Хари Харисън
Стоманеният плъх (14)

Глава 14

Първото усещане, след като се събудих, беше съжаление. Работата на мозъка е източник на постоянно удивление. Действието на дяволското ми питие преминаваше, с паметта всичко беше наред, болките минаваха. Детайлите на интермедията на лудостта се връщаха ясно и отчетливо. Макар и да ми прилошаваше от всичко, което съм мислил и правил, едновременно с това чувствах пристъп на съжаление, че свърши. Рискът след вземане на лекарството прерасна в абсолютна свобода, когато животът на другите хора изглежда по-малко от нищо. Усещането без съмнение е неприятно, но и извънредно привлекателно. Макар мозъкът да протестираше, изпитвах желание да повторя всичко отново.

Въпреки дванайсетчасовия сън, бях разбит. Преместването в леглото отне цялата ми енергия. Погледът ми се спря на предвидливо запазената бутилка спирт. Измих чашата и отпивайки по малко от течността, се опитах да приведа в ред цялото си мозъчно имущество, което не беше толкова лесно. Много пъти съм чел за тъмните инстинкти, лежащи в подсъзнанието ни, но за първи път се сблъсках с това непосредствено, когато те действително започнаха да изплуват на повърхността.

Позицията ми по отношение на Ейнджълин трябваше накрая да бъде определена. Трябва да призная, че явно бях неравнодушен към нея. Любов? Наречете го с каквото искате име, не възразявам, но това не е буйна младежка страст. Постъпките й не ме заслепяваха, отчетливо разбирах, че отвратителният аморален живот на Ейнджълин се отразява и върху моя начин на мислене. Но логиката и разсъдъкът не могат да противостоят на емоциите. Ненавиждах дейността й, но не можех да се отърва от чувството на симпатия към тази личност, толкова приличаща на мен. Не ми даваше покой мисълта какъв екип би се получил от нас! Това, разбира се, е невъзможно, но никой няма да ти забрани да искаш. Любов и омраза стояха буквално рамо до рамо. Отпих голяма глътка.

Сега нямаше да е много трудно да я намеря. Тази увереност дори ме дразнеше. Нямах никаква нова информация, само фантазия и проблясъци на интуиция за това как се въртят ветровете в главата на Ейнджълин. Не можеше да има съмнение, че се стреми към власт, но едва ли ще получи нещо чрез краля. По-скоро със сила, с оръжие, възможно е и с терор, чрез определен род революция и безпорядък. Така е било в старите времена на Фрайбур, когато цената на схватките е била върховната власт. Всеки дворянин е могъл да бъде коронован, а старата кралска власт отслабена, затова борбата за мястото на монарха е била много жестока. Разбира се, всичко е свършило, след като социолозите на Лигата са поработили тук.

А сега завръщането към старото е напълно възможно. Ейнджълин, за да удовлетвори амбициите си, искаше да види този свят окъпан в кръв. Засега не можеше нищо да направи, но готвеше някого за черната работа. Един от тези надути Князе, прокарващ в живо дело политиката на трона и имащ голямо влияние в тази полуфеодална държава. Подобен подход Ейнджълин вече използва, поискало й се е да го използва още веднъж. В това не можеше да има съмнение.

Не бяха ясни само детайлите. Кой е той?

Гмурканията ми в дълбините на самоанализата оставиха неприятен вкус, който не се измиваше с никакви количества течност. Това от което се нуждаех, бе оживяване на нервните ми окончания и раздвижване на застоялата кръв. Проследяването на довереното лице на Ейнджълин изискваше зареждане на батериите ми. Взех вестника и започнах да изучавам новостите в Двора. След два дни трябваше да се състои Големият Бал — много удачно прикритие за търсенията ми.

Тези два дни изглаждах детайлите на предполагаемата операция. Всеки дръвник можеше да провали работата, както обикновено и става. Само с такива таланти, като мен, можеше да се обезпечи стопроцентово прикритие на личността. Измислих си родина — отдалечена провинция на Фрайбур, бедна във всички отношения освен изобилието от нюанси на произношението, което служеше за основа на много шеги и анекдоти. За населението на Местелдрос бяха характерни прямотата и буйствата. Положението ми на дворянин ми даваше право да се скрия под името на граф Брант Дийбщол. Фамилното име на местния диалект означаваше или бандит, или бирник, което ви дава пълна представа за ролята на този човек, както и за източника на фамилната титла. Военен шивач ми скрои мундир и докато го карах да бърза, детайлно назубрих фалшивата си биография.

Не забравих да направя и още нещо — да изпратя на травмирания кръчмар тлъста пачка пари; нали беше принуден да работи с ръка, окована в гипс. Той действително ме ядоса, но наказанието явно беше непропорционално на постъпката му. Този анонимен подарък пречисти съвестта ми и се почувствах доста по-добре.

Нощното посещение в кралската печатница ми даде желаната покана за бала. Мундирът ми седеше като излят, ботушите блестяха предизвикателно. Бях един от първите. Кралската маса съблазняваше с ястията си, а предстоящата работа дразнеше апетита ми. На Фрайбур се бе запазил архаичния обичай на баловете да се носят шпори и меч. Обременен от тази тежест, гърмейки като празна тенджера, се поклоних ниско на краля. Очите му блестяха и бяха толкова мътни, че това явно потвърждаваше истинността на слуховете, че не започва нищо, преди да се посъветва с бутилката. Откровено ненавиждаше тълпата и лицата, предпочитайки да се занимава с бръмбарите си — той беше любител-ентомолог, наистина без капка талант. Кралицата беше много по-приятна в разцвета на двайсетгодишната си красота. Мълвата гласеше, че до смърт са й омръзнали бръмбарите и че предпочита homo sapiens. За да проверя тази клевета, целувайки ръката й, аз едва-едва я стиснах. Тя ме погледна с учудване, в което имаше голяма доза интерес. Отправих се към бюфета.

Гостите продължаваха да идват. Наблюдението не ми пречеше да поглъщам храната и да опитвам вината. Зареждайки се доста добре, реших да си дам почивка, и се смесих с тълпата. Всички жени бяха предмет на най-голямото ми внимание. Повечето от тях бяха поласкани, както ми се струва, от новото ми привлекателно лице и потресаващия мундир, който явно ме отличаваше от местните типове. Разбра се, не смятах, че веднага ще открия следите на Ейнджълин, но все пак имаше някакъв шанс. Няколко жени бегло напомняха за нея, но беше достатъчно да чуя две-три думи от тях и веднага ставаше ясно, че това наистина е синя кръв, а не моята малка междузвездна убийца. Задачата малко се опростяваше от това, че понятието за красота на Фрайбур се свързва с обилието на плът, а Ейнджълин изглеждаше по съвсем друг начин. Тръгнах обратно към бара.

— Последвайте ме! Кралска заповед! — изхриптя в ухото ми пресипнал глас и груба ръка ме хвана за ръкава.

— Пусни ми ръкава или ще изравня мутрата ти — стреснах го аз на своето местелдроско наречие. Той ме пусна сякаш се опари и отстъпи, целият почервенял. — Така е по-добре — добавих аз, прекъсвайки го. — Кой иска да ме види? Кралят?

— Нейно величество кралицата — просъска той през зъби.

— Много добре. Аз също искам да я видя. Води ме — пробивах си път през тълпата, а приятелят ми се мъкнеше отзад, опитвайки се да ме догони. Стигнах групата, обкръжаващата кралица Хелга, и го пуснах задъхан да мине отпред.

— Ваше величество, това е барон…

— Граф, а не барон — прекъснах го аз. — Граф Брант Дийбщол, от беден провинциален род, с намалени права преди един век благодарение на подлите мошеници, князете. — Погледнах сурово водача си, като че ли той лично бе участвал в древния заговор, и той отчаяно почервеня.

— Какви награди имате, граф Брант? — попита кралицата с нисък глас, който породи в мен образа на мъгливо утро. Тя посочи мъжествените ми гърди, накичени с дрънкулки, които изрових сутринта при антикваря.

— Галактични медали, ваше величество. Може ли да разчита на някакво повишаване тук, на Фрайбур, по-малкият син на провинциален дворянин? Ето защо си избрах служба далеч от планетата и прекарах най-хубавите години от живота си в Звездната Гвардия, а там сраженията, пленът, звездните абордажи са в реда на нещата. А с този тук действително мога да се гордея… — показах невзрачна дрънкулка между останалите блестящи. — Това е Звезда, най-висшата награда в Гвардията — взех звездата в ръка и я погалих с дълъг проникновен поглед. В действителност мисля, че това беше гвардейски знак за свръхсрочна служба или нещо от този род.

— Прекрасно — каза кралицата. Тя разбираше от медали не повече, отколкото от дрехи, но какво може да се очаква от тези затънтени планети.

— Да — съгласих се аз. — Не обичам да описвам историята на медалите си, но ако имам кралска заповед за това… — това беше казано срамежливо. Лъжейки ги за подвизите си, възбудих интерес и се надявах, че разговорът за мен ще стигне до ушите на Ейнджълин, където и да се крие. Като почувствах, че се изчерпах, се върнах в бара.

Измислените си истории разказвах на всеки, когото можех да хвана. Повечето ме слушаха с удоволствие, смееха се с мен, а смехът в двора беше рядко явление. Единственият, който не се наслаждаваше на това, бях аз. Ако отначало планът ми изглеждаше добър, то колкото по-далеч отивах, толкова по-малко ми харесваше. Можех с месеци да се въртя около тези дворцови идиоти без ни най-малката надежда да се приближа до Ейнджълин. Трябваше да ускоря нещата. В главата му се въртеше една мисъл, но тя граничеше с безумие. Ако работата не пропадне, ще бъда или убит, или завинаги отстранен от обществото. С последното лесно бих се примирил, но висшето общество ми помагаше да намеря своята любима плячка. Ако всичко се уреди, търсенията значително щяха да се опростят. Реших да хвърля две монети и, разбира се, спечелих, тъй като непечелившата бях скрил още преди хвърлянето. Ще действам.

Преди идването си тук напъхах по джобовете си разни дреболии, които можеха да ми свършат работа вечерта. Една от тях можеше да послужи като великолепен предлог да се сближа с краля, ако почувствам необходимост от това. Преместих я във вътрешния си джоб, напълних с вино най-голямата чаша, която можах да намеря, и тръгнах през анфиладата от стаи в търсене на жертвата си.

Ако в момента на пристигането ми крал Уилям беше просто пийнал, то сега беше мъртво пиян. Трябваше да зашият отзад на мундира му метален кол, тъй като мога да се закълна, че собственият му гръбначен стълб вече не го държеше. Но той все още пиеше, поклащайки се назад и напред, главата му се въртеше като на счупена кукла. Около него стояха купчина старци, които явно си разказваха анекдоти и при приближаването ми ме удостоиха с подозрителни погледи.

Бях по-висок от тях и по-ярко облечен. Очите на Уили се натъкнаха на мен и главата му бавно се обърна в моята посока. Вечерта вече бях срещал един от осемдесетгодишните старци и той ме представи.

— Много се радвам да срещна Ваше Величество — казах аз, имитирайки в гласа си пияни нотки. — Самият аз съм малко ентомолог и с ваше разрешение бих искал да последвам кралските ви стъпки. Много силно желая това и чувствам, че на Фрайбур може да се прояви повече внимание и има по-големи възможности за изследване на форминифера, лепидоптера и други. Хералдиката, а също и флаговете биха могли да съдържат повече изображения на насекоми…

Говорех и по-нататък нещо от този род и тълпата започна да става нетърпелива. Кралят едва ли схващаше и една дума от десет, вниманието му започна да се разсейва, околните също се развълнуваха, без да знаят как да се избавят от пияния. Когато някой ме хвана за лакътя, извадих своя коз.

— Ето, ваше величество — казах аз, като бръкнах в джоба си. — Внимателно пазих този образец, пренасяйки го през много светлинни години, и го доставих тук, за да заеме и той своето място във величайшата ви колекция. — Отворих плоската пластмасова кутийка и я пъхнах под носа му. Той с мъка фокусира воднистите си очи и дъхът му секна. Околните също проявиха любопитство и им дадох няколко секунди да се полюбуват на образеца.

Трябва да кажа, че това беше великолепен бръмбар, макар да не беше пътешествал с мен през светлинните години, а беше направен днес сутринта. Повечето елементи бяха от други насекоми, а там, където природата бе недостатъчно изобретателна, добавих няколко парченца пластмаса. Тялото беше колкото длан с три реда криле, всеки ред с различен цвят. Отдолу имаше много крака, взети от поне дузина насекоми, крайниците не успях да подбера в чифт, тъй като много от тях бяха развалени при моделирането. Някои други детайли като масивното жило и свределообразната опашка също не оставиха равнодушна аудиторията ми. Кутийката беше предвидливо направена от цветна пластмаса, която по-скоро скриваше, отколкото подчертаваше детайлите.

— Трябва да разгледате това по-отблизо, ваше величество — казах аз, като отворих по-широко кутийката и поклащайки се, се приближих. В едната ми ръка беше чашата с вино и кутийката, а другата беше свободна, за да извади мострата. Стиснах я с палеца и показалеца и се приближих плътно, виното в чашата на краля се разливаше от неловките му жестове. В този момент съвсем малко отслабих пръстите си, леко повдигнах бръмбара, направих неуловимо движение и бръмбарът с великолепен пирует се гмурна в чашата на краля.

— Спасете! Спасете го! — закрещях аз. — Най-редкият екземпляр! — и пъхнах пръсти в чашата, предизвиквайки буря в нея. Част от виното се изля на позлатените маншети на Уилям. Шепотът и злите гласове се усилиха, някой с твърда ръка ме хвана за рамото.

— Махнете титулуваните си крадливи лапи! — викнах аз и грубо отхвърлих ръката. Хванатото насекомо се изплъзна от пръстите ми, лепна се на гърдите на краля и оттам бавно се свлече на пода, губейки по пътя крила, крака и други части. Бях използвал много слабо лепило. Навеждайки се над трупчето, направих още едно неловко движение и виното се изля на дрехите на краля. Зъл вопъл се изтръгна от тълпата.

Кралят се отнесе към всичко това съвсем спокойно. Клатейки се като дърво по време на буря, той не изрази никакъв протест, само мърмореше: „Аз казвам… аз казвам…“ няколко пъти. Но когато започнах да изтривам виното с носна кърпичка и то потече по пръстите му, тълпата отзад се приближи плътно. Някой ме хвана за ръката и ме дръпна, аз се изтръгнах и… ударих крал Уилям в родовитите му гърди. От удара горната му челюст падна на пода.

Старците се разбягаха. Младежите се хвърлиха да защитят тяхно височество и ми се наложи да им покажа няколко техники, които бях научил на други планети. Недостигът на техника те заместваха с енергия в излишък, стана стълпотворение. Жените пищяха, мъжете ругаеха, краля буквално го носеха на ръце. Работите с мен тръгнаха много лошо, но им давах не по-малко, отколкото получавах.

След това си спомних, че няколко човека ме държаха, а един ме биеше. Изхитрих се да го ритна с ботуш в лицето, но ме събориха и… светлината изчезна.