Хари Харисън
Стоманеният плъх (9)

Глава 9

Почувствах облекчение. Отново бях сам и отговарях само за себе си. Корабът вече достатъчно дълго вървя по курсовата лента, избрана напосоки от купчината. Да ме хванат беше практически невъзможно, но можех да подготвя лента за нов курс.

Курс накъде? Още не знаех. Трябваше да помисля, макар че нямах нито капка съмнение какво трябва да правя. Да търся Ейнджълин! Отначало тази мисъл ми се стори глупава — да поема работата на Корпуса, който се отказа от мен. Това беше тяхна работа. Но после разбрах, че работата не е в Корпуса. Ейнджълин беше за мен награда, нещо като олимпийски медал. Има нещо в Хлъзгавия Джим ди Грийс, което вие не разбирате, и то се нарича „обикновено самолюбие“.

Самолюбието — това е единственото нещо, което поддържа в мъжа бодростта на духа и го настройва за работа. Отнемете му го — и нищо няма да остане от него. Нямах представа какво ще правя с нея, когато я намеря. Възможно бе да я предам на полицията, тъй като хора, подобни на нея, нанасящи позор на бившия ми занаят, трябва да се изолират от нас самите. Но по-добре да пържим рибата, когато вече е хваната.

Необходим ми беше план и най-напред трябваше да подготвя всичко за създаването му. Отначало ми се стори, че на кораба няма пури, това беше ужасен момент. Но после сервитьорският пулт, поскърцвайки, ми подаде от някакъв далечен и тъмен ъгъл кутия. Пурите, разбира се, не бяха нещо особено, но това е по-добре, отколкото нищо. Затова пък брендито на Нилсън винаги бе от най-добрите сортове и по този повод нямах никакви забележки. Наквасих гърлото си, запалих пура и заповядах на черепчето си да се заеме с проекта.

Като начало беше нужно да се поставя на мястото на Ейнджълин по време на бягството й. Естествено, най-добре бе действително да се окажа там, но това бе нереално. Та нали вероятно един от корабите на Флота дежури там. Но все пак, за решаването на подобни проблеми е създаден компютърът и аз въведох в него координатите на мястото, където се случи всичко. Нямаше нужда да се ровя в справочниците, тези цифри горяха в мозъка ми с огнени знаци. Компютърът имаше огромна памет и голяма скорост. Той блажено щракна, когато го попитах за координатите на всички звезди, намиращи в близост до местопроизшествието. След десет секунди свърши с прегледа на всички каталози и ми съобщи за края на работата си с мелодичен звън на камбанки. Взех списъка на първата дузина звезди и отбелязах, че разстоянията до тях са много големи.

Сега трябва да мисля така, както и Ейнджълин. Трябва да стана убиец, когото преследват, когото гонят и който зад гърба си има двайсет пресни трупа. Във всички направления има врагове.

Тя трябва да държи този списък, даден от компютъра на откраднатия крайцер. Сега накъде? Огромно напрежение. Да се скрия някъде. Някъде далеч оттук. Поглед към списъка — и отговорът изглежда очевиден. Двете най-близки звезди бяха разположени в един и същ квадрат на небето на петнайсет градуса една от друга, приблизително на равно разстояние от крайцера. Много важен бе фактът, че третата звезда се намира в друг сектор и то два пъти по-далеч.

И така, напред към първите две звезди. Това бе решение, взето набързо, но напълно разумно. Напред към слънцата, световете и трасетата, където мога да намеря други кораби. Крайцерът трябва да бъде захвърлен преди появата на някоя планета, и колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като всеки кораб в Галактиката може да го разпознае. Трябва да срещна друг кораб — корабът X — да го превзема, да оставя крайцера и… и какво по-нататък?

Тук мозъкът ми забуксува и трябваше да го подкрепя с няколко градуса и нова пура. Седях с полузатворени очи и се опитвах да възстановя полета. Завзет е нов кораб и трябва да се лети към планета. В космоса Ейнджълин се намира в постоянна опасност, заплашва я смяна на личността. Когато намерих тези две звезди в планетарния каталог, изборът стана очевиден. Мястото носеше варварското име Фрайбур.

Там имаше още половин дузина планети около две слънца, но те отпадаха от само себе си. Или прекалено малко са заселени, така че всеки преселник или непознат правеше впечатление, или са организирани толкова добре, че не можеш дълго да останеш незабелязан, Фрайбур нямаше тези недостатъци. Той беше в Лигата по-малко от двеста години и пребиваваше в състояние на щастлив хаос. Смесица от старо и ново, доконтактна култура и неоконтактна цивилизация. Прекрасно място за нея, за да се изгуби, да изчака и да се появи отново и в нов облик.

Стигайки до това решение, почувствах двойно удовлетворение. Това не беше просто мислено упражнение за оцеляване, нали и аз самият се намирах сега в такова положение като Ейнджълин, инцидентът с детонатора ясно показа как се отнася Корпусът към своите дезертьори. Фрайбур е мястото, което ще скрие прекрасно и мен. Въздъхнах щастливо и се отпуснах.

Когато дойдох на себе си, вече беше време да излизам от подпространството и да определя новия курс. Но имаше още нещо, което трябваше да свърша най-напред. Докато бях още в Корпуса, научих някои малки фактчета. Едно от тях, обикновено представляващо интерес само при изучаването на техниката на космическите преходи, се състоеше в необикновеното разпространение на излъчвания в подпространството. Особено радиовълни. Ако сте предавали на една честота, се получават мощни ответни сигнали на всички честоти, като че ли радиовълните се стесняват и връщат обратно.

Обикновено този екзотичен ефект не представлява интерес, но позволява да се наблюдава корабът ви. Реших, че за Специалния Корпус да наблюдава корабите си е напълно разумна предвидливост. Затова щателно скритият теснолинеен предавател щеше да представлява за тях постоянен маяк.

Именно него трябваше да намеря, преди да се появя близо до някоя планета.

От вътрешното динамо понякога се чуваше шум и рев и аз проклинах този, който е разработил предавателя и усилвателя, но преди да започна да търся предавателя, трябваше да се убедя, че изобщо го има и сигналът му е достатъчно мощен за големи разстояния. Няколко експеримента с екраните показаха, че митичният сигнал не е нещо друго освен излъчването на самия кораб. След това екранираният ефир заглъхна. Въздъхнах с облекчение и излязох от хелиоскоростта.

Пътешествието приближаваше към своя край. Прерових цялото корабно имущество и взех някои неща за по-нататъшно използване. Внимателно избрах различни бъгове. А да възстановя външността на Хлъзгавия Джим ми достави огромно удоволствие. Разширители в ноздрите, възглавнички под бузите, боя за коса — и старият боен кон отново бе готов за работа.

Погледнах се в огледалото… изругах… и започнах да свалям цялата маскировка толкова внимателно, колкото я бях сложил. Нали за мен винаги беше закон да не се отпускам по време на работа! Шаблонното поведение винаги води до неприятности! Инскин прекрасно познаваше старата ми външност и вероятно и двете ми описания бяха разпратени навсякъде.

Сега вече по-внимателно сложих грима и създадох нещо съвсем различно. Създадох го много просто — за сметка на промените в лицето и косата. По-сложна работа би изисквала по-нататък повече време за поддържане в добър вид на външността ми, а Фрайбур беше голям въпросителен знак и не исках там да мисля за нещо подобно. Исках да ходя спокойно, да претърся всичко и да разбера дали тук няма следи от Ейнджълин.

Оставаха още два дни корабно време и ги загубих за приготвянето на различни видове приспособления, които можеха да ми послужат: минигранати, тайни пистолети и т.н. Щом се раздаде сигналът за края на рейса, събрах всички останали боклуци и ги унищожих.

Единственият град с приличен космодрум на Фрайбур беше Фрайбурбад, разположен на брега на огромно езеро, огромен водоем с чиста вода. Като гледах слънчевите зайчета, бягащи по неговата повърхност, внезапно почувствах желание да се изкъпя. Този повик явно беше предизвикан от желанието да скрия кораба. Да го скрия на дъното в дълбоката част на езерото, където винаги ще ми бъде под ръка, ако ми се наложи да го използвам.

За да не попадна на радар, се снижих зад зъбчатата планинска верига. Преминавайки в тъмнината над езерото, открих навигационния радар на космодрума, но корабът ми беше прекалено далеч от брега. Бурята намаляваше видимостта и желанието ми да се изкъпя. Близо до брега открих дълбоко под водата канал и се снижих над него, като събрах всичко необходимо в чанта. Глупаво беше, разбира се, така да се товаря, но сърце не ми даваше да оставя всички тези прекрасни прибори от Корпуса на дъното.

Слагайки всичко във водонепроницаем пакет, облякох скафандъра и преминах в шлюза. Дъжд и тъмнина се стовариха върху мен, когато заплувах към невидимия бряг. По-скоро си представих, отколкото чух, бълбукането зад мен, когато корабът постепенно потъна.

Да се плува със скафандър е толкова неудобно, колкото и да се занимаваш с любов в космоса, в безтегловност. Добрах се до брега в състояние близко до изнемога. Измъквайки се от скафандъра, с голямо удоволствие наблюдавах как той се превръща в шлака от топлината на трите термитни бомбички. С още по-голямо удоволствие изпратих с ритник тази шлака в езерото. Непрекъснатият дъжд скри всички следи от огъня. Явно в такъв дъжд дори блясъкът от термит не можеше да се различи отдалеч. Мокър и жалък се наврях под водонепроницаемия плащ и зачаках утрото.

Събуждах се през нощта без видима причина, но окончателно дойдох на себе си, когато вече беше светло. Нещо не беше наред и когато чух глас, разбрах какво ме е будило цяла нощ.

— Към Фрайбурбад ли отивате? Разбира се, къде другаде може да отивате. Аз също съм натам, качвайте се в лодката. Стара лодка, но добра. Ще се поразходим…

Гласът бърбореше и бърбореше, но не го слушах. Проклинах се, че неочаквано попаднах пред погледа на това момче с „несекващ глас“. Той плуваше покрай брега в малка лодка: тя седеше ниско във водата, натоварена с вързопи и денкове, и над всичко това стърчеше глава. Докато челюстите му продължаваха да се движат, имах възможността да го разгледам внимателно.

Беше с дълга рошава брада, стърчаща на всички страни, и малки тъмни очи, скрити под невероятно окъсана шапка, очи, каквито никога не бях виждал. Ако този чудак не бе следовател, то случайната среща можеше да има голямо значение за мен и да се окаже изключително навременна.

Когато този дивак спря да си поеме дъх, реших да приема поканата му и хванах въжетата, за да дръпна лодката по-близо. Метнах чантата на рамо, хванах пистолета в джоба си и скочих вътре. Нямаше никакви причини за безпокойство, както се оказа.

Зуг, така се наричаше бърборкото, както успях с много голям труд да си изясня това в процеса на безкрайния му монолог, пусна зад борда мотора, прикрепен към кърмата и го включи. Това беше атомен топлинен преобразовател, прост и ефективен. Нямаше триещи се части, той просто всмукваше вода от езерото, загряваше я до кипване и я изхвърляше под натиска на парата вече през друг отвор. По време на движението практически нямаше никакъв шум, лодката се плъзгаше като с магия.

По отношения на Зуг всичко се оказа нормално, и макар още да не се бях избавил стопроцентово от подозренията и да продължавах да държа ръката си на пистолета, срещата с него очевидно беше голям късмет. Започнах да разбирам откъде извира този неудържим поток от думи. Той беше трапер, каращ кожи в магазина след много месеци самота и мълчание. Видът на човешко лице е предизвикал в него това словоизлияние, което не се и опитвах да спра, тъй като фактически той отговаряше на незададените ми въпроси.

Много грижи ми създадоха дрехите. В края на краищата реших да остана в пътния си костюм, оцветен в неутрални тонове. Виждали сте такива, разпространени в малко вариации на всички планети на Галактиката, затова Зуг не му обърна особено внимание. Вероятно иначе не бе бъбрив, но беше любител на дрехите. Куртката му беше направена по-скоро от местни кожи. Тя беше пурпурночерна и много красива въпреки калта и боклука, полепнали по нея. Панталоните му бяха направени от машинно тъкано сукно, а ботушите, както и моите — от „вечна“ пластмаса.

Техниката на Зуг беше потвърждение на впечатлението, създадено от дрехите. Смесица на старо и ново. От свят, подобен на Фрайбур, неотдавна влязъл в Лигата, бе трудно да се очаква нещо друго. Електрическа пушка, опряна на сноп стрели за арбалет, създаваха типична картина. Несъмнено той еднакво използваше и едното, и другото. Седнах на меките денкове и започнах да се наслаждавам на пътешествието и изгряващото слънце, заливан от неспирен водопад от думи.

Стигнахме Фрайбурбад към обяд. Зуг практически не ме въвличаше в разговора, предпочиташе той да говори, затова няколкото ми неопределени изказвания го удовлетвориха напълно.

С голямо удоволствие се почерпи с концентратите от моя пакет и в отговор ми подаде манерка с някаква течност, приготвена в планинското му жилище. Вкусът й беше ужасен, в устата ми остана вкусът на желязна стружка, потопена в сярна киселина. Но след няколко глътки всичко дойде на мястото си и ние весело заплувахме към миришещия на риба док в предградието. Когато акостирахме, едва не потопихме голямата лодка, което ни се стори ужасно забавно — това ще ви даде представа за състоянието ни. Тръгнах към града и поседях в парка, докато мозъкът ми не се проясни.

Старото и новото бяха тук рамо до рамо, здания от пластмаса съседстваха с тухлени и измазани постройки. Желязо, стъкло, дърво, камък се бяха смесили в една неразделима сплав. Също така и хората, облечени в странна амалгама от типове и стилове. Аз повече се интересувах от тях, отколкото те от мен, и някакъв робот ми обърна внимание. Той размахваше пред мен вестници с големи заглавия и викаше имената в ухото ми, докато не му се подчиних и не взех вестник, за да се отърва от него.

Валутата на Лигата се употребяваше тук заедно с местните пари и роботът не изрази протест, когато пуснах монета в отвора на гърдите му. Той ми даде рестото във фрайбурски гулдени, несъмнено по разорителен курс.

Всички новини бяха абсолютно тривиални, но обявите и рекламите ме заинтересуваха. Прегледах списъка на големите хотели, сравнявайки комфорта и цената.

Това ме накара буквално да се ужася. Колко бързо губим старите навици. Само месец честен живот и вече разсъждавах като порядъчен човек.

— Ти си престъпник! — процедих през зъби и се изплюх върху надписа „НЕ ПЛЮЙ“. — Презираш закона и прекрасно минаваш и без него. Ти си законът за себе си и най-честният човек в Галактиката! Ти не нарушаваш никакви правила дотогава, докато не те засягат, и ги нарушаваш всеки път, когато имаш нужда от това.

Всичко това беше истина и аз се презирах, че толкова бързо съм го забравил. Този малък период честност в Корпуса ми подейства като зараза, разрушавайки всичките ми най-добри антисоциални тенденции.

— Мисли как да откраднеш! — извиках аз толкова силно, че изплаших момичето, разхождащо се по пътеката. Досетих се, че ме е чула и й хвърлих толкова злобен поглед, че тя сметна за по-разумно да се скрие. Аз също станах и тръгнах в противоположната посока, оглеждайки се за възможност да направя нещо по-съществено. Реших да възстановя предишния си начин на живот, преди да се заема с търсенето на Ейнджълин.

Възможност се появи много скоро и след десет минути планът бе готов. Цялото необходимо оборудване беше с мен. Това, което можеше да ми потрябва за работа, го прехвърлих в джобовете и пояса си, а чантата дадох на гардероб.

Всичко в Главната Банка на Фрайбур предразполагаше към грабеж. Три изхода, четирима пазачи, тълпи народ. Четири живи пазача! Нито една банка нямаше да им плаща заплата, ако разполага с електронна защита. Едва не запях от радост, стоейки на опашката пред един от живите чиновници. Напълно автоматизираните банки могат лесно да се ограбят, но за това е необходима специална техника. А такъв буламач от машини и хора беше най-добрият.

— Обменете десетзвездна Лига в гулдени — казах аз, слагайки блестяща монета на стойката пред чиновника.

— Да, сър — каза чиновникът, като само погледна монетата и пъхна в броячната машина до него. Пръстите му вече отброяваха за мен съответното количество гулдени още преди да се появят цифрите на обменния курс. Правеше се механично. Парите звъннаха в чашката пред мен и аз започнах бавно да ги броя, а в действителност мислите ми бяха насочени към монетата, която се обръщаше и въртеше във вътрешността на машината. Когато се убедих, че е завършила пътешествието си и се е приземила в мазето, натиснах копчето на предавателя си, разположен на пояса.

За това не може да се подбере друга дума, освен „прекрасно“. Подобни неща остават като най-прекрасни спомени дори години, след като са станали. Необходими бяха дълги часове за създаването на тази монета, но не ми беше жал за нея. Бях я разрязал на две и изчистил отвътре, вградил бях там радиоприемник, запалка и заряд и бях го залял с олово до първоначалното тегло.

А сега тя се взриви! Глух удар в недрата на банката, съпроводен от трясък и гръм. Задната стена, поддържаща свода, се пречупи и изригна поток пари и дим. А последният дъх на умиращата броячна машина поднесе неочаквана изненада. Паричните апарати на касиерите се събудиха за бурна дейност. Поток големи и малки монети се посипа върху вцепенените посетители, които все пак бързо се отърсиха от учудването и започнаха да си пълнят джобовете. Но времето за радост беше малко. Същият радиосигнал взриви димните и газовите бомби, които предварително бях поставил във всички кошчета за хартия. Възбудената публика не забеляза как хвърлих още няколко бомби към касиерите. Този газ бе ефектна смес, изработена по моя рецепта от дразнещи и сълзливи компоненти. Действието му беше светкавично и мощно (в банката, разбира се, нямаше деца, не можех да бъда толкова жесток към младите създания, които не умееха да се защитят). След няколко секунди клиенти и служещи започнаха да губят способността да виждат, никой не ми обръщаше внимание.

Когато газът се приближи до мен, се наведох и сложих защитни очила, а като се изправих, разбрах, че съм единственият човек в банката, който може да вижда нещо. Разбира се, дишах през специално поставени филтри в носа, така че можех да се наслаждавам на спокойно храносмилане. Касиерът изчезна от погледа ми и аз направих разкошно прехвърляне по корем през прозорчето на гишето.

Сега трябваше да избирам и събирам. Парите бяха разхвърляни навсякъде. Игнорирах всякакви дребни и намерих място, където изригваше златен дъжд, може да се каже — водопад. След две минути напълних чантата си и бях готов да изчезна. Димът близо до вратата започна да се разнася, но няколко гранати оправиха нещата.

Всичко вървеше по плана, освен едно магаре от охраната, ужасно досаден. Стори му се, че нещо не е в ред и започна да стреля наляво и надясно. Добре, че не уби никого. Взех му пистолета и го ударих с него по главата.

Димът близо до вратата стана много плътен, това не позволяваше да се види отвън какво става вътре в банката. Те, разбира се, знаеха, че става нещо лошо: двама полицаи извадиха пистолетите си и се хвърлиха вътре… но веднага станаха толкова безпомощни, колкото и всички останали. Организирах помощ на пострадалите и започнах леко да ги побутвам към вратата. Когато се образува достатъчно голяма група, ги събрах и всички заедно изпълзяхме на улицата. Очилата си пъхнах в джоба, а очите си затворих, пропускайки само малко газ. Някакви вежливи хора ми помогнаха, благодарих им, изтрих сълзите си с ръка и поех по своя път.

Колко е лесно всичко. Лесно, ако планът е измислен предварително и ти не рискуваш напразно. Духът ми беше бодър, а кръвта весело бягаше по вените ми. Животът отново стана прекрасен и интересен. Сега ще бъде лесно да открия следите на Ейнджълин. Сега нямаше нищо, което да не мога да направя.

Намирах се на гребена на емоционална вълна. Наех стая в хотела за космонавти близо до летището, приведох се в ред и тръгнах да изследвам прелестите на живота.

Наоколо имаше много „весели“ заведения и реших да се разходя из тях. Закусих в едно и след това във всяко следващо пийвах по чашка. Ако Ейнджълин е на Фрайбур, тя скоро ще посети тези места. Тук трябва да са следите й, чувствах това с всички фибри на тялото си, както един престъпник чувства друг.

— Няма ли кой да покани едно момиче да пийне нещо? — чух равнодушен глас на проститутка и без интерес обърнах глава. Момичетата, бледи създания на нощта, вече бяха излезли да практикуват вечерния си занаят. Получих достатъчно предложения — външният ми вид ме правеше да приличам на космонавт в отпуск, а това винаги е било прекрасен източник на доходи за тези кокошчици.

Тази изглеждаше по-красива от предишните, поне беше по-добре сложена. С интерес, след това с възхищение започнах да я наблюдавам. Полата й беше тясна и къса, с големи цепки отстрани. Високите токове създаваха при ходене въртеливо движение на бедрата, и това имаше потресаващ ефект. Тя стигна до бара и се обърна, давайки възможност на всички добре да я огледат. Блузката й беше направена от тесни бляскащи ивици, закрепени само отгоре и отдолу. По време на ходене ивиците се разделяха, откривайки кожата, гладка и загоряла. Завладя ме груба животинска страст.

Очите ми в края на краищата достигнаха лицето й — дълго пътешествие, ако се сметне, че започнах от коленете — те бяха много привлекателни. Нещо познато…

И в този момент сърцето ми падна в петите и се вкопчих за креслото си. Изглеждаше невероятно, но беше така.

Това беше ЕЙНДЖЪЛИН.