Хари Харисън
Отмъщението на стоманения плъх (8)

Глава 8

— Съжалявам, сър, но не можете да влезете — заяви часовият пред портала. Самият портал беше направен от стомана, украсена с множество нишки бодлива тел.

— Какво значи „не мога да вляза“? Беше ми заповядано да се явя в „Глупост“ — завиках аз по идиотски-военен маниер. — А сега натиснете копчето или това, което отваря вратата.

— Не мога да отворя, сър. Базата е изолирана от външния свят. Поставен съм на външен караул.

— Искам да видя дежурния ви офицер.

— Тук съм — произнесе студен глас над ухото ми. — Какво става тук?

Поглеждайки назад, видях лейтенантските му нашивки, а той — двойния ми кръст на лет-майор, и спечелих спора. Заведе ме в караулното помещение и се започна: много телефонни позвънявания, докато не ми връчи слушалката и не погледнах в лицето на полковник със стоманени очи. Този спор вече загубих.

— Базата е изолирана, лет-майор — каза той.

— Имам заповед да се явя тук, сър.

— Трябваше да се явите тук вчера. Закъсняхте от отпуска.

— Извинете, сър, трябва да е станала грешка в записките ми. Заповедта ми гласи: да се явя днес — подадох му заповедта и видях, че датата на пристигане все пак бе вчерашна. Този пияница Васко ми навлече неприятности, които сам бе заслужил. Полковникът се усмихна с цялата слабост на кралска кобра, когато си сменя кожата.

— Ако е имало грешка в заповедта, лет-майор, то, разбира се, не биха възникнали никакви затруднения. А след като грешката е била ваша, лейтенант, знаем чия е вината. Явете се на входа за безопасност.

Окачих слушалката и лейтенантът на караула, усмихвайки се злобничко, ми връчи лейтенантски нашивки. Откъснах двойните си кръстове и приех понижението в звание. Надявах се, че в космическата армада повишават толкова бързо, колкото и понижават. Караулът марширува с мен покрай стената към плъзгащия се шлюзов тип вход и ме пуснаха. Документите ми бяха изучени, свалени отпечатъци от пръстите и след няколко минути минах през последните врати на базата „Глупост“.

Беше извикана кола, редникът взе куфарите ми и тръгнахме към офицерските казарми, за да ми покаже стаята. И през цялото това време държах очите си широко отворени. Не че беше някакво омагьосващо зрелище. Ако си виждал една военна база, значи си виждал всичките.

Здания, палатки, войници, извършващи редуващи се скокове, тежко и скъпоструващо въоръжение, плътно боядисано в един и същи цвят, и така нататък. Това, което трябваше да изясня, нямаше да бъде открито лесно.

Куфарите ми бяха свалени в малката стаичка и след като отдаде чест, войникът си тръгна. Глас от съседната койка дрезгаво каза:

— Нямаш ли случайно нещо за пиене, а?

Вгледах се по-внимателно и видях, че това, което първоначално взех за купчина смачкано бельо, сега съдържаше костелив индивид с тъмни очила.

Извършеното усилие за произнасяне на тази реч явно е изтощило силите му и той застена, прибавяйки още към алкохолните изпарения в и така вече наситената атмосфера.

— Случайно имам — отговорих аз, отваряйки виното. — Казвам се Васко. Предпочиташ ли някаква марка?

— Остро̀в.

Не можах да си спомня за напитка с такова име и предположих, че това е името на събеседника ми.

Изваждайки бутилката с най-концентриран алкохол от колекцията ми, му налях половин чаша. Той я хвана с треперещи ръце и я пресуши, тялото му се тресеше от конвулсии. Сигурно питието му подейства добре, защото той седна на койката и подаде чашата си за още.

— След два дни излитаме — съобщи той, като помириса течността. — Това да не е разтворител за бои, а?

— Не, просто така мирише, за да излъже военната полиция. Къде?

— Не се шегувай толкова гадно сутрин. Известно ти е, че никога не знаем коя планета ще ударим. Безопасност! Или ти служиш в безопасността?

Той подозрително премига към мен. Ще трябва да внимавам с въпросите си, докато не науча повече. Усмихнах се и си налях една чаша.

— Шегувам се. Самият аз не се чувствам много добре. Тази сутрин се събудих все още лет-майор.

— А сега си лейтенант. Лесно си го постигнал, лесно ще го загубиш.

— Не го достигнах чак толкова лесно.

— Извинявай, образно казано. Винаги съм бил лейтенант, така че не знам как се чувстват другите. Не можеш ли капнеш още малко, съвсем мъничко в тази чаша? Тогава ще мога да се облека и ще отидем в клуба да пийнем истински. Ще бъде ужасно без пиене през всичките тези седмици, докато се върнем.

Още един факт. Клизант се сражаваше, освежавайки се в битките с вода. Исках да знам дали и аз бих могъл? Отпивайки от чашата, открих, че на повърхността изплува мисъл, която ме безпокоеше вече няколко минути.

Истинският Васко Хуля се намира в хотела и скоро ще бъде открит. И нищо няма да мога да направя, защото се намирам в тази изолирана база.

Нещо от изпитото попадна в кривото ми гърло и се закашлях. Остро̀в ме потупа по гърба.

— Според мен това наистина е разтворител — каза той мрачно, когато престанах да кашлям, и започна да се облича.

Когато се доближихме до офицерския клуб, бях много далеч от общителното настроение, за което Остро̀в вероятно винеше скорошното ми разжалване. Какво да правя? Изглежда предстоеше напиване, още не беше станало обед, а за да се измъкна от базата, би било най-добре да дочакам вечерта. И да посрещам проблемите по реда на тяхното възникване. А точно сега се намирах в превъзходно състояние, за да поглъщам спиртни напитки заедно с групата нови приятели и едновременно да събирам информация. Което в края на краищата беше и причината, поради която се намирах тук.

Преди да тръгнем, пъхнах в джоба си флаконче с противоалкохолни хапчета. По една на всеки два часа: те гарантираха масирано изгаряне, но също така неутрализираха и голяма част от алкохола.

Ще пия стабилно и ще слушам, оставайки трезв. Когато минахме през боядисаните в крещящи цветове врати на офицерския клуб, незабелязано измъкнах и глътнах едно хапче.

Всичко беше доста угнетяващо, особено защото изливах питиетата в гърлото си с такава бързина, с какво можех да гълтам, купувайки едно след друго, и без да чувствам вкуса и действието им въобще.

Когато настъпи обяд и жаждата ни се увеличи, в клуба се появиха и други офицери и скоро около мен се тълпяха дузина други пилоти. Всички пиеха яко и казваха малко интересни неща.

— Пийте, пийте — настоявах аз. — Там, където отиваме, няма да ни трябват.

И черпех всички.

Както можете лесно да се досетите, бяха казани много неща за характеристиките на различни кораби и аз записах в картотеката на паметта си всички по-значителни детайли. И много дрънканици за предишните кампании.

— И аз напречно пуснах от 50 000 бомбите, издигнах се нагоре… — и други подобни.

Единственият забележителен момент във всичко това беше с нищо непомрачената история на победите. Знаех, че въоръжените сили на Клизант са добри, но гледайки тези пияници, беше почти невъзможно да повярвам, че наистина са толкова добри. Но явно бяха — безкрайно много истории за победа след победа и за нищо друго, и след известно време аз също започнах да им вярвам.

Тези момчета бяха добри, а космическата им армада — непобедима. Всичко това беше прекалено угнетяващо. Вечерта първоначалните пиячи буквално отпаднаха, макар местата им на масите да се запълниха доста бързо. Когато един от тях се плъзгаше на пода, служителите меко го отнасяха. Съобразих, че се оказах последният от първоначалните, така че никой няма да забележи, ако се отправя към изхода по този, явно традиционен начин.

Дадох на очите си да се затворят, отпуснах се в креслото, надявайки се, че това стига, тъй като не ме привличаше особено много мисълта да се намеря на засипания с парчета от стъкла под.

Необходими бяха няколко минути, за да забележат, че изобщо не функционирам, но в крайна сметка ме забелязаха. Твърди ръце ме подхванаха под мишниците и коленете и ме изнесоха.

Когато стъпките се отдалечиха, отворих очи и разбрах, че се намирам в мрачно помещение с нарове покрай стената. Наблизо се намираше зяпналата на „о“ уста на Остро̀в, хъркащ в пиянски сън. Също както и другите. Никой не забеляза как си сложих ръкавиците, приближих се до вратата, водеща към улицата и пуснах самия себе си навън. Беше почти тъмно, трябваше да напусна лагера и нямах ни най-малка представа как да го направя.

Порталът отпадаше. Разходих се покрай стената към първия вход. Зазидан и затворен, стомана с бдителни часови, наблюдаващи някой да не си играе с катинарите. Тръгнах по-нататък. Покрай стената, примерно на всеки сто крачки, стояха часови и предположих, че съществува и голямо количество електронни устройства. С наближаването на вечерта бяха включени прожекторите, осветяващи пространството вън от стените и бодливата тел.

Трябваше да призная, че бе направено всичко, за да се попречи на когото и да било да се вмъкне, но системата действаше отлично и в обратния случай.

Тръгнах по-нататък, все още опитвайки се да преодолея черната депресия, която заплашваше да ме обземе. Минах през участъка на средните атмосферни самолети, покрай две полоси и няколко хангара с комплект стоящи наблизо тромави реактивни транспортни съда. За миг помислих да открадна един от тях, но къде да се приземя, без при това да попадна в плен? Днес през нощта трябваше да бъда в града, а не да драпам към неведоми места.

Зад самолета се издигаше високата метална мрежа на оградата, отделяща площадката на космическите кораби. Лесно беше да попадна там, и какво от това? Видях продължаващата нататък все една и съща каменна стена. В небето се раздаде бумтене и блеснаха копията на ярки светлини.

Обърнах се и скрит в мрака, наблюдавах как делтокрил изтребител тежко се приземява на полосата. Той приличаше на самолетите от типа, които обстрелваха Гърнето. Когато се приземи, заскърцаха шини и реактивните двигатели ревнаха на ривърса. Аз се затичах, макар идеята да се беше оформила само наполовина в главата ми.

Безумно? Вероятно. Но в моята работа — кражби и мошеничества — ще се научиш да се облягаш на предчувствието и тренираните рефлекси. И докато тичах, всички детайли на мозайката застанаха на местата си и видях, че именно това беше решението. Мило, бързо, чисто и опасно. Такова, каквото ми харесваше. Извадих от джоба си фалшиви мустаци и ги залепих под носа си. Изтребителят се обърна и потегли към военно-пропусквателния пункт, а аз в галоп, препуснах след него. Излезе кола да срещне пилота, и бригада механици започна да обслужва изтребителя. Един от тях закара стълба и фенерът светна като муцуна на алигатор.

Затичах се малко по-бързо, когато пилотът излезе и тръгна към колата. Точно се бе качил в нея, когато, спъвайки се, стигнах до него и отговорих на отдадената ми чест. Едър индивид с тежко летателно снаряжение със златен полумесец на майор на якичката.

— Извинете ме, сър — въздъхнах аз, — но командирът ми заповяда да се уверя, че имате документи.

— Какви ги дрънкате, дявол да го вземе? — изръмжа той, разполагайки се на седалката. Изглеждаше уморен. Качих се на задната седалка.

— Значи не знаете? О, Боже! Шофьор, тръгвайте бързо, колкото може по-бързо!

Шофьорът подкара, тъй като това си му беше и работата, а аз извадих флаконче от джоба на панталоните си. Когато се отдалечихме от техническата бригада, го поднесох към устните си.

— Майор… — произнесох аз и той се обърна и извика. Духнах.

Той отново изквича и вдигна ръка към забилата се в бузата му малка стреличка, а след това се наведе напред. Хванах го преди да падне.

— Шофьор, стой! Нещо стана с майора.

Шофьорът, явно човек със слабо въображение, бързо погледна отпуснатия майор и натисна спирачките.

Щом спряхме, му позволих да получи втората наркострела и той също изключи, присъединявайки се към майора в страната на бляновете. Сложих ги на земята и свалих от офицера летателния му комбинезон и шлем. Малко трудно го навлякох върху собствения си мундир, след това затегнах шлема и сложих тъмните летателни очила. Всичко стана за по-малко от минута.

Оставих двойката прегърната и обърнах колата към самолета. Засега всичко вървеше добре. Но това беше най-лесната част. Натиснах спирачките и спрях на стоянката на самолета.

— Бързо — завиках аз, изскачайки от колата и затичвайки се към стълбата. — Свалете това нещо, за да мога да излетя.

Механиците само ме погледнаха, отваряйки уста, без да правят някакви движения към пъпната връв от кабели и маркучи, съединяващи самолета със системата за обслужване.

Вместо това някакъв сержант започна да работи с радиостанцията, явно питайки някого какво да правят с мен.

Изтичах нагоре по стълбата. Ненавиждах старите, подозрителни сержанти, гръбнакът на всяка военна машина. Сега трябваше да изгубя доста време за разкопчаването на летателния костюм и да напипам под него джобовете си.

Няколко гранати с приспивателен газ изчистиха за миг площадката от механиците. Някои весело лежаха в безсъзнание, докато други се смееха до припадане. Сержантът страхливо оставаше зад пределите на досегаемост и отново сграбчи радиото.

Изучавах приборите. Ето! Малка черна ръчка с надпис „старт“ на нея. Когато я дръпнах, реактивните двигатели завиха и забумтяха.

Реактивен фенер прелетя над главата ми през отворената кабина, наведох се, ругаейки. Движейки регулатора, видях, че сержантът стои на колене, прицелвайки се старателно. Самолетът започна бавно да се движи.

Оръжието му отново гръмна и усетих вибрацията, когато снарядът се удари в кабината, която вероятно беше бронирана. Първи успех. Леко обърнах опашката така, че да се насочи към стрелеца. Това постави бронята между нас и той получи малко реактивна струя в муцуната. Самолетът измърка, потрепера и отново тръгна напред. Видях как скъсаният маркуч за подаване на гориво се вее по вятъра и излива жизнени сокове. Тези идиоти не бяха го махнали. Не знаех къде се намира стрелката за горивото на този наблъскан с датчици панел, пък и не исках да я гледам. Логиката ми говореше, че гравитацията изпомпва кръвта по-бавно, отколкото я вливаха в резервоарите помпите, но логиката нямаше ни най-малко отношение към цялата тази работа. Представих си как реактивните двигатели замират тук, сред полето, докато вражеските сили ме обкръжават. Почувствах как кръвното ми налягане литва нагоре като скоростен асансьор.

Малкият ми делови приятел — сержантът — явно все още работеше с радиото, защото, когато завих към полосата за излитане, видях насреща си няколко камиона, за да я преградят, а на заден план ръмжеше нещо, което поразително много приличаше на бронетранспортьор. Дръпнах регулатора докрай и наведох глава, опитвайки се отново да прочета названията на командния пулт. Това, което търсех, го нямаше там! Затова пък забелязах още един ред копчета и с мъка разчетох надписите им. „Осветление“. Ето го!

Вдигнах глава и видях, че почти се врязвах в първия камион. Войниците се измъкнаха от него и се разбягаха на всички страни.

Краката ми трескаво натискаха педалите, докато напипвах спирачките и със сила завъртях кормилото почти до отказ. Накрая намерих спирачките и натиснах дясната, като направих предизвикващ тръпки завой. На около половин метър обшивката от края на крилото се скъса в радиатора на камиона.

Последва оранжев взрив, когато някой отново стреля по мен, но и понятие нямах къде е попаднал зарядът. След това самолетът зави и аз отново се понесох в обратна посока. Този път вече на пълна скорост.

От двете страни огънчетата на военно-пропусквателния пункт пробляскваха все по-бързо и по-бързо, бях принуден да държа щурвала с една ръка, докато с другата опипвах ремъците на снаряжението. Една част липсваше и вече наближаваше краят на военно-пропусквателния пункт, когато открих, че седя върху нея.

Закачих я на мястото й и хванах щурвала с две ръце, когато изскочих от военно-пропусквателния пункт.

Самолетът не набра скорост за излитане и когато дръпнах щурвала към себе си, не се откъсна от земята.

След това се понесох по трамбованата земя, насочвайки се право към каменната стена, която гледах цяла вечер.

Все по-бързо и по-бързо към сигурна катастрофа.