Серия
Стоманения плъх (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stainless Steel Rat, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2013)

Издание:

„Евразия“, 1992

Поредица „Американска фантастика“ №7


Глава 11

Това още не беше връщане в съзнание, а изплуване от червена мъгла. Организмът отчаяно се бореше с болката. Ужасно е, че очите ми са затворени и е невероятно трудно да ги отворя. В края на краищата от червената тъмнина се появи лице във вид на петно.

— Какво се е случило? — попита петното.

— Исках от вас да науча това… — казах аз и млъкнах, учудвайки се колко слаб и безжизнен бе гласът ми. Нещо влажно докосна устните ми, това беше салфетка, цялата на червени петна.

Когато зрението ми се върна, петното се превърна в млад човек в бяло. Докторът вероятно, и трябва да сме в болница.

— Кой е стрелял във вас? — попита докторът. — Някой съобщи за изстрелите и трябва да бъдете благодарни, че дойдохме точно на време. Загубихте много кръв, преливането вече е направено и освен това имате много повреди на лакътната и предраменната кост от куршум, който по-нататък е сцепил дясната вежда и вероятно е повредил черепа. Сигурно са засегнати ребрата и има подозрение за вътрешен кръвоизлив. Някой много ви мрази! И кой?

Кой? Разбира се, моята скъпа Ейнджълин. Изкусителката, съблазнителката, убийцата се опита да се разправи с мен. Всичко си спомних — широката цев на пистолета с черна дупка, в която сякаш можеше да се вмести цял звездолет. Искрящият пламък на куршумите, забиващи се в мен, и страданията, когато скъпата ми, гарантирано непробиваема жилетка пое върху себе си мощта на изстрелите. В мен възникна надежда, че това ще я удовлетвори, но не, цевта се вдигна към лицето ми.

Спомних си последния си жест, когато закрих лицето си с ръце и се наведох настрани в отчаян опит да се спася.

Чудо е, че опитът сполучи. Куршумът явно е рикоширал в костта на ръката и само е засегнал черепа, вместо да премине през него. Въпреки това имаше много кръв и неподвижно тяло на пода, което е и заблудило Ейнджълин. Шумът от изстрелите в тази малка стая, проснатият труп и кръвта са докоснали нещо в женската й натура, поне съвсем малко. Тя бързо е излязла от стаята, преди да дойдат. Ако се беше задържала поне секунда, за да се убеди…

— Легнете — каза доктора. — Ако не лежите, ще ви направя инжекция, която ще ви изключи за седмица.

Едва когато каза това, забелязах, че седя и се смея като луд. По време на движението болка пронизваше гърдите ми и позволих да ме сложат да легна.

Сега в ума ми се въртеше мисълта как да се измъкна оттук. Игнорирайки болката, огледах приемната и мислех как да извлека изгода от това, че съдбата ми е подарила живота, докато Ейнджълин мисли, че съм мъртъв.

В приемната нямаше много неща и успях да отмъкна само дръжка и официални формуляри от етажерката над главата ми. Дясната ми ръка работеше добре, въпреки че ме пронизваше болка при всяко движение. Роботът постави под носилката ми количка и ме откара в стаята. Когато излизахме, докторът напъха някакви документи в кутията над главата ми и приветливо кимна. Подарих му усмивка в отговор и продължихме нататък.

Щом се скри от поглед, извадих документите и ги прегледах. Това беше шансът ми, ако успея бързо да се възползвам от него. Документът беше заключение в четири екземпляра. Докато тези формуляри не попаднат в машината, аз не съществувам, аз съм в статистическо забвение, от което трябваше да се измъкна в болничната стая. Мъртвороден — това е спасението ми. Хвърлих възглавницата и роботът спря. Той не обърна внимание, че пиша, и спира още два пъти, за да вдигне възглавницата и с това ми даде време да завърша фалшификацията.

Този доктор Мквбклз — именно това можеше да се прочете от подписа му — е оставил много място между подписа и последния ред от заключението. Подписах го, стараейки се максимално да подражавам на почерка му.

МНОЖЕСТВО ВЪТРЕШНИ НАРАНЯВАНИЯ, ШОК… написах аз, УМРЯЛ ПО ПЪТЯ. Това звучеше достатъчно официално. Бързо допълних — ВСИЧКИ ОПИТИ ЗА РЕАНИМАЦИЯ НЕ ДАДОХА РЕЗУЛТАТ. За момент се усъмних в правописа на последната дума, но доколкото в думата „наранявания“ доктор Мквбклз пишеше буквата „ъ“, още една грешка нямаше да промени нищо. Последната фраза ми позволяваше да се надявам, че няма да ме дупчат и съживяват с електрически ток, нали съм труп. Преди да излезем от коридора, сложих формулярите на мястото им, легнах и се престорих на умрял.

— Тук е Д.О.А., Свенд — каза някой, взимайки документите над главата ми. Чух как роботът тръгна обратно, равнодушен към това, че пишещият и изпускащ на земята възглавницата си пациент внезапно е умрял. Отсъствието на любопитство винаги ми е харесвало в роботите. Мислено си представих смъртта с надежда, че съответното изражение ще се отрази на лицето ми. Някой ме дръпна за крака, сваляйки обувките и чорапите ми. Ръката хвана стъпалото ми.

— Каква трагедия — каза приятен глас, — може да го сложим на стола и да опитаме да го реанимираме, той е още съвсем топъл?

— Не — казаха от съседната стая. — Те вече са опитвали в приемната. Сложи го в бокса.

Ужасна болка прониза крака ми и едва не извиках. Само с огромно усилие на волята се заставих да лежа спокойно, докато този дръвник затягаше тел около големия ми пръст. На телта висеше табелка и с цялата си душа пожелах тази табелка да виси на ухото му, стегнато със същата тел. Болката от пръста се предаде нагоре, започнаха да ме болят гърдите, главата и ръката и ми струваше големи усилия да продължавам да приличам на труп.

Някъде зад мен се отвори тежка врата и вълна студен въздух докосна кожата ми. Позволих си бърз поглед между миглите. Ако труповете в тази болница ги слагат в отделни хладилни камери, бях готов внезапно да се възродя към живот. Никога не съм мечтал за по-голямо щастие от това да умра в хладилна камера зад затворената врата. Но мистър Късмет още беше с мен, мъчителят ми ме прекара заедно с носилката в голяма стая. Там, на стелажите, разположени до стените, вече лежаха умрели.

Без излишна почтителност ме захвърлиха върху заскрежените дъски. Стъпките се отдалечиха, вратата тежко хлопна, светлината изгасна.

Трудно е да се предаде отчаянието ми. Мина само един ден, а аз вече целият съм в синини, контузен и осакатен. А отгоре на всичко пребиваването в самота в хладилна камера ми подейства извънредно угнетяващо. Въпреки болката в гърдите и този идиотски номер на пръста, слязох от стелажа и тръгнах да търся вратата. Ту горях целия, ту треперех от студ, докато накрая не се натъкнах на стена. Напипах ключа, включих светлината и в същия миг настроението ми рязко се повдигна.

За по-добра врата не можеше и да се мечтае — без прозорец и с дръжка отвътре. Имаше дори вътрешно резе, но бе невъзможно да си представя кой би могъл да се възползва от него. Заех се с изследване на помещението. Първо разхлабих телта и разтрих палеца си, връщайки го към живот. На жълтата табелка имаше буквите Д.О.А. и на ръка написан пореден номер, същият като на формуляра, който подправих. Имах шанс!… Свалих същата табелка от най-обезобразения труп и я смених със своята. За по-интересно смених и табелките на всички останали. На всички висяха на левия крак и аз проклинах на глас тази педантичност. Кракът ми замръзна и трябваше да сваля дясната обувка на трупа с най-големи крака. Тъй като костюмът и бронираната ми жилетка също бяха развалени, наложи се да заимствам топлия пуловер на един от мълчаливите ми приятели.

Не мислете, че всичко беше просто, буквално залитах от слабост. Свърших, изключих светлината и отворих вратата на хладилника. Лъхна ме въздух сякаш от доменна пещ. Никой не се виждаше, притворих вратата на моргата и потърсих друга най-близка стая. Това беше склад, в който единствената полезна за мен вещ беше столът. Седнах, починах си и отново се огледах. Вратата до мен беше заключена, а следващата отворена, водеща към тъмна стая, където някой хъркаше. Точно това, което ми беше необходимо.

Който и да беше този човек, той обичаше да си поспива. Обиколих стаята и събрах всички дрехи, които намерих. Той не се събуди и това беше добре за него, нали имах черепна травма. Веднага щом свърших текущите дела, болката се върна. Сложих си шапката, намерена там, отворих вратата към черните стълби. Никой не ми обърна внимание и тръгнах пеша под проливния дъжд по улиците на Фрайбурбад.