Серия
Стоманения плъх (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

„Евразия“, 1992

Поредица „Американска фантастика“ №7


Глава 17

И така, какво да правя? Не възнамерявах да стрелям и да я бия по главата, за да я арестувам. Не, естествено. Възнамерявах да я арестувам, но в бъдеще, нали това не можеше да се направи в центъра на цитаделата на княза. Освен това искаше ми се по-подробно да разуча дейността на княза, тъй като тя несъмнено беше в компетенциите на Специалния Корпус. Ако мислех да се върна, то с такъв подарък би било значително по-лесно да го направя.

Но изобщо не бях сигурен, че искам да се върна. Трудно е да забравя заряда, с който искаха да ме взривят. Изобщо всичко не беше толкова просто, тук се оказаха замесени множество фактори. Намирайки се повечето време с Ейнджълин, аз откровено й се възхищавах и забравих за труповете, плаващи в космоса. Те идваха нощем и ме измъчваха, терзаеха съвестта ми, но винаги заспивах преди да успеят да свършат работата си.

Животът беше легло от рози и можеш да му се наслаждаваш, докато цветята не увехнат. Да наблюдавам как работи, беше истинско наслаждение. Ако ме сложите до стената и ме накарате да си призная, бих отговорил, че съм научил нещо от нея. Та нали тя самостоятелно организираше революция на мирна планета, която имаше много шансове за успех. В някаква степен й помагах. Няколко пъти се обръщаше към мен с въпроси и при всички случаи следваше съветите ми. Разбира се, никога не съм свалял правителство, но криминалните закони са еднакви независимо от прилагането им. Но това беше рядко. По-голяма част от времето, особено първите няколко седмици, си оставах телохранител, защитник срещу евентуално покушение. Подобно положение естествено не можеше да не предизвика в мен иронични усмивки.

Все пак в нашия Малък Метежен Рай съществуваше змия, чието име беше Рденрант. От отделни думи, чути на различни места, започнах да подозирам, че князът изобщо не иска да бъде революционер. Колкото повече наближаваше денят на въстанието, толкова по-бледен ставаше той. Към това се добавяха и физическите му пороци и веднъж дори възникна конфликт.

Ангелчето и князът се съвещаваха, а аз седях отстрани в приемната. Когато можех, подслушвах най-безсъвестно. И този път, затваряйки вратата, оставих малък процеп. Манипулирайки внимателно с пръсти го разширих, докато не започнаха да се чуват гласовете. Князът почти викаше, в думите му се чувстваше недвусмислен опит за шантаж. След това тонът му се сниши и колкото и да се вслушвах, нищо не чух. След това в гласа му се чу мънкане, примесващо се със захаросано ласкателство. Отговорът на Ейнджълин беше еднозначен — високо и решително — Не. Неговият вопъл ме вдигна на крака.

— Но защо? Винаги само не! Стига толкова!

Чу се звук от разкъсване на плат, нещо падна на пода и се счупи. С един скок влетях през вратата. Пред очите ми се разкри живописна битова сцена. Дрехата на Ейнджълин беше разкъсана на едното рамо. Князът стоеше до нея, вкопчил се с пръсти, сякаш с нокти, в ръката й. Извадих пистолета и се хвърлих напред, но Ейнджълин беше по-бърза. Хвана една бутилка от масата и ловко го цапардоса по главата. Князът падна като покосен. Като вдигна разкъсаната си блуза, тя направи възпиращ жест.

— Махнете пистолета, Брант… Всичко свърши — каза тя спокойно. Подчиних се, но само след като се убедих, че князът е в безсъзнание и помощта ми не е необходима. Тя се справи сама. Когато се изправих, тя вече си отиваше и се наложи да я догонвам. Спирайки пред стаята си, подхвърли през рамо: „Чакайте тук.“

Не е нужно да бъдеш много прозорлив, за да предвидиш настъпването на лоши времена. Идвайки на себе си, князът несъмнено ще вземе нужното решение и за Ейнджълин, и за революцията. Размишлявах над тези въпроси, когато тя ме повика.

Раменете й бяха покрити с лек шал, прикриващ разкъсаната рокля. Външно изглеждаше спокойна, но скритият блясък в очите издаваше вълнението й. Заговорих за това, което, както ми се стори, я безпокоеше най-вече.

— Искате ли да изпратя княза към родовитите му предци в семейната гробница?

Тя поклати глава отрицателно.

— Той още ще потрябва. Ще успея да се справя с темперамента си, дръжте и вие под контрол своя.

— С това при мен всичко е наред. Но нима мислите, че след станалото ще може да продължавате да работите с него? Между другото, той има сериозна травма на главата.

Подобни мисли не я обременяваха, тя махна с ръка.

— Все още мога да го управлявам и той ще прави всичко, което поискам, разбира се, в пределите на разумното. Като ограничения служат собствените му природни способности, за което не знаех, когато го назначих за глава на въстанието. Жалко, че страхът бавно разрушава първоначалната решителност на намеренията му. Но той все още се смята за главатар и трябва да го използваме като такъв. И силата, и властта трябва да бъдат в наши ръце.

Аз не съм бавен човек, но внимателен. Преди да отговоря, обмислих думите й от всички страни.

— Какво означава това ние и наше? Къде е моето място тук?

Ейнджълин се разположи на креслото и отметна от челото си прелестните си златни коси. В усмивката й имаше около две хиляди волта и те бяха предназначени за мен.

— Искам и вие да участвате в това заедно с мен — каза тя с топла интонация. — Като партньор. Отпред държим княз Рденрант, докато не достигнем пълен успех, след това го отстраняваме и всичко останало правим сами. Съгласен ли сте?

— Да — казах аз. След това с особено въодушевление: — Да… — за първи път бях толкова еднословен, трябваше отново да се концентрирам. — И все пак защо аз? Обикновен телохранител, който преди всичко се грижи за възстановяване на правата си? Не е ли много голям скокът от момче за всичко до председател на правителството?

— Защо питате, след като всичко разбирате — каза тя и се усмихна, от което температурата в стаята се вдигна с още десет градуса. — Можете да ръководите това дело толкова добре, колкото и аз, това ви харесва. Заедно ще направим тази революция и ще завоюваме планетата. Какво ще кажете?

Докато тя говореше, аз ходех назад-напред. Тя стана, взе ръката ми и ме спря. Топлината на пръстите й ме гореше през дрехите. Лицето й беше право срещу мен, усмихващо се, а гласът й стана кадифен и нисък — такъв никога не го бях чувал.

— Ще бъде прекрасно. Задължително. Ти и аз… заедно.

Задължително! Понякога с думи не можеш да кажеш всичко и тогава говори тялото ви. Сега беше същият случай. Ръцете ми я прегърнаха, притиснаха към себе си, устните ми се долепиха до нейните.

Тя ми отговори със същото, ръцете й лежаха на раменете ми, устните й бяха ласкави. Това продължи толкова малко, че впоследствие не бях сигурен дали изобщо го е имало. Топлината внезапно изчезна, всичко стана лошо.

Тя не се бореше с мен, не се опитваше да ме отблъсне, но устните й изведнъж станаха безжизнени, а очите абсолютно празни. Тя така си и стоеше, докато не отпуснах ръце и не се отдръпнах. След това отново седна в креслото.

— Какво стана? — попитах я аз.

— Хубаво личице — това ли е всичко, за което мечтаете? — попита тя, като почти се разрида. Страдание изкриви лицето й. — Всички мъже си приличат… всички сте еднакви.

— Невероятно! — извиках аз раздразнено. — Вие искахте да ви целуна, не отричайте! Какво се промени в мислите ви?

— А бихте ли поискали да целунете нея?! — извика Ейнджълин в пристъп, който не можех да разбера. Дръпна тънка верижка от вратата си и ми я хвърли. На нея висеше малък медальон, още топъл от тялото й. При падането на светлината под определен ъгъл на него ясно се виждаше изображение. Успях да хвърля само един поглед на снимката, на нея беше момиче. Ейнджълин промени намеренията си, тя издърпа медальона и започна да ме блъска към вратата. Затвори я след мен и я заключи.

Без да обръщам внимание на учудения пазач, се запътих към стаята си. От една страна трябваше да бъда във възторг, нали Ейнджълин ми даде знак, че е добре разположена към мен, макар и за миг. Но какво означава внезапното й охлаждане и снимката… Защо я носеше?

Макар да я видях само за миг, беше достатъчно. На снимката беше младо момиче, може би нейна сестра. Ужасните генетични закони гласят, че е възможен неопределен брой комбинации. Това момиче беше отвратително уродливо, друга дума просто нямаше. И работата не беше само в един фактор, като например гърбица, издадена челюст или стърчащ нос. Тук имаше комбинация на чертите, съставляващи единно отблъскващо цяло. Във всеки ще предизвика отвращение.

И разбрах, че съм невероятно глупав. Да, Ейнджълин ми даде да надзърна в най-дълбоките причини за това, което я е пречупило, унищожило е живота й.

Разбира се, момичето на снимката беше самата Ейнджълин.

Веднага станаха ясни и много други неща. Колкото пъти я гледах, винаги се учудвах как може такава похабена същност да се намира в такава очарователна опаковка? Сега отговорът бе ясен — не бях виждал първоначалната опаковка. Мъжът може по някакъв начин да търпи уродливостта си, но какво би трябвало да чувства една жена в подобна ситуация? Как да живее, когато всяко огледало е твой враг и хората веднага се извръщат, когато те видят? И какво да прави, когато за щастие или нещастие си надарен с остър наблюдателен ум, който всичко вижда и осъзнава, прави неутешителни изводи, измъчва се от знаците на отвращение?

Някои момичета биха могли да завършат живота си със самоубийство, но не и Ейнджълин. Мога да предположа какво е направила. Презирайки себе си, ненавиждайки своя свят и хората в него, тя не е изпитвала угризения на съвестта, замисляйки престъпления с цел добиване на пари. Пари за операция, която ще унищожи някакъв недостатък, уродство. След това още пари за следваща операция. След това някой се е опитал да я спре веднъж, но тя леко, възможно дори и с удоволствие, го е убила. Бавен, труден подем към красотата, с достоен за възхищение разум.

Бедната Ейнджълин! Можех да я съжаля, ако не бяха убийствата, които тя бе извършила. Бедното нещастно момиче, което е печелило едни битки, безнадеждно губейки други. Тя е успяла да придаде на тялото си очарование, действително ангелски очертания, а мозъкът, който е управлявал целия процес, постепенно се е деформирал, докато не е станал толкова уродлив, колкото преди е било тялото.

Но ако е възможно да се промени тялото, то защо да не се промени и мозъкът? Може ли нещо да се направи за нея?

Мислех толкова напрегнато, че не можех да остана повече в малката си стая, и излязох на чист въздух. Наближаваше полунощ, охраната трябваше да е долу, а всички врати затворени. Реших да се кача горе, в градината на покрива не трябваше да има никой, можех да се разходя сам.

Фрайбур няма луна, но нощта беше ясна, звездите светеха достатъчно, за да се вижда наоколо. Пазачът ме приветства, когато излязох, виждаше се червеното огънче на цигарата в ръката му. Трябваше да му кажа нещо по този повод, но мислите ми бяха заети с друго. Завивайки зад ъгъла, спрях, облегнах се на парапета и започнах да гледам тъмните грамади на планините.

Нещо задържа вниманието ми и след няколко минути разбрах какво беше. Пазачът. Той беше на пост и пушеше, макар да не бе разрешено за часови. Може би бях прекалено строг, но това не ми хареса. Във всеки случай се обезпокоих малко, трябваше да се върна и да му кажа няколко думи.

Нямаше го на обичайното място, това радваше, значи ходи и наблюдава. Тръгнах обратно и изведнъж забелязах смачкани цветя, висящи от края на покрива. Това беше абсолютно невероятно, тъй като градината на покрива беше гордостта и постоянната грижа на княза. Отдалеч забелязах някакво тъмно петно сред цветята и разбрах, че нещата са много зле.

Това беше часовият, мъртъв или умиращ. Не трябваше да търся причината, заради която някой може да се окаже тук през нощта. Причината беше Ейнджълин. Стаята й беше на горния етаж, почти под това място. Тихо се приближих към края и погледнах надолу. Пет метра по-надолу се виждаше бялата площадка на балкона пред прозореца й и нещо тъмно и безформено, притиснато до стената. Пистолетът ми остана в стаята. Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато не взех всички предпазни мерки. Трябва да спася Ейнджълин.

Всичко това мина през главата ми за част от секундата, когато се хванах за края на перилата. Ръката ми се натъкна на мъничка кука, към която беше завързана връв, почти невидима, но здрава като канат. Убиецът се е спуснал с помощта на специално приспособление, изпускащо нишка, като паяк. Нишката представляваше субстанция, състояща се от една мономолекула, способна да издържи тежестта на човек. Ако се опитам да се спусне по нея, то бих се лишил от пръстите си, тя бе по-остра и от бръснач.

На балкона можеше да се попадне, като се стигне малката площадка под него, за което е необходимо да се преминат почти два километра в долината. Взех решение да скоча, покатерих се на перилата и запазих равновесие. Под мен безшумно се отвори прозорец, не трябваше да се бавя повече, отблъснах се, целейки се с пети в човека и полетях надолу.

Завъртях се във въздуха и го ударих с пети в раменете. И двамата се затъркаляхме по балкона. Древните камъни потрепериха, но издържаха. Падането малко ме зашемети, но се надявах, че и той си е получил своето не по-малко от краката ми. Няколко секунди бях безпомощен, след това се овладях и пропълзях към него. От удара от ръката му изпадна тънък и дълъг кинжал, който за щастие не ме закачи, а само разкъса ръкава ми. Той го хвана преди мен, но аз се вкопчих в ръката с ножа и здраво я стиснах.

Това беше безмълвна, кошмарна битка, чиято цена, както и двамата добре знаехме, беше животът. От удара в крака не можах бързо да стана и той, по-тежък, се оказа отгоре. С двете си ръце едва задържах ръката с кинжала. Наоколо цареше мъртва тишина, чуваше се само тежкото ни дишане.

Отначало превес имаше убиецът, тежестта и неумолимата сила правеха своето — кинжалът бавно се спускаше. Острието беше съвсем до мен, но забелязах, че другата му ръка висеше безжизнена. Беше счупена при падането. А той дори не издаде звук!

Никога човек не се сражава толкова отчаяно, както в борбата за живота си. Успях да измъкна изпод него единия си крак и като се обърнах, го ударих с коляно в счупената ръка. Той се присви от болка. Повторих. Опитвайки се да се отстрани, той загуби равновесие и сви лакътя си, стараейки се да не падне. Вложих всичките си сили и извих ръката му с кинжала, така че острието се обърна нагоре.

Това почти ми се удаде, но той все пак беше по-силният. Острието само леко раздра гърдите му. Събрах силите си, за да повторя хватката, явно безнадеждна, но внезапно той потрепери и умря.

С хитрост не можеш да ме излъжеш, но това не беше хитрост. Почувствах как спазматично се вдървиха мускулите му, когато падна настрани, но все пак не отпуснах хватката. В стаята се запали светлина. И едва сега видях мазни жълти петна по острието на ножа — мигновено действаща нервнопаралитична отрова. Там, където острието бе докоснало ръкава на дрехата ми, имаше също жълти следи. Знаех, че отровата може и да не се въвежда в тялото, тя действа също толкова добре и върху кожата.

Невероятно внимателно, борейки се треперенето на ръцете си от умора, вдигнах фланелката. И едва когато беше хвърлена върху трупа, се отпуснах и въздъхнах дълбоко.

Кракът ми беше наред, макар и много да ме болеше. Ясно бе, че не съм го счупил, а само навехнал, но издържа тежестта ми. Отворих по-широко високия прозорец на стаята и трупът зад мен ярко се освети. Ейнджълин спокойно седеше в леглото, притискайки към гърдите си одеяло, но в очите й се виждаше тревога — тя разбра какво се бе случило.

— Мъртъв — казах аз с пресипнал глас, гърлото ми пресъхна и аз се покашлях. — От собствената си отрова. — Влязох в стаята, разтривайки крака си.

— Спях и дори не чух как е отворил прозореца — каза тя. — Благодаря.

Актриса, лъжкиня, измамница, убийца. Тя играеше стотици роли, говореше с безброй оттенъци в гласа. Но сега, в тези последни думи, се усещаше неподправено чувство. Опитът за убийство стана много бързо след предшестващата тежка сцена, защитните й реакции не бяха успели да победят естествените емоции.

Косите й се бяха разсипали по раменете, беше облечена с красива нощница, направена от някакъв тънък и мек материал. Всички събития от тази нощ ми даваха право да действам смело. Седнах на леглото и я прегърнах през раменете. Медальонът с разкъсана верижка лежеше на шкафчето пред леглото й, взех го в ръка.

— Разбери, това момиче не съществува, тя е останала само в паметта ти — казах аз. — Всичко това е минало. Била си дете, а сега си жена. Може и да си била това момиче, но сега не си!

Рязко се обърнах и изхвърлих медальона през прозореца, в тъмнината.

— Всичко е останало в миналото, Ейнджълин — казах аз. — Ти си само ти! — извиках силно.

Целунах я и този път тя не ме отблъсна. Както аз се нуждаех от нея, така и тя се нуждаеше от мен.