Хари Харисън
Стоманеният плъх (12)

Глава 12

Тази нощ и още няколко дни не са се запазили в паметта ми по напълно понятни причини. Беше рисковано да се върна обратно в стаята си, но рискът беше оправдан. Почти бях сигурен, че Ейнджълин не е знаела за съществуването й, а дори и да я е намерила, това нямаше значение. Мъртъв съм и повече не я интересувам. Предположението ми се оправда. След завръщането ми никой не ме обезпокои. Заповядах да ми донесат храна и няколко бутилки вино, за да се създаде картината на дълъг самотен запой. Тялото ми постепенно възстановяваше функциите си, поддържах го с антибиотици и болкоуспокояващи средства.

Накрая се почувствах човек, макар и слаб. Ръката ми придоби чувствителност, черните и сини петна на гърдите започнаха да избледняват, а болката в главата почти мина. Време беше да помисля за бъдещето си. Отпих малко от бутилката и звъннах долу, за да донесат вестниците от последните три дни. Пневматичният асансьор заскърца, кихна и ги изрина на масата. Разгледах внимателно пресата и разбрах, че разработеният от мен план се е оказал значително по-добър, отколкото очаквах.

На следващия ден след убийството ми всички вестници поместиха съобщения, почерпени от болничните картони на лениви наблюдатели, които дори не са опитали да огледат труповете. И това е всичко. И нищо за Големия Болничен Скандал с Объркването на Труповете или за Иска по Повод Това, че в Ковчега Не е Чичо Фрим. Щом номерата ми в този хладилник за месо не са публикувани, значи са станали болнична тайна, за която ще говорят насаме.

Ейнджълин, моята снайпер възлюбена, сега трябва да мисли за мен като за мъртвец, жертва на нейния носещ смърт спусък и пръстчето, натиснало този спусък. Нямаше нищо по-добро от това. След известно време отново ще й се лепна, но ще бъде по-лесно да се работи, нали тя е сигурна, че съм се превърнал в сив дим в местния крематориум. Точно сега е времето да изработя план, при това правилен план. Въпросът кого да ловя не съществува. Да арестувам Ейнджълин ще ми достави не по-малко удоволствие, отколкото на нея, когато стреляше в мен.

Трябва да си призная, че тя през цялото време ме изпреварваше. Измъкна линкора под носа ми, а след това се изплъзна от пистолета ми. И невероятното бе, че ми устрои капан, когато мислех, че аз я преследвам. Цялата наивност на моето поведение ми стана до болка ясна. Замисляйки изчезването си от линкора, тя съвсем не бе истерична, а просто играеше добре ролята си. Изучаваше всеки достъпен за погледа участък от тялото и лицето ми, всяка интонация на гласа ми. В паметта й ясно се е запечатал образът ми и след като избяга, непрекъснато предугаждаше вариантите на действията ми. В последната точка на полета си спря и ме изчака, знаейки, че ще дойда и че ще бъде подготвена за среща с мен. Това беше цялата история. Сега е мой ред да раздавам картите.

Обмислих и премерих много варианти и планове. На първо място, преди да предприема нещо, ми е необходима да премина пълна физическа реконструкция. Това е нужно, ако искам да хвана Ейнджълин. Това също така ще потрябва, ако искам да избегна дългите ръце на Корпуса. По време на учението не се замислях, но бях абсолютно уверен, че да напуснеш Специалния Корпус може само с краката напред. Макар физически да бях още слаб, мозъкът ми работеше постарому. Не ми достигаха факти и направих малко пожертвование в полза на местната библиотека под формата на встъпителна вноска. Там имаше фотокопия на местни вестници от много години. Запознах се с отровножълтото списание, нежно наречено „ПРЕСНИ НОВИНИ!“: „Пресни новини!“ беше популярно списание, речникът му се състоеше примерно от около двеста думи, но с чувство се предъвкваше жестокостта във всичките й многобройни проявления. Повечето от страниците бяха посветени на трагедии с въртолети, разбира се, с цветни снимки. Но там често се описваха и случаи на хулиганство, жестоки побоища и други подобни, които твърдата ръка на галактичната цивилизация още не бе успяла напълно да задуши на Фрайбур. Сред тази грамада от факти някъде се споменаваше и за „тъмни“ престъпления, които търсех.

Човечеството винаги е било капризно в законодателството си, откривайки такива увлекателни термини като „непредумишлено убийство“, „убийство при смекчаващи вината обстоятелства“ и т.н. Като че ли мъртвият съвсем не е мъртъв. Макар модата както на престъпленията, така и на наказанията да се променя, има такива, които винаги предизвикват силно отвращение. Това са лекарските престъпления. Чувал съм, че някои диви племена убиват знахаря, ако пациентът му умре — обичай, който не е без достойнства. Тази целенасочена ненавист към месаря-шарлатанин е разбираема. Когато сме болни, ние напълно се доверяваме на лекаря. Даваме на съвсем непознат човек да се забавлява с най-скъпото за нас. Ако това доверие се подрони, възниква естествено възмущение сред свидетелите или останалите живи пациенти.

Гражданинът Волф Сифтерниц се именуваше пълно Многоуважаемият Доктор Сифтерниц. „Пресни новини!“ с многобройни подробности описваха как той е съвместявал Хирург и Плейбой в едно, докато ножът в треперещите му ръце не е отрязал това вместо онова и животът на известен политически деятел не се е съкратил с няколко години, които са могли да донесат голяма полза. Трябва да повярваме на Волф, че той е пристъпил към работа трезв, така че фаталното треперене на пръстите му е било предизвикано от треска, а не от нетрезво състояние. Разрешителното му за практикуване е било анулирано, а спестяванията му явно са свършили, тъй като след това имаше съобщения за негови още по-неблаговидни постъпки. Животът сурово бе оръфал Волф, но той беше именно този човек, който ми трябваше. Исках да купя професионалното му майсторство.

За човек с моите възможности да намери и проследи полулегален непознат в чужд град на далечна планета не представлява никакъв проблем. Това е въпрос на техника, а с техниката бях на „ти“. Когато чуках по мръсната дървена вратата на къщата в наистина не най-добрата част на града, бях готов да направя първата крачка в новия си план.

— Имам работа за вас, Волф — казах аз на субекта с мътен поглед, който ми отвори вратата.

— Вървете по дяволите — каза той, опитвайки се да я затвори под носа ми. Предвидливо поставеният връх на обувката ми не му позволи да стори това.

— Не се занимавам с медицина — каза той, гледайки бинтованата ми ръка. — Не искам да се свързвам с полицията, така че вървете по дяволите.

— Защо дрънкате едно и също! — казах му аз. — Тук съм, за да ви предложа абсолютно законна сделка със съответно парично възнаграждение — игнорирах протестите му и погледнах към стаята. — Съгласно абсолютно достоверна информация живеете тук незаконно с момиче на име Зина. Това, което искам да кажа, не е за прелестните й ушички. Къде е тя?

— Няма я! — викна той. — Вие също се махайте! — хвана голяма бутилка за гърлото и заплашително я вдигна.

— Какво ще кажете за това? — попитах аз, хвърляйки на масата дебела пачка нови кредити. — И за това… и за това… — добавих още две пачки. Бутилката се плъзна от отслабналите му пръсти и падна на пода, очите му се опулиха, изглеждаше, че всеки миг ще излязат от орбитите си. За да го сразя окончателно, добавих още една пачка.

Не се наложи да го убеждавам дълго, оставаше само да уточним подробностите. Парите му подействаха успокоително, не трепереше и не се тресеше, а разсъждаваше напълно нормално.

— Остана един проблем — казах аз в заключение. — Възнамерявате ли да разкажете за това на милата Зина?

— Вие да не сте полудели? — попита Волф с неподправено учудване.

— Следователно няма да й разкажете. Доколкото за тази операция знаем само вие и аз, как възнамерявате да обясните отсъствието си и източника на парите?

Това много го учуди.

— Да обяснявам? На нея? Та тя няма да ме види, да не говорим за парите — след десет минути напускам това място.

— Какво пък — казах аз и помислих, че това все пак е жестоко по отношение на нещастното момиче, поддържащо го със занаята, който повечето жени избягват. Взех си бележка да направя нещо по този въпрос. В бъдеще, разбира се. На първо място трябваше да изчезне Джеймс Боливар ди Грийс.

Не пестях парите и поръчах цялото операционно и хирургическо оборудване, което поиска Волф. Взех и няколко прибора-роботи, тъй като му предстоеше да работи сам. Натоварихме всичко в един тир и заедно тръгнахме към една къща извън града. За съжаление отношенията ни не се бяха променили и ние не се доверявахме един на друг. Най-трудният въпрос беше финансовият, тъй като добродушният доктор Волф беше сигурен, че ще му счупя главата и ще си взема всички пари обратно, след като завърши работата си. Той явно не разбираше, че докато съществуват банки, няма да имам затруднения с парите. В края на краищата за негово удоволствие бяха дадени гаранции, и пристъпихме към работа.

Къщата беше уединена и пуста, разположена на възвишение по брега на езеро. Прясна храна получавахме един път седмично заедно с пощата, с която ни доставяха лекарства и други медицински препарати. Операцията започна.

Съвременната хирургическа техника позволява, разбира се, да се работи без пациентът да изпитва болки и да изпада в шок. Непрекъснато се намирах на легло и понякога се тъпчех с такива количества успокоително, че дните минаваха като в мъгла. Между два периода на радикална хирургия реших да разбера дали приспивателните хапчета се разтварят във вечерното питие на Волф. Това питие, естествено, беше безалкохолно, тъй като въздържанието по време на договора беше едно от задължителните условия на нашата сделка. За да избегна срива, поддържах решимостта му с малко количество пари. Доколкото той се намираше на границата на нервен срив, направих извод, че му е необходим здрав нощен сън. Освен това исках да извърша малко разследване. Веднага щом се убедих, че спи дълбоко, отворих вратата и претърсих стаята.

Пистолетът явно беше само за смелост, но тези нервни типове често се държат непредсказуемо. Пистолетът беше джобен тип, калибър 0.50, елегантен, но смъртоносен. Механизмът работеше прекрасно, патроните бяха новички, само че той повече няма да стреля — внимателно изпилих ударника.

Намерената камера вече не ме учуди, тъй като малко вярвах на благородството на човечеството. За Волф това, че бях негов благодетел и финансист, се оказа малко. Той бе решил да подготви материали за шантаж. Там имаше експонирана лента, без съмнение пълна с кадри от външността ми ПРЕДИ и СЛЕД ТОВА. Сложих цялата касета под рентгена и я поддържах там достатъчно дълго.

А в работата Волф нямаше грешка, с него можеше да се живее, докато не започна да натяква за отсъствието на пиене и момичета. Той огъна и скъси бедрата ми, като по такъв начин промени ръста и походката ми. Ръцете, лицето, черепът, ушите — всичко беше преправено за създаването на нова личност. Изкусното използване на съответните хормони предизвика изменение на пигментацията, потъмня естественият цвят на кожата и косата ми, измени се дори структурата на самото космено покритие. Последното, което направи Волф в най-висока степен на вдъхновението, беше деликатна операция на гласните ми струни, която доведе до загрубяване на речта.

Когато всичко свърши, Хлъзгавият Джим ди Грийс умря, и се роди Ханс Шмит. Името не бе много благозвучно, но го измислих още по време на общуването ми с Волф, преди да започна основното си занятие.

— Прекрасно, прекрасно — гледах се в огледалото и опипвах лицето си.

— Боже, най-после ще мога да пия — прошепна Волф зад мен, седнал на вече приготвения си багаж. Последните няколко дни той опитваше медицински спирт, докато не го смесих с капка от своето любимо лекарство за повръщане и сега беше много озадачен от необходимостта да изкара обратно поместеното вътре. — Дайте ми остатъка от парите и с ваше разрешение, ще си тръгна!

— Търпение, докторе — казах аз и му наврях пачка банкноти. Той разкъса лентата и започна бързо да ги брои. — Не губете време — казах аз, но той продължаваше да ги брои. — Написах думата „ОТКРАДНАТА“ на всяка банкнота с такова вещество, което ще фосфоресцира, когато в банката я сложат под ултравиолетови лъчи.

Той внезапно преустанови броенето и пребледня. Трябваше да му напомня за болното му сърце, което можеше да спре от силната превъзбуда.

— Какво значи „откраднати“? — попита той след малко.

— Това и значи. Всички пари, с които ви платих, бяха откраднати — лицето му стана още по-бледо и бях сигурен, че при такова кръвообращение няма да доживее и до петдесет. — Не се разстройвате, разделих се с тях без каквото и да е съжаление.

— Но… защо? — попита той накрая.

— Законен въпрос, докторе. Но ще изпратя същата сума, в нормални кредити, разбира се, на приятелката ви Зина. Чувствам, че сте й много задължен за всичко, което тя е направила за вас.

Той ме погледна свирепо, а аз започнах да хвърлям от скалата апаратите и хирургическите инструменти. Стараех се да не оставам с гръб близо до него, останалите предпазни мерки бяха взети по-рано. Когато го погледнах бегло, видях на лицето му скрита усмивка, разбрах, че е дошло време да изложа всичко докрай.

— Аеромобилът ще бъде тук след няколко минути, ще отлетим заедно. За съжаление трябва да ви информирам, че при пристигането ни във Фрайбурбад няма да имате време да намерите Зина, да я пребиете и да й вземете парите — изразът на лицето му отчетливо говореше, че именно това бе замислил. Продължих, надявайки се, че той ще ми бъде благодарен за толкова щателното и откровено излагане на тази криминална история. — Всичко е разчетено по минути. Днес от космодрума излитат два кораба, един след друг, с разлика от една минута. Взех билет за единия от тях, а това е вашият за другия. Платих предварително за него, без естествено да разчитам да ми благодарите за това. — Той взе билета с неподправения интерес на стара мома, хванала умряла змия. — Постарайте се да побързате, това е крайно наложително за вас. Няколко минути след отлитането ви в полицията ще бъде изпратен пакет с описание на участието ви в операцията.

Скъпият доктор Волф асимилираше всичко това, докато чакахме аеромобила и съдейки по киселия израз на лицето му, не намираше начин да се измъкне. През целия полет седя свит на креслото си и не каза нито дума. Когато пристигнахме, той без проклятия и скандал се прехвърли на своя кораб, а аз просто тръгнах към своя и преди да стигна до него, завих назад. Изобщо не възнамерявах да напускам Фрайбурбад, както и да донасям в полицията за нелегалната операция. Тази лъжа беше необходима, за да изпратя доктора-алкохолик в самотното му пътешествие към цироза на черния дроб. Нямах никакви причини да заминавам, напротив, имах сериозни причини да остана.

Ейнджълин все още беше на тази планета и не исках да имам пречки при търсенето й.

Може би това изглеждаше самоуверено, но почувствах, че добре съм опознал Ейнджълин през това време. Малките ни порочни мозъци в много случаи действаха синхронно и бях абсолютно сигурен, че с голяма доза вероятност мога да предскажа действията й. Първо, беше във възторг от кървавото ми убийство. Тя получава същото удоволствие от труповете, каквото други момичета получават от нови рокли. Беше сигурна, че съм мъртъв и това облекчава преследването й.

Разбира се не се съмнявах, че ще вземе естествените предпазни мерки срещу полицията и другите агенти на Корпуса. Но те не знаеха, че тя е на Фрайбур и нямаше основание да свързват смъртта ми с присъствието й тук. Следователно тя няма да избяга, а ще остане, но с променена външност и в някакъв друг вид. За това, че ще поиска да остане, изобщо не се съмнявах. Фрайбур е планета сякаш специално предназначена за незаконни операции. Нищо подобно не съм срещал през всичките години скитане из нашата Вселена. Груба смес от старо и ново. В стария, феодален Фрайбур непознатият веднага би привлякъл към себе си особено внимание. На съвременните планети на Лигата компютрите, механизацията, роботите и бдителната полиция също оставяха малко място за незаконни операции. И само там, където тези две различни култури се смесват, се появяваха превъзходни възможности за това.

Тази планета бе достатъчно спокойна, тук можем да не пестим похвали за експертите на Лигата. Преди да внедрят антибиотиците и компютрите, те са се убедили, че законът и порядките тук са твърдо гарантирани. Въпреки това възможности за рецидивиста остават, ако знаеш къде да ги търсиш. Ейнджълин знаеше къде да търси, аз — също.

Но след няколко седмици безплодни търсения застанах пред очевидния факт, че търсим различни неща. Не мога да кажа, че времето е минало безполезно, тъй като открих безброй възможности за различни изгодни операции. Ако не ме занимаваше търсенето на Ейнджълин, струва ми се, че цял живот бих се къпал в този рай за крадците. Но това търсене ме измъчваше непрекъснато, като болен зъб.

Оставих интуицията настрана и опитах научни методи. Взех под наем най-добрия от компютрите, напъхах в него цяла библиотека и поставих пред него купчина проблеми. В процеса на тази поглъщаща киловати енергия работа станах специалист по икономиката на Фрайбур, но не се приближих нито на крачка към намирането на Ейнджълин. Вече нямах идеи къде да търся следи от дейността й. Машината даде маса препоръки за подобряване управлението на икономиката.

Но изследванията показаха, че Ейнджълин я няма в тази област. Изглеждаше очевидно, че крал Уилям IX бе действителният управленчески център на планетата. Комплексно изследване на Уил, семейството му и вътрешните взаимоотношения разкри не един скандал, но не и Ейнджълин.

Решението на този проблем ме сломи и започнах да давя мъката си в бутилка чист спирт. По това време буквално се къпех в алкохол, вероятно именно параличът на нервните ми разклонения беше и източник на идеята. Тези, които твърдят, че мислят по-добре, когато си пийнат, отколкото когато са трезви, са магарета. Но това беше съвършено друг случай. Чувствах, а не мислех, че озлоблението ми от изчезването й открехна висшия ми интелект. Мачках възглавницата, извиквайки в представите си постъпките й и в края на краищата закрещях: „Ненормална, ненормална, тя просто е ненормална!“ — когато паднах в леглото, всичко се въртеше ли въртеше в безкраен кръг и аз мърморех: „Без съмнение е ненормална. Аз самият трябва да стана ненормален, за да изчисля следващата й крачка.“ С това очите ми се затвориха и аз заспах. А последните думи, попадайки в мозъчното вещество, започнаха да потъват и като минаха през пропитите с алкохол слоеве, накрая се добраха до твърд слой.

Когато се удариха на дъното, се събудих окончателно и седнах в леглото, поразен от страшната истина.

Щеше да ми потрябва цялата ми сила и воля — и още нещо — за да го направя.

Ако исках да я намеря, трябваше да стана луд.