Хари Харисън
Отмъщението на стоманения плъх (7)

Глава 7

Повече не съм крадец и не се крия под скалите. На тринайсетия ден разблокирах вратата и си прокопах път нагоре. С този символичен акт оставих зад себе си съществуването си като беглеца и встъпих в клизантското общество. С различни документи и разнообразни мундири играх доста роли в това отблъскващо общество, докато не научих за него много повече, отколкото бих искал. В различните си маски преминах само по периферията на военната машина, тъй като исках да запазя енергията си за фронтална атака на този институт — атака с пълна мощност.

Дообработвайки идеята наум, се качих на борда на рейс СНТ (свръхнова техника) за Досайн Глуп — провинциално градче с прилични размери, което по някаква случайност имаше за съсед военната база „Глупост“.

Съдейки по това, което успях да науча, „Глупост“ бе най-крупният център за космически кораби и космическа експанзия, така че съвсем не случайно доста дълго обикалях около служителя, резервиращ местата, за да науча на кого какви места са се паднали. А след това да се сдобия с място до много привлекателен някой.

Привлекателен, бързам да допълня, само за мен. По други стандарти майорът не би спечелил никакви награди. Челюстта му беше прекалено голяма, явно проектирана за изпъкване в нежелателни места, и на брадичката си имаше отвратителна трапчинка — явно от прекалено усърдно почесване.

Подозрителни сиви очички се криеха под маймунски увиснали вежди, а пещерообразните ноздри образуваха два подземни тунела. Това изобщо не ме вълнуваше. Видях само черния мундир на космическата армада, много награди за усърдна служба, крила и ракети на старши пилот. Той беше този, който ми трябваше.

— Добър вечер, сър, добър вечер — поздравих аз, сядайки до него. — Приятно ми е да се запознаем.

Той насочи към мен оръдията на носа си и изстреля гръмко кихане, сигнализиращо за края на току-що започнатия разговор. Усмихнах се и затегнах колана. Облегнах се в креслото, когато СНТ лайнерът се издигна в небето с крайцерска скорост. Част от крилата се прибраха в корпуса, а аз извадих бутилка и две чаши.

— Мога ли да ви предложа нещо освежително, благородни лет-майоре, като благодарност за дългата ви служба, отдадена на славното дело на Клизант?

Този път дори не си даде труд да изсумти, а просто почовърка в зъбите си с не много чист пръст, измъквайки парченца месо, останали от скорошния обяд. Внимателното им изучаване го убеди, че бяха прекалено големи, за да ги изхвърли и с видимо удоволствие ги запрати отново в устата си. Като човек с прости вкусове можех да му предложа нещо по-добро.

— Няма нищо по-хубаво за момчетата ни на служба. Това е нарколик.

Той за първи път ме погледна внимателно и по идея трябваше да се чуят звуци на трошене, когато устните му се разтегнаха в несвойствена за него усмивка.

— Ще изпия това — произнесе той със скърцащ глас и би следвало да го направи, тъй като тази малка бутилка струваше половината му месечна заплата. Нарколикът е най-прекрасната напитка, известна на човечеството, правена в мизерни количества от малко оскъден ботанически източник на малка планета на края на Галактиката. Утешаваща и омайваща, възбуждаща и стимулираща. Съдържаше всичко, което и всяко друго питие, плюс още много, без някакви особени ефекти на опиянение.

Лет-майорът взе предложената му чашка, наведе над нея пещерата на носа си и погълна питието.

— Не е лошо — проговори той, и аз се усмихнах на явното подценяване, сякаш то беше най-искрена похвала, и се представих с поредното си измислено име. Той размисли и съобрази, че би следвало в отговор и той да назове своето.

— Лет-майор Васко Хуля.

— Радвам се да се запознаем, сър. Може ли да ви налея още, тези чашки са толкова малки.

Малко след като лайнерът ни пресече звуковата бариера, почти обикнах този лет-майор. Той бе самото съвършенство, завършено съвършенство, без каквато и да е цицина съмнение или белег от неувереност. Точно както паякът си е идеален паяк, или прилепът-вампир — идеален прилеп-вампир, той беше идеален никаквец, негодник.

Когато духът му се повдигна, а езикът му започна да се заплита, анекдотите станах по-детайлни.

Лет-майорът за стрелбата:

— Никога не прави грешка, като гониш дребни групи, в сметката влиза само цялостният ефект. Следвай плана, поразявайки здания и машини, и завършвай обхода. На втория обход можеш да поразяваш и групи хора, но само големи, използвайки запалителни бомби. Тези бомби разпространяват и активизират огъня и затова убиват най-много.

Лет-майорът за почивката:

— Бяхме само двама и имахме дузина бутилки и кашон цигари — напълно достатъчно за два дни. Така че намерихме три момичета, една за резерва, нали разбираш, за всеки случай, и ги откарахме…

Лет-майорът за чуждопланетяните:

— Скотове. Няма да ме убедите, че можем дори да метезираме с тях. Абсолютно очевидно е, че Клизант е източник на целия разумен живот във вселената и единственото цивилизовано влияние…

Имаше още много подобни и можех само да кимам с глава. Възхищавах му се. Съвършен, както и казах. Което ме накара да подскоча от радост, тъй като това бе наистина информация, че след отпуската си е назначен в базата „Глупост“. Това беше първото му посещение в огромната база след много години служба в бойната флота… Съдбата направляваше хвърлянето на заровете.

Това, което трябваше да направя по-нататък, беше опасно, рискът беше много голям, но представящата ми се възможност беше изключителна. Според мен достатъчно добре изучих подробностите от живота на клизантското общество. Сега настъпи времето да разбера много ли съм научил. Тъй като тази част от общество, чрез която щях да си прокарам път напред, беше периферна, невоенна, а в сметката влизаха само военната прослойка. Тя господстваше на планетата във всички отношения и беше успяла да разпространи господството си и на други планети. Въпреки правилата на логиката и историята.

Явно е, че бях постъпил вече в армията. Записах се в космическата армада с чин лет-майор. Когато корабът започна да се снишава, готвейки се за кацане, приведох мислите си в действие.

— Не трябва веднага да се явяваш в службата, нали Васко?

Посредством силната напитка преминахме на „ти“. Той поклати глава в космато „не“.

— Утре.

— Чудесно. Не си струва последната нощ от отпуската ти да премине между студените чаршафи на единичната койка в офицерската казарма. Помисли само колко добре може да се прекара това време.

Впуснах се във въображаеми подробности какво може да се направи с копринените чаршафи на неединичната койка. Хубавата храна и пиенето също бяха споменати, но те имаха второстепенен интерес. Бутилката се наклони още веднъж и той с радост прие моя план.

Щом се приземихме и получихме багажа си, роботът-такси ни откара в „Досайн-Глуп Работник“. Това беше местният филиал на планетната верига от хотели, специализиращи се в безлюдно обслужване. Всичко беше механизирано и компютъризирано. Хората се весваха в този хотел само за да проверят уредите и да опустошат паричните каси. Но никога не съм ги виждал по напълно понятни причини, макар често да съм отсядал в заведения от подобен род.

Понякога виждах как излизаха или влизаха клиенти, но ние се избягвахме като прокажени. „Работниците“ бяха островчета на интимност в света на всевиждащите очи. Те имаха определени недостатъци, но вече се научих как да се справям с тях.

Входната врата автоматично се отвори, когато се приближих, и кукла-робот, изскачайки от къщичката си, изпя:

— Световно известният от деня на откриването си „Досайн-Глуп Работник“ ви приветства! Тук съм, за да ви помогна. Заповядайте, ще взема багажа ви…

Това бе изпято със звучен контраалт под акомпанимента на духов оркестър от двеста духови инструмента — стандартен запис във всички хотели „Работник“. Ненавиждах го. Ритнах робота — прекалено се беше приближил до краката ни — и посочих робота-такси.

— Багажа. Там. Пет предмета. Донеси.

Тръгна, бръмчейки, и пъхна в таксито нетърпеливите си пръсти.

— Не са ли четири? — попита Васко, мръщейки храстообразните си вежди от напрегнато мислене.

— Прав си, сигурно съм сбъркал при броенето.

Роботът-носач ни догони и задмина с куфарите и отскубнатата от таксито седалка. — Сега са пет.

— Добър вечер… господа — промърмори дежурният робот с малка пауза пред последната дума, когато ни преброи и сравни профилите в блока на паметта си. — С какво можем да ви услужим?

— С най-хубавия апартамент в заведението — казах аз, записвайки в регистрационната книга измислени имена и фамилии, а също така и измислен адрес, и започнах да храня с банкноти процепа на касата на бюрото. Наличните — в аванс, това бе златно правило на „Работник“, с всякакъв баланс, връщан преди напускането на хотела. Роботът-пиколо тръгна напред, посочвайки ни пътя, и се приближи до вратата на апартамента ни, отвори я под звуците на фанфарите, сякаш бе второто пришествие.

— Много мило — казах аз и натиснах копчето „бакшиш“ на гърдите на робота, автоматически сваляйки двадесет цента от кредитния ми баланс.

— Поръчай пиене и мезе — предложих аз на лет-майора, посочвайки вградения в стената щит-меню. — Всичко, което измислиш за ядене, а също така печено и шампанско.

Тази идея му хареса и Васко деловито започна да натиска копчетата. В същото време разопаковах багажа. Към китката ми бе привързан детекторът за бъгове, който безгрешно ме отведе до единствения оптико-звуков бъг. Намираше се на същото място, където и всички останали, които бях открил по-рано. Тези хотели наистина бяха стандартни и аз умело поставих креслото право пред нея, когато отворих куфара си.

Вратичките за доставка се отвориха. Появи се шампанско и студени чаши. Васко все още поръчваше като луд, насилвайки копчетата и кредитния ми баланс, демонстриран с крупни цифри, които бързо се търкаляха към нулата. Отворих бутилката. Тапата гръмна и се удари в стената близо до него, за да привлека пияното му внимание и напълних чашите.

— Да пием за космическата армада! — предложих аз, подавайки му чашата и едновременно пускайки в нея малко зелено хапче.

— За космическата армада! — отговори лет-майорът, пресушавайки чашата и запявайки някаква страшно шовинистична песен, която, както се досещах, ми предстоеше да науча. Все за сияещи дюзи, бляскащи оръдия, доблестни воини и горящи слънца. Бях преситен от нея, преди да я е започнал.

— Изглеждаш уморен — забелязах аз, — не искаш ли да поспиш?

— Ще поспя… — съгласи се той, клюмвайки.

— Мисля, че би било добре да си легнеш и малко да си починеш преди обяда.

— Ще легна… — чашата му падна на килима и той се заклатушка през стаята и се изтегна в цял ръст на най-близкото легло.

— Виждаш ли, уморен си. Заспивай, а аз ще те събудя.

Покорен от хипнонаркотика, той затвори очи и веднага започна да хърка. Ако някой е чул транслираното от бъга, едва ли е забелязал нищо подозрително. Пристигна обядът: стигаше да се нахрани цяла рота — моите пари не означаваха нищо за Васко. Малко се подкрепих, преди да пристъпя към работа.

Първото неща, разбира се, е инжекцията, осигуряваща нервна блокада и обезболяваща лицето ми. Щом подейства, вдигнах хъркащия лет-майор и наведох настолната лампа за четене към лицето му. Това не беше трудна работа: имахме почти сходни костни структури и еднакво телосложение, пък и приликата не трябваше да е съвършена. Просто достатъчно близка, за да съвпада със снимката му в казарменото удостоверение. Качеството на снимката беше същото като на снимките, където вместо човек се проявява муцуна на бръсната маймуна.

Брадичката беше най-сериозното нещо във всякакъв смисъл, и масираните инжекции с пластично желе напомпаха моята до размерите на Васковата. След това преминах към оформяне на веждите. Още малко пластично напомпване на надочните дъги и имплантиране на черни коси доведоха сходството до необходимата степен. Контактните лещи възпроизведоха цвета на очите му, а пръстените в ноздрите ги разшириха до пещерообразния вид на оригинала. Всичко, което оставаше да направя, бе да сваля отпечатъци от пръстите му върху плътно покриващите пръстите ми невидими ръкавици.

Докато навличах най-хубавия мундир на Васко, той се надигна, както го инструктираха, и хапна от малко изстинала супа. Скоро сънят отново го надви, но този път той тръгна другата посока, отправяйки се към съседната стая, където сумтенето и хъркането му не ме дразнеха.

Забърках си по-силен коктейл и отидох да спя. Утрешният ден щеше да бъде нов за мен. Встъпвах в космическата армада.

При малко повече късмет ще мога да намеря ключа към природата на забележителната им военна мощ.