Хари Харисън
Стоманеният плъх (13)

Глава 13

На студената утринна светлина идеята не изглеждаше по-привлекателна, но не стана и по-малко очевидна. Можех да избирам: да го направя или да не го направя. Нямаше съмнение, че признаците за ненормалност явно бяха налице и в Ейнджълин. Всичките й действия бяха белязани с печата на противоестествено безразличие към човешкия живот. Тя убиваше равнодушно или с удоволствие, но винаги с пълно безразличие към хората. Съмнявам се дали знае колко убийства е извършила през живота си. Според стандартите й аз съм редови любител. Не съм убивал и освен това в моята дейност рядко възникваше такава необходимост.

Да, да — ди Грийс никога не бе убивал! Няма от какво да се срамувам — напротив. Ценях човешкия живот, това е единствената неделима величина във Вселената. А Ейнджълин ценеше само себе си, желанията си и нищо повече. Следвайки пътя на формиране на личността й, пресъздадох начина на мислене, който й бе присъщ.

Не бе толкова трудно, колкото изглежда, поне теоретично. Имах определен опит в работата с психометрични наркотици и добре познавах възможностите им. Вековете изследвания са позволили да се създадат лекарства, които могат да стимулират в пациента всякакъв начин на мислене. Искате да станете за една седмица параноик? Заповядайте, вземете едно хапче и ще почувствате какво е това. Някои наистина взимат. А това за по-друго усещане, с други думи удоволствие, но тези хапчета не бяха за мен. Необходими бяха невероятно основателни причини, за да ме накарат да се реша на това, мен, човека с деликатно сиво вещество. Например търсенето на Ейнджълин.

Наистина прекрасно свойство на всички тези психосоматични препарати беше тяхното временно действие. Когато лекарството се разтвори, халюцинациите изчезват. Надявах се на това. В нито една от прочетените от мен книги не се споменаваше за тази дяволска извара, която трябваше да приготвя сам. Това беше титанична работа — да търсиш в книга описанията на всички тези очарователни навици на Ейнджълин и да намираш всеки съответен психологичен образец. В процеса на този анализ даже ми потрябва професионална помощ, без да упоменавам, разбира се, за истинските си цели. В края на краищата пред мен стоеше колба с леко димяща течност и магнитофон, където беше поставена лента със стимулиращи изказвания, която щеше да се върти докато лекарството действа. Оставаше само да събера цялото си мъжество, както казват класиците. В действителност това не беше всичко, исках да взема още някакви предпазни мерки. Наех стая в евтин хотел и помолих да не ме безпокоят. Тъй като се решавах за първи път на подобна постъпка и не знаех как ще се държи психиката ми, оставих около мен няколко бележки. След няколко часа подобни приготовления разбрах, че започвам да отлагам.

— Да, не е лесно доброволно да станеш луд — казах аз на своето бледо отражение в огледалото. Отражението беше съгласно, въпреки това и двамата навихме ръкави и приготвихме големи инжекции. — Е, да видим какво ще стане — казах аз, внимателно вкарвайки иглата във вената си и натискайки до основата буталото.

Резултатът беше обезкуражителен, да не кажа нещо повече, появи се звън в ушите и болка в главата, които минаха бързо и всичко стана както преди. Разбрах, че трябва да се заема с нещо и седнах да чета вестник, докато не се уморих. Настъпи разочарование. Отидох да си легна и включих магнетофона, който меко шепнеше в ушите ми сентенции като: „Ти си най-добрият от всички и го знаеш, а хората, които не го знаят, трябва да се пазят“ или „Те са глупаци, всички са глупаци, няма по-умен от теб на света“.

Леглото ми беше неудобно, слушалките се забиваха в ушите ми, а глупавият ми глас ме изкарваше от себе си. Нищо не се промени, експериментът се оказа напразен и неуспехът ме ядоса. Счупих слушалките и ми стана по-леко, още по-леко ми стана, след като смачках магнетофонната лента.

Няколко дена не се бръснех, четината скърцаше под ръката ми. Втрих в бузите си крем, погледнах в огледалото и за първи път останах поразен. Новото лице ми подхождаше много повече от старото. Грешка при раждането или уродството на родителите ми — дълбоко ги ненавиждах, тъй като единственото полезно, което са направили, това е че са ме родили — ми бяха дали лице, което не съответства на личността ми. Новото беше по-добро. От една страна, по-красиво, а от друга — по-строго. Трябва да благодаря на доктор Волф за тази работа. Да му благодаря с куршум. Това щеше да бъде гаранция, че никой на света нямаше да ме проследи. Вероятно съм имал температура или съм получил слънчев удар, след като съм му позволил да замине жив.

На масата лежеше листче с една-единствена дума, написана с моя почерк, макар и понятие да нямах защо съм я оставил. Там беше написано — ЕЙНДЖЪЛИН.

Ейнджълин, която жадувам да получа, за да стисна бялото й гърло с ръце и да стискам дотогава, докато не изскочат очите й. Ха! Представяйки си тази картина, се засмях. Но не трябва да бъда толкова лекомислен. Ейнджълин бе нещо важно. Възнамерявах да я намеря и нищо няма да ме спре. Тя ме направи на глупак и се опита да ме убие. Ако някой заслужава смърт, то това е тя. Лошо е, че това още не е сторено. Скъсах листчето на малки парчета.

Стаята буквално ме притискаше, поисках да изляза. Този път ме вбеси отсъствието на ключове. Знаех, че ги извадих, но къде съм ги сложил, не помня. Заплесът портиер нещо мънкаше и исках да му кажа какво мисля за услугите им, но се въздържах. За тези типове има само едно лекарство! Резервните ключове паднаха до пневмоасансьора и ги вдигнах. Исках да ям, да пия и най-вече да намеря място, където бих могъл да помисля на спокойствие.

Най-близкото кафе ми предложи тези възможности, след като прогоних проститутките. Ейнджълин просто си играеше на проститутка, а изглеждаше по-добре от цялото това стадо, взето заедно. Ейнджълин. През цялото време мислех за нея. Алкохолът загря стомаха ми и тя се стопли в мислите ми. Нима наистина исках да я предам или дори да я убия? Що за глупост! Единствената умна жена от всички, които съм срещал. Никога няма да забравя как крачеше с роклята си. Малко да я опитомя и какъв екип би се получил! От тази сладка мисъл лицето ми пламна и с една глътка пресуших чашата.

Трябва да я намеря, тя за нищо на света няма да напусне тази планета, напомняща райски градини. Момиче с нейните амбиции тук ще тръгне право към върха, никой няма да може да я спре. Именно това е мястото, където трябваше да бъде. През целия си живот Ейнджълин е била сигурна, че е по-добра от тази тълпа и го е доказвала на себе си и на всички отново и отново. Пристигането ми можеше да се окаже най-голямото щастие за Ейнджълин. Държах се на тази планета като истински селянин. Когато Ейнджълин се разправи с мен, тя можеше да спре, да се успокои и подчини на реда. Съперничеството можеше да бъде отложено за известно време.

Докато седях там, нещо ме разтревожи, някакъв важен момент, който изобщо не можех да си спомня. Накрая разбрах! Скоро инжекцията ще прекъсне действието си. Трябваше да се върна в стаята. Изплуваха страховете по повод изпълнението на експеримента, но разбрах, че това са стари съмнения. Тази извара не беше по-опасна от аспирин. И в същото време най-велика, космическа шега. Нови светове и възможности се откриха пред мен, мозъкът ми стана по-ясен, а мислите по-логични.

Платих на бармана и дълго чаках да отброи рестото.

— По-бързо! — казах аз високо, за да чуят всички. — Купувачът бърза, така че и ти побързай… Още два гулдена. — Държах парите в разтворената си длан и когато той се наведе, за да ги преброи, го плеснах с дланта и парите по муцуната. Заедно с това понижих гласа си, за да чуе само той и му обясних какво мисля за него. Фрайбурският език е богат на изрази и аз избрах най-хубавите. Исках да продължа обучението, но това изискваше време, а аз бързах за стаята в хотела. Тръгвайки, погледнах огледалото, висящо на предната стена и отразяващо картината зад гърба ми. И добре направих. Той извади изпод бара парче тръба и го вдигна над главата ми. Не исках да го лишавам от удоволствието, не хванах ръката му и едва когато тя започна да пада надолу, отстъпих встрани, като му позволих само едва-едва да ме докосне.

А след това просто хванах тази нахална ръка и я счупих в края на стойката. Воплите му бяха като райска музика за сърцето ми, бях готов да ги слушам безкрайно. Но нямаше време.

— Видяхте ли как предателски ме нападна? — казах аз на вцепенените посетители, отправяйки се към вратата. Пострадалият изчезна, явно бе паднал и стенеше зад стойката. — Отивам да се обадя в полицията, гледайте да не избяга. — Разбира се, той се опитваше да избяга толкова, колкото аз да се обадя в полицията. Излязох през вратата много преди посетителите да съобразят какво е станало наистина.

Не можех да тичам, за да не привлека внимание върху себе си. Най-доброто, което можех да направя, бе да вървя бързо. От напрежение се обливах в пот. В стаята първото, което видях, беше колбата на масата и инжекцията зад нея, завита в парцалче. Ръцете ми не трепереха, не им позволих. Това беше силно нещо.

Строполих се в креслото, взех колбата и видях, че там е останало по-малко от милиметър течност. За получаването на адската смес бе нужен доста сложен процес, но формулата се бе забила в паметта ми като гвоздей и не представляваше кой знае какво всеки момент да я възстановя. Само как да намеря компонентите в този нощен час? Но това не е трудно. Законът на историята казва, че оръжието е открито преди парите. В чантата ми лежеше знаменитият 0,75 калибров, с който можеш да намериш всичко много по-рано и по-лесно, отколкото с пари.

Това беше грешка. Някакво упорито безпокойство ме вълнуваше, но го игнорирах. Напрежението, а след това разтоварването след инжекцията отпъдиха сънливостта и сковаността ми. На върха на удоволствието трябва да бързаш, имах много малко време, за да намеря това, което е необходимо, и да се върна в хотела. Мислите ми се устремиха към достигането на целта, отворих чантата и видях пистолета, който лежеше отгоре върху дрехите. Някакъв тъничък гласец изпищя в паметта ми, но това само ме подтикна. Хванах дръжката и паметта ми се върна… прекалено късно.

Пуснах пистолета и се хвърлих към вратата, но не успях. Зад мен се взриви гранатата с приспивателен газ, сложена под пистолета. Вече падайки, никак не можех да разбера как е възможно да съм направил такава глупост.