той започна бързо-бързо да облизва тънките си устни.) Не, Белия зъб не беше за продан, каквато и цена да му предлагаха.

Но Красавеца Смит познаваше добре индианците. Той често посещаваше бивака на Сивия бобър и винаги под дрехата му се криеше някоя и друга бутилка от тъмно стъкло. Едно от свойствата на ракията е да възбужда жажда. Сивия бобър започна да страда от тая жажда. Трескавото му гърло и обгореният му стомах жадуваха за все повече и повече от парливата течност, разумът му, замъглен от питието, с което не беше привикнал, му позволяваше да върши всякакви глупости, за да се снабди с това питие. Парите, които беше получил за кожите си, за ръкавиците и мокасините, започнаха да се стопяват. Те намаляваха все по-бързо и по-бързо и колкото повече изтъняваше кесията му, толкова по-невъздържан ставаше той.

В края на краищата той загуби всичко — и пари, и стока, и спокойствието си. Нищо не му остана освен жаждата — едно наистина страшно състояние, което ставаше все по-страшно с всеки нов ден. Тогава Красавеца Смит отново подхвана дума за продажбата на кучето, но тоя път предложената цена не беше в пари, а в бутилки и затова Сивия бобър беше по-склонен да го слуша.

— Хвани кучето и го вземи! — отсече той направо. Бутилките бяха донесени, а два дни по-късно Красавеца Смит се яви при Сивия бобър и рече:

— Хвани кучето!

Една вечер Белия зъб се промъкна в гората и легна, като въздъхна от задоволство. Страшният бял бог не беше там. От няколко дни желанието му да го докосне с ръка ставаше все по-натрапчиво и през това време Белия зъб трябваше да бяга от бивака. Той не знаеше какво зло му носят тия настойчиви ръце. Знаеше само, че те му готвеха някакво зло, и предпочиташе да стои по-далече от тях.

Едва беше легнал, и Сивия бобър се дотътра при него с олюляващи се крака, прекара кожен ремък около врата му и седна до Белия зъб, без да изпуска края на ремъка от ръката си. В другата си ръка държеше бутилка, която издигаше от време на време над главата си, обръщаше я с гърлото надолу и в същото време издаваше някакви гърлени бълбукащи звуци.

Така измина цял час. По едно време отекна шум от стъпки по земята: някой идеше към тях, Белия зъб ги чу пръв и козината му настръхна, като разбра кой иде. А Сивия бобър продължаваше да кима глупаво с глава. Белия зъб се опита да измъкне леко ремъка от ръката на господаря си, но отпуснатите пръсти се свиха отново и Сивия бобър се разбуди.

Красавеца Смит пристигна в бивака и застана над Белия зъб, който изръмжа тихо към страшното същество и не изпускаше из очи движенията на ръцете му. Една ръка се протегна и започна бавно да се спуска към главата му. Тихото му ръмжене стана по-бързо и по-грубо. Ръката продължаваше бавно да се спуска, а той се сниши под нея, гледаше я със зъл поглед и ръмженето му ставаше все по-кратко и по-кратко, докато стигна връхната си точка с ускореното му дишане. Изведнъж той посегна да забие зъби като змия, но ръката бързо се отдръпна назад и зъбите хлопнаха напразно с остър звук. Красавеца Смит се уплаши и разгневи. Сивия бобър стовари юмрук по главата на Белия зъб, а той се прилепи към земята в почтително покорство.

Подозрителните очи на Белия зъб следяха всяко движение. Той видя как Красавеца Смит се отдалечи и след това се върна с дебела тояга. Тогава Сивия бобър му подаде края на ремъка. Красавеца Смит тръгна да си върви. Ремъкът се изопна. Белия зъб се опъваше. Сивия бобър го перна два-три пъти, за да го принуди да стане и да тръгне. Той се подчини, но със скок, връхлитайки върху непознатия, който го теглеше нататък. Красавеца Смит не отскочи встрани. Той очакваше това. Замахна изкусно с тоягата, спря устрема на Белия зъб и го повали на земята. Сивия бобър се засмя и кимна одобрително с глава. Красавеца Смит пак изопна ремъка и Белия зъб се изправи замаяно, като понакуцваше.

Той не се хвърли повторно. Един удар с тоягата беше достатъчен да го убеди, че белият бог умее да я върти както трябва, а той беше твърде умен, за да въстава срещу неизбежното. И тъй той тръгна мрачно по петите на Красавеца Смит с подвита опашка и с тихо, едва доловимо ръмжене. Но Красавеца Смит го следеше внимателно, готов да го халоса с тоягата.

Във форта Красавеца Смит го върза здраво и легна да спи. Белия зъб почака един час. После започна да гризе ремъка и за десетина секунди се освободи. Не беше губил време. Не беше гризал напразно. Ремъкът беше прерязан напряко, диагонално, също като с нож. Белия зъб погледна към форта и в същото време настръхна и изръмжа. После се обърна и затича към бивака на Сивия бобър. Не беше длъжен да се подчинява на този чужд и страшен бог. Беше се отдал на Сивия бобър и считаше, че и сега принадлежи на него.

Но онова, което се беше случило преди, се повтори с известна разлика. Сивия бобър пак го върза с ремъка и сутринта го предаде на Красавеца Смит. И тук именно се криеше разликата. Красавеца Смит го наби. Здраво завързан, Белия зъб можеше само да беснее безпомощно и да понася ударите. Налагаха го с тояга и с бич и Белия зъб изтърпя най-тежкия бой, който беше получавал през целия си живот. Дори страшният бой, който бе понесъл на младини от Сивия бобър, беше дребна работа в сравнение с тоя бой.

Красавеца Смит го биеше с голямо удоволствие. Наслаждаваше се на това. Той тържествуваше над жертвата си; очите му блестяха тъпо, когато въртеше тоягата или бича и слушаше как Белия зъб реве от болка и ръмжи безпомощно. Жестокостта на Красавеца Смит приличаше на жестокостта на всички подлеци. Готов да се унижи и лази в краката на силните — от страх пред юмруците им или от гневните им думи, — гой на свой ред изливаше отмъщението си върху по-слабите от него същества. Всичко живо обича властта, и Красавеца Смит не правеше изключение. Лишен от възможността да прояви власт над себеподобните си, той се нахвърляше върху по-слабите същества и чрез тях удовлетворяваше това чувство у себе си. Но Красавеца Смит не беше създал себе си и никой не можеше да го вини. Той беше дошъл на тоя свят с уродливо тяло и животински разум. Такава беше глината, от която беше направен, и светът не се беше потрудил да моделира тая глина по-внимателно.

Белия зъб знаеше защо го бият. Когато Сивия бобър завърза ремъка около врата му и го даде на Красавеца Смит, Белия зъб вече знаеше, че волята на неговия бог е той да тръгне с Красавеца Смит. И когато Красавеца Смит го остави вързан вън от форта, той знаеше, че волята на Красавеца Смит е той да стои там. Той беше въстанал срещу волята и на двамата богове, беше заслужил наказанието си. В миналото беше виждал кучетата да сменяват господарите си, но беше виждал и да бият бегълците, както биеха и него. Той беше разумен, но в него се таяха сили, по-мощни от разума. Една от тях беше верността. Той не обичаше Сивия бобър, но му оставаше верен въпреки изразената му воля и гнева му. Не можеше да не му бъде верен. Тая вярност представляваше една от особеностите на глината, от която беше направен. Това качество представляваше отличителна черта на неговата порода; особеност, която го отличаваше от всички останали породи; особеност, която беше помогнала на вълка и дивото куче да дойдат от Дивата пустиня при хората и да станат техни другари.

След боя Белия зъб беше довлечен обратно във форта, но тоя път Красавеца Смит го завърза за тояга. Не е лесно да се откажеш от един бог, тъй беше и за Белия зъб. Сивия бобър беше неговият особен бог и въпреки волята на Сивия бобър Белия зъб още държеше за него и не искаше да го остави. Сивия бобър му беше изменил и го беше изоставил, но това нямаше значение за него. Ненапразно се беше отдал телом и духом на Сивия бобър. Отдал се беше напълно и безрезервно и тоя съюз не можеше лесно да се разтрогне.

Затова през нощта, когато хората във форта вече спяха, Белия зъб започна да гризе тоягата, към която беше привързан. Тоягата беше суха и здрава и беше завързана тъй близо до шията му, че той едва можеше да я докопа със зъбите си. За да достигне тоягата, трябваше да напрегне до крайност мускулите си и да извие врата си като дъга, но дори и тогава едва можеше да впие зъби в тоягата, само да впие зъби. В края на краищата той успя да прегризе тоягата, но трябваше да вложи невероятно търпение в продължение на много часове. Смяташе се, че кучетата не могат да сторят подобно нещо. То никога не се беше случвало. Но Белия зъб успя да го стори. И рано призори избяга от форта с края на тоягата, увиснала на врата му.

Той беше умен. Но ако беше само умен и нищо повече, той не би се върнал при Сивия бобър, който вече на два пъти му беше изменил. Но той беше и верен и се върна, за да му изменят и трети път. Той пак позволи на Сивия бобър да го върже с ремък за врата, а и Красавеца Смит дойде отново за него. И тоя път беше бит още по-жестоко, отколкото преди. Сивия бобър гледаше безучастно, докато белият човек въртеше камшика. Той не го защити. То не беше вече негово куче. Когато свърши ооят, Белия зъб започна да повръща. Някое нежно южно куче би умряло от такъв бой. Но не и той. Неговата школа в живота беше по-сурова, а и самият той беше по издръжлив. Беше рядко жизнеспособен. Волята му да живее беше необикновено силна. Но сега беше просто смазан от бой. Отначало не можеше да се движи и Красавеца Смит трябваше да го чака половин час. После, полусляп и с олюляващи се крака, той тръгна по петите на Красавеца Смит и се върна обратно във форта.

Тоя път го вързаха с желязна верига, далече по-яка от зъбите му, и той напразно се опитваше със силни и резки движения да измъкне закованата в гредата халка. Няколко дни по-късно, изтрезнял и разорен, Сивия бобър потегли нагоре по Ежовата река в далечното си пътуване към река Маккензи. Белия зъб остана в Юкон като собственост на един човек, повече от полупобъркан и крайно жесток. Но какво може да знае едно куче за лудостта? За Белия зъб Красавеца Смит беше истински, макар и ужасен бог. Тоя бог беше наистина луд, но Белия зъб не знаеше нищо за лудостта. Той знаеше само едно — че трябва да се подчинява на волята на тоя нов господар и да изпълнява всяка негова прищявка и приумица.