Хари Харисън
Отмъщението на стоманения плъх (13)

Глава 13

— Изглежда днес хората много често изскачат иззад вратите — казах весело, като естествено не се чувствах така.

Край се усмихна с ледена усмивка.

— Ако имате предвид полковника, то да, поръчах му да ви наблюдава. Опитайте сега да се направите на глупак, Пас Ратунков, или както наистина се казвате?

— Хуля, лейтенант от космическата армада.

— Лет-майор Васко Хуля беше намерен в хотела, което и ни насочи по следите ви. Планът ви бе доста остроумен и би могъл да има успех, ако не беше изгорял оптичният бъг. Изпратеният работник открил лет-майора и заблуждението му относно датата, и това привлече вниманието ми. Аз ще го взема.

Край взе бланката със съобщението от несъпротивляващите се ръце на Бейз. Той изглежда много добре контролираше ситуацията. Хванах гърдите си в района на сърцето, обърнах очи, залитнах и отстъпих назад.

— Прекалено много… — прошепнах аз. — Сърцето ми отказва… Не стреляйте… Това е краят.

Край и двамата му хора продължаваха студено да гледат как правя всичко това заради тях до драматичния момент, когато се вкопчих в гърлото си и завиках от болка, тялото ми се изви като дъга, всичките ми мускули се напрегнаха, а след това паднах по гръб пред прозореца.

Майсторски беше направено, обръщайки се във въздуха, се приземих на рамо, претърколих се и скочих на крака, готов да бягам… и срещнах дулото на гаусовка в ръцете на още един мълчалив и мрачен човек в сиво. Като остроумен събеседник печелеше нула точки, но в дадения момент това не се и искаше от него, пък и самият аз не можех да измисля нещо остроумно. Зад мен през счупения прозорец се донесе гласът на Край:

— Заведи момичето в затворническия лагер. Тя не ни е нужна повече. Останалите да се върнат с шпионина! Бъдете непрекъснато нащрек: ще видите на какво е способен.

Не на много, помислих аз, като внезапно изпаднах в мрачна депресия. Проникнах където трябва, научих каквото исках, но се оказа, че не съм в състояние да предам информацията си, което я правеше безполезна. Това безпросветно тъмно душевно състояние оставаше, докато останалите смъртолики хора ме обкръжаваха и заведоха в очакващия камион. Тук изобщо нямаше ни най-малък шанс да избягам, те много изкусно владееха оръжието си.

Пътешествието беше кратко, макар и забележително некомфортно. Камионът беше трофеен — бурадски, използван вероятно за превоз на боклук или нещо подобно. Оказах се единственият, когото безпокоеше проникващата миризма. Сивите не правеха никакви забележки за нея и не сваляха погледи от мен по време на пътуването.

Обмислях отчаяни планове: да изскоча от камиона или да нападна конвоите си и така нататък. От всичко това имаше малко полза и стигнахме местоназначението си, без да променяме първоначалните си позиции. Под дулото на пистолет ме заведоха в реквизирано за военни цели здание, в празна стая, където пак под дулото на пистолет ми предложиха да се съблека. С помощта на портативен флуороскоп и студени сонди, крайно унизителни, махнаха от личността ми всички устройства и уреди, а после ми дадоха нови дрехи.

Тези дрехи бяха нещо друго. Идеален гащиризон, направен от мека и гъвкава пластика, осигуряващ защита срещу вятър и топлина. И все пак беше идеално затворническо облекло, защото беше абсолютно прозрачно. Тази постоянна незащитеност — голотата естествено не повишаваше духа — и аз започнах да изпитвам още по-голямо уважение към сивите хора. И всичко се правеше мълчаливо, въпреки опитите ми да завържа разговор. Последното шивашко мазване с четката беше метален нашийник, сложен на врата ми. Към нашийника беше закачен кабел, чийто втори край беше в една кутия, която държеше един от сивите хора. Всичко това имаше много зловещ вид. Подозренията ми се оправдаха, когато другите си отидоха с оръжията си, а той се обърна с лице към мен, като държеше кутийката в ръка.

— Мога да направя така — каза той с толкова сив глас, колкото и вида му. И натисна копчето на кутийката.

Това, което изпитах, беше абсолютно неочаквано и изключително болезнено. За миг бях ослепен от избухване на огънчета с цветове, каквито никога преди не бях виждал. Ушите ми се изпълниха с звук, нещо повече от звук, и всеки квадратен дюйм на кожата ми се запали, сякаш ме хвърлиха във вана с киселина. Тези интересни неща продължиха повече, отколкото бих искал, и успях да ги оценя напълно, а след това изчезнаха толкова бързо, колкото и започнаха. Зрението и слухът ми се върнаха и се намерих на пода с наболяващ тил, ударил съм се, когато съм паднал.

Тази кутия вероятно генерираше нервни токове на избрани честоти. Няма нужда да мъчиш тялото, когато можеш да подхранваш в нервната система специфични импулси на болка.

— Стани — изкомандва пазачът ми, което и направих достатъчно бързо.

— Ако желаете да предадете съобщение, че можете да направите всичко, което искате, а точно сега искате да се държа добре — съобщението е прието, само кажете и ще се подчиня. Ще бъда кротко и послушно момченце.

Временно, естествено, докато не намеря изход от капана за стоманени плъхове. Покорно отидох в другата стая, където ме чакаше Край, седнал зад голямо бюро. Стаята беше прашна и на стените се виждаха голи места, откъдето бяха махнали картини и други предмети от мебелировката.

Единственият нов предмет, освен бюрото, беше съвсем скоро закрепена на тавана блестяща метална кука и изобщо не се учудих, когато закачиха кутийката ми на нея и аз се оказах вързан пред врага ми.

Край ме огледа от краката до главата, изучавайки ме внимателно — много лесно нещо, като имаме предвид повишената прозрачност на дрехите ми. Никога не съм страдал от табуто на голотата, така че не се безпокоях особено. Но пък студеният ирационален израз в очите му предизвика в мен къде-къде по-голямо отвращение. Понастоящем се намирах, използвайки класическия израз, напълно във властта му. И понятие си нямах каква мерзост е измислил за мен и твърдо реших да се опитам поне мъничко да я смекча.

— Какво бихте искали да узнаете? — попитах аз.

— Много, но това по-късно.

— А какво лошо има това да стане точно сега? Имайки предвид състоянието на съвременната хипнотична техника, наркотерапията и старомодните мъчения, като това с машинката ви, е невъзможно да се скрият факти от решителен разпит. Затова питайте и ще отговоря. — Нека знае и се радва на малкото, което знаех за Специалния Корпус. Местонахождението на всички бази се пазеха в строга тайна от нас, като несъмнено са имали предвид възможността за подобен разпит.

Бях учуден, когато той поклати глава в бавно „не“.

— Ще ни дадете информацията по-късно. Първо трябва да ви убедя в сериозността на целите ми. Възнамерявам да ви разпитам, а след това да ви привлека да работите за нас. Доброволно. За да ви убедя в това, трябва да ви кажа първо, че няма да ви убият. Силните хора храбро посрещат смъртта. Тя е лесно решение на проблемите им. Вие няма да имате такъв изход.

През цялото време ставах все по-малко и по-малко заинтригуван от това, което ставаше. Очаквах груб разпит, но той имаше нещо по-значително на ум. Така че изоставих шегаджийския тон и се хвърлих направо.

— Забравете за това. Погледнете фактите в лице, не обичам нито вас, нито организацията ви, нито това, за което се борите, и не възнамерявам да променям мнението си. Дори и да ви обещая да помагам, вие никога няма да можете да бъдете сигурни, че говоря сериозно, така че хайде да не се въвличаме един друг в такава комична ситуация още от началото.

— Точно обратното — отговори той и натисна копче на бюрото си. Кутийката горе забръмча и започна да намотава дебелия кабел, изтегляйки ме нагоре, докато не бях принуден да застана на пръсти, за да дишам. Нашийникът се впи в гърба ми. — Преди да завърша работата си с вас, ще ме молите за възможно сътрудничество и дори за възможността да си поплачете, но няма да ви разреша, докато не стигнете най-щастливия миг от живота си — когато накрая ви разрешат да изпълните единственото си желание. Позволете да ви продемонстрирам един образец от нашата проста, но крайно убедителна техника.

Петите ми вибрираха от болка, но оставах на пръсти, иначе щях да бъда задушен от нашийника. Край стана и се приближи до мен. Мина зад гърба ми, където не можех да го виждам, а след това хвана ръцете ми и притисна двете ми китки към края на металната маса. Масата му направи услуга, като затвори пръстите ми в нещо от рода на ръкавица и я заключи. Не китките, това не е съвсем точно, а долната част на ръката, оставяйки китките свободни. Така че не можех да правя нищо повече от това да барабаня по масата с края на пръстите си. Край се появи отново в полезрението ми и се наведе, изваждайки нещо от чекмеджето на масата.

Беше сатър. С дълга дръжка, със стоманено острие, примитивен, но ефективен сатър със зловещ вид, който можеше да се използва за сечене на дърва. Той го взе с две ръце и го вдигна високо над главата си.

— Какво правите? Спрете! — закрещях аз, като неочаквано се изплаших, извивайки се в металните обятия, но не бях в състояние да направя нищо, освен да гледам как той за миг задържа сатъра високо над главата си, а след това замахна злобно.

Предполагам, че закрещях, когато удари — трябва да съм закрещял — болката беше огромна и всепоглъщаща.

Също както и гледката на дясната ми китка, отсечена от ръката, лежаща неподвижно на масата, струйките кръв, изтичащи от ръката и заливащи масата. Сатърът се вдигна отново и този път бях сигурен, че съм закрещял на глас, пронизително, и крещях през цялото време, докато се вдигаше, светкавично падаше и лявата ми китка, отсечена, както и дясната, лежеше на масата и кръвта течеше по цялата маса и капеше на пода.

И през обхваналата ме болка и ужас видях лицето на Край. Усмихващо се. За първи път се усмихваше.

След това изгубих съзнание. Потънах в тъмнина, умирах, не мога точно да го предам. Светът избяга от мен в тъмен тунел, а аз останах само с усещането за болка, а после дори и това изчезна.

Когато отворих очи, лежах на пода. Така мина неизвестно колко време. Мислите ми бяха вяли от съня или нещо друго и трябваше да се потрудя, за да изровя от паметта си това, което се случи. Едва когато ясно си представих поразителното видение на отсечените ми китки, отворих очи и седнах, потривайки дланите си. Усещах ги, сякаш бяха абсолютно нормални. Какво е станало все пак?

— Стани — произнесе гласът на Край и разбрах, че седя на пода пред бюрото му и че нашийникът ми, с проклетия си кабел, водещ към устройството на чистата му маса, е все още на мястото си. Нямаше никаква кръв.

— Готов съм да се закълна — започнах и гласът ми секна, когато видях две продълговати вдлъбнатини на металната повърхност на масата, сякаш са я ударили с някакво тежко острие. След това поднесох ръцете си към очите си и погледнах китките.

Всяка китка беше обкръжена с червен белег от зарастваща плът с остри червени точки на махнатите конци по краищата. И все пак усещах ръцете си така, както винаги. Какво бе станало?

— Започвате ли да разбирате какво имам предвид? — попита Край, отново седнал зад масата, с толкова сив глас, колкото и униформата му.

— Какво сте направили? Не сте могли да ампутирате ръцете ми и отново да ги пришиете обратно. Убеден съм в това, би изисквало време, вие не сте могли… — разбрах, че започвам да се повтарям и млъкнах.

— Не вярвате ли, че е станало? Да го направя ли отново?

— Не! — отговорих аз, почти крещейки тази дума, дърпайки се от него. Той одобрително кимна.

— Значи така, тренировката започва. Изгубихте малко парченце от реалността. Не знаете какво се е случило, но знаете, че не бихте искали да се повтори. Именно така и ще стане. В крайна сметка ще изгубите всякакъв контакт с реалността, която сте познавали цял живот, а след това и с личността, която сте били цял живот. Когато достигнем това състояние, ще бъдете един от нас. И тогава ще ни разкажете с всички подробности за вашия Специален Корпус, като не само мъчите паметта си заради дребните фактчета, които бихте могли да изпуснете, но и активно ще съставяте планове за унищожаването му.

— Това няма да стане — закрещях аз с много по-голяма искреност в гласа, отколкото чувствах в действителност. — Не съм сам. Сега Корпусът ви е взел на мушка и активно работи срещу вас, така че е само въпрос на време да измъкнат тапата и плановете ви за завоевания да отидат в канализацията.

— Напротив — заяви Край, сплитайки пред себе си ръце, сякаш учител, който е готов да прочете лекция на класа. — Дълго време знаехме за вниманието му към нас и го изпреварвахме на всеки завой. Взехме в плен, подложихме на мъчения и убихме множество сътрудници на Корпуса, за да добием необходимата ни информация. Знаем, че всичко е насочено към това да се следват указанията на полевия агент, такъв като вас, и очаквахме появата му. Явихте се и сте в ръцете ни. Ето колко е просто всичко. Вие сте оръжието, с което ние ще унищожим Корпуса.

Той ме накара да му повярвам наполовина. Предложеният план изглеждаше разумен, но отхвърлих тази мисъл толкова бързо, колкото се и появи. Трябваше да престана да се съгласявам с него, по-скоро да го нападам, отколкото да се защищавам.

— Това е много честолюбиво от ваша страна и се надявам, че захапвате повече, отколкото можете да сдъвчете. Забравяте стотиците планети, които поддържат Лигата, и какво могат да направят с вас, когато изяснят какви беди предизвиквате.

— Е, стотици планети заедно съществуват само на теория, в действителност те просто са една след друга. Ние ги смъкваме по такъв начин, че те сами падат пред нас, не можем да бъдем спрени, и този процес се ускорява. Заедно с разширяването на империята ни ще се движим все по-бързо и по-бързо.

— И тази скорост има предел — прекъснах го аз, опитвайки се да внеса в речта си презрителна нотка. — Знам как работи техниката ви за завоюване. Вие не нахлувате на планетата, докато тя не узрее и не е загубила предварително сражението. Нима не е така? — той кимна, съгласявайки се, и аз продължих по-нататък. — Намирате планета, узряла за срив, с някакъв дисидентски елемент в населението, има хора, които се оплакват дори в рая, така че нямате проблем с намирането на на подобна група на всяка планета. Тук, на Бурада, това бяха мъжете. Те горещо се застъпваха за правата си. Поддържали сте ги с всичко, което трябва. Нелегалните ви оператори са ги снабдявали с пари, оръжие, пропагандни материали — всичко съществено за завземане на властта. Това подейства. И вие нищо не сте искали в замяна на помощта освен оказване на символично съпротивление, когато нашествието започне. Агентите ви са се постарали въоръжените сили да капитулират след възможно най-кратка демонстрация на сила. Това нашествие е било спечелено, преди да започне! Не е за чудене тогава, че военните ви не са свикнали да понасят загуби.

— Много наблюдателно от ваша страна. Именно това и правим. Анализът ви е майсторско описание на нашия начин на действие.

— Тогава сте в ръцете ми — щастливо казах аз.

— Напротив, вие сте в ръцете ми. Вие сте единственият, който знае за нашата техника на завоюване. Но никога няма да доложите за нея на началниците си.

— О, не знам — казах аз с дързост, която не съществуваше.

— Вероятно вие не знаете, но ние знаем. Имаме съставения от вас доклад и той никога няма да бъде изпратен по предназначението си. Те напразно ще чакат от вас някаква информация, а времето върви и скоро ще бъде много късно да предприемат нещо, защото ще преминем към втората фаза на операцията си. С множество съюзници, които ще придобием чрез окупация на планети с приятелски настроени към нас правителства. Ще имаме голямо количество войници. Според мен ги наричаха наемници. Те ще бъдат войските ни за нахлуване и много от тях ще бъдат убити, но винаги ще побеждаваме, защото резервите ни от хора ще бъдат сравнително неизчерпаеми. Това представлява доста интересна картина, не е ли така?

— Това никога няма да стане! — извиках с усилващо се през това време чувство, че ще стане. — Корпусът ще ви спре.

— Как? С единствения си агент, проследен и попаднал в капан?

Беше ми тежко да убедя себе си и изобщо нищо не достигнах, опитвайки се да убедя него.

Край стана и започна да обикаля масата.

— А сега настана време да започнем вашата индоктринация.

Не мога да изразя обхваналия ме страх, когато чух думите му.