Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стоманения плъх (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat’s Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

„Орфей“, София, 1992

Превод: „Орфей“, 1992

Поредица „Американска фантастика“ №8

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Планът ми беше подробен, приготовленията — сложни, операцията — гигантска. Получих от Инскин нещо повече от един протяжен вик поради стойността на проекта ми и без да се вслушвам в тези викове, планирах всичко по подобаващ начин. Та нали примката бе на моя врат, не на неговия, и залагах всичко, което можех, за да гарантирам телесното си оцеляване. Но в крайна сметка дори и най-съвършеният план има своя край, последните детайли се доуточняват, отдават се финални команди. И овенчето го повеждат към кланицата.

Бааа! Ето ме, явил се гол на този свят, че седя в бара на междусистемния лайнер „Куинетава“ с чаша силен концентрат пред мен и цигара в ръка. Слушайки стюардесата, че след час ще се приземим на Клизант, бях гол, разбира се, изразявам се метафорично. Необходима беше здрава дисциплина и голямо усилие на волята, за да се накарам да оставя вкъщи всички незаконно съхранявани предмети. Никакви минибомби, газови капсули, ръчни свредели, подслушващи устройства. Нищо! Дори без отверката, която винаги беше закрепена към нокътя на големия пръст на десния ми крак. Или…

Скръцнах със зъби при тази мисъл и се огледах наоколо. Другите, пируващи, с решителен вид се наливаха с необлагаемия алкохол и никой не ми обръщаше внимание. Изваждайки тефтера, докоснах горния му шев и почувствах определена твърдост. Паметта е нож с две остриета — и също както добре се отваря, така може и да се замъгли. Собственото ми подсъзнание се бореше срещу мен. Само съзнателният ми ум изпитваше някакъв ентусиазъм относно кацането на Клизант, без каквито и да е незаконни предмети. Стиснах силно тефтера по определен начин и малка, но невероятно надеждна отверка изпадна в дланта ми. Ах, просто произведение на изкуството! Възхищавах й се малко, след това вдигнах чашата и се сбогувах. По пътя към каютата си я хвърлих в кошчето. Тя ще отлети по-нататък, заедно с кораба, когато аз ще съм слязъл на тази изключително негостоприемна планета.

Всички доклади и допитвания показаха, че на Клизант живеят най-придирчивите митничари в цялата Вселена. Просто е невъзможно да прекараш нещо контрабанда. Затова не се и опитах. Бях само това, което изглеждах на външен вид. Търговски пътник, представител на фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“, произвеждаща смъртоносни оръжия. Фирмата съществуваше и аз бях нейният представител, и никакво, дори и най-щателното разследване, не би могло да установи обратното. Нека се опита!

Опитаха. Кацането на Клизант миришеше на изпращане в затвора. Аз и куп други пристигащи се смъкнахме по трапа в сиво помещение, зловещо на вид. Събрахме се в една група под надзора на бдителни и добре въоръжени пазачи, докато не донесоха багажа ни и го стовариха наблизо. Нищо подобно още не бях виждал. Нищо не се случи, докато трапът не беше прибран и корабът не отлетя. И тогава започнаха да ни извикват един по един.

Не бях първи и се зарадвах на възможността да изуча местните типове. Те бяха в най-висша степен безразлични към нас, тъпчейки на едно място с ботушите си, стискайки оръжието си и държейки високо вдигнати брадичките си. Мундирите на всички бяха един цвят, който на пръв поглед можеше да бъде взет за твърде невоенен оттенък на пурпурночервеното. Но бързо разбрах, че това е много точна имитация на цвета на кръвта — тъмна, полуартериална — ярка. Той бе отвратителен и беше много трудно да се въздържам от спорадично поглеждане към него. Отгоре на това не даваше и най-малкия намек за характера на този, който го носеше.

Всички пазачи бяха здравеняци, с разпространените в тяхната среда изпъкнали челюсти и свински очи. Шлемовете им изглежда бяха направени от фиберглас, със зловещи черни забрала и прозрачни лицеви щитове, които можеха да падат. Всеки имаше гаусовка — многоцелево и особено опасно смъртоносно оръжие. Много мощните батареи даваха живот на доста впечатляващ заряд. Когато натискаха спусъка, в цевта се генерираше силно магнитно поле, ускоряващо снаряда до цевна скорост, равна на скоростта на всяко друго оръжие с реактивни патрони. Но гаусовката имаше това преимущество, че притежаваше по-висока скорострелност, не издаваше ни най-малък звук и можеше да стреля с всякакви смъртоносни снаряди — от отровни игли до бризантни снаряди. Корпусът някога бе получил рапорти за това оръжие, но нямаше нито един образец. Реших колкото се може по-скоро да поправя тази грешка.

— Пас Ратунков — извика някой и аз трепнах, оживявайки, тъй като си спомних, че съгласно легендата се казвам така. Забавих се, колебаейки се, и един от пазачите, марширувайки и удряйки крак, се приближи до мен. Бях сигурен, че е поставил на токовете си метални налчета за предизвикване на милитаристичен ефект. Очаквах приближаването му, не можех да изтърпя до момента, когато самият аз щях да получа такива ботуши — Клизант започна да ми харесва.

— Вие ли сте Пас Ратунков?

— Същият, сър, на вашите услуги — отговорих аз на родния му език, грижливо запазвайки чуждия акцент.

— Вземете багажа си. Вървете след мен.

Обърна се и имах безразсъдството да му извикам:

— Но, сър, куфарите са прекалено тежки, за да ги отнеса наведнъж всичките.

Този път той ме огледа със студен пронизващ поглед, който не предвещаваше нищо добро и многозначително намести на рамото си гаусовката.

— Количка — изръмжа той накрая и посочи с пръст към противоположния край на затворническия двор.

Покорно тръгнах в указаната посока. Това беше ефективно моторизирана количка-платформа, движеща се на малки колелца. Бързо натоварих на нея целия си багаж и потърсих с поглед своя гид. Той стоеше пред отворената врата, още повече приближил пръста си към спусъка. Електромоторът изви на бесни обороти и аз в галоп се понесох след тази играчка към вратата.

Започна проверката.

Колко е лесно да се каже. Но това беше изявление от типа на: „Хвърлих атомна бомба, и тя гръмна“. Това беше най-детайлната и щателна проверка, през която съм минавал някога, и бях извънредно щастлив, че първи открих тази отверка.

В гладкостенната антисептична стая чакаха десет човека. Шест се заеха с багажа ми, докато в същото време четирима други се захванаха с мен. Първото, което направиха, бе да ме оставят така, както ме е родила майка ми, и да заложат под флуороскоп. След няколко секунди вече се съвещаваха по повод на отпечатъците от пломбите на зъбите ми. Дружно решиха, че една от тях е прекалено голяма и има неправилна форма. Появи се комплект зъболекарски инструменти с много зловещ вид и за миг пломбата беше свалена. Докато зъбът се пълнеше с емайл — не мога да не го призная — изследваха първоначалната пломба със спектроскоп. Не изглеждаха нито мрачни, нито ликуващи, когато металното съдържание се оказа общоприето в зъболекарската практика. Обискът продължаваше.

Докато сондираха розовата ми личност, един от инквизиторите се зае с пачката документи. Повечето от тях бяха псиграми, изпратени след заявлението ми за кацане. Провериха за фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“, поговориха с работодателите ми и получиха всички подробности за работата ми. Добре, че всичко беше законно. Отговорих правилно на всички въпроси, като вмъкнах неуместни звуци само два пъти, когато физическото изследване засегна някои особено чувствителни места. Всичко изглежда мина добре, поне в крайна сметка досието беше затворено и оставено настрани.

Докато това ставаше, хвърлях поглед към багажа си. Той пострада повече от мен. Всеки куфар беше отворен и опустошен, съдържанието му беше разхвърляно по белите маси, а куфарите разделени на малки парченца: шевовете бяха разпрани, ключалките свалени, дръжките отвинтени. А получените парцали бяха разположени в найлонови чували, снабдени с номера, и оставени на съхранение. Несъмнено за следваща, по-щателна проверка. Огледаха дрехите ми през микроскоп и ги оставиха настрани — до отлитането ми от тази планета повече няма да ги видя.

— Ще ви бъдат дадени хубави клизантски дрехи — обясни един от инквизиторите ми. — Голямо удоволствие е да се носят.

Много се съмнявах в това, но премълчах.

— Това религиозен символ ли е? — попита друг, който с края на пръстите си държеше снимка.

— Това е снимка на жена ми.

— Разрешават се само религиозни символи.

— За мен тя е нещо като ангел.

Поблъскаха си малко главите над това, но все пак ми разрешиха да запазя снимката. Не че можеше да се носи такава смъртоносна вещ, като оригинала. Взеха я и бързо ми връчиха копие от нея. На него Анжела сякаш се мръщеше, а може би това бе само в моето въображение.

— Всичките ви лични вещи, удостоверение и така нататък ще ви бъдат върнати при заминаването ви — студено ме уведомиха. — Намирайки се на Клизант, ще носите местни дрехи и ще спазвате местните обичаи. Ето личните ви принадлежности.

Бяха ми посочени три много полезни и некрасиви неща от гардероба.

— А ето и удостоверението за самоличността ви.

Взех го щастлив, че ми е гарантирано съществуване, но все още бях гол и започваше да ми става студено.

— Какво има в този заключен куфар? — извика един от проверяващите с очакващ звън в гласа, като хрътка, пусната по следа. Всички прекъснаха работата си и се приближиха към мен, когато получих за проверка инкриминирания ми куфар. Изразът на лицата им доказваше, че всеки мой отговор ще бъде оценен като признание в престъпност и след него ще последва смъртна присъда.

Разреших си да пораболепнича малко и затворих очи.

— Господа, не съм направил нищо лошо — заплаках аз.

— Какво има в него?

— Военно оръжие…

Раздадоха се приглушени викове, а един от тях започна да се оглежда сякаш търсеше пистолет, за да ме застреля на място. Продължих, като заеквах.

— Но, господа, трябва да ме разберете, именно поради тази причина дойдох на забележителната ви планета. Фирмата ми — „Фанчолето-Мушиар Лимитед“ — е стар и многоуважаван производител на оръжие в областта на военната електроника. Това са образци, които са крайно чувствителни. Отварянето на куфара е възможно само в присъствието на специалист по въоръженията.

— Аз съм специалист по въоръженията — заяви един от мъчителите ми, като направи крачка напред.

Още преди му обърнах внимание, поради плешивата му глава и зловещия белег, държащ окото му във вечно намигане.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Аз съм Пас Ратунков.

Името не му направи впечатление и той не се представи.

— Ако може да получа халката с ключовете си, ще отворя гореназвания куфар и ще демонстрирам съдържанието му.

Преди да ми разрешат да пристъпя, те нагласиха видеокамера.

Отворих капака и го отметнах назад. Специалистът по въоръженията огледа с горящ поглед компонентите в меки гнезда, но аз обясних:

— Фирмата ми е създател и единствен производител на мини с памет и дистанционен детонатор. Няма друга такава мина, толкова компактна и многостранна като нашата.

За да извадя детонатора от гнездото му, използвах пинсета — толкова миниатюрен беше той.

— Това е най-малкият детонатор, предназначен за използване в малки оръжия като пистолета. Изстрелът активизира детонатора, който след това взривява заряда в куршума, когато се приближава към мишената на предварително зададено разстояние. Това е друг детонатор, много остроумен, предназначен за приложение в тежко оръдие или ракети.

Всички нетърпеливо се наведоха напред, когато посочих капсулата „ПАМ-4“ и обърнах внимание на изключителните й достойнства.

— Цялата конструкция е твърда субстанция, способна да се съпротивлява на невероятно натоварване от порядъка на хиляда „G“ и на масивни удари. Тя може да бъде програмирана да детонира предварително, само когато приближи специфичната цел, или пък се програмира външно, по електронен път по всяко време до изстрела. Съдържа отделни вериги, изпълняващи функциите на сортировчици, които предотвратяват взрива в близост до дружествени обекти. Наистина е уникална.

Внимателно я сложих обратно и затворих капака на куфара. По реда зрители премина тежко въздишане. Това беше нещо, което действително им харесваше. Специалистът по въоръженията взе куфара.

— Ще ви бъде предоставен, когато се наложи да го демонстрирате.

Проверката неохотно тръгна към края си. Детонатора беше кулминацията на обиска и нищо не можеше да се сравни с това. Поразвлякоха се малко, изстисквайки тубичките и опустошавайки бурканчетата в тоалетната ми чанта, но правеха това без желание. Когато накрая се умориха, струпаха всичко накуп и ми хвърлиха нови дрехи.

— Четири и половина минути за обличане — каза инспекторът на изхода. — Донесете куфарите.

Дрехите ми в никакъв случай не можеха да бъдат наречени супермодерни. Долното бельо и тям подобните бяха в скучен утилитарен сив цвят и направени от плат, който се триеше като смес от смлян боклук и гласпапир. Въздъхнах и се облякох. Горното бельо беше от типа на някакъв комбинезон, който ме правеше да изглеждам като някакъв вид мутант на гигантска оса поради широките тъмножълти ивици. Но щом облеклото на клизантците бе именно такова, това ще нося и аз. Не че имах голям избор. Взех двата куфара с остри дръжки, които се врязаха в дланите ми, и излязох през отворената врата.

— Колата — каза ми пазачът навън, като ми посочи стоящата наблизо кола с прозрачен покрив и без шофьор. Сега се намирахме в голяма зала, боядисана във все същия сив цвят. Страничната врата се отвори при приближаването ми.

— Ще се радвам да се възползвам от колата — усмихнах се аз, — но къде отиваме?

— Колата знае, качвай се.

Не са най-остроумните събеседници в Галактиката. Хвърлих в нея куфарите и седнах. Вратата, скърцайки, се затвори и светнаха няколко светлинки на роботошофьора. Потеглихме напред и тежките врати се отвориха пред нас, и още врати, и още, всичките достатъчно дебели, за да зазидат трезор на банка. След последните врати излетяхме на чист въздух и стиснах очи от блесналите слънчеви лъчи. С голям интерес започнах да наблюдавам носещия се покрай нас пейзаж.

Клизант, дори ако този безименен град беше образец, представляваше модернизиран, механизиран и делови свят. Шосето беше пълно с камиони и леки коли, всичките явно управлявани от роботи, дотолкова строга беше дистанцията между тях, при това всички се носеха с впечатляваща скорост. Пешеходните пътеки бяха двустранни и пресичаха улиците отгоре. Имаше магазини, изложени мундири. Мундири! Тази единствена дума не е в състояние да отрази обкръжаващо ме метализирано и многоцветно великолепие. Всички носеха различни мундири с различни цветове, означаващи, както бях убеден, различните родове войски и служби. Нямаше нито един на тъмножълти ивици. Още едно препятствие, поставено на пътя ми, но аз го пренебрегнах. Когато потъваш, малко те вълнува дали ще излеят на главата ти още една чаена лъжичка вода. В тази работа нищо не обещаваше да бъде лесно.

Колата ми излезе от стремителния уличен поток, гмурна се в още един тунел и спря пред изящно украсени врати. Над входа беше написано със златни букви: „ЗЛАТО-ЗЛАТО“, което на клизантски би могло да бъде прочетено като „ЛУКС“. Беше приятно разнообразие. Елегантен портиер, обсипан целият в скъпоценни камъни и сърмени ширити, се хвърли да отворя вратата, но когато видя дрехите ми, спря и изкриви устни. Пусна вратата и си отиде, а мястото му веднага зае индивид с волски врат в тъмносив мундир. На двете му рамене имаше малки сребърни отличителни знаци: скръстени бойна секира и нож, а сребърните копчета имаха формата на черепи. Някак си не много поощряващ вид.

— Аз съм Паков — изръмжа фигурата, — вашият телохранител.

— Радвам се да се запозная с вас, сър, много се радвам.

Излязох от колата, като трябва да отбележа, че сам носех куфарите си, и последвах мрачния гръб на охраняващото ме куче в кулоарите на хотела — именно такова се оказа зданието. Удостоверението ми беше прието с максимална невежливост, дадоха ми момче, което да ми покаже пътя към предназначената ми стая. Статусът ми на теоретически уважаем чужденец ми даваше право за първа класа, но това не значеше, че трябваше да ме харесват. Цветовете на оса ме заклеймяваха като чужденец, и те се държаха с мен именно като с чужденец.

Стаите бяха разкошни, леглото — меко, бъгове имаше навсякъде. Звукови и оптични, те бяха вградени във всеки осветителен прибор и по стената. Всяка втора издатина на мебелите беше микрофон, а лампите се включваха, следвайки ме, щом започнех да се придвижвам по малко.

Когато отидох в банята, за да се избръсна, оптично око ме наблюдаваше през посребрената повърхност на огледалото и още един оптичен наблюдател в края на четката ми за зъби — несъмнено, за да следи за всякакви изненади, спотаени в зъбите ми. Всичко е много ефектно.

Но само според тях. Това ме накара да се разсмея, което и направих, като превърнах смеха си в сумтене, когато се изплъзна безконтролно навън, така че телохранителят ми нищо не заподозря. Той се мъкнеше след мен, където и да отидех в този апартамент. Нямаше съмнение, че ще спи в краката ми, когато отида да си легна.

Но това малко ми помагаше. Любовта се смее над технократите, както и Джим ди Грийс, който знае невероятно много, ако ме извините за нескромността, за бъговете. Това беше случай на масирано нападение. Тук имаше множество бъгове, и какво, кажете ми, ще правите с цялата тази информация? Компютърните мрежи ще са абсолютно безполезни в ситуация като тази. А това значи, че голям щат човешки същества ще ме наблюдават, записват, анализират. Броят на хората, на които може да се възложи такава работа, имаше предел, защото скоро ще трябваше да се появи геометрична прогресия от пазачи, пазещи пазачите, докато всички не започнат да се занимават само с това. Бях сигурен, че е налице голям щат, който внимателно ме наблюдава, тъй като чужденците са достатъчно редки, за да се наслаждават на такъв разкош. С бъгове ще гъмжи не само апартаментът ми, но и районите, през които щях да минавам обикновено, колите и така нататък.

Не може да се „бъгизира“ целият град, пък и нямаше причини да се прави това. Всичко, което трябваше да правя, бе известно време да играя ролята си на послушен търговски пътник, докато не намеря възможност да напусна бъгизираните райони. И да измисля план, да изчезна напълно, когато изчезна от полезрението им. Ще имам само една възможност: трябва да се смотая още при първата възможност, иначе ще съм мъртъв плъх.

Паков винаги беше на мястото си, наблюдавайки всяко мое движение. Наблюдаваше ме, когато отидох да спя, и погледът на тези малки твърди очи бе първото, което видях на следващата сутрин. Именно това и исках да видя сутринта. Паков щеше да бъде утроен на сутринта, но досега самото му присъствие означаваше, че наблюдаващите ме са се отпуснали. Аз също изглеждах отпуснат, но не бях. Изучавах всички аспекти на града, търсейки необходимата ми миша дупка.

На третия ден я намерих. Това беше една от възможностите, разглеждани предварително, и се оказа най-добрата — съставих съответните планове и, усмихвайки се, заспах. Бях сигурен, че усмивката ми е забелязана от камерите с инфрачервени лъчи, но какво може да се прочете по една усмивка?

Четвъртият ден започна като всички предишни — с донесената в стаята ми закуска.

— Охо, днес нещо съм гладен — казах аз на сърдито гледащия готвач. — Работата трябва да е във веселото настроение на прекрасната ви планета. Смятам, че трябва да хапна още.

Изядох още една закуска. Не е известно кога ще мога отново да утоля глада си, за това бе необходимо да се подкрепя малко по-така.

Последва стандартната търговска суета. Излязохме от хотела в определения час и ни очакваше кола. Тя веднага тръгна по обичайния маршрут към военното ведомство, където демонстрирах детонаторите на фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“. Бяха унищожени множество мишени и днес реда си чакаха следващите. Всичко това беше хубаво развлечение.

Излязохме от тунела на главния път, помотахме се по него и завихме в странична уличка, водеща към нашата цел. Уличното движение тук винаги беше малко интензивно, малко бяха и пешеходците. Превъзходно. Мяркаха се улица след улица и чувствах как се завързва познатият възел на напрежението. Всичко или нищо. Хлъзгави Джим, ето че започнахме…

— Ап-чхи — казах аз, като ми се стори с необходимия реализъм и се опитах да взема носната си кърпа. Паков стана подозрителен.

— Малко прах в носа — обясних аз. — Знаете как става това. Кажете, ето там, вижте, това не е ли случайно уважаемият генерал Трогбарт?

Паков беше добре обучен, очите му само за миг се стрелнаха настрани, преди да се върнат към мен. Но мигът беше всичко, което ми бе нужно. В носната си кърпа имах завързани в стълбче монети: единственото оръжие, което успях да си направя под постоянно бдящото око на властта. Сглобих го монета по монета през нощта, под одеялото. Когато очите се отместиха, ръката ми удари с твърдото стълбче монети късата дъгичка, завършваща на веждата на Паков. Той омекна с приглушен стон.

Все още падаше, а аз вече подадох сигнал за аварийно спиране, навеждайки се през седалката и натискайки необходимото копче. Моторът заглъхна, спирачките изскърцаха и спряхме. На не повече от дузина крачки от избраното място. В десятката! В същия миг изскочих и се затичах.

На контролния пулт вероятно светна сигнал за тревога — в колата имаше маса всевиждащи очи. Силите на врага бяха пуснати в ход точно в мига, в който се освободиха и моите. Всичко, което имах, бяха няколко секунди, а може би и минута, преди да довтасат войници и да ме хванат.

Ще ми стигне ли времето?

Наведох глава, летейки, се пъхнах в тесен проход на служебна улица, който минаваше зад редица здания и излизаше на другата улица. Тук работеха роботи — товареха боклук във варели, но те ме игнорираха, когато тичах, защото бяха от простия М-тип, непрограмирани за нищо друго, освен за работа.

Надзирателят на роботите бе друга работа. Той беше човек и държеше електронен камшик — за подканване на роботите. Камшикът щракна и разсече въздуха до мен, а токът ме загъделичка в бедрото.