Хари Харисън
Отмъщението на стоманения плъх (20)

Глава 20

Трябваше ми клизантски паспорт и си го намерих по най-простия от всички възможни начини — от врага. Тъй като не бях удовлетворен от извършената гримьорска работа, реших да започна операцията на тъмно, когато смътното осветление щеше да помогне на измамата.

Облечен в униформата на Край и носейки собственото си куфарче, тръгнах с Гамал към Октагона. Гамал беше член на спомагателните полицейски сили, тоест мъж, тъй като по-голямата част от въоръжените сили бяха жени. Бих предпочел едно от момичетата — те изглеждаха по-уверени в себе си, но на планетата се намираха клизантски войски, състоящи се само от мъже. Групичката клизантски жени оставаха извън полезрението.

Гамал изглеждаше малко нервен и не ми хареса как блещеше очи, но се налагаше да се задоволя и с това.

— Разбра ли ролята си? — попитах го аз, бутайки го в сянката на парадния вход.

— Да, сър, естествено, разбрах.

Не му ли тракаха зъбите? Трудно е да кажа. За всеки случай извадих шишенцето, което доктор Мутфак ми даде за употреба в случай на крайна необходимост.

— Вземи две хапчета, сдъвчи ги и ги глътни. Това са хапчета за щастие, трябва да повдигнат бойния ти дух, без да танцуваш по улицата.

— Аз не…

— Сега да! Взимай.

Той ги взе и аз се промъкнах към Октагона, като се държах в сянката и внимателно поглеждах иззад ъгъла, преди да започна играта си. Дори в толкова късен час в сградата влизаха и излизаха коли. Но това нямаше да ми помогне.

Накрая се приближи малка кола, остави двама офицера, а след това тръгна към мен. Всички системи работеха нормално. Излязох на улицата пред нея и махнах с ръка, тя изскърца със спирачки, спря, като почти ме закачи с предния си бампер. Шофьорът изглеждаше уплашен и се постарах да го задържа в това състояние.

— Винаги ли карате така?

— Не, сър, но…

— Запазете извиненията си, те не ме интересуват. — Качих се в колата и седнах до него, докато той продължаваше да стои с отворена уста. — Тръгвайте, ще ви кажа къде да завиете.

— Сър, тази кола, искам да кажа, че…

Един студен Краевски поглед го накара да увехне като цвете на студ и той подкара колата.

Щом излязохме извън полезрението на Октагона, му заповядах да спре и счупих под носа му капсула с приспивателен газ. Бях сигурен, че малка почивка нямаше да му навреди. След това го откарах до мястото, където чакаше Гамал. Той отвори вратата на стационарния склад и внесохме там клизантския войник. След капсулата ще поспи до сутринта и докато Гамал обличаше униформата, удобно сложих под главата и краката му купчинки хартия.

— Можеш ли да караш тази кола? — попитах аз.

— Трябва да мога, това е една от нашите коли, те я откраднаха и нарисуваха на нея мръсния си флаг.

— Отново придобит военен трофей. А сега ме откарай до космодрума. И не спирай пред вратата, просто намали и продължи. Всичко това е блъф, така че дръж високо носа си и се опитай да не изглеждаш толкова уплашен. Бъди мъж.

— Аз съм мъж — простена той, — но това е женска работа. Не разбирам как изобщо успяхте да ме уговорите.

— Млъкни и карай, и вземи още едно-две хапчета.

Космодрумът беше пред нас и повече се тревожех за шофьора си, отколкото за нещо друго. Видях как се отдръпваха от пътя на Край. Предполагаше се, че всички познаваха Край и сега подлагах тази теория на проверка. Часовите се изпънаха в стойка мирно, когато се появихме, а сержантът започна да говори нещо, но го прекъснах.

— Стойте по-далеч от този телефон. Искам да поговоря с някои хора и не искам да ги предупредите за това. Знаете какво ще стане с вас, ако не се подчините!

Наложи ми се почти да извикам последната дума, тъй като Гамал не намали достатъчно и ние профучахме покрай часовите. Но те вероятно чуха, защото не направиха никакъв опит да се приближат до телефона си. Първата крачка.

— Не мога да го направя! — изведнъж зарида Гамал и завъртя волана на колата, докато не се насочихме обратно към вратата. — Отивам си вкъщи. Никога не съм изпитвал желание да работя в полицията, цялата идея е на майка ми, която е искала дъщеря и затова ме направи амазонка. Бих искал да бъда обикновен домакин, като баща си…

Порталът наближаваше с огромна скорост и изругавайки, счупих под носа му капсула с приспивателен газ и рязко обърнах кормилото. Карах колата с една ръка и като направих още един завой, изчезнахме в нощта. Поколебах се, обмисляйки какво ще помислят часовите за видяното. Борейки се с управлението, успях да закарам колата в един от хангарите, преди кракът на Гамал да се изплъзне от педала и да заглъхне мотора.

На задната седалка имаше някакви сандъци и вързоп армейско бельо. Извадих всичко, освен одеялата, с които завих спящия на пода Гамал.

Вероятно би трябвало да го застрелям или просто да го изхвърля. Но не беше негова вината, че се е родил мъж на матриархална планета. Засега никой не се приближаваше до колата, бяхме в безопасност. Но към колата на Край никой и не проявяваше интерес. Приближих се до голям транспортен камион и паркирах по-далеч от входните огньове. Сега идваше редът на втората крачка.

— Знаете ли кой съм? — попитах старшината, стоящ до трапа. Гласът ми беше студен и празен.

— Да, сър, знам — той стоеше мирно, гледайки пред себе си.

— Отлично, тогава предайте на старшия механик да ме посрещне на палуба „А“.

— Няма го на борда, сър.

— Ще направя бележка за нарушение на воинския дълг и ще му съобщите, когато се върне. Извикайте неговия помощник.

Минах покрай него, без да го удостоя повече с поглед, и той скочи към телефона. Когато стигнах до палуба „А“, там ме чакаше механикът в омазнен гащиризон, изтривайки нервно ръцете си с парцал.

— Извинете, разглобяваме един от генераторите… — гласът му секна, когато го пронизах с поглед.

— Знам, че имате спънки, именно защото аз се намирам тук. Отведете ме в машинното отделение.

Той забърза натам, а аз, тропайки тежко, го последвах. Ще мине по-леко, отколкото си мислех. Трима побелели редници откъснаха погледи от вътрешностите на генератора, когато влязохме.

— Махнете ги оттук — заповядах аз и не ми се наложи да повтарям.

Погледнах генератора и мъдро кимнах, сякаш разбирах какво ремонтират. Обикаляйки отделението, спрях до генератора на двигателя за изкривяване на пространството и погледнах заводската марка, покрита с неясни символи.

— Защо използвате този модел?

Още не съм виждал механик, който да не може да каже нещо за всеки механизъм, намиращ се под негова опека, и този не беше изключение.

— Знаем, че това е остарял модел, сър. Но замяната не пристигна навреме, за да се постави и балансира до полета.

— Донесете ми техническия справочник.

Щом се обърна с гръб към мен, стиснах дръжката на куфара и в ръката ми се появи бомба. Нагласих я на четирийсет минути, пуснах я и активирах критичните молекули в основата й. След това я напъхах под дебелата рамка на генератора за изкривяване, където не можеше да се забележи.

Прелиствайки бързо донесения справочник и многозначително хъмкайки над някои страници, го върнах обратно. Чувствах срам, че работата се оказа толкова проста.

— Погрижете се ремонтът да бъде завършен бързо — заповядах аз, отивайки си, без да уточнявам нещо повече, но получих горещи уверения, че всичко ще бъде направено.

Повторих маневрата си на друг кораб. Точно когато разбрах, че корабът ми е познат с нещо, по трапа се спусна Остро̀в и се обърна с лице към мен.

Това внезапно сблъскване ме порази толкова, колкото и него. Но гласът му се измени, очите му се облещиха и той застина, когато аз, в ролята на Край, го изгледах студено. Ще ме познае ли? Живяхме заедно в една стая и бяхме пили от една бутилка, физиономията на Край беше добра, но мога ли да бъда сигурен, че ще издържи изучаването на този, който ме познаваше добре.

— Е? — прошепнах аз накрая, когато той не пожела нито да проговори, нито да мръдне, а само ме гледаше с предан поглед.

— Извинете, сър, заварихте ме неподготвен. Не очаквах да ви видя тук, ако разбирате какво имам предвид. — Той започна да се поти, а аз мълчах. — Гласът ви… — произнесе той накрая.

— Случило ли се е нещо?

Разбира се, че се е случило. Знаех, че не мога да накарам гласа си да звучи като на истинския Край за този, който съвсем скоро е говорил с него. Знаех, че един шепот много прилича на друг, но за това не му казах.

— Ранен съм — дрезгаво казах аз. — В края на краищата е война и някои от нас се сражават.

— Да, естествено, разбирам.

Продължих по-нататък, но той ме повика и аз със студено нетърпение отново се обърнах към него.

— Извинете за безпокойството, сър. Просто исках да науча не сте ли чули нещо за местонахождението на Васко…

— Това не е истинското му име. Той е шпионин. Нали не се опитвате да поддържате приятелство с шпионин?

Остро̀в почервеня, но продължи:

— Не, естествено, не, той, разбира се, е шпионин. Но едно време бяхме приятели и тогава не беше лош човек. Просто се интересувам.

— Ще се интересувам аз, а вие се занимавайте с пилотирането.

След тези чисто Краевски думи се качих на кораба. Остро̀в ме удиви с противопоставянето си на Край, някъде вътре в алкохолната му кожа се бореше за освобождение човешко същество.

Да сложа тази бомба се оказа толкова лесно, колкото и първата. Придвижвайки се с колата, успях да минирам седем кораба, когато взривът на първата мина ме завари в машинното отделение на осмия.

— Какво е това? — попитах аз, чувайки отдалечените стенания на сирена.

— И понятие си нямам — отговори възрастният механик и отново посочи двигателя. — Това са импулсните тръбички, второсортни и боклук, а нови не можах да намеря…

— Не съм интендант — изръмжах аз. — Идете да разберете какво се е случило.

Докато го нямаше, нагласих мината на три минути и я скрих под рамката.

— Какво става? — попитах, срещайки го горе на трапа.

— Взрив на един от корабите, сър. В машинното отделение.

— Къде? Трябва да видя това!

Извиках тези думи, вече слизайки от трапа. Сега почти всички мини трябваше да избухнат и да се посипят доклади. По време на първоначалното объркване трябва за напусна космодрума. Защото те достатъчно бързо ще съпоставят данните и ще открият, че взривовете са станали на тези кораби, където и бил Край. Край едва ли ще го заподозрат веднага, но началството вероятно ще поиска да поговори с него. Точно това трябваше да избегна. Приближавайки се към колата си, видях двама полицаи до нея.

— Какво правите тук?

— Видяхме този човек, спящ на задната седалка, който си говореше сам, помислихме, че пиян, докато не чухме, че говори на чужд език, подобен на този, който говорят на тази планета. Знаете ли кой е?

Не се колебах — това е война, и войниците загиват по множество причини.

Гласът ми проникна в затъмнения мозък на Гамал, защото той вдигна глава, колкото и слаби да бяха нервите му, но беше здрав като бик, щом можа да се раздвижи след такова количество газ. Той въздъхна, после ме хвана и завика:

— Трябва да ми помогнете! Откарайте ме оттук, те ще ме убият! Изобщо беше грешка, че ме докарахте тук.

— Какво казва? — попита единият от полицаите.

— И понятие си нямам, макар да започвам да подозирам, че може би е шпионинът, предизвикал диверсията в машинното отделение. Знам как да го накарам да говори членоразделно.

Включих на първа скорост и се отправих към изхода от космодрума. Но стоящият на вратата офицер вдигна ръка, бях принуден да спра, за да не го бутна.

— Не можете да излезете, базата е затворена.

Той беше със студени очи, твърдо лице и злобен. Също както и аз.

— Заминавам. Запазете силите и заповедите си за други.

— Заповядано ми е да затворя вратата за всички без изключение.

— Имам пленник, който може би е диверсантът и двама охраняващи го. Професионалното Ви старание е похвално, капитан, но трябва да знаете, че аз съм този, който дава заповеди, а не им се подчинява.

— Не можете да заминете.

Дали беше упорит до границата на умопобъркване, или имаше специална заповед за мен? Нямах време да изяснявам това.

Виждайки през прозореца как един от войниците говори по телефона, поглеждайки ме, извадих пистолета си и го насочих към капитана.

— Махнете се от пътя или ще ви застрелям — казах аз колкото може по-скучно.

Той се протегна към своя пистолет, след това спря. Поколеба се още малко и видях в очите му обикновен страх. След това неохотно се дръпна настрани, а аз подкарах бързо колата. Мернах войника, който изтича от караулното и крещеше нещо след отдалечаващата се кола.

Вече не се оглеждах, но в огледалото за задно виждане видях как полицаите си шепнеха нещо. Не можех да рискувам.

Щом завихме, хвърлих назад газова граната и спрях само за да разтоваря в канавката двойката спящи красавци.

Гамал сега спеше здраво и аз изпитвах желание за същото. Широко се прозях и следвайки страничния път, се насочих към вкъщи.