Хари Харисън
Отмъщението на стоманения плъх (11)

Глава 11

Изпращането ни в космически рейд дойде като панацея от всички беди. По-добре мила, спокойна война, отколкото подозренията и страховете, вълнуващи базата „Глупост“ през последните дни. Имаше внезапни инспекции, среднощни претърсвания, постоянни тревоги и звуци от маршируващи ботуши през цялото време. Бих се гордял с усилията си да посея семената на безпорядъка, ако и аз самият едновременно с това не бях жертва на този безпорядък. Плановете за нахлуването вероятно бяха стигнали твърде далеч, за да ги променят, защото въпреки цялото това вълнение все още се придържахме към графика. В деня „X“ минус два всички барове бяха затворени, така че процесът на изтрезняване на войските можеше да започне. Малкото истински алкохолици, като включвам към тях себе си и Остро̀в, бяха скрили бутилки, позволяващи ни да изкараме още малко, но дори и те свършиха, когато сандъците и куфарите ни бяха изпратени в гардероб и ни дадоха предварително опаковани бойни раници. Имах буркан спирт на прах, замаскиран като прах за зъби, който бях скътал за черни дни, които не се забавиха да настъпят при мисълта за настъпващите седмици без пиене, така че ние с Остро̀в привършихме моят „прах за зъби“ в деня „X“ минус един и това е. След една среднощна проверка и обиск ни събраха и, ходом марш, ни изпратиха в района за отлитане.

Флотата, ред след ред тъмни ракети, стоеше и ни очакваше зад портала. Извикваха ни по един и ни изпращаха на предназначените места.

Отначало мислех, че това е доста глупав начин да се организира нашествие: никакви планове, никакви тренировки, никакви маневри — нищо. Накрая осъзнах, че това беше идеалният начин да се подготви нашествие, което искахме да запазим в тайна. Пилотите имаха голям стаж в пилотирането и ще получат още по-голям в предстоящия полет. Войниците бяха готови да се бият, източниците за снабдяване — пълни. А някъде горе се намираха затворените каси с планове, ленти на курсовете и други подобни. Нищо от това нямаше да бъде открито, докато не се окажем в безопасност, с работещи двигатели за изкривяване на пространството, когато всички средства за външна комуникация не станат безполезни. Всичко това ни облекчаваше живота, т.е, на първо място на мен, доколкото имах малко възможности да се проваля що се отнася до това, което трябваше да знае всеки клизантец.

С голямо удоволствие открих, че ми беше поръчано да пилотирам десантен транспортьор. Това беше роля, която можех да изпълня с чест. Изпратеният ми съквартирант също не беше случаен, защото Остро̀в влезе в навигационната рубка няколко минути след мен и обяви, че ще бъде мой втори пилот.

— Чудесно — казах аз. — Колко часа си летял на някой от тези транспортьори клас „Павиан“?

Той призна, уви, малка цифра и аз го потупах по рамото.

— Провървя ти. За разлика от повечето първи пилоти, твоят стар чичо Васко не е егоист. За стария си сътрапезник няма жертва, която да не съм готов да принеса. Възнамерявам да ти разреша да ръководиш полета, а ако го направиш така добре, както се надявам, ще ти разреша да извършиш и кацането. А сега ми дай списъка на пътниците.

Благодарността му нямаше граници до такава степен, че той ми призна, че е напълнил писалката си за наистина черен ден с 100% спирт, и двамата опитахме по една струя. И вече с чувство на удовлетворение и с горящи гърла наблюдавахме как войниците минават със строева крачка и се вливат в товарните шлюзове далеч долу. След няколко минути в навигационната рубка влезе, набивайки крак, белокос полковник в бойно облекло.

— Входът за пътници е забранен — казах аз.

— Затворете си устата, лейтенант. У мен са лентите с курса.

— Е, тогава няма ли да ми позволите да ги получа?

— Какво? Вие или сте се побъркали, или се шегувате, и в единия, и в другия случай това се наказва с разстрел.

— Вероятно съм на границата, полковник, знаете, малко сън…

— Да? — малко се смекчи той. — Предполагам, че трябва да бъдем толерантни. На всички не ни беше леко. Но сега всичко остана назад. Победа за Клизант!

— Победа за Клизант! — отдадохме дължимото на ритуала. През последните няколко дни това ставаше често. Полковникът погледна часовника си.

— Почти е време. Подгответе командната цел — заповяда той.

Кимнах на Остро̀в, който веднага натисна правилното копче. На екрана се появи съобщение: „има готовност“. Станахме. След това надписът замига и се смени с ясно букви: „да се определи курсът“. Полковникът извади от чантата си контейнер с ленти и ни се наложи да се подпишем като свидетели на бланка, гласяща, че когато сме получили лентата, тя е била запечатана.

Остро̀в постави лентата в компютъра и полковникът удовлетворено изсумтя, че е изпълнил работата си и се обърна да си ходи. На прага направи прощален изстрел през рамо:

— И никакви приземявания на 10 G, които вие, дебилните пилоти, изглежда обожавате. Ако това се случи, ще ви дам всичките на военния трибунал.

— Майка ти плете пуловер от боклук! — викнах аз след него, като, разбира се, изчаках да затвори вратата. Но дори това слабо усилие размърда ентусиазма на Остро̀в, който бе започнал все повече и повече да ме уважава.

Чакай и догонвай — обичайното за всички въоръжени сили, и именно с това се занимавахме по-нататък. Списъкът на пътниците беше завършен и видяхме как излитат другите кораби, докато повечето от тях не излетяха. Транспортните тръгваха последни. Зеленият сигнал „излитане“ се появи като изцеление. Бяхме на пътя към безименна планета, въртяща се около неизвестно слънце от гледна точка на всеки от нас. Лентата съобщи на компютъра накъде тръгваме, но не се унижи чак дотам, че да уведоми и нас.

Тази тайнствена секретност продължи до самото нашествие. Бяхме на път седем дни, без да имаме нищо за пиене. Корабът се пилотираше от компютъра, а замразените дажби едва можеха да се ядат. За дълговременно пътуване, без подтискащото въздействие на алкохола, Остро̀в беше повече от блестящ спътник. С каквото и да започваше разговора, винаги и задължително завършваше с повтарящи се анекдоти от ученическите му дни.

Трябва да кажа, че спях добре и то обикновено, когато той дрънкаше, но изглежда това не го безпокоеше много. Проверявах също така познанията му по навигация и умението му да работи с уредите за обучение на празен ход, което може би имаше някаква полза за него и, разбира се, ме запозна с оборудването и управлението на кораба.

Тъй като корабът беше напълно автоматизиран, ние с Остро̀в бяхме единствените членове на екипажа. Единствената врата към помещението на войниците беше затворена и ключ от нея имаше само моят груб приятел полковникът. Той ни навести един-два пъти, което не ни достави особено удоволствие. На седмия ден стоеше зад гърба ни, изгаряйки с поглед тила ми, когато излязохме от подпространството обратно в нормалния космос.

— Вземете това, проверете сега, подпишете тук — кресна той и ние направихме всичко, преди да счупи печата на плоската кутия. На нея беше начертано с големи червени букви: „НАШЕСТВИЕ“, което достатъчно прозрачно намекваше за това, че скоро ще стане горещо. Инструкциите ми бяха достатъчно прости и превключих на определените за целта вериги така, че корабът да може да следва лидера на ескадрата. Жълтеникавото слънце сияеше силно от едната страна, а синята сфера на планетата се намираше от другата.

Полковникът изгаряше тази планета с поглед, сякаш искаше да протегне ръка, да я сграбчи и да я захапе, така че бъдещето развитие на събитията изглеждаше достатъчно очевидно и без зададените на глас въпроси.

Нашествието започна. По-голямата част от флотата беше пред нас, загубена в космическата нощ и видима само от време на време, когато сменяха курса, като мрежа от искри. Нашата ескадра от транспортни съдове се движеше накуп, автоматично следвайки курса, установен от флагманския кораб, и планетата растеше на екраните ни.

От това разстояние тя изглеждаше достатъчно мирна, макар да знаех, че предните части на флотата би трябвало през това време вече да атакуват.

Не чаках с нетърпение това нашествие — кой освен луд можеше да се наслаждава на перспективата от наближаваща война? — но се надявах да намеря отговор на въпроса, който ме доведе тук. Смятах, че междупланетните войни са невъзможни, въпреки факта, че сега сам участвах в такава. Чувствах се като човек, който, виждайки екзотично животно в парка, казва: „Е, те такова животно нема“. Междупланетните нашествия просто не успяваха.

Междупланетните сили се носеха напред, могъщата армада доказваше лъжливостта на теорията ми. Когато безименната планета започна да расте все повече и повече, запълвайки екрана, видях първите признаци на войната, която, както знаех, беше в разгара: малки искрици светлина върху нощното полукълбо. Остро̀в също видя това, размаха ръце и завика:

— Давайте, момчета!

— Млъкни и наблюдавай уредите си — изръмжах аз и изведнъж възненавидях Остро̀в. И веднага съжалих. Той беше продукт на средата си. Когато фиданката е огъната, тя израства в криво дърво. Той е бил прегънат във военното училище-интернат, където са го напъхали като бебе и за което той по неизвестни причини все още имаше добро мнение, макар разказаното от него да имаше депресивен или садистичен характер.

Възпитателите му никога не са си задавали въпроса дали да вярват, че бог е създал Клизант много по-хубава от всички други планети и че би трябвало да се погрижат за непълноценните раси. Просто изумително е в какво вярват хората, ако ги хванат достатъчно рано.

След това ни разпуснаха, когато корабите се разсеяха, отивайки към различните си цели.

Занимавах се с радиото и мълчаливо проклинах клизантската страст към секретност. Ето сега се приземявам с кораб, натоварен с войски — и дори не знам къде! На планетата долу, разбира се, те не можеха да замаскират достатъчно добре този факт, но на кой континент? В кой град?

Всичко, което знаех, бе това, че първо минаха корабите разузнавачи и оставиха радиомаяци. Имах честота и сигнал, който трябваше да уловя, а след като го запиша, да насоча кораба и да се приземя. И знаех, че целта беше космодрумът. Заедно с последната инструкция получих няколко големи и ясни снимки — клизантските шпиони бяха поработили доста усърдно, космодрумите се виждаха и отгоре, и от земята. Голямото здание на космодрума, а до него голямо червено „X“ — мястото, на което трябваше да приземя кораба си колкото може по-близо до този белег. Прекрасно.

— Има сигнал!

Та-та-та звучеше силно и ясно.

— Затегни коланите — ето че пристигнахме — казах аз на Остро̀в и пъхнах инструкциите в компютъра. Той почти моментално зададе орбитата за приземяване и включи главните реактивни двигатели. — Предупреди полковника, а след това му дай съобщението за разстоянието и височината, докато подготвям кораба.

Падахме към терминатора, летейки вече на зазоряване. Компютърът се вкопчи за маяка и ни спускаше по плавна, внимателна дъга. Когато минахме през облачното покритие и земята започна да се вижда далеч долу, забелязах първите признаци на съпротива. Около нас възникваха черни облаци от взривове.

— Те стрелят в нас? — ахна потресеният Остро̀в.

— Нали това е война със стрелба? — гадаех какъв ветеран е той, щом му прилошава от редкия зенитен огън. В същото време застопорих управлението и включих главните реактивни двигатели. Падахме свободно и следващите взривове се появиха по-високо, и зад нас, тъй като компютърът на оръдията беше изключен от играта при падането ни.

Видях космодрума далеч долу и пуснах страничните двигатели, за да се придвижим в това направление. Но все още падахме. Показанията на радарния ни алтиметър подхранваха компютъра, който продължаваше да предупреждава за близостта на земята. Бързо му зададох програма да задържа спирането колкото може повече, за да ни остави на земята при 10 G. Това означаваше, че ще падаме с максимална скорост и за минимално време, което намаляваше възможностите за попадения в кораба. И исках полковникът да си получи своите 10 G, за които ни предупреди.

Реактивните двигатели се включиха на височина не повече от върховете на дърветата, като ни залепи за креслата. Усмихнах се, което е доста трудно да се направи, мислейки за израза на лицето на полковника в дадения момент.

Наблюдавайки екрана, усилих страничното преместване. След това цялата тежест на управлението на кораба легна върху широките рамене на компютъра, който се справяше просто и прекрасно, изключвайки двигателите точно когато заскърцаха амортизаторите на опорите. Щом замряха двигателите, ударих копчето за десант и корабът потрепера от изхвърлените трапове.

— С това работата ни свършва — казах аз, разкопчавайки коланите и протягайки се.

Остро̀в се присъедини към мен до илюминатора и започнахме да следим как войниците прелитаха по трапа и тичаха в укритието. Те изглежда не понасяха никакви загуби, което беше много удивително. Наблизо имаше няколко бомбени кратера и купчини камъни, докато в същото време изтребителите все още ревяха на ниска височина, като ни прикриваха. Но изглеждаше невъзможно съпротивата да бъде сломена толкова бързо.

Това можеше да бъде отговорът, обясняващ успехите на клизантските нашествия: умей да избираш планети, узрели за нападение. Направих няколко бележки, за да не забравя да разуча този въпрос. Далеч зад войниците на командна кола пътуваше полковника. Надявах се, че червата му са все още свити от приземяването.

— А сега трябва да намерим нещо за пиене — заяви Остро̀в, мляскайки с уста.

— Аз ще отида — бързо казах, като взех от пирамидата личното си оръжие и го закачих на колана си. — Ти ще останеш при радиото и ще пазиш кораба.

— Точно това винаги казват първите пилоти — оплака се той, така че разбрах, че съм дал правилна заповед.

— Привилегия на званието. Някога ти също ще се възползваш от нея. Ще бъда бърз.

— Барът на космодрума е именно там, където е обикновено. Там най-лесно ще намериш пиене — викна той след мен.

— Не учи щуката да плава — изсумтях аз, тъй като отдавна вече бях изчислил това.

Всички вътрешни врати се бяха отворили автоматично, когато се приземихме. Спуснах се по стълбата на освободилата се странична палуба и с ритници си прокарах път през изхвърлените контейнери от дажби към най-близкия трап. Вятърът носеше миризма на изгоряло заедно с прах и барут. Докарахме на друга планета прелестите на клизантската цивилизация.

Чувах стрелбата отдалеч, над главата ми прогърмя и изчезна реактивен изтребител, след това стана много тихо. Нашествието се разпространяваше като веер от космодрума, оставяйки след себе си пълно безмълвие. И никой не се виждаше, когато минах непроверен през митницата и с шестото си чувство намерих пътя към бара. Първото, което направих, бе да изпия бутилка бира, а след това си налях малко антраско ландро и го подържах в устата си. Зад стойката се бяха наредили редици бутилки — нови и стари приятели. Отворих една от вратичките под стойката, търсейки кутия или чанта, и срещнах изплашените очи на младеж.

— Не мортигу мин! (Не ме убивай!) — закрещя той.

Говоря есперанто като туземец и му отговорих на същия език.

— Намираме се тук, за да ви освободим, така че не възнамерявам да ти причиня вреда — слухът за този разговор можеше да стигне до властите и исках да направя необходимото впечатление. — Как се казваш?

— Пир.

— А как се казва тази планета?

Този въпрос би трябвало да звучи много идиотски в устата на клизантски завоевател, но той беше прекалено изплашен, за да се учуди.

— Бурада.

— Чудесно. Радвам се, че реши да бъдеш откровен. И какво можеш да ми разкажеш за Бурада?

Беше прекалено изплашен, за да отговаря. Отвори уста, след това излезе от шкафчето си под стойката и се обърна да потърси отговора. Намери брошура, която мълчаливо ми подаде. Прочетох: „Прекрасната Бурада — курортен свят на западното…“

— Ограбваме и се гаврим с врага — произнесе зад гърба ми познат глас. Обърнах се бавно и видях на вратата моя полковник, който стоеше там и държеше гаусовка с израз на лицето, който можеше да се нарече само гадна ирония.

— И се приземяваме на 10 G при това — добави той, без съмнение назовавайки истинската причина за лошото си настроение. — Което не се наказва с разстрел, за разлика от първите две престъпления.