Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Втора глава
ВЪЛЧИЦАТА

Като закусиха и натовариха оскъдните лагерни вещи на шейната, двамата другари оставиха веселия огън и потеглиха в мрака. Изведнъж се разнесе познатият безнадеждно жален вой — като зов и ответ в тъмата и студа. Разговорът спря. Развидели се в девет часа.

Към пладне небето порозовя откъм юг — там, гдето най-изпъкналата част на земното кълбо чертае предел между огрените от топлото слънце страни и земите на Севера. Но розовите багри бързо избледняха Сивата дневна светлина се задържа до три часа, а после и тя угасна и плащеницата на северната нощ падна над бъзмълвната пустинна земя.

С настъпването на мрака гладният вой отляво, отдясно и отзад се зачу по-близо — толкова близо, че напрягащите се кучета неведнъж потреперваха от страх и изпадаха в краткотрайна паника.

След един такъв пристъп на страх, когато двамата с Хенри върнаха кучешкия впряг отново в пътя, Бил каза:

— Дано да попаднат на някакъв дивеч, та да се махнат и ни оставят на мира.

— Да, ужасно изопват нервите — отвърна съчувствено Хенри.

Не размениха нито дума, докато не застануваха.

Хенри се беше навел и слагаше парче лед в бълбукащото гърне с боба, когато изведнъж се сепна от звука на удар, от възклицанието на Бил и от пронизителния болезнен вой на едно от кучетата. Когато се изправи, видя как някаква тъмна сянка пробягна по снега и изчезна в мрака. След това видя Бил прав между кучетата, полурадостен-полуядосан, в едната ръка с дебела цепеница, а в другата — с опашка и част от тялото на морска лакерда.

— Отнесе половината — каза той, — но здравата го халосах по гърба. Чу ли как изрева?

— Как изглеждаше? — запита Хенри.

— Не можах да видя, но ходеше на четири крака, имаше муцуна и козина и досущ приличаше на куче.

— Трябва да е някой опитомен вълк.

— Какъвто и да е, наистина е питомен, щом знае да идва по вечеря за парче риба.

Тая нощ, когато привършиха вечерята и седнаха на дългия сандък и запушиха лулите си, обръчът от искрящи очи се сви още повече около тях.

— Ех, да можеха да надушат някое стадо елени или нещо друго, та да се махнат и ни оставят на мира! — възкликна Бил.

Хенри изръмжа не особено любезно, после и двамата не продумаха четвърт час. Хенри се взираше в огъня, а Бил — в обръча от очи, които святкаха в мрака точно там, докъдето достигаше светлината от огъня.

— Така ми се ще да влизаме вече във форт Мак Гъри! — започна отново Бил.

— Стига си искал това-онова и престани да хленчиш! — сопна се Хенри. — Имаш киселини в стомаха. Затова си станал такъв. Глътни лъжичка сода, ще ти мине и ще станеш по-приятен събеседник.

На следното утро Хенри беше разбуден от ядни ругатни, които сякаш се лееха от устата на Бил. Хенри се привдигна на лакът и погледна другаря си, застанал между кучетата край разгорелия се огън със заканително вдигнати ръце и изкривено от гняв лице.

— Е! — извика Хенри. — Какво има сега?

— Жабока го няма — отвърна другият.

— Не може да бъде!

— Казвам ти, избягал е.

Хенри скочи от постелята и оттам при кучетата. Преброи ги внимателно, после и той започна да проклина силите на Пустинята, които им бяха отнели още едно куче.

— Жабока беше най-силното куче от впряга — отсече Бил накрая.

— И никак не беше глупаво — добави Хенри.

Това беше второто надгробно слово през тези два дена.

Закусиха в мрачно настроение, после четирите останали кучета бяха впрегнати в шейната. И тоя ден премина като предишните. Те кретаха мълчаливо по лицето на заледената земя. Тишината беше нарушавана само от воя на техните невидими преследвачи, които ги дебнеха отдалеч. Още рано следобед, с настъпването на мрака, воят прозвуча по-отблизо, защото хищниците, вече по навик, се приближаваха. Кучетата нервничеха, плашеха се, често изпадаха в паника и сплитаха ремъците си, а това още повече подтискаше двамата мъже.

— Сега ви наредих както трябва, глупави твари — каза със задоволство Бил същата вечер и застана прав след свършване на работата си. Хенри спря да готви и отиде да погледне. Неговият другар беше вързал кучетата за тояги, както правят индианците. Той беше сложил ремък около шията на всяко куче, а към него — тъй близо до самата шия, че кучето да не може да го досегне със зъбите си — беше привързал здрав прът, дълъг четири-пет стъпки[1].

Другия край на всеки отделен прът беше завързал с ремък о един здрав, забит в земята кол. Никое куче не можеше да прегризе ремъка откъм своя край на пръта. Прътът пък му пречеше да достигне ремъка, с който беше вързан другият край. Хенри кимна одобрително с глава.

— Няма друго средство да задържим Едноухото — рече той. — То може да прегризе всеки ремък като с нож, и дори по-бързо. Утре сутринта всички ще са по местата си, здрави и читави.

— Бас държа — съгласи се Бил. — Ако избяга някое, няма да пия кафе на закуска.

— Те сякаш знаят, че няма с какво да ги избием — каза Хенри, когато си лягаха, и посочи към обръча от искрящи очи, който ги заграждаше отвред. — Ако можехме да им теглим няколко куршума, щяха да се държат по-почтително. Всяка нощ идват все по-наблизо. Извърни очи от огъня и погледни нататък — да, точно там. Видя ли го оня?

Известно време двамата гледаха с любопитство движението на смътните сенки отвъд светлия кръг на огъня. Като се взираха продължително в мястото, гдето чифт очи искряха в мрака, те започнаха постепенно да различават силуета на хищника. Понякога дори виждаха как тия силуети се движат.

Вниманието им бе привлечено от някакъв шум, който идеше откъм кучетата. Едноухото скимтеше бързо и припряно и се хвърляше напред към мрака с целия прът, като спираше от време на време и правеше отчаяни усилия да впие зъби в пръта.

— Погледни, Бил! — прошепна Хенри.

Някакво животно, прилично на куче, се промъкваше бавно и предпазливо към светлината на огъня. То се придвижваше предпазливо, но смело, като наблюдаваше внимателно хората, без да изпуска от погледа си и кучетата. Едноухото се хвърли с пръта към неканения гост и започна отчаяно да скимти.

— Тоя глупав Едноухко май не се страхува — каза Бил тихо.

— Вълчица е! — едва чуто отвърна Бил. — Сега разбирам какво е станало с Тлъстото и Жабока. Тя е примамката на глутницата: примамва кучетата, а другите се нахвърлят и ги изяждат.

Огънят изпращя. Една главня се търкулна с остър, съскащ звук. Дочуло шума, страшното животно отскочи назад и изчезна в мрака.

— Знаеш ли какво мисля, Хенри? — рече Бил.

— Мисля, че тъкмо тогова халосах с тоягата.

— Няма никакво съмнение в това — отвърна Хенри.

— И още сега ще ти кажа — продължи Бил, — че в свойското отношение на тоя звяр към лагерните огньове има нещо подозрително и неморално.

— Той положително знае повечко, отколкото знае един порядъчен вълк — съгласи се Хенри. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги хранят, е видял доста неща на тоя свят.

— Старият Вилън имаше куче, което един ден избяга с вълците — каза сякаш на себе си Бил. — Зная това по-добре от всеки друг. Раних го, когато срещнах глутницата край едно еленово пасбище при Литъл Стик. Старият Вилън плака като дете. Казваше, че не го бил виждал три години. Все било с вълците.

— Ти налучка истината, Бил. Тоя вълк е куче и много пъти е яло риба от ръката на човек.

— Само да ми падне на сгода тоя вълк или пес, ще ми стане на кайма — отсече Бил. — Не можем да губим всеки ден кучета.

— Но ти имаш само три патрона! — възрази Хенри.

— Ще гледам да го убия с първия изстрел — отвърна Бил.

Сутринта Хенри разпали огъня и приготви закуската, докато другарят му хъркаше.

— Спеше така сладко — му каза Хенри, когато го вдигна за закуска, — че ми беше жал да те събудя.

Още сънен, Бил започна да яде. Забеляза, че чашата му е празна, и посегна за кафеника. Но кафеникът беше твърде далеч, чак до Хенри.

— Слушай, Хенри — каза той с лек упрек, — не си ли забравил нещо?

Хенри се огледа внимателно наоколо и поклати глава. Бил вдигна празната си чаша.

— На тебе не ти се полага кафе! — заяви Хенри.

— Да не е изкипяло? — запита Бил.

— Не.

— Да не мислиш, че ще ми попречи на храносмилането?

— Ни най-малко.

Лицето на Бил пламна от гняв.

— Горя от нетърпение да ми обясниш — рече той.

— Бързоногото го няма! — отвърна Хенри.

Бил извърна глава като човек, който се е примирил с нещастието, и преброи кучетата от мястото си.

— Как стана това? — запита той с безразличие. Хенри сви рамене.

— Не знам! Може Едноухото да е прегризало ремъка му.

— Дума да не става, че Бързоногото би могло само да направи туй нещо.

— Проклето псе! — заговори Бил бавно и сериозно, без да издава гнева, който напираше в него. — Като не е могло да прегризе своя ремък, прегризало е ремъка на Бързоногото и го е освободило.

— Както и да е, мъките на Бързоногото се свършиха. Сигурно досега е вече смляно и подскача из степта в стомасите на двайсетина вълка — това беше надгробното слово на Хенри за последното от загиналите кучета. — Пийни малко кафе, Бил.

Но Бил поклати глава.

— Хайде, хайде! — увещаваше го Хенри с вдигнат кафеник.

Бил бутна чашата си настрана.

— Проклет да бъда, ако пийна дори една глътка! Казах, че няма да пия, ако някое от кучетата избяга, и няма да пия.

— Кафето е отлично — рече Хенри, за да го съблазни.

Но Бил беше упорит и закуси със сухояжбина, преглъщайки залците си с недоизречени проклятия към Едноухото, което ги беше изиграло.

— Довечера ще ги вържа далече едно от друго — каза Бил, когато тръгнаха отново на път.

Бяха изминали малко повече от стотина крачки, когато Хенри, който вървеше напред, се наведе и вдигна нещо изпод снегоходките си. Тъмно беше и той не виждаше добре, но с пипане се досети какво беше вдигнал. Той го хвърли назад така, че предметът се удари в шейната и подскочи два-три пъти, преди да се намери под снегоходките на Бил.

— Може да ти потрябва довечера — рече Хенри.

Бил възкликна от изненада. Само това беше останало от Бързоногото — прътът, към който го бяха вързали.

— Изяли са го с все козина и кости — рече Бил. — Дори и тоягата е гладка като свирка; изяли са и ремъците от двата края. Трябва да са страшно гладни, Хенри, и като нищо ще изхрускат и тебе, и мене, преди да завършим туй пътуване.

Хенри се усмихна предизвикателно.

— Досега не съм бил преследван така от вълци — рече той, — но съм попадал в много по-тежки положения и пак съм оцелявал. Една шепа от тия досадни гадове нищо не са за твоя раб божи, драги Бил!

— Абе то не се знае! — промълви Бил многозначително.

— Ще повярваш, когато влезем във форт Мак Гъри.

— Май много не ми се вярва — упорствуваше Бил.

— Ти просто си отпаднал духом, там е цялата беда — авторитетно заяви Хенри. — Хинин ти трябва и ще те натъпча с голяма доза, когато стигнем в Мак Гъри…

Бил промълви нещо против диагнозата и потъна в мълчание.

И тоя ден беше като всички други. Развидели се към девет часа. В дванайсет хоризонтът откъм юг отново порозовя от невидимото слънце. После настъпи обичайният студен и сив следобед, който след три часа щеше да се слее с нощта.

Веднага след като слънцето напразно се опита да изгрее, Бил измъкна пушката изпод ремъците на шейната и каза:

— Ти, Хенри, продължавай напред. Аз ще отида да видя какво става там.

— Я по-добре стой до шейната — възрази другарят му. — Имаш само три патрона и не се знае какво може да се случи.

— Кой се вайка сега? — тържествено запита Бил.

Хенри не отвърна и отмина напред, но често поглеждаше тревожно назад, към сивата пустош, в която беше изчезнал другарят му. Бил се върна след един час, минавайки напреко през завоите, които шейната трябваше да прави.

— Те са се разпръснали и разгърнали във верига — каза той. — Вървят по дирите ни, но в същото време следят и за дивеч. Разбираш ли, те са сигурни, че ще ни пипнат, но знаят, че трябва да почакат малко, а дотогава са готови да излапат всичко, каквото им попадне.

— Искаш да кажеш, че мислят, че са сигурни, че ще ни пипнат — подчерта Хенри.

Но Бил не му обърна внимание.

— Видях няколко — продължи той. — Здравата са изтънели. Май от седмици не са хапвали друго освен Тлъстото, Жабока и Бързоногото; а те са толкова много, че кучетата хич не са им стигнали. Страшно са измършавели. Ребрата им са като дъска за пране, а коремите им — залепнали за гръбнака. Казвам ти, много са отчаяни. Тепърва ще се разбесуват и тежко ни тогава!

Няколко минути по-късно Хенри, който сега вървеше зад шейната, подсвирна тихо и предупредително. Бил извърна глава и погледна; после тихо спря кучетата. Зад тях, към последния завой, съвсем ясно се открояваше силуетът на някакво космато животно, което припкаше предпазлива по оставените от тях следи. Носът му не се откъсваше от дирите им и то тичаше с някаква особена хлъзгаща се походка, без каквото и да е усилие. Когато те спираха, и то спираше, като повдигаше глава и ги гледаше втренчено, а ноздрите му потръпваха, когато долавяха тяхната миризма, която то сякаш изследваше.

— Това е вълчицата! — едва чуто рече Бил. Кучетата бяха полегнали в снега и той мина край тях, за да иде при другаря си зад шейната. Двамата заразглеждаха с любопитство странното животно, което ги беше преследвало дни наред и вече беше успяло да унищожи половината от кучешкия впряг.

Като ги разгледа много внимателно, животното направи няколко крачки напред. То повтори това няколко пъти и застана едва на стотина ярда[2] от шейната.

Спря с вирната глава край група борове и започна да разучава със зрение и обоняние екипировката на мъжете, които го наблюдаваха. То ги гледаше с някакъв особен копнеж, тъй както гледат кучетата; но в тоя тъжен, копнеещ поглед нямаше ни следа от кучешка преданост. Тоя копнеж беше породен от глад — също тъй жесток като зъбите му и безпощаден като самия студ.

То беше твърде едро за вълк, но все пак неговата мършава снага показваше, че е едно измежду най-едрите от своята порода.

— Високо е към две и половина стъпки при раменете — забеляза Хенри. — — Бас държа, че не е по-дълго от пет стъпки.

— Цветът на козината му не е като на вълк — добави Бил. — Никога досега не съм виждал червен вълк; просто като канела.

Цветът на животното съвсем не беше канелен. Козината му беше като на истински вълк. Преобладаваше сивият цвят, но имаше някакъв слаб червеникав оттенък — оттенък, който заблуждаваше, появяваше се и пак изчезваше като някаква измама за очите: ту сив, съвсем определено сив, ту с едва забележими отсенки и отблясъци на бледа червенина, която човек трудно може да определи.

— Прилича по-скоро на грамадно яко впрегатно куче — рече Бил. — Няма да се учудя, ако почне да маха с опашка.

— Хей, рунтьо! — извика той. — Ела насам, дявол знае името ти!

— Хич не го е страх от тебе — засмя се Хенри.

Бил замахна заплашително с ръка към животното и викна с все глас, но то не прояви никакъв страх. Единствената промяна, която забелязаха, беше, че застана още по нащрек. Продължаваше да ги гледа с очи, в които прозираше хищнически глад. Те представляваха месо, а то беше гладно; как му се щеше да ги изяде, но не смееше.

— Слушай, Хенри! — каза Бил, снишавайки неволно гласа си до шепот, като че да скрие мислите, които се въртяха в главата му. — Имаме три патрона. Оттук обаче прицелът е сигурен. Положително ще го улуча. То задигна три от нашите кучета и ние трябва да сложим край на това. Какво ще кажеш?

Хенри кимна с глава. Бил предпазливо измъкна пушката изпод ремъците на шейната. Той вече я вдигаше към рамото си, но се спря по средата, защото в същия миг вълчицата отскочи встрани от пътя и изчезна в боровете.

Двамата мъже се спогледаха. Хенри подсвирна с уста провлечено и многозначително.

— Трябваше да се сетя навреме! — гласно се укори Бил и остави пушката на предишното й място. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги храним, ще знае нещичко и за железните пушкала. Хенри, тая гадина е виновна за всичките ни нещастия. Ако не беше тя, сега щяхме да имаме шест кучета, а не три. Давам ти дума, че ще я пипна. Много е хитра, за да мога да я застрелям на открито. Ще я издебна зад някой храст, иначе да не ме викат Бил!…

— Само че не бива да се отдалечаваш много — посъветва го другарят му. — Ако тая глутница се нахвърли върху тебе, трите патрона ще ти помогнат толкова, колкото да извикаш три пъти от ада. Тия зверове са страшно гладни и решат ли да те нападнат, сигурно ще те пипнат, Бил.

Тая вечер застануваха отрано. Трите кучета не можеха да теглят шейната тъй бързо и толкова продължително като шестте и вече явно личеше, че са на края на силите си. Двамата си легнаха рано, но Бил изпървом се погрижи да завърже кучетата така, че да не могат да прегризат ремъците едно на друго.

Но вълците ставаха по-дръзки и ги събуждаха на няколко пъти през нощта. Те идваха тъй близо, че кучетата подлудяваха от страх. Трябваше често да хвърлят дърва в огъня, за да държат дръзките хищници на безопасно разстояние.

— Чувал съм моряци да разправят как акулите преследват кораби — каза Бил, като се сгуши под завивката, след като беше хвърлил отново дърва в огъня. — Тия вълци са сухоземни акули. Те си знаят работата по-добре от нас и не вървят по петите ни само за тоя, дето духа. Ще ни пипнат. Ще видиш, че ще ни пипнат, Хенри.

— Те, кажи-речи, са те пипнали, щом говориш така — подигра го Хенри. — Загубиш ли вяра, вече си наполовина пропаднал. А ти, както се вайкаш, вече си наполовина изяден.

— Случвало се е вълци да видят сметката и на по-смели хора от нас двамата — отвърна Бил.

— Стига си хленчил! Не мога вече да те търпя. Хенри се обърна сърдито на другата страна, но остана изненадан от примирителното държане на другаря си. Това не беше в нрава на Бил, който се дразнеше лесно от всяка по-остра дума. Хенри се размисли надълго, преди да заспи. Когато клепачите му натежаха и вече се унасяше в дрямка, през ума му мина тая мисъл:

— Ясно е, че Бил е отпаднал духом. Утре ще трябва да го ободря.

Бележки

[1] Стъпка или фут = 30 см. Б. пр.

[2] Ярд = 91 см. Б. пр.