Серия
Стоманения плъх (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat’s Revenge, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 15 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

„Орфей“, София, 1992

Превод: „Орфей“, 1992

Поредица „Американска фантастика“ №8


Глава 1

Стоях на опашката толкова търпеливо, колкото и останалите данъкоплатци, стискайки в горещата си ръка попълнените декларации и налични пари. Наличните пари са старомоден огъващ се материал. Местен обичай, който възнамерявах да направя скъпо струващ за аборигените. Почесвах се под фалшивата брада — тя предизвикваше страшен сърбеж, — когато стоящият пред мен човек се разкара и се озовах пред гишето. Пръстът ми залепна за лепилото и трябваше доста да се помъча, докато го освободя, опитвайки се заедно с това да не отлепя и брадата си.

— По-бързо, по-бързо, дайте ги тук — заповяда възрастна служителка с продълговато лице, зла и свадлива, протягайки нетърпеливо ръка.

— Напротив — възразих аз, като пуснах документите и банкнотите да паднат, откривайки внушителен безоткатен пистолет калибър 0.75. — Вие ги дайте тук. Всички тези данъчни пари, които изстисквате от стадото сукалчета, населяващи тази планета.

Усмихвах се, за да покажа, че не се шегувам, и тя, надавайки задавен вик, започна да бърка в чекмеджето с банкноти. Това беше широка усмивка, показваща всичките ми зъби, които покрих с черно-червени петънца, за да й помогна да се реши да действа по необходимия начин. Докато буташе парите към мен, аз тъпчех с тях дългото си палто, което отвътре имаше безброй много джобове.

— Какво правите? — ахна стоящият зад мен човек, опулил очи сякаш огромни бели зърна грозде.

— Взимам пари — отговорих аз и му бутнах една пачка. — Защо и вие самият да не получите малко?

Той машинално хвана пачката, блещейки се срещу нея. И в този момент заработи сигнализацията: чух как с трясък се затвориха вратите. Касиерката успя да натисне копчето.

— Не е лошо — похвалих я аз. — Но нека тази дреболия не ви пречи да продължите с предаването на банкнотите.

Тя отвори уста и започна да се измъква от полезрението ми, но замах с пистолета и още една мълния на карминовите ми зъби възстановиха равновесието й и потокът от банкноти не спря. Хората се носеха около мен, а взеха да се появяват и пазачи, които с ентусиазъм оглеждаха в кого да пострелят, размахвайки пистолети, затова натиснах радиорелето в джоба си. Из цялата банка се разнесоха серия взривове във всички кошчета за хартия, където бях сложил газови бомби. След това последваха даже по-очарователните вопли на клиентите. Тогава за малко прекъснах да се тъпча с пари, време достатъчно, за да сложа защитни очила и да ги наглася на мястото им. Едновременно с това затворих плътно уста, тъй като бях принуден да дишам през филтри в ноздрите.

Това беше заразителна гледка. Заслепяващият газ е невидим и не притежава миризма, но съдържа химическо вещество, което действа почти мигновено, предизвиквайки парализа на оптичните нерви. След петнайсет секунди всички в банката ослепяха.

С изключение на Джеймс Боливар ди Грийс, значи аз, човек с много таланти. Като си свирках през зъби весела песничка, прибрах останалите пари. Благодетелката ми накрая се измъкна окончателно от полезрението ми и пищеше несдържано някъде под стойката. Също както и много други хора. Имаше опипващи с ръце и падащи, когато си пробивах път през това стълпотворение, при това много задимено. Смътно усещане за куция сред слепите и всякакви такива. Отвън вече се беше събрала тълпа, притискаща се свещено ужасена към прозорците и стъклените врати и жадно наблюдаваща разиграващата се вътре драма. Махнах им с ръка и се усмихнах, и по най-близките преминаха тръпки, когато в паника се дръпнаха от вратата. Стрелях в ключалката, насочвайки така пистолета, че куршумите да просвистят над главите им, и с ритник отворих вратата. Преди самият аз да изляза, избрах това, което ми беше необходимо, и хвърлих на тротоара димна бомба, след това бързо пъхнах в ушите си тампони.

Димната бомба запищя и всички започнаха бързо да се разсейват. Наложително е бързо да се разсеете нанякъде, когато чуете някоя от тези играчки. Тя изпуска смесена отвара от дяволски звуци с децибели от порядъка на голямо земетресение. И някои подсилени звуци, от рода на драскане с нокти по училищна дъска, като в същото време други — инфразвукови — идеално предизвикват чувство за паника, близко до предусещането на смъртта. Те са безвредни и високоефективни. Улицата беше празна, когато се приближих до колата, която току-що бе спряла до тротоара. Главата ми потрепваше от инфразвуковите честоти, преминаващи през тампоните, и бях повече от щастлив да се вмъкна в отворената врата и да се отпусна, докато Анжела караше напред по улицата.

— Всичко мина отлично? — попита тя, без да сваля поглед от пътя, когато зави зад ъгъла на две гуми. В далечината завиха сирени.

— Като парче торта. Гладко, като рициново масло…

— Усмивката ти предполага, че трябва да се очаква нещо много по-добро.

— Извинявай. Празен ми е коремът. Но палтото ми е натъпкано с големи количества пари, с които ще си поживеем.

— Колко мило! — разсмя се тя, и не се шегуваше. Тази неотразима усмивка, това намръщено носле. Жадувах да го захапя или поне да я целуна, но се задоволих с дружеско потупване по рамото, тъй като й беше нужно пълно внимание за управление на колата. Пъхнах в устата си дъвка, за да махна червения емайл и започнах да свалям маскировката.

Докато променях външността си, същото направи и колата. Анжела зави в странична пресечка, а след това откри и тръгна по още по-тиха уличка. Никой не се виждаше. Охо, оказва се, че техниката може да прави някои интересни неща. Номерата се плъзнаха надолу, откривайки други цифри, но този трик беше прекалено прост, за да подлежи на обсъждане. Анжела вдигна страничните стъкла, когато отпред запръскаха струите на прекрасен катализатор. Където и да попаднеха, синята боя ставаше ярко червена, с изключение на покрива на колата, който стана прозрачен, така че след няколко секунди се намирахме под капак, откриващ заобикалящия ни свят. Голямо количество от това, което на пръв поглед изглеждаше хромирана стомана, се разтвори, променяйки външния вид и дори марката на автомобила. Щом този процес завърши, Анжела обърна и спокойно тръгна обратно, в посоката, от която пристигахме. Оранжевата й перука беше заключена заедно с моята маскировка и аз поддържах волана, докато тя слагаше внушителни слънчеви очила.

— Сега накъде? — попита тя, когато хайка пищящи полицейски коли прелетяха в противоположната посока.

— Мислех за крайбрежието: вятър, слънце, пясък и други подобни — здравословно и укрепващо.

— Малко повече от укрепващо, ако не възразяваш срещу думите ми — тя се потупа по кръглия изпъкнал корем с повече от удовлетворена усмивка. — Вече е на шест месеца, кара седмия толкова спортно, че ми напомня.

Тя ми хвърли намръщен поглед, а след това пак насочи вниманието си към пътя.

— Обеща ми да ме направиш честна жена, така че можем да наречем това меден месец.

— Любов моя, аз… — казах аз, и с цялата искреност, на която бях способен, стиснах ръката й. — При първия удобен случай. Не искам да правя от теб честна жена — това би било физически невъзможно, тъй като в основата си твоят разум е толкова на крадец, колкото и моят — но, разбира се, ще се оженя за теб и ще сложа скъп…

— Откраднат!

— …пръстен на това изящно пръстче. Обещавам. Но в секундата, в която се опитаме да регистрираме брака си, данните ни ще изкормят компютъра и играта ще започне, а на малката ни отпуска ще бъде сложен край.

— А ти ще ходиш по свирката ми цял живот, затова мисля, че е по-добре да те хвана сега, преди да стана прекалено закръглена, за да те гоня. Ще отидем в твоя курорт и ще се насладим на един последен ден безумна любов. А утре, веднага след закуската, ще се оженим. Обещаваш ли?

— Имам само един въпрос.

— Обещаваш ли, Хлъзгави Джим? Познавам те.

— Давам ти дума, с изключение на това.

Тя рязко спря и аз се намерих право срещу дулото на моя собствен безоткатен 0.75 калибров. То изглеждаше много голямо. Палецът й побеля на спусъка.

— Обещай ми, сладкодумен, хлъзгав, хитър, крадлив аферист, иначе ще ти продупча мозъка!

— Скъпа, ти все пак ме обичаш!

— Разбира се, че те обичам. Но щом не мога да те получа целия за себе си, ще те имам мъртъв. Говори!

— Ще се оженим сутринта.

— Някои мъже толкова трудно подлежат на убеждаване — прошепна тя, хвърляйки пистолета в джоба ми, а себе си в обятията ми.

След това ме целуна с такава сладостна интензивност, че едва ли не с нетърпение очаквах утрото.