Джек Лондон
Белия зъб (3)

Трета глава
ВОЯТ НА ГЛАДА

Денят започна добре. Ни едно куче не беше изчезнало през нощта. Бодри и в добро настроение, двамата другари отново потеглиха на път в тишината, сумрака и студа. Бил сякаш беше забравил лошите си предчувствия от прежната вечер. От време на време той се закачаше весело с кучетата, но поради лошия път към пладне те прекатуриха шейната. Бедата се оказа по-голяма, отколкото предполагаха.

Изцяло преобърната, шейната се беше залостила между стъблото на един бор и една грамадна скала. Наложи се да разпрегнат кучетата, за да я измъкнат от теснината. Те се бяха навели над шейната и се опитваха да я изтеглят назад, когато Хенри забеляза, че Едноухото се отдалечава от останалите кучета.

— Ей, Едноухо,! върни се! — викна той, като се изправи; после тръгна бързо към кучето.

Но Едноухото припна по снега, влачейки поводите след себе си. Там някъде, следвайки дирите им, го чакаше вълчицата. То забави крачките си, после тръгна съвсем бавно и изведнъж се спря на място. Личеше, че разглежда вълчицата внимателно — с известно недоверие, примесено с похотливост. Тя сякаш му се усмихваше и показваше зъбите си по-скоро от любезност, отколкото със закана. После игриво се придвижи напред, направи пет-шест стъпки и спря. Едноухото се приближи още повече до нея. То пристъпваше все тъй внимателно и предпазливо — с наострени уши, вдигната опашка и вирната нагоре глава.

Опита се да подуши вълчицата, но тя игриво отскочи назад, мъчейки се да го примами. Всяка негова стъпкя напред я караше да отстъпва крачка назад. Така, стъпка по стъпка, тя го отвеждаше назад, далеч от двамата мъже, които можеха да го защитят. Веднъж, сякаш някакво смътно предупреждение бе трепнало в мозъка му, кучето извърна глава и хвърли поглед назад, към преобърнатата шейна, към кучетата от впряга и двамата мъже, които го викаха.

Каквато и да беше мисълта, която се зараждаше в главата му, тя беше прокудена от вълчицата, която се приближи до него, помириса го набързо по муцуната и почна хитро да се оттегля при всяка негова крачка към нея.

В това време Бил се сети за пушката. Но тя беше притисната под прекатурнатата шейна и докато Хенри му помогне да оправят товара, вълчицата и Едноухото вече бяха съвсем близо един до друг, а разстоянието до тях беше твърде голямо, за да се опитат да стрелят.

Едноухото разбра грешката си твърде късно. Преди още да схванат причината, двамата мъже видяха как то се извърна и започна бързо да бяга назад към тях. После зърнаха десетина гладни сиви вълци да тичат с все сила по снега, насочвайки се под прав ъгъл към него, за да му пресекат пътя. В същия миг игривостта и лукавството на вълчицата изчезнаха. Тя се нахвърли с ръмжене върху Едноухото. То я отхвърли с рамото си и понеже пътят на отстъплението му беше отрязан, рязко измени посоката и започна да тича в дъгообразна линия с надежда да се добере до шейната. Всеки миг се появяваха и други вълци, които се присъединяваха към гонитбата. Вълчицата продължаваше да тича на един скок от Едноухото и не изоставаше назад.

— Къде отиваш? — изведнъж запита Хенри и сложи ръка върху рамото на другаря си.

Бил отблъсна ръката му.

— Стига толкова — каза той. — Ще им се да пипнат още някое куче, но ще има да почакат.

С пушка в ръка, Бил изчезна в храстите, които стърчаха край едната страна на пътя. Намеренията му бяха съвсем очевидни. Като взе шейната за център на въображаемия кръг, който Едноухото описваше при бягането си, Бил смяташе да пресече тоя кръг някъде далече пред вълците.

С пушка в ръка, посред бял ден той наистина, би могъл да сплаши вълците и да спаси кучето.

— Хей, Бил! — викна подир него Хенри. — Внимавай! Не се излагай!

Хенри седна на шейната и зачака. Нямаше какво друго да прави. Бил вече беше изчезнал от погледа му, но Едноухото ту се мяркаше, ту изчезваше в гъстия шумак или зад боровете. Хенри считаше кучето за загубено. То напълно съзнаваше каква опасност го грози, но тичаше по външния кръг, а глутницата го преследваше по вътрешния, по-тесен кръг. Не можеше и да се мисли, че Едноухото би могло толкова да изпревари преследвачите си, че да пресече техния кръг и да се добере до шейната.

Двете дъги щяха скоро да се слеят в една точка. Хенри знаеше, че зад храстите и дърветата, които скриваха от погледа му Едноухото, Бил и глутницата, те щяха да се срещнат там някъде, в снега.

Всичко стана съвсем бързо, много по-бързо, отколкото Хенри очакваше. Той чу един изстрел, после още два бързо един след друг и разбра, че Бил бе останал без патрони. После дочу страшна олелия от вой и ръмжене. Долови болезнения и изплашен вик на Едноухото и чу вой на ранен хищник. И това беше всичко. Ръмженето спря. Скимтенето стихна. Над пустата земя отново легна тишина.

Хенри седя дълго върху шейната. Излишно беше да отиде и види какво бе станало. Той го знаеше, сякаш всичко се бе случило пред очите му. По едно време се изплаши и бързо грабна брадвата изпод ремъците на шейната, После отново седна и потъна в размисъл, а двете останали кучета се гушеха и трепереха в нозете му.

Най-после се изправи така уморено, сякаш беше останал без сили, и се зае да впрегне кучетата в шейната. Преметна въже през рамо и започна да тегли редом с кучетата. Не вървя много. Още с първите пристъпи на мрака побърза да застанува и се погрижи да набави достатъчно дърва. Нахрани кучетата, приготви си вечеря и постла завивките близо до огъня.

Но тая нощ не му беше писано да си легне. Още преди да затвори очи, вълците застанаха толкова наблизо, че беше опасно. Вече не бе нужно да се взира, за да ги види. Те бяха навред около него и огъня, наредени в тесен кръг, и той ги виждаше съвсем ясно осветени от пламъците. Едни лежаха, други седяха, трети пълзяха напред по корем или се движеха насам-натам. Някои дори спяха. Тук-там се виждаха вълци, свили се на кълбо в снега досущ като кучета и спокойно задрямали, а той трябваше да бодърствува.

Хенри поддържаше огъня все да пламти, защото знаеше, че пламъците са единствената преграда между него и острите зъби на вълците. Двете кучета лежаха съвсем близо до него — по едно от всяка страна, притискаха се, търсейки закрила, виеха и скимтяха, а когато някой вълк идваше съвсем близо до тях, те отчаяно ръмжаха. Когато кучетата започваха да ръмжат, вълците се раздвижваха, ставаха на крака, предпазливо пристъпваха напред и почваха да ръмжат и вият край него. След това се усмиряваха и някои от тях отново продължаваха прекъснатия си сън.

Но тоя обръч непрестанно се свиваше все повече и повече. Малко по малко, стъпка по стъпка и един подир друг вълците пролазваха напред, докато накрая заставаха само на един скок разстояние от него. Тогава той грабваше разпалени главни и ги запокитваше към глутницата. Вълците веднага се отдръпваха назад, ръмжейки гневно и изплашено, особено когато някоя добре метната главня попадна върху прекалено смел вълк и опърлеше козината му.

Новият ден завари Хенри изпит и изтощен, с широко отворени от безсъние очи. Той си приготви закуска още в тъмно, а към девет часа, когато вълците се отдръпнаха назад при първата бледа светлина на утрото, той пристъпи към работата, която беше обмислил през дългите часове на нощта. Отсече няколко млади дръвчета, нареди ги напречно едно на друго и направи от тях малка скеля, която привърза високо към стеблата на няколко дръвчета. След това, като използува ремъците на шейната, той издигна с помощта на кучетата ковчега и го намести върху скелята.

— Те свършиха с Бил, може и на мен да видят сметката, но до теб не ще могат да се доберат, млади момко! — рече той, като се обърна към мъртвеца в дървената гробница.

После тръгна отново на път. Олекналата шейна подскачаше зад доволните кучета, защото и те разбираха, че биха могли да запазят кожите си само ако се доберат час по-скоро до форт Мак Гъри. Сега вълците ги преследваха още по-открито. Те се придвижваха спокойно зад тях от двете страни на пътя, изплезили червените си езици, и при всяко движение ребрата им ясно изпъкваха. Те бяха много мършави, като празни кожени торби, нахлузени връз скелети, а мускулите им — тънки като върви; толкова мършави, че Хенри просто се чудеше как можеха все още да се държат на крака и да не паднат в снега.

Тоя път не посмя да пътува чак до свечеряване. Към пладне слънцето обагри кръгозора откъм юг и дори показа над хоризонта заобления си бледозлатен край. Хенри счете това за добро предзнаменование. Дните ставаха по-дълги. Слънцето се възвръщаше. Но той реши да застанува почти веднага след като изчезна веселата слънчева светлина. Оставаха още няколко часа сива дневна светлина и здрач и той ги използува, за да насече огромен запас от дърва.

С нощта настъпи и ужасът. Умиращите от глад вълци ставаха все по-дръзки, а той просто изнемогваше за сън. Без да иска, задряма, клекнал край огъня с наметнати на раменете одеяла, с брадва между коленете и по едно притискащо се куче от двете му страни. По едно време се събуди и видя само на десетина фута пред себе си голям сив вълк, един от най-едрите в глутницата. И докато го наблюдаваше, вълкът умишлено се протегна като някое лениво куче. Прозина се право в лицето му и го загледа с очи, които сякаш казваха, че той му принадлежи, че всъщност представлява само временно отложена закуска, която скоро ще бъде изядена.

Същата увереност проявяваше и цялата глутница. Той преброи повече от двадесет вълка. Всички се взираха жадно в него или спяха спокойно в снега. Те му напомняха деца, насядали край сложена софра и очакващи разрешение да започнат да ядат. А той беше храната, която те трябваше да изядат! И той се питаше кога и как ще започне пиршеството.

Докато хвърляше дърва в огъня, изведнъж почувствува, както никога преди, колко скъпо му беше неговото собствено тяло. Наблюдаваше мускулите си, които се движеха, и прояви интерес към чудния механизъм на пръстите си. При светлината на огъня на няколко пъти сви и разтвори пръсти — ту само по един, ту всичките наведнъж, като ги разперваше или ги свиваше бързо в юмрук. Разгледа ноктите си и почна да ги забива в краищата на пръстите — ту силно, ту съвсем леко, — като следеше чувствителността на нервите си. Той се възхити и изведнъж почуствува, че обича изкусно устроеното си тяло, което работеше тъй прекрасно, спокойно и точно. После хвърли изплашен поглед към вълците, които го бяха обкръжили и чакаха, и остана поразен от внезапно породилата се в него мисъл, че прекрасното му тяло, тая жива плът, представлява само къс месо, плячка за хищните зверове, които ще го разкъсат на парчета и ще се нахранят с него, както и той самият се беше хранил често с месото на някой елен или заек.

Пробуди се от някаква полукошмарна дрямка и видя пред себе си червеникавата вълчица. Тя беше на по-малко от шест фута от него, седеше в снега и го гледаше с тъжни очи. Двете кучета скимтяха и ръмжаха в нозете му, но тя не им обръщаше внимание. Взираше се в човека, и той също се вгледа в нея. Никаква заплаха не лъхаше от държането й. Тя само го гледаше с очи, в които прозираше силек копнеж; но той знаеше, че тоя копнеж се дължи на не по-малко силния й глад. Той беше за нея храна и самият му вид възбуждаше охотата й за ядене. Вълчицата раззина челюсти, слюнки потекоха от тях и тя си облиза муцуната в сладостно предусещане.

От страх тръпки преминаха по него. Той бързо протегна ръка към една разпалена главня, за да я хвърли към нея, но още преди да грабне главнята, вълчицата отскочи назад и застана на безопасно разстояние, а той разбра, че тя беше свикнала да хвърлят разни неща по нея. Тя изръмжа, като отскачаше назад, оголвайки белите си зъби до самите им корени, а предишният копнеж в погледа й изчезна и беше заменен от кръвожадна злоба, която го накара отново да се разтрепери. Вгледа се в ръката, с която държеше главнята, и забеляза колко нежни са свитите около дървото пръсти, как се нагаждаха към неравната повърхност на главнята, обвивайки грубото дърво отгоре, отдолу и отстрани, и как пръстът, който беше близо до разпаления край, предвидливо и машинално се отдръпна от хапещия пламък към друго, по-хладно място; и в същия миг си представи как тия чувствителни и тънки пръсти ще бъдат разкъсани и смачкани от белите зъби на вълчицата. Никога преди това не беше изпитвал такава любов към собственото си тяло, както сега, когато надеждата да го запази беше толкова малка.

През цялата нощ отпъждаше гладната глутница с пламтящи главни. Когато неволно се унасяше в дрямка, скимтенето и ръмженето на кучетата го пробуждаха. Зазори се, но тоя ден светлината за първи път не пропъди вълците. Човекът напразно чакаше да си отидат. Те стояха в кръг около него и огъня и се държаха нагло, сякаш плътта му вече им принадлежеше; от това той започна да губи смелостта си, породена от утринната светлина. Направи отчаян опит да тръгне отново на път. В момента, когато напусна закрилата на огъня, най-смелият вълк скочи връз нето, но не можа да го достигне. Хенри се спаси, като отскочи назад, и челюстите на хищника хлопнаха само на шест инча^[1] от бедрото му.

Останалите вълци също наскачаха срещу него и той трябваше да хвърля пламтящи главни наляво и надясно, за да ги отпъди на прилично разстояние.

Не се осмеляваше дори при дневната светлина да се откъсне от огъня и да насече нов запас от дърва. На двайсет фута от него се издигаше грамаден изсъхнал бор. Употреби половин ден, за да разшири огъня към сухото дърво с половин дузина разпалени главни подръка, готов всеки момент да ги хвърли върху враговете си. Когато се добра до сухия бор, разгледа внимателно околните дървета, за да събори бора натам, гдето имаше най-много дърва за горене.

Нощта премина точно както предишната, с тая разлика, че той вече изнемогваше за сън. Ръмженето на кучетата сякаш беше престанало да плаши вълците. Освен това те ръмжаха почти непрестанно и неговите притъпени и сънни сетива вече не различаваха промените в силата и тона на ръмженето им.

Стресна се и се събуди. Вълчицата беше на по-малко от един ярд от него. Машинално, без да става, той пъхна една разпалена главня право в устата й, тъй както беше зинала и ръмжеше. Тя отскочи встрани и започна да вие от болка, а той се зарадва на миризмата на изгоряло месо и козина и гледаше как тя непрестанно върти глава и ръмжи гневно само на десет-петнадесет фута от него.

Тон път, преди да задреме отново, той привърза снопче запалени борови клонки към дясната си ръка. Беше дремнал няколко минути, когато се събуди от пламъка, който гореше месото му. Няколко часа наред повтаряше същото. Всеки път, когато се пробуждаше по тоя начин, той пропъждаше вълците с пламтящи главни, стъкваше огъня и нагласяваше снопче борови клонки върху ръката си. Всичко вървеше добре, но веднъж не можа да привърже клонките както трябва. Още щом си затвори очите, и те паднаха от ръката му.

Присъни му се, че се намира във форт Мак Гъри. Беше гопло и уютно и той играеше на карти с комисионера. Стори му се, че фортът е обсаден от вълци. Те виеха край самите врати, а той и комисионерът от време на време прекъсваха играта, за да послушат воя и да се присмеят над напразните усилия на вълците да влязат вътре. И тогава — тъй странен беше тоя сън — чу се трясък, вратата се откърти и вълците нахлуха пред очите му в широкото жилищно помещение на форта. Те се нахвърлиха със скокове право срещу него и комисионера. С откъртването на вратата воят на вълците беше станал просто оглушителен. Тоя вой сега го безпокоеше. Сънят му постепенно се превръщаше в нещо друго, без самият той да разбира точно в какво; но през цялото време упорития вой го преследваше и не му даваше мира.

Тогава се събуди и разбра, че вълците наистина виеха. Цялата глутница виеше и ревеше. Вълците вече го нападаха. Бяха го заградили от всички страни и се нахвърляха върху него. Зъбите на един от тях се впиха в ръката му. Той скочи инстинктивно в огъня и докато скачаше, усети как вълчи зъби го захапаха бързо и раздраха мускулите на единия му крак. Тогава поде борба с огън. Неговите дебели ръкавици временно предпазваха ръцете му и той хвърляше цели шепи горящи въглени на всички страни, докато лагерният огън заприлича на вулкан.

Но това не можеше да трае дълго. Лицето му се изприщи от горещината, веждите и миглите му се опърлиха, а горещината беше непоносима за краката му. С пламтяща главня във всяка ръка, той отскочи към края на огъня. Вълците бяха отблъснати назад. Навред, където бяха паднали въглени, снегът съскаше, а от време на време някой оттеглящ се вълк подскачаше, ревеше и виеше, показвайки по тоя начин, че е стъпил върху жив въглен.

Като запокити двете главни към най-близките си неприятели, човекът зарови запалените си ръкавици в снега и започна да тъпче на място, за да охлади краката си. Двете му кучета бяха изчезнали и той веднага разбра, че те бяха послужили на вълците като едно от ястията в пиршеството, започнало преди няколко дни с изяждането на Тлъстото, и че в един от следващите дни той самият щеше вероятно да бъде последното блюдо на това пиршество.

— Още не сте ме пипнали — викна той и гневно заклати юмрук към гладните зверове. При звука на гласа му целият обръч се раздвижи, всички вълци започнаха да ръмжат, а вълчицата пропълзя в снега съвсем близо до него и го загледа с тъжни от глад очи.

Хрумна му някаква нова мисъл и той се зае да я осъществи. Разхвърли огъня в широк кръг около себе си и клекна в средата, като постави завивките отдолу, за да го предпазят от топящия се сняг. Когато изчезна от погледите им, скрит в огнения кръг, цялата глутница се приближи с любопитство до края на огъня, за да види какво беше станало с него. Дотогава те нямаха достъп до огнището, а се наредиха в тесен кръг, сякаш бяха кучета, които примигваха, прозяваха се и протягаха измършавелите си тела при необичайната за тях топлина. По едно време вълчицата седна върху снега, вирна муцуна към една звезда и започна да вие. Един след друг и другите вълци последваха примера й, докато всички хищници от глутницата, седнали на задните си крака и вирнали муцуни към небето, виеха от глад.

Развиделяваше се. Огънят вече загасваше. Дървата се бяха свършили и трябваше да се наберат други. Човекът се опита да прекрачи огнения обръч, но вълците се спуснаха, за да го пресрещнат. Горящите главни ги принудиха да отскочат, но те вече не скачаха назад, а встрани. Той напразно се опитваше да ги отпъди. Когато се отчая и се върна отново в огнения кръг, един вълк се хвърли върху него, но не можа да го докопа и падна с четирите си лапи в жаравата. Вълкът изрева ужасно и без да престава да ръмжи, бързо се отдръпна назад, за да охлади лапите си в снега.

Човекът приклекна върху одеялата и тялото му се преви от кръста. Безпомощно отпуснатите му рамене и клюмналата към коленете глава показваха, че се беше отказал от борбата. От време на време вдигаше глава и хвърляше поглед към гаснещия огън. Обръчът от пламъци и жарава вече се разкъсваше тук-там и оставяше празни места. Тия отвори ставаха все по-големи, а огънят и жаравата намаляваха.

— Виждам вече, че ще ме грабнете, когато щете — промърмори той. — Но въпреки всичко аз ще си поспя.

По едно време се пробуди и в едно от празните места точно пред себе си видя вълчицата, която го гледаше втренчено.

След малко пак се събуди, а му се стори, че беше спал цели часове. Някаква тайнствена промяна беше настъпила — толкова тайнствена, че веднага ококори очи. Нещо се беше случило. Отначало не можеше да схване какво бе станало. После разбра. Вълците бяха изчезнали. Останал беше само утъпканият сняг, който показваше колко близко бяха стигнали до него. Сънят го обземаше, напираше отново и затваряше очите МУ, главата му клюмваше все по-ниско към коленете, но изведнъж нещо го стресна и разбуди.

Чуваха се викове на хора, скърцане на шейни, плющене на хамути и често скимтене на напрягащи се кучета. Четири шейни се зададоха откъм коритото на реката и се насочиха към бивака сред боровете. Шестима мъже заобиколиха човека, клекнал в средата на загасващия огън. Те го дърпаха и раздрусваха, за да го върнат в съзнание. Той ги гледаше като пиян и промърмори нещо със странен сънен глас:

— Червената вълчица… Идваше при кучетата по вечеря… Отначало ядеше тяхната храна… После изяде кучетата… След това изяде Бил…

— Къде е лорд Алфред? — изкрещя в ушите му един от мъжете и силно го разтърси.

Хенри бавно поклати глава.

— Не, него не можа да изяде — каза той. — Кацнал е в клоните на едно дърво край последния ни бивак.

— Мъртъв ли? — кресна човекът.

— Ив ковчег — отвърна Хенри, после сърдито дръпна рамото си от ръката, която го стискаше. — Оставете ме на мира… Смъртно съм уморен… Лека нощ на всички.

Очите му трепнаха и се затвориха. Брадата му се отпусна и опря в гърдите му. И още преди да го положат удобно върху постелята, хъркането му се разнесе в студения въздух.

Но имаше и някакъв друг звук. Той беше слаб и неясен, там някъде, в далечината — воят на гладните вълци, които тичаха да дирят друга храна вместо човека, когото не бяха успели да изядат.