Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

Четвърта глава
СМЪРТОНОСНАТА СХВАТКА

Красавеца Смит сне веригата от врата му и се отдръпна назад.

За първи път Белия зъб не нападна веднага. Той не мръдна, наостри уши и започна с любопитство да разглежда странното животно, което стоеше пред него. Никога не беше виждал такова куче.

— Дръж! — рече Тим Кийнън и тласна булдога напред. Ниското, набито и грозно животно пристъпи тромаво към средата на кръга, после спря на място и запримига към Белия зъб.

Някой от тълпата закрещяха.

— Дръж, Черокий! Хайде, хвани го! Изяж го, Черокий!

Но Черокий сякаш нямаше желание да се бие. Той извърна глава, запримига към мъжете, които викаха, и добродушно заклати късата си опашка. Не се страхуваше — само го мързеше. Освен това не можеше да разбере, че трябва да се бие с кучето, което виждаше пред себе си. Не беше свикнал да се бие с такива кучета и чакаше да му доведат истинско куче.

Тим Кийнън излезе напред. Наведе се над Черокий и започна да го гали с две ръце по плещите, но в обратна посока на космите, а в същото време излеко го тласкаше напред. Тия движения подсказваха на кучето какво трябва да прави, а и самото им въздействие беше неприятно и дразнещо за Черокий и той започна да ръмжи отначало съвсем тихо, от дълбочината на гърлото си. Движението на ръцете съвпадаше с ритъма на ръмженето на кучето. Ръмженето се усилваше, когато ръцете стигаха до плещите, после постепенно стихваше и се усилваше отново със следващото движение на ръцете. Най-високата точка на ръмженето съвпадаше с края на възходящото движение на ръцете: а те спираха изведнъж и ръмженето рязко се усилваше.

Това не можеше да не окаже въздействие и върху Белия зъб. Козината му започна да настръхва по гърба и плещите. Тим Кийнън тласна за последен път булдога напред и се отдръпна. Направил по инерция няколко стъпки, булдогът не се спря, когато устремът на тласъка стихна, а вече по своя воля припна напред с кривите си къси крака. Тогава Белия зъб се хвърли връз него. Зрителите ахнаха от възторг. Беше преминал разстоянието и нападнал врага си по-скоро като котка, отколкото като куче; и със същата котешка бързина беше впил зъби в булдога, отскачайки веднага встрани.

Кръв бликна от дебелия врат на булдога, някъде зад ухото. Той сякаш не забеляза това, дори не изръмжа, но се извърна и тръгна след Белия зъб. Тия прояви на противниците — бързината на единия и спокойствието на другия — възбудиха страстите на зрителите и те започнаха да правят нови обзалагания и да увеличават направения дотогава облог. Белия зъб се хвърли още няколко пъти връз булдога, впиваше зъби и отскачаше невредим назад, неговият странен враг продължаваше да тича по петите му — нито много бързо, нито много бавно, но преднамерено и решително, сякаш изпълняваше строго определена задача. В неговия метод проличаваше определена цел — той вършеше тъкмо онова, което беше намислил да направи и от което нищо не можеше да го отклони.

Цялото му държане, всяко негово действие издаваше, че има предначертана цел. Това озадачи Белия зъб. Никога не беше виждал такова куче. То нямаше козина, която да го предпазва. Тялото му беше нежно и лесно кървеше. Зъбите на Белия зъб не се вплитаха в гъста като руно козина, както често се случваше, когато се биеше с кучета от своята порода. При всеки удар зъбите се впиваха лесно в мекото месо на булдога, а той изглеждаше неспособен да се защищава. Друга обезпокояваща особеност на това куче беше тая, че то не лаеше, както правеха другите кучета, с които се беше бил. Булдогът понасяше всичко мълчаливо и много нарядко изръмжаваше или изпъшкваше, но продължаваше да преследва Белия зъб все тъй упорито.

Не може да се каже, че Черокий беше бавен. Той можеше да се извръща и върти много бързо. Но Белия зъб винаги се изплъзваше. Черокий също се озадачи. Още не беше му се случвало да се бие с куче, в което да не може да се вкопчи. Желанието да се вкопчат един в друг беше винаги взаимно. Но това куче се държеше на разстояние, като танцуваше и подскачаше насам-натам през цялото време. А когато то успяваше да впие зъби в тялото му, не стискаше челюсти здраво и упорито, а веднага го пускаше и отскачаше назад.

Но Белия зъб не можеше да докопа меката долна част на шията му. Булдогът беше много нисък, а и масивните му челюсти хо предпазваха. Белия зъб го нападаше и отскачаше назад съвсем невредим, докато раните на Черокий се увеличаваха. Главата и двете страни на шията му бяха съвсем изпохапани и изподрани. Кръвта му течеше обилно, но това никак не го смущаваше. Продължаваше все така упорито да преследва врага си и само веднъж се стъписа за миг, спря на място и запримига към зрителите, като клатеше в същото време късата си опашка, за да изрази готовността си да продължи борбата.

Тъкмо в тоя миг Белия зъб отново се хвърли върху него и веднага отскочи назад, отхапвайки остатъците от изпояденото му ухо. Черокий прояви известно раздразнение и отново поднови преследването, като тичаше по вътрешната страна на описвания от Белия зъб кръг, опитвайки се да впие страшните си зъби в гърлото му. Булдогът за малко, не сполучи, а зрителите посрещнаха с одобрителни викове ловкия скок на Белия зъб, който в миг се намери в безопасност на противоположната страна.

Времето минаваше. Белия зъб продължаваше да подскача да отскача и да се снишава, нападайки и отдръпвайки се, като непрестанно нанасяше нови рани на противника си. А булдогът все тичаше подир него с мрачна увереност. Рано или късно той щеше да постигне целта си: да хване Белия зъб за гърлото и да спечели победата. А дотогава понасяше търпеливо всички нападения на противника. Неговите къси уши бяха заприличали на пискюли, вратът и раменете му бяха изподраскани на двайсетина места и дори устните му бяха разкъсани и от тях течеше кръв все поради тия мълниеносни нападения, които не можеше нито да предвиди, нито да отбегне.

Белия зъб се опитваше отново и отново да прекатурне Черокий, но разликата в ръста им беше много голяма. Черокий беше прекалено нисък, сякаш опираше в земята. Но веднъж щастието на Белия зъб му измени. Сгодният случай се предостави при едно от любимите му внезапни извръщания, когато изведнъж отскачаше от другата страна на противника си. Той издебна момента, когато Черокий беше извърнал глава встрани при по-бавното си извиване. Рамото му беше не защитено. Белия зъб се хвърли към рамото, но неговото собствено рамо беше по-високо, а той беше скочил с такава сила, че в устрема си се преметна през тялото на кучето. За пръв път в цялата му кариера на борец видяха Белия зъб да загуби равновесие. Той се преметна почти презглава във въздуха и щеше да падне по гръб, ако не беше успял да се извие като котка още във въздуха, стремейки се да падне с крака на земята. Но Белия зъб се тръшна тежко по хълбок. Само миг по-късно той беше отново на нозе, но в същия миг зъбите на Черокий се впиха в гърлото му.

Захапването не беше особено сполучливо, понеже беше твърде надолу към гърдите, но Черокий продължаваше да стиска зъби. Белия зъб скочи на крака и започна лудо да се мята на всички страни, опитвайки се да отхвърли булдога от себе си. Тая тежест, която го стискаше и теглеше надолу, го вбесяваше. Тя спъваше движенията му и ограничаваше свободата му. Това приличаше на примка и цялото му същество негодуваше срещу нея. Той цял се бунтуваше лудо. Даже загуби разсъдъка си за няколко минути. Жаждата да живее го облада. Волята му да съществува изпълни всяка клетка на тялото му. Животинската любов към живота надделя над всичко друго. Разумът го напусна. В главата му сякаш нямаше мозък. Разсъдъкът беше изместен от сляпото желание на тялото да съществува и да се движи, на всяка цена да се Движи, да продължава да се движи, защото движението отразяваше живота в него.

Той продължаваше неспирно да се върти, да се мята, търкаля и извръща, опитвайки се да отхвърли товара от 50 паунда, който тегнеше на шията му. Булдогът не правеше нищо, а само стискаше челюсти. От време на време, макар и твърде нарядко, той успяваше за миг-два да опре крака в земята и да окаже отпор на Белия зъб. Още в следния миг обаче той загубваше равновесие и се понасяше отново във въздуха със следващото бясно кръжение на Белия зъб. Черокий просто цял се превърна в инстинкт. Той знаеше, че постъпва правилно, като стиска челюсти, и по тялото му се разливаха тръпки на доволство. В такива моменти той дори затваряше очи и оставаше да тласкат и мятат тялото му насам-натам, по неволя безразличен към болките. Те бяха без значение. Важното беше да стиска и той продължаваше да стиска здраво.

Белия зъб се усмири едва когато капна от умора. Беше безпомощен и не разбираше защо. Не помнеше подобно нещо през нито една от досегашните си борби. Кучетата, с които беше влизал в борба, не се биеха така. С тях беше лесно — нападаше, захапваше и отскачаше назад. А сега лежеше почти на хълбок и едва поемаше дъх. Черокий продължаваше да стиска челюсти и напираше с тялото си към него, за да го повали изцяло на едната му страна. Белия зъб се съпротивяваше но усещаше как челюстите се местят бавно нагоре — разтварят се донякъде и пак се сключват, сякаш булдогът дъвчеше. При всяко ново дъвчене зъбите се местеха все по-нагоре към гърлото му. Похватът на булдога беше да задържа, което е захапал, и да захапва все повече при всеки удобен случай. Удаваше му се да стори това, когато Белия зъб оставаше неподвижен. А когато се съпротивяваше, Черокий беше доволен само да стиска захапаното.

Единственото място от тялото на Черокий, което Белия зъб можеше да достигне, беше изпъкналата част от врата му. Той захапа основата на шията му — там, дето тя се отделя от плещите, но не знаеше да се бие с гризане и дъвчене, а и челюстите му не бяха пригодени за това. За известно време той само го хапеше и ръфаше конвулсивно. После настъпи известна промяна в положението им и това отвлече вниманието му. Булдогът успя да го прекатурне по гръб и застана над него, като продължаваше да стиска гърлото му. Белия зъб пъхна като котка задните си крака под корема на застаналия над него враг и започна да го дере и разкъсва. Черокий щеше вероятно да бъде изкормен, ако не беше се отместил бързо встрани, заставайки под прав ъгъл към Белия зъб без да отпуска зъби от гърлото му.

Нищо не можеше да отърве Белия зъб от това захапване. Хватката беше като самата съдба и също тъй неумолима. Тя се местеше бавно нагоре по вратната жила. Само меките увиснали кожи по врата на Белия зъб и неговата гъста козина го спасяваха от смърт. Тия кожи образуваха голяма топка в устата на Черокий, а тяхната гъста козина пречеше на зъбите да дъвчат. И все пак малко по малко при всеки сгоден случай той нагълтваше повече кожа и козина в устата си. В резултат той бавно удушваше Белия зъб. Неговото дишане ставаше все по-трудно и по-трудно с всяка измината минута.

Изглеждаше вече, че боят е към своя край. Привържениците на Черокий ликуваха и предлагаха невероятни пари за облог. Привържениците на Белия зъб изпаднаха в униние и отказваха обзалагания при десет на едно или двайсет на едно, но все пак се намери някакъв човек, който сключи бас при едно на петдесет. Тоя човек беше Красавеца Смит. Той пристъпи напред и посочи с пръст Белия зъб. После започна да се смее злъчно и подигравателно. Това предизвика желаното въздействие. Дива ярост обхвана Белия зъб. Той напрегна сетни сили и се изправи на крака. Като се въртеше насам-натам из арената с тежкия товар от 50 паунда, който висеше на шията му, гневът му се превърна в панически страх. Отново го завладя жаждата за живот, а разумът му го напусна под напора на инстинктивния му стремеж да живее. Той се въртеше в кръг, залиташе, падаше и ставаше отново, а понякога дори се изправяше на задните си крака и повдигаше врата си високо във въздуха в напразни усилия да отърси от себе си вкопчилата се в него смърт.

Най-после се изтощи и падна назад, а булдогът веднага премести зъбите си по-нагоре, като нагълтваше все повече и повече месести кожи и задушаваше все повече Белия зъб. Одобрителни възгласи екнаха за победителя и мнозина крещяха: „Черокий! Черокий!“ Булдогът отвърна на аплодисментите, като размаха силно късата си опашка. Хвалебствените викове не отвлякоха вниманието му. Нямаше никаква връзка между поклащането на опашката му и работата на масивните му челюсти. Опашката можеше да се поклаща насам-натам, но челюстите стискаха все по-здраво и по-здраво гърлото на Белия зъб.

Тъкмо тогава нещо отвлече вниманието на зрителите. Зачу се дрънкане на звънчета. После се чуха виковете на хората, които караха кучешкия впряг. Всички освен Красавеца Смит започнаха тревожно да се озъртат, наплашени от полицията. Но те видяха двама мъже, които идваха на шейна с кучета не откъм долния, а от горния край на пътя. Те очевидно се връщаха от долината, дето бяха правили минни проучвания. Когато видяха тълпата, непознатите спряха кучетата, приближиха се и се смесиха с нея, любопитни да видят какво беше възбудило хората толкова много. Човекът, който караше впряга, имаше мустаци, а другият — по-висок и по-млад от него — беше гладко избръснат и лицето му беше поруменяло от прилив на кръв от бързото пътуване в снега.

Белия зъб беше престанал да се бори. От време на време се съпротивяваше конвулсивно и без цел. Едва поемаше въздух и дишането му ставаше все по-трудно поради безмилостно впитите зъби, които го стискаха все по-силно. Въпреки бронята му от гъста козина дебелата вена на гърлото му отдавна би била разкъсана, ако първото захапване на булдога не беше толкова ниско, почти до гърдите. Черокий беше изгубил много време, докато премести челюстите си по-нагоре, а това просто беше задръстило устата му с козина и кожа.

В това време всичко скотско, което се таеше в Красавеца Смит, нахлу в главата му и надделя над малкото здрав разум, който имаше в него. Когато забеляза, че очите на Белия зъб започват да се изцъклят, той се убеди окончателно, че борбата е загубена. Тогава го хвана бяс. Нахвърли се върху Белия зъб и го зарита жестоко. Зрителите започнаха да го освиркват и да крещят в знак на протест, но това беше всичко. И докато ставаше всичко това, е Красавеца Смит продължаваше да рита Белия зъб, тълпата изведнъж се раздвижи. Високият млад човек си пробиваше път между хората, като ги блъскаше най-безцеремонно и грубо с лакти наляво и надясно. Когато се промъкна до мястото на боя. Красавеца Смит тъкмо се готвеше да ритне отново Белия зъб. Цялата тежест на тялото му беше легнала само върху единия му крак — едно положение на неустойчиво равновесие — и точно в тоя момент юмрукът на непознатия се стовари с все сила право в лицето му. Тогава и другият крак на Красавеца Смит се откъсна от земята, а тялото му сякаш литна във въздуха; той се преобърна и тупна в снега. Непознатият се обърна към тълпата.

— Негодници! — извика той. — Зверове!

Беше страшно разгневен, но гневът му беше основателен. Сивите му очи хвърляха мълнии с металически стоманен блясък, когато гледаше тълпата. Красавеца Смит се изправи на нозе и подсмърчайки, тръгна боязливо към непознатия. Човекът не схвана намеренията му. Той не знаеше какъв отвратителен страхопъзльо беше другият и помисли, че идва да се бие с него.

— Животно! — викна той, стовари още един юмрук в лицето на Красавеца Смит и го събори на земята.

Красавеца Смит реши, че снегът е най-безопасното място за него, и остана да лежи там, където беше паднал, без да се опита да стане.

— Хайде, Мат, помогни ми! — викна непознатият към водача на впряга, който го беше последвал до мястото на боя.

Те се наведоха над кучетата. Мат хвана Белия зъб, готов да го дръпне назад, щом челюстите на Черокий се поразтворят. По-младият от двамата се опита да стори това, като хвана с ръце челюстите на булдога и започна да ги дърпа, но напразно. Докато теглеше и дърпаше, той не преставаше да повтаря задъхано:

— Зверове!

Тълпата започна да се вълнува и някои от зрителите негодуваха, че провалят развлечението им, но те бяха заставени да млъкнат, когато непознатият повдигна глава и се вгледа в тях.

— Проклети зверове! — викна той и пак се залови за работа.

— Няма смисъл, господин Скот. Не можете да ги разтворите така — каза Мат накрая.

Те се изправиха и се вгледаха в плътно вкопчаните кучета.

— Не тече много кръв — каза Мат. — Още не се е добрал до гърлото му.

— Но той може скоро ще стигне дотам — отвърна Скот.

— Видя ли? Захапа го по-нагоре!

Тревогата и опасенията на младия човек за живота на Белия зъб растяха. Той стовари с все сила няколко юмрука по главата на Черокий, но това не накара булдога да разтвори челюсти. Черокий поклати късата си опашка, сякаш да покаже, че разбира значението на ударите, но че се чувствува в правото си и изпълнява дълга си, като стиска гърлото.

— Няма ли някой от вас да помогне! — викна отчаяно Скот към тълпата.

Никой не искаше да помогне. Напротив, тълпата започна да му се подиграва и да го обсипва с иронични съвети.

— Трябва да намерите някакъв лост — каза Мат.

Другият посегна към кобура, закачен на хълбока му, извади револвера си и се опита да провре дулото между челюстите на булдога. Тикаше го навътре с все сила; можеше ясно да се чуе как стоманата стърже стиснатите зъби. И двамата стояха на колене, наведени над кучетата. Тим Кийнън влезе в арената. Той спря до Скот, бутна го по рамото и каза заплашително:

— Не трошете зъбите му, непознати господине!

— Тогава ще строша врата му — отвърна Скот и продължи да пъха и тика дулото на револвера.

— Казах вече — не трошете зъбите му! — повтори картоиграчът още по-заплашително отпреди.

Ако Тим Кийнън се надяваше да сплаши непознатия с тия думи, сметката му излезе крива. Без да прекъсва работата си, Скот го погледна хладно и запита:

— Твое ли е кучето? Картоиграчът процеди нещо през зъби.

— Тогава ела тук и разтвори челюстите му!

— Е добре, непознати господине — отвърна другият предизвикателно с провлачен глас. — Трябва да ви кажа, че това не е толкова просто, колкото изглежда. Отде да знам какво трябва да се направи?

— Тогава махай се оттука! — последва отговор. — И не ме залисвай! Зает съм!

Тим Кийнън продължаваше да стои наведен над него, но младият човек вече не му обърна внимание. Той беше успял да пъхне дулото на револвера от едната страна на челюстите и сега се мъчеше да го провре и от другата. Когато най-после успя да стори това, той започна да натиска револвера внимателно и предпазливо, разтваряйки малко по малко челюстите на булдога, а в това време Мат постепенно освобождаваше изранената шия на Белия зъб.

— Стой тук да прибереш кучето си! — заповяда Скот на собственика на Черокий с глас, който не търпеше възражение.

Картоиграчът се наведе покорно и здраво хвана Черокий.

— Хайде! — предупреди го Скот и направи последно усилие.

Кучетата бяха разделени, но булдогът продължаваше упорито да се съпротивява.

— Махни го оттук! — заповяда Скот и Тим Кийнън повлече Черокий назад към тълпата.

Белия зъб направи няколко безуспешни опита да се изправи. Веднъж успя да се закрепи на нозете си, но те бяха твърде слаби да го поддържат и той бавно се олюля и падна отново в снега. Очите му бяха полузатворени и гледаха като стъклени. Челюстите му бяха разтворени и омекналият му език висеше безпомощно. С една дума, имаше вид на полуудушено куче. Мат го погледна.

— Вече бере душа — каза той, — но още диша. Красавеца Смит, който се беше изправил на краката си, дойде да види Белия зъб.

— Мат, колко струва едно добро впрегатно куче? — запита Скот.

Водачът на кучешкия впряг, който беше още на колене, наведен над Белия зъб, се замисли за миг.

— Триста долара — отвърна той.

— А колко струва едно тъй изпоядено куче като това? — запита Скот и бутна с крак Белия зъб.

— Наполовина — отсече водачът на впряга. Скот се обърна към Красавеца Смит.

— Чу ли, господин звяр? Ще взема кучето ти и ще ти платя за него 150 долара.

Той отвори портфейла си и преброи банкнотите. Красавеца Смит сви ръце зад гърба си и отказа да вземе предложените му пари.

— Не го продавам — каза той.

— Ще го продадеш като нищо — уверено рече другият, — защото аз го купувам. Ето парите ти! Кучето е мое!

Като продължаваше да държи ръцете си отзад, Красавеца Смит тръгна заднишком. Скот се спусна към него и замахна с юмрук. Красавеца Смит наведе глава, очаквайки удар.

— Държа за правата си! — хленчеше той.

— Ти загуби правото да притежаваш това куче — отвърна Скот. — Ще вземеш ли парите, или ще трябва пак да те ударя.

— Добре — отвърна изплашено Красавеца Смит. — Вземам парите, но протестирам — добави той. — Кучето няма цена. Не съм съгласен да ме ограбвате. Човек все пак има права!

— Правилно — отговори Скот, като му наброи парите. — Всеки човек има известни права, но ти не си човек. Ти си звяр.

— Почакайте да се върна в Доусън — закани се Красавеца Смит, — ще ви дам под съд!

— Само да си обелил зъб, когато стигнеш в Доусън, и ще накарам да те изгонят от града! Разбра ли?

Красавеца Смит изръмжа нещо в отговор.

— Разбра ли? — викна другият с внезапен изблик на гняв.

— Да — промърмори Красавеца Смит, като се отдръпваше назад.

— Какво да?

— Да, сър! — изръмжа Красавеца Смит.

— Внимавайте! Ще ви ухапе! — викна някой и всички прихнаха в смях.

Скот остави Красавеца Смит и се върна да помогне на водача на впряга, който продължаваше да се занимава с Белия зъб.

Едни от зрителите вече си тръгваха, други се събираха на малки групи, гледаха и разговаряха. Тим Кийнън се приближи към една от групите.

— Кой е тоя хубавец? — запита той.

— Уийдън Скот — отвърна някой.

— А що за птица е тоя Уийдън Скот? — запита картоиграчът.

— О, един от най-вещите минни експерти. Близък е с всички големци. Ако не искаш сам да си търсиш белята, хич не го закачай. Помни ми думата. Той ляга и става с големците. А комисарят на златните мини е негов пръв приятел.

— И аз мислех, че ще да е някоя голяма клечка! — от върна картоиграчът. — Затова не разчистих сметките си с него още отначало.