Серия
Стоманения плъх (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

„Евразия“, 1992

Поредица „Американска фантастика“ №7


Глава 16

Ударът по главата само ме зашемети, но когато един от тях счупи ампула с приспивателно под носа ми, изключих окончателно. Разбира се, нямах ни най-малка представа колко далеч сме отишли и къде се намирахме. Вероятно ми бяха направили антинаркотична инжекция, тъй като първото, което видях, беше слаб тип с игла в ръка. Той се наведе, но аз се дръпнах назад.

— Искате да ме измъчвате, преди да ме убиете, свине! — изревах аз, като си спомних ролята, която играех.

— Не се вълнувайте — произнесе нисък глас отзад, — вие сте сред приятели, които споделят възмущението ви от съществуващия режим.

Този глас не беше на Ейнджълин. Оказа се, че е на пълен, едър човек с неприятен израз на лицето. Медикът излезе, оставяйки ни сами, и разбрах, че планът започна да дава плодове. Малките очички, тежката челюст и надменният поглед — в тях познах един от представителите на фрайбурското дворянство. Гледах това уродливо лице и се ровех в бездните на паметта си.

— Рденрант, княз Рденрант — казах аз, опитвайки се да си спомня какво още съм чел за него. — Предполагам, че ще ми кажете истината, вие не сте ли племенник на негово височество? Човек трудно може да си представи, че сте отвлекли затворник за собствените си цели.

— Не е важно какво предполагате — злобно отговори той. Раздразнението се отрази на лицето му и мина известно време, докато се овладее. — Уилям може и да ми е племенник, но това не означава, че го смятам за идеалната глава на нашата планета. Говорехте на тема претенциите си за по-високо положение и за това, че сте били измамен. Така ли е? Или вие сте просто един от придворните дърдорковци? Ще се намерят и други хора, които мислят като нас, жадуващи да променят порядките.

Импулсивност, ентусиазъм — ето какво трябваше да проявя. Или лоялен приятел, или смъртен враг — други варианти нямаше. Хвърлих се напред и здраво хванах ръката му.

— Ако сте ми казали истината, в мое лице намирате единомишленик, който ще тръгне с вас. Княже, бъдете готов да се сражавате.

— Не е необходимо да се сражаваме — каза той, изтръгвайки с мъка ръката си. — Поне не между нас. Пред нас лежи труден път и трябва да се доверяваме един на друг — той сви ръката си, ставите му изпукаха и погледна през прозореца. — Искрено се надявам, че ще мога напълно да се опра на вас. Фрайбур по времето на предците ни е бил съвсем друг. Лигата задуши инстинктите за борба в нашия народ. Няма почти нито един човек, на когото бих могъл да се опра.

— А тези, които ме измъкнаха от килията? Те като че ли действат доста добре.

— Груба сила! — възкликна той. — Тъпи, упорити дръвници. Такива мога да наема колкото искам. Необходими са ми хора, които могат да ръководят, да ми помагат да водя Фрайбур към светлото бъдеще.

Не казах нищо за човека, който стоеше в коридора и който ръководеше цялата нощна операция. Щом Рденрант не искаше да говори за Ейнджълин, аз също нямаше да засягам този въпрос, но след като иска да види в мен умен колега, трябваше да му го изиграя.

— Кажете, вие нарочно ли оставихте в ръката на пазача парче червен мундир? То бие на очи.

Очите му се свиха, когато се обърна към мен.

— Много сте наблюдателен, Брант — каза той.

— Въпрос на практика — отговорих аз, опитвайки се едновременно да изразя скромност и честолюбие. — Това парче червен плат в ръката на пазача изглеждаше така, сякаш са го откъснали по време на борба. В същото време видях, че всички бяха облечени в черно. Може би това има друг смисъл…

— Колкото повече говорим, толкова повече се радвам, че се срещнах с вас — каза той, показвайки всичките си криви зъби с изражение, което явно смяташе за усмивка. — Хората на Стария Дюк имат, както знаете, червени ливреи…

— А Старият Дюк е най-силната опора на Уилям IX — завърших аз вместо него. — И на по-слабите няма да навреди, ако той се скара с краля.

— Не по-слабите — повтори Рденрант, показвайки ми отново кривите си зъби. Той започна да предизвиква в мен отвращение. Все пак, ако той е довереното лице на Ейнджълин, то несъмнено тя е направила най-добрия избор. Но на него едва ли му стига широтата на въображението, за да си представи идеите на Ейнджълин изцяло. Мисля, че и титлата, и парите, а също и амбициите са именно качествата, които са я примамили. Не беше ясно само къде е тя самата.

Някой влезе през вратата и аз се свих, готов за схватка. Но се оказа, че е само робот, който така шумеше и тракаше, че наистина можеше да се изплашиш. Князът заповяда на това чудовище да донесе нещо за пиене и когато се обърна, видях, че от задната страна на рамото му стърчи тръба. Във въздуха се чувстваше миризма на дим.

— Този робот да не би да работи с въглища? — изсмях се аз.

— Да — каза князът, като напълни чашите. — Това е прекрасен пример за разлагането на Фрайбурската икономика, ръководена мъдро от Уилям Некомпетентни. Нима сте виждали подобни уроди в столицата?

— Май не — казах аз, пулейки очи срещу изригващите кълба дим и следите от ръжда и въглищен прах по корпуса. — Разбира се, доста време ме нямаше… всичко се променя…

— Но не толкова бързо! И не ми демонстрирайте тук, Дийбщол, галактични маниери. Бях в Местелдрос и видях как живеят там. Вие изобщо нямате роботи, дори такива — той в безсилна злоба ритна робота, който се заклати и за да запази равновесие, щракна с клапана, пускайки пара в крачните бутала.

— Минаха двеста години откакто сме в Лигата, която ни пои с мляко и ни успокоява — и за какво? За да може кралят във Фрайбурбад да се къпе в разкош, докато в същото време ние получаваме няколко робота с кокоши мозъци и най-примитивни системи за управление. И сами трябва да създаваме нискоефективни роботи. Апаратът, който ще смятате за автоматичен, може да се окаже обикновена лодка с весла.

Той пресуши чашата и аз не започнах да му разяснявам икономиката на галактичната търговия, престижа на планетата и многобройните нива на между планетни комуникации. Тази загубена планета бе отдалечена от основния поток на галактична култура може би с двеста години, докато отново не бе установила контакт след разпада. Те трябва да се възраждат постепенно, без катаклизми, които могат да нарушат процеса. Разбира се, дори и милиарди роботи могат още утре да бъдат изпратени тук. И какво добро ще донесе това на икономиката им? Вероятно е много по-добре да не въвеждат блокове за управление на планетата, за да могат местните да строят за себе си това, което искат. Ако не им харесва крайният резултат, могат да подобрят схемата, вместо да се оплакват.

Князът, разбира се, не мислеше в тази насока. Ейнджълин много тънко бе играла с предразсъдъците и личното му самолюбие. Внезапно Князът се наведе напред и почука с пръст по скалата на робота.

— Погледнете го! — викна той. — Налягането падна на осемдесет фунта! А по-нататък, както разбирате, той изобщо ще престане да съобразява и ще рухне на пода. Поддържай налягането, идиот, поддържай налягането!!!

Вътре в робота нещо прещрака, той остави подноса с чашите на стола. Отпих голяма глътка и започнах да наблюдавам с наслаждение. Раздразнително бавно приближавайки се до камината, той отвори вратичката на корема си, откъдето изригна пламък. Загреба порядъчна порция антрацит с въглищната лопатка, изсипа я вътре в себе си и отново затвори вратичката. Гъст черен дим запълни стаята. Естествено, не подхождаше за вътрешни помещения.

— Вън, дръвник, вън! — кресна князът, задъхвайки се от кашлица. Димът започна да се разсейва. Налях си още и реших първо да изясня всичко възможно за Рденрант.

Трябваше да действам по-активно, ако искам да хвана Ейнджълин. Цялата постановка ясно подчертаваше присъствието й, но самата тя не се виждаше. В гостната срещнах няколко човека от обкръжението на княза. Един от тях, Курт, млад, беден дворянин, ми показа замъка, състоящ от кули и малки пристройки, обградени с висока стена, отделяща ги от собствения им град. Не се виждаха никакви явни признаци за плановете на княза, наблизо няколко въоръжени доброволци отработваха някакви мудни хватки. Всичко изглеждаше прекалено мирно, за да прилича на истинско, но нали все пак ме докараха тук. Това не бе случайно. Зададох деликатно няколко въпроса на Курт и той любезно ми отговори. Подобно на повечето бедни дворяни, той беше недоволен от централната власт, макар, разбира се, да не възнамеряваше да прави нещо особено. Завербували са го, готов е да поддържа плановете, макар самата идея да не му е много приятна. Това, че не ми каза цялата истина, стана ясно в края на разговора.

Покрай нас минаха две жени и Курт каза, че това са жените на други офицери.

— Вие също ли сте женен? — попитах аз.

— Не. Нямаше време. А сега мисля, че не ми е до това. Когато всичко свърши и животът влезе в нормално русло, може и за това да помисля.

— Вярно — съгласих се аз. — А князът? Женен ли е? Толкова години ме нямаше тук, че съм изпуснал много неща. Жени, деца и други подобни — стори ми се, че като отговаряше, малко се заплете.

— Е… може да се каже… Знам, че князът е бил женен, но нещо се е случило и сега не е женен… — той се запъна и пренасочи вниманието ми върху нещо друго променяйки темата на разговора.

Пътят на Ейнджълин винаги бе отбелязван с трупове, вероятно и сега има един-два. Връзката й със „случайната смърт“ на жената на княза изглеждаше напълно правдоподобна. Ако смъртта е била естествена, Курт не би променил темата. Той млъкна, а и аз не настоях повече. Макар Ейнджълин да не се виждаше, следите й ме обкръжаваха от всички страни. Сега това беше само въпрос на време. Можех да понатисна Курт и да намеря горилите, които ме измъкнаха от затвора. Да им дам да пият, да побъбрим, да ги предразположа към себе си, след това да измъкна всичко което знаят за човека, който ги ръководеше.

Ейнджълин сама направи първата крачка. Един от антрацитните роботи, гърмейки и тракайки, ми донесе бележка. Князът искаше да ме види. Сресах се, облякох нова риза и тръгнах.

Когато влязох, князът вече беше твърдо и стабилно пиян, освен това стаята беше запълнена със сладникав дим. В цигарите му явно нямаше само тютюн. Това означаваше, че той от сутринта е бил разстроен, но не възнамерявах да вляза в ролята на утешител. Демонстрирах изключително внимание.

— Време за работа ли е, сър? Викали сте ме? — попитах аз.

— Седнете, седнете — промърмори той, посочвайки ми креслото. — Успокойте се. Искате ли цигара? — побутна към мен кутия, пълна с кафяви цилиндри.

— Не, сър, сега не пуша. Това изостря зрението и реакцията, пръстът на спусъка трябва да действа безукорно.

Мислите на княза витаеха някъде далеч, стори ми се, че не ме слуша. Потривайки бузата си, той ме оглеждаше отгоре до долу. Накрая, след вътрешна борба, някакво решение се отрази на лицето му.

— Какво знаете за семейство Радебрахен? — попита той. Въпросът беше толкова необичаен, че дори ме шокира.

— Абсолютно нищо — искрено отговорих аз. — А защо?

— Не… не… — бързо отговори той, потривайки отново бузата си. Главата ми започна да се замайва от въздуха в стаята. Как би трябвало да се чувства той?

— Елате с мен — каза той, измъквайки се от креслото. Минахме през многобройни зали вътре в замъка и спряхме пред врата, подобна на всички останали, пред която стоеше пазач, страшен, мускулест тип със скръстени на гърдите ръце. Едната от тях стискаше дръжката на пистолет. Когато приближихме, той дори не помръдна.

— Той е с мен — каза Рденрант със заядлив тон.

— Трябва да го обискирам — каза пазачът. — Заповед.

Ставаше все по-интересно. Някой дава заповеди, които князът не можеше да наруши — при това в собствения си замък! Сякаш не го знаех. Освен това познах гласа на пазача, той беше един от тези, които ме отвлякоха от затвора. Той бързо и щателно ме обискира и отстъпи крачка назад. Князът отвори вратата и аз го последвах, като се опитвах да не стъпвам по петите му.

Теорията си е теория, а практиката практика. Бях почти сигурен, че ще срещна Ейнджълин, и все пак да я видя седнала зад бюро, беше нещо подобно на шок. Сякаш електрически заряд премина по гръбначния ми мозък. Настана моментът, който чаках от много време. Трябва да се овладея и да надяна маската на равнодушие, естествено с корекция за това, че пред здрав млад мъж се е оказала привлекателна, съблазнителна женственост.

Разбира се, това момиче малко приличаше на Ейнджълин, но не можеше да има никакво съмнение. Променила си е лицето и цвета на косите, но и на новото лице грееше същото ангелско изражение, както и преди, фигурата беше приблизително същата, с изключение на възможни малки подобрения. Нейната трансформация беше повърхностна, не като при мен.

— Това е граф Дийбщол — каза князът, спирайки върху нея замъгления си поглед. — Човекът, когото искахте да видите, Анжела — и така, тя си оставаше ангел, само че с друго име. Това е лош навик. Познавах няколко човека, които бяха хванати само защото избираха името си да прилича на старото.

— Благодаря ви, Каситор — каза тя. — Много любезно от ваша страна да доведете при мен граф Дийбщол — допълни тя със същия тих празен глас.

Каси явно очакваше по-топъл прием. Пристъпвайки от крак на крак, той си мърмореше нещо под носа. Но все пак температурата на приема Ейнджълин-Анжела остави същата, може би дори я намали с още градус-два, преглеждайки някакви документи на бюрото. Въпреки състоянието си, князът разбра всичко. Той излезе, мърморейки нещо отново, и този път разбрах, че това беше най-късата и груба дума на местния диалект. Останахме сами.

— Защо излъгахте, че сте служили в Звездната Гвардия? — попита тя абсолютно спокойно, продължавайки да се рови в документите. Направих подобие на саркастична усмивка, изтупах несъществуваща прашинка от ръкавите си.

— Не можех да разкажа на тези прекрасни хора с какво съм се занимавал в действителност през всичките тези години — очите ми излъчваха добродушие.

— А с какво сте се занимавали, Брант? — попита тя с все същия равен, лишен от емоции глас.

— А това си е вече моя работа — казах аз в нейната тоналност. — И преди всичко бих исках да узная, коя сте вие и как е станало така, че имате по-голямо влияние от Великия Княз? — реших да вървя направо, но това не я смути, и тя отново завладя инициативата.

— Е, доколкото тук имам голямо влияние, мисля, че ще намерите желание да отговаряте на въпросите ми. Не се страхувайте, че ще ме шокирате, ще се учудите колко много неща знам за вас.

Не, възлюбена Ейнджълин, нищо няма да ме учуди. Но не можех да изложа всичко без всякаква съпротива.

— Зад цялата тази история с революцията стоите вие, така ли? — казах аз в утвърдителна, а не въпросителна форма.

— Да — каза тя и остави документите на бюрото, за да ме вижда.

— Тогава трябва да знаете. Занимавах се с контрабанда. Това е много интересно занимание, ако знаеш къде какво да вземеш. След няколко години разбрах, че това е най-изгодният бизнес. Но в края на краищата някои правителства видяха в мое лице конкурент, при това опасен. Искаха да крадат еднолично. Под натиска на обстоятелствата се върнах в своята тиха родина на почивка.

Моят ангел не беше удовлетворен от обясненията ми и ми зададе маса въпроси, показващи пълната й осведоменост в тази сфера. Не се страхувах, тъй като на времето през ръцете ми по такъв начин бяха минали мегасуми. Притеснявах се само за детайлите, тъй като се занимавах с това, докато бях млад, без да достигна професионални висоти. Влизайки в ролята си, се опитвах да запомня всичко, което говорех. Това беше решаващ момент, когато нито намек, нито жест не трябваше да възкресят в паметта й Хлъзгавия Джим ди Грийс. Трябваше да изглеждам местен търтей, витаещ все още в облаците на вселената.

Атмосферата на разговора ни с напитки и цигари, разбира се, беше подготвена, за да отслаби контрола ми над себе си и да ми даде възможност да допусна грешки. Наистина излъгах няколко пъти, но ей така, за да реши, че всичко това са младежки шеги. Когато напрежението спадна, се опитах да й задам въпрос.

— Кажете, вие изобщо ли не сте свързана с местното семейство Радебрахен?

— Защо питате? — попита тя грубо и студено.

— Усмихнатият ви приятел Каситор Рденрант ме попита за това, преди да дойда тук. Казах му, че нищо не знам. Има някаква връзка с вас, нали?

— Те… искат да ме убият — отговори тя.

— Но това е глупаво и отвратително — казах аз, заемайки ефектна поза. Тя се направи, че не забеляза нищо. — С какво мога да ви помогна? — попитах, връщайки се към въпроса, след като мъжката ми привлекателност не й подейства.

— Искам да станете мой телохранител — каза тя и когато се усмихнах и отворих уста, за да отговоря, ме прекъсна. — И моля ви, избавете ме от всякакви комплименти по повод тялото, което с удоволствие ще охранявате. Достатъчно съм се наслушала на това.

— Само исках да кажа, че приемам предложението — това беше лъжа, тъй като фраза, аналогична на отбелязаните, ми се въртеше на езика. Напомних си, че колкото и лесно да е пред Ейнджълин, нямам право да се отпускам. — Само ми разкажете нещо за хората, които искат да ви убият.

— Известно е, че княз Рденрант бе женен — каза Ейнджълин, играейки си като момиченце с чашата. — Жена му се самоуби по възможно най-глупавия начин. Семейството й — тези същите Радебрахенови — мислят, че аз съм я убила, и искат да отмъстят, като ме убият. В този загубен ъгъл на Фрайбур все още се е запазила вендетата и тези богати идиоти също я изповядват.

Ето сега картината се проясни. Княз Рденрант, роден опортюнист, за да увеличи състоянието се, се е оженил за дъщерята на това семейство. Всичко е било прекрасно, докато не се е появила Ейнджълин. Без да знае местните обичаи, свързани с отмъщението, тя е премахнала от пътя си камъка, който й е пречел. Но нещо не е било направено добре, или князът е сбъркал някъде, и е възникнала вендетата. И сега моят Ангел иска да пъхне нежната ми плът между себе си и убийците. Зададох още един въпрос.

— Това убийство ли беше или самоубийство? — попитах аз.

— Да, аз я убих — каза тя. Всичките ни карти бяха открити. Сега трябваше аз да решавам.