Хари Харисън
Стоманеният плъх (5)

Глава 5

Отделът по снабдяване и отделът по документацията ми дадоха всичко, което бе необходимо. Слънцето, чисто и ясно, грееше над хоризонта, когато сребристият скелет на кораба ми се издигна над сивото поле и се вряза в космоса.

Пътешествието продължи само няколко дни, повече от достатъчно, за да систематизирам знанията си за Цитануво. И колкото повече научавах, толкова по-малко разбирах защо им е нужен военен кораб. Цитануво беше повторно заселена звезда от системата Целини и аз вече съм бил в тези поселения. Всички те се обединиха в свободни съюзи, понякога се караха помежду си, но до сражение нещата не стигаха. Те, както и всички, споделяха общото отвращение към войната.

И тайно строяха военен кораб?

В края на краищата ми омръзна да мисля за това, изхвърлих тези мисли от главата си и се заех с интересна шахматна задача. Времето мина бързо и накрая на предния екран заблестя Цитануво.

Един от най-важните ми принципи беше: „Тайното не трябва специално да се крие.“ При фокусниците това се нарича отвличане на вниманието. Дайте на хората възможност да видят всичко, което искате, и те никога няма да заподозрат, че зад това се крие още нещо. Затова се приземих с много ефектна маневра на най-големия космодрум, в средата на деня. Вече бях облечен за работа и излязох от кораба, когато амортизаторите още вибрираха. Закопчавайки платинената катарама на коженото си наметало, започнах да се спускам по трапа. Малкият тромав робот М-3 гърмеше зад мен с багажа ми. Игнорирайки суетливата активност около митницата, се отправих към главния вход и едва когато някой в униформа се приближи до мен, проявих снизходително внимание към обкръжаващата среда.

Преди да започне да говори, аз се приближих до вратата и спрях.

— Чудесна планета! Великолепен климат! Идеално място за вила. Приветливи хора, винаги готови да се притекат на помощ. Това ми харесва. Приемете най-дълбоката ми благодарност. Много благодаря, че ме посрещнахте. Аз съм Великият княз Сент Анджело — разтърсих с ентусиазъм ръката му, слагайки там в същото време стотарка кредит. — А сега, вие естествено разбирате, че не е необходимо митничарите да оглеждат багажа ми. Да не отнемаме от времето ви. Корабът е отворен, те могат да проверят каквото желаят.

Маниерите, дрехите, скъпоценностите ми, лекотата, с която се разделях с парите, шикозните чанти можеха да означават само едно. Такъв богат човек няма да се занимава с контрабанда. Служителят промърмори нещо с усмивка, каза няколко думи по телефона и всичко беше уредено.

Група митничари залепиха етикети на багажа ми, погледнаха, колкото за вид в куфара и ме пуснаха. Стиснах ръцете на всички, разбира се, не само ги стиснах, и тръгнах напред. Таксито беше извикано, шофьорът ми предложи хотел. Съгласих се с кимане, докато роботът подреждаше багажа ми.

Корабът беше абсолютно чист. Всичко, което ми беше необходимо за работа, се намираше в багажа ми. Имаше и нещо смъртоносно и избухливо и ако то беше открито, би ми причинило доста неприятности. Затваряйки се в помещението на хотела, реших да променя външността си и да сменя дрехите си. Роботът провери дали няма бъгове в стаята.

Отлично нещо са тези роботи на Корпуса. Те изглеждат и действат точно като слабоумните М-3. Но само външно. Умът им е остър, не по-лош от висококласните роботи. Освен това набитото тяло буквално е наблъскано с разни прибори и машини.

Той бавно се движеше из стаята, пренасяйки багажа ми и разопаковайки нещата ми, като при това не забравяше да изследва всеки дюйм от повърхността. Като свърши, той спря и ясно доложи:

— Всички стаи са проверени. Намерен е само един оптичен бъг на тази стена.

— Как можеш да го сочиш с пръст? — казах аз на робота. — Нали това може да предизвика подозрението на наблюдателя.

— Не, не може — отговори роботът с механична, уверена интонация. — Аз леко го докоснах и той сега бездейства.

При тези гаранции хвърлих разкошните дрехи и облякох черната униформа на адмирал на Великия флот на Лигата. Получих я с всички украшения, златни бродерии и пълен комплект документи. Не мисля, че беше ефектно украшение, но беше необходима за създаването на съответстващо впечатление на Цитануво. Както и на много други планети, тук разбираха от униформи. Момчета-разсилни, градинари, чиновници — всички имаха своя характерна униформа. Черният ми мундир изглеждаше ефектно и трябваше да привлича вниманието.

Преди да напусна хотела, наметнах отгоре дълга пелерина, скриваща мундира, но имах друг проблем с шлема, украсен със злато, и портфейла с документите.

Досега не знаех за всички възможности на псевдоробота М-3. Може би той щеше да ми помогне?

— Ей, ти, дребния и набития — извиках го аз, — имаш ли някакви отделения или чекмеджета? Ако имаш, покажи ги.

Помислих, че роботът се пръсна. В него имаше повече чекмеджета, отколкото в касов апарат: големи, малки, плоски, тесни, те изскочиха от него в различни страни. В едно имаше пистолет, две други бяха пълни с гранати, останалите — празни. Сложих шлема в едно, портфейла в друго и щракнах с пръсти. Чекмеджетата се пъхнаха навътре и металното му тяло станах гладко, както преди.

Сложих си модно кепе, закопчах пелерината и бях готов. Останалият ми багаж бе миниран: пистолети, газ, отровни игли и други подобни. В краен случай всичко щеше да хвръкне във въздуха. М-3 тръгна с асансьора надолу, а аз слязох по черното стълбище. Срещнахме се на улицата.

Тъй като все още беше ден, не взех въртолет, а наех кола. Бавно тръгнахме из страната и по тъмно пристигнахме в дома на президента Фераро.

Както подобава на ръководителя на богата планета, домът беше великолепен. Моите тайни предпазни мерки бяха се оказали, меко казано, просто смехотворни. Аз със своя тристакилограмов робот минах през охраната и сигнализацията без задръжки. Президентът Фераро, ерген, обядваше. Това ми позволи да изследвам кабинета му без пречки.

Там нямаше абсолютно нищо. Нищо свързано с войни и военни кораби. Виж, ако бях шантажист, друга работа. Тук можеше да се намери нещо по-лошо от политическа корупция.

Когато след обяда Фераро се върна в кабинета си, там беше тъмно. Чух как мърмореше нещо за слугите и започна да опипва ключа на лампата. Но преди да го намери, роботът затвори вратата и включи светлината.

Седях на масата, пред мен лежаха всичките му лични документи, затиснати отгоре с пистолет, постарах се да изобразя на лицето си свирепо изражение. Докато не се беше свестил от шока, изкомандвах:

— Приближете се и седнете, бързо!

В същия момент роботът така го бутна, че не му оставаше избор, освен да се подчини. Когато видя на масата документите, очите му се опулиха, в гърлото му нещо забълбука. Без да му дам да се опомни, му пъхнах под носа книжката си.

— Аз съм адмирал Тар от Великия флот на Лигата. Това са пълномощията ми. Можете да ги проверите.

Те не можеха да бъдат различени от истинските, затова не се тревожех изобщо. Фераро започна бавно да изучава книжата, след това провери печатите с ултравиолетови лъчи. Това му даде време да се съвземе и да премине в настъпление.

— Какво означава поведението ви? Нахълтали сте в кабинета ми, извършили сте кражба с взлом…

— Положението ви е ужасно — казах аз с възможно най-задгробен глас.

От думите ми по лицето на Фераро премина сянка. Аз продължих:

— Арестувам ви за заговор, изнудване, кражба и много други неща, които окончателно ще се изяснят след изучаването на тези документи. Хвани го!

Тази последна заповед се отнасяше до робота, който отлично изигра ролята си. Той се наведе напред и хвана президента за колана.

— Мога да обясня — помоли се той. — Мога всичко да обясня. Не е необходимо да ме обвинявате във всичко това. Не знам какви са тези документи пред вас, затова няма да твърдя, че са фалшиви. Но вие знаете, че имам много врагове. Ако Лигата знаеше колко трудно е да се управлява тази изостанала планета…

— Е, добре, стига — прекъснах го аз с жест. — На всички въпроси ще отговаряте пред съда. А сега ми отговорете само на един въпрос: Защо строите военен кораб?

Този човек беше велик актьор. Очите му се разтвориха широко, челюстта увисна и той се строполи в креслото, сякаш са го ударили с чук. Когато отново можа да проговори, думи вече не бяха необходими. Целият му вид изразяваше оскърбена невинност.

— Какъв военен кораб? — въздъхна той.

— Военен кораб от най-висш клас, който се строи в корабостроителниците на Цитануво. В съответствие с тези чертежи — хвърлих ги на масата и му посочих горните ъгли. — А това е вашият собственоръчен подпис.

Фераро все още не беше дошъл на себе си. Той грабна документите и започна да ги изучава, не го карах да бърза. Накрая той ги хвърли настрана и тръсна глава.

— Нищо не знам за никакъв си военен кораб. Това са чертежите на новия товаропътнически лайнер. Това е всичко, което ми е известно. И там наистина стои моят подпис.

Произнесох следващия си въпрос бавно и внимателно, за да може смисълът му задължително да стигне до него.

— И така, вие отричате, че ви е известно каквото и да било за строителството на линкор от най-висш клас по тези чертежи?

— Това са чертежите на обикновен товаропътнически лайнер. Нищо друго не знам.

Лицето му придоби израз на обидено дете. Облегнах се назад, отпуснах се и извадих пура.

— Чуйте нещо за робота, който ви държи — започнах аз. Той погледна с недоумение, тъй като очевидно не беше забелязал, че роботът го държеше за кръста през цялото време.

— Това не е обикновен робот, в края на пръстите му са вградени много интересни прибори: термоелементи, галванометри и разни други любопитни неща. Докато говорехме, той регистрираше температурата на тялото ви, количеството пот и т.н. С други думи пред вас се намира ефективен и оперативен детектор на лъжата. Сега ще чуете как сте лъгали.

Фераро са дръпна от ръцете на робота, като че ли това беше отровна змия. Пуснах красиво кръгче дим.

— Говори — казах аз на робота, — лъга ли този човек по време на разговора.

— Много — отговори робота. — Точно 74% от всичко казано от него е лъжа.

— Много добре — кимнах аз, готвейки се да затворя последния катинар на моя капан. — Значи той е знаел всичко за линкора?

— Субектът не знае за линкора — възрази роботът. — Всичките му заявления както за кораба, така и за конструкцията му, бяха негативни.

Сега настъпи мой ред да се опуля, а на Фераро много би му олекнало, ако знаеше, че мен съвсем не ме интересуваха всичките му хитрини! Разбира се, получих удар под пояса, но не трябваше да си губя ума. Накарах мислите си да се върнат към изходната точка и да преценят ситуацията.

Ако президентът Фераро не знаеше за линкора, значи той служи просто за прикритие. Тогава кой е истинският виновник? Някаква милитаристична клика, желаеща да го свали и да завземе властта? Слабо се ориентирах в работите на планетата и реших да взема Фераро като помощник.

Това вече не беше трудно, дори не се наложи да го заплашвам с публикуването на документите, които намерих в бюрото му. Използвайки тези документи, можех да го накарам да играе по моята свирка. Но нямаше нужда от това. Щом му показах двата чертежа и му обясних приликите, той разбра всичко. На него без съмнение му беше по-лесно, отколкото на мен, да открие кой го е използвал като оръдие в ръцете си. Мълчаливо се споразумяхме да забравим документите.

Беше решено, че следващата стъпка трябва да бъдат корабостроителницата на Церентола. Президентът вече започна да обмисля как да използва ситуацията срещу политическите си противници. Дадох му да разбере, че Лигата иска да спре строителството на линкора. А след това нека играе на политика с опонентите си.

Договорихме се за това, извикахме кола, взвод охрана и тръгнахме към корабостроителницата. Пътят до там беше четири часа. През това време обмисляхме линията на поведението си.

Началникът на корабостроителницата се казваше Рока. Когато пристигнахме, той безгрижно спеше. Шпалир от мундири и пистолети бързо го свестиха. Стори ми се, че той е същият крадец и лъжец като Фераро. Невинен не би могъл да се изплаши толкова много.

Възползвайки се от ситуацията, залепих за него ходещия детектор на лъжата и започнах да му задавам въпроси.

Преди да завършим нашия „разговор“, вече си представях положението на нещата. То беше следното: началникът на корабостроителницата, която строи кораба, няма ни най-малка представа за истинското му предназначение.

Някой по-малко самоуверен, отколкото съм аз, или имащ по-малък жизнен опит, в този момент би могъл да се усъмни във всичко. Аз — не. Корабът съвпадаше с линкора поне на шест места, а аз не вярвах на случайните съвпадения. Кой път да избера? Ако имаш два избора — избери най-простия! Само не се спирай на глупави шансове и случайности.

Поглеждайки отново изходния чертеж, аз отново обърнах внимание на надстройката. За да се превърне кораба във военен, първо тя трябваше да се махне.

— Рока! — извиках аз застрашително. — Погледни тези чертежи, тази издатина тук. Тя все още ли е на кораба?

Той поклати глава и отговори:

— Не, чертежите бяха променени. Ние поставихме нов противометеоритен апарат за преминаване през планетарните астероидни слоеве.

Отворих чантата си и извадих нов чертеж.

— Апаратът ви случайно не напомня ли това? — подадох му чертежа през масата.

Той потри брадичката си, разглеждайки схемата.

— Да, като че ли — отговори той нерешително. — Не мога с точност да кажа, тъй като всички тези детайли не се отнасят до мен. Отговарям за работата като цяло. Но този детайл много прилича на този, който сега е поставен. Голяма работа. Колко пари похарчихме…

Това беше линкор, без капка съмнение! И в този момент една дума от казаното ме порази като гръм.

— Поставен! — викнах аз. — Вие казахте поставен?

— Да — нерешително отговори той. — Даже си спомням, че там имаше невероятни трудности…

— А още какво? — прекъснах го аз. Студена пот потече по гърба ми. — Двигателите, пултът за управление, те също ли са монтирани?

— Да, разбира се — отговори той. — Нима не знаете? Обичайният график беше силно съкратен и това предизвика маса непредвидени трудности.

Сега вече студената пот се лееше като река от мен. Първоначалният срок беше съкратен почти с година. И нямаше никакви причини да не бъде съкратен още повече.

— Колите! Оръжие! — извиках аз. — Към кораба! Ако е завършен, то ще имаме огромни неприятности и с нищо несравними трудности.

Охраната включи сирените и прожекторите и забивайки в пода акселераторите, се понесохме като светкавица в нощта към стапелите и влетяхме през вратата.

И все пак бяхме закъснели. Нощният пазач бясно замаха с ръце към нас, и конвоят спря. Корабът го нямаше.

Рока изобщо не можеше да повярва на това. Той ходеше напред-назад по празната площадка, на която се строеше корабът. Аз се качих в колата и седнах на задната седалка, от злоба дъвчех пура и се псувах на идиот.

Игнорирайки очевидните факти, като глупак си бях въобразил, че правителството на планетата участва в това строителство. То, разбира се, участваше, но само като камуфлаж. Почувствах присъствието на плъх — стоманен плъх. Плъх, който действаше така, както бих действал аз преди превъплъщението ми.

Сега, когато гризачът се измъкна, ми дойде идея от къде да започна издирванията.

Към нас, клатейки се, се приближи Рока, началникът на корабостроителницата. Хванаха го за косите и поток отбрани ругатни се посипаха върху него. Президентът Фераро извади пистолет и не беше ясно как възнамерява да го използва и какъв да стане: убиец или самоубиец? На мен ми беше все едно. Всичко, което можеше да се очаква от него и всичко, което можеше да го безпокои, бяха следващите избори, когато избирателите и политическите му противници нямаше да му простят загубата на кораба. Моите грижи бяха значително по-сложни.

Трябваше да открия линкора, преди да започне да се мотае из Галактиката.

— Рока! — викнах аз. — Вървете в колата. Искам да прегледам отчетите ви, всички отчети, и искам да направя това веднага.

Той с мъка се качи в колата, явно не осъзнавайки все още какво искат от него и защо. След това, като забеляза, че е тъмно, промърмори:

— Но, адмирале… по това време… всички още спят…

Готвех се да се развикам, но не беше необходимо. Явно той разбра всичко по израза на лицето ми и хвана слушалката на радиотелефона.

Обикновено ненавиждах тези бюрократични порядки, тези книжни прегради, но сега се молех за тях. Тези хора имаха цяла наука. Нито един нит няма да се изгуби, а ако това се случи и той изчезне, за това ще бъде съставен документ в пет екземпляра. Те струпаха на масата меморандуми, паметни бележки, актове от поръчки, различни запитвания.

Необходимите ми факти буквално тънеха в тези хартиени катакомби. Но нямаше какво да се прави. Не започнах да търся първопричините, това би било прекалено дълго, а съсредоточих вниманието си върху последните изменения, такива като оръдейната кула. Това би трябвало бързо да извади на бял свят групата виновни.

Чиновниците накрая разбраха какво искам от тях. Възпламененият огън на патриотизма и страшният глас на началниците ги караха да тичат с риск да си строшат главата.

Сега беше достатъчно да посоча посоката на търсенията и съответните документи се оказваха в ръцете ми.

Крачка след крачка картината се изясняваше. Тънката паяжина на подправяния, подкупи, канцеларщина и фалшификации. Да създаде всичко това можеше само глава, подобна на моята. От завист дори изкрещях. Както всички велики идеи, тази беше извънредно проста.

Групата или групите неизвестни постепенно са променили по свой начин програмата на строителството. Несъмнено първоначално това е била програма за строеж на огромен транспортен лайнер, след това малко са го подправили, а накрая и съвсем видоизменили.

Всичко беше направено с изкусността на истински гений. Заповеди, изхождащи от различни източници, бяха изменяни и изопачавани. С много труд успях да измъкна всички тези източници. Във всички случаи са били подставени. В някои случаи бяха дотолкова скрити, че първоначално не можех да повярвам как може да мине такава заповед, докато не ми обясниха, че ред офицери имат временни секретари, докато техните обичайни секретарки и асистенти боледуват, всички девойки една след друга са получили хранително отравяне. Просто някаква епидемия! Всяка една от тях поред е замествана от една и съща жена. Тя е оставала достатъчно дълго на всяко място, за да се убеди в придвижването на плана на строителството на линкора.

Тази девойка очевидно е помощник на главатаря, който е организирал всичко. Той седеше в центъра на този удар, сякаш паяк в паяжина, и дърпаше конците, привеждайки в движение цялата тази работа, осъществявайки своята идея. Първата ми мисъл беше, че в работата трябва да се включи бригада, но след това разбрах, че тази идея е погрешна. По-нататък се заех само със същността на поправките. В някои случаи документите не бяха подправяни, явно тук моят тайнствен X сам е изпълнявал работата. X имаше постоянна длъжност помощник-инженер дизайнер. Една след друга се разплитаха нишките, водещи към кантората. Той също имаше секретарка, чието боледуване съвпадаше с работата й в другите отдели.

Когато накрая станах от масата, гърбът ми се беше схванал и гореше, като че ли ме бяха проболи с нажежена тел. Изпих някакво обезболяващо хапче и хвърлих поглед към войската от помощници. Бяха измъчени, не спали заедно с мен 72 часа. Седяха, подпрени на мебелите, и чакаха заповедите ми. Дори президентът Фераро беше тук, косите му бяха разчорлени и висяха на пръчки.

— Разровихте ли това престъпно гнездо? — попита той, пъхайки ръка в косите си.

— Да, намерих ги — отговорих аз. — Само че това не е престъпно гнездо, а един човек, майстор на престъпния свят, който има в нокътя на малкото си пръстче повече талант, отколкото вашите продажни бюрократи, и неговата жена-асистент. Те двамата са направили всичко. Името или псевдонимът му е Пепе Перо, а тя се казва Ейнджълин…

— Веднага да се арестуват! Стража, стража… — и Фераро изскочи от стаята. Заповядах му да се върне обратно.

— Това би било най-доброто, което бихме могли да направим. Но в даденият момент е невероятно трудно, тъй като те са откраднали линкора, а не само са го построили. В него всичко е автоматизирано, на първо време няма да е необходим дори екипаж.

— Какво сте решили да правите? — попита един от чиновниците.

— Ами нищо — отговорих аз по маниера на стар космически вълк. — Флотът на Лигата вече е излязъл на лов за престъпниците и скоро ще чуете за тяхното залавяне. Благодаря на всички за помощта.