П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (9)

Девета глава

Сид Прайс напредваше бавно през стаята към ариергарда на Семейния съвет и Фреди Чок-Маршъл, съвършен образец на патрицианско спокойствие, погледна своите най-близки и скъпи с мълчалив укор. Поведението на целия съвет в този ужасно критичен за съдбата на всички момент, по негово мнение, беше напълно погрешно. Възмутително. Дори осъдително. И то след многократното му настояване и напомняне от каква жизнена важност е да демонстрират жизнерадост и безгрижие. А бяха ли те жизнерадостни и безгрижни? Дори и следа не можеше да се открие от подобни положителни нагласи, ако щеш и с лупа да ги търсиш. Чичо му Хърбърт трепереше така, все едно бе пипнал Паркинсон преди минута. Леля му Лидия бе точно копие на лейди Макбет. А колкото до брат му Тони — той все още предпочиташе да мисли за него като за свой брат — даже и най-слабоумният кретен можеше да отгатне, че току-що е получил шокираща новина.

Да, на по-нервна и гузна колекция от идиоти Почитаемият Фреди досега не се беше натъквал. И може би точно това го накара с въздишка да отвърне поглед от тях и да насочи вниманието си към Сид.

Въпросната персона изглеждаше прилично, да благодарим на бога. Всъщност той не изглеждаше прилично в истинския смисъл на думата, защото винаги е бил противен досадник и сега продължаваше да е противен досадник, но това, което Фреди имаше предвид с изразеното първоначално одобрение, бе фактът, че Сид не изглеждаше по-противен от обикновено. В очите му не блестеше и искричка вълнение, каквото човек очаква да открие в огромни количества в очите на човек, току-що осведомен от сигурен източник, че е пълноправен и пълнокръвен граф. Изражението на лицето му също не издаваше да е получавал наскоро някаква сензационна информация. И ако той наистина преди малко е разговарял с мамчето Прайс, то последната сигурно е ограничила темите до времето, посевите и промените на следващите парламентарни избори.

Затова, въпреки че продължаваше да поддържа своите естетически възражения, Фреди откри, че наблюдава Сид с облекчение и одобрение.

— Искали сте да ме видите, сър Хърбърт? — каза Сид.

Да. И гласът му е нормален. Без нотка на някакъв скрит триумф или нещо подобно. Фреди усети, че нещата се подреждат добре и запали цигара поуспокоен.

Пред камината сър Хърбърт Басинджър продължаваше перфектното си въплъщение в ролята на селския идиот. Моментът изискваше само рязко и хладно кимване с глава или едно кратко „Да“, а той се гърчеше като че ли по гърба му лазеше бръмбар и бълбукаше неконтролируемо.

— Точно така, точно така — изклокочи сър Хърбърт. — Точно така. Именно. Да, исках да те видя. Ние всички искахме да те видим…

В този миг той срещна погледа на Фреди и замлъкна виновно.

— Седни — каза Фреди, поемайки водачеството.

Сид му хвърли поглед, пълен с хладна неприязън.

— Ще остана прав — отвърна той рязко.

Фреди леко се смути. Не тръгва добре, бе неговата присъда. Изобщо не му хареса начинът, по който го изгледа този тиквеник.

Лейди Лидия се включи в разговора. До този момент тя не бе направила никакъв опит да се усмихне, защото усилията й щяха да претърпят пълно фиаско, а нищо не действа така пагубно в ситуация като тази от усмивка, която се срива по средата.

— Как е майка ти? — попита тя.

Сид не омекна въпреки предразполагащата любезност на въпроса.

— Няма й нищо. Само си въобразява, че е болна.

— Може да е получила слънчев удар — изказа предположение сър Хърбърт. — Аз също получих слънчев удар днес следобед.

— Удар от порто в добавка към бутилка с уиски — отвърна Сид с безкомпромисна откровеност. — Тя си е направо къркана.

— Боже, боже! — възкликна сър Хърбърт. — Сега като си помисля, наистина държането й ми се стори малко странно, когато се срещнахме. Предполагам, че при тези обстоятелства тя си е въобразила… въобразила…

— Какво си е въобразила?

— Въобразила си е, че е болна — довърши сър Хърбърт колебливо. — Ъ-ъ… Прайс…

— Да, сър Хърбърт?

— Ъ-ъ… чудя се… чудя се дали…

— Да, сър Хърбърт?

— О, нищо — огъна се пред тежката отговорност сър Хърбърт Басинджър и избяга панически от бойното поле.

Този път за свой късмет той не срещна погледа на Фреди. Този жалък провал беше увеличил стократно възмущението в очите на племенника му и го бе превърнал в открито обвинение.

Фреди стигна до извода, че е време някой, който не е страхливец и малодушник, да поеме работата в своите ръце.

— Тони, старче — подхвана той с глас звънък като коледна камбанка, — ти май спомена преди малко, че си искал да питаш нещо Прайс.

— Така ли? — изхълца Тони.

— Ами да — погледът на Фреди се бе сдобил с хипнотичната сила на дресьор на тигри. — За неговото преместване на Бонд стрийт.

— О, да — откликна Тони.

Сид отново хвърли на Фреди един от своите недружелюбни погледи.

— Аз не смятам да се местя на Бонд стрийт — отсече той.

Лейди Лидия отново се хвърли във вихъра на боя.

— Но ние мислим, че ти трябва да се преместиш — каза тя и Фреди мислено отбеляза прекалено лигавия й тон. — Там има много по-добра клиентела.

— Преместването на Бонд стрийт изисква капитал.

Сър Хърбърт тихо се покашля като овца, задавила се от стрък трева.

— Точно затова искахме да говорим с теб, драги — каза той. — Да предположим, че лорд Дройтуич ти даде нужния капитал?

Сид погледна към Тони.

— Вие ли, милорд? Това пък защо?

— Ами, има си причина — даде своя принос и лейди Лидия.

— Точно така, точно така — подкрепи я сър Хърбърт.

— Лорд Дройтуич винаги е бил странен човек. Той смята, че ти като негов млечен брат…

— Лорд Дройтуич е много романтична натура…

— Слава, слава на героя! — възкликна Фреди.

— Е, какво ще кажеш, Сид? — попита Тони. — Приемаш ли?

Сид отново го погледна.

— Да приема какво? Вие все още не сте ми направили предложение.

— О, не съм ли? Ами…

— Малко е трудно да се формулира — обясни лейди Лидия.

Сид премести поглед върху нея. Очите му бяха студени и хапливи.

— Искате ли аз да го формулирам вместо вас? — попита той. — Вие ще ми дадете пари, ако подпиша документ, че се отказвам от всякакви претенции за титлата на граф Дройтуич.

След тези си думи той изгледа с нескрита ирония проснатия в нокаут Съвет.

— Да — продължи Сид, — вие си мислехте, че мама не ми е казала само защото когато влязох тук, не започнах веднага да подскачам и да пляскам с ръце. Но тя ми каза, схващате ли? Аз обаче не мислех, че в историята има нещо вярно, докато не дойдох тук и не забелязах колко са ви потънали гемиите…

— Не са ни потъвали никакви гемии! — викна сър Хърбърт.

— О, потънали са ви и още как! Всъщност има защо. Да ме държите настрана от моите законни наследствени права цели дванайсет години е престъпно безобразие.

Сега, когато беше наясно, че най-лошото вече е станало, лейди Лидия се стегна за битка.

— Ти трябва да докажеш, че тези наследствени права са твои.

— Едва ли ще бъде толкова трудно. Ето вижте този портрет тук. — Сид махна с ръка към портрета на Дългия меч. — Приличаме си като две капки вода.

— Подобни доказателства едва ли ще ти помогнат на подсъдимата скамейка в Камарата на лордовете.

— Когато вляза в Камарата на лордовете — отвърна й Сид, — няма да ме намерите на подсъдимата скамейка.

— Леля ми… — започна Тони.

— Тя не ти е леля — засече го Сид.

— Дамата, която току-що говори — поправи се Тони търпеливо, — има предвид, че трябва да се бориш за правата си.

— Пред специален съд от мои колеги перове. Знам това.

Сър Хърбърт се върна към набелязаната в началото цел.

— Хайде, стига — отсече той. — Целият този разговор няма да ни доведе доникъде. Да предположим, че лорд Дройтуич…

— Той не е лорд Дройтуич.

— О, да го наречем X — намеси се Фреди раздразнено.

— Да предположим, че фамилията — направи втори опит сър Хърбърт — определи рента в размер на хиляда паунда на година на твое име?

Сид се изсмя презрително.

— Хиляда лири!

— Няма полза да се караме за условията — обади се и Тони. — Това е най-голямата възможна сума, която имението може да си позволи.

— Чудесно! — изсмя се Сид отново. — Значи вече знам колко да ти предложа, за да се споразумеем мирно и тихо и да спестим огромните адвокатски хонорари.

Гордата душа на Фреди не можеше да търпи повече тази безподобна наглост.

— Проклет безсрамник! — викна той.

Сид се обърна рязко към него.

— Безсрамник, а? Слушай. Писна ми от теб. Аз съм петият граф на Дройтуич! Набий си го в главата! А ти си моят по-малък брат, ясно? И не го забравяй. Още някоя и друга подобна приказка и ще ти отрежа джобните.

Фреди погледна тавана сякаш в мълчалива молба към всевишния да изпрати някоя мълния и да гътне гнусния проклетник. Но таванът мълчеше, а мълния така и не последва.

— Ти няма да си лорд Дройтуич, докато съдът не те провъзгласи за такъв — каза лейди Лидия.

— Ще ме провъзгласи. Не се притеснявай, лельо!

Лейди Лидия изхълца, разтърсена до дъното на душата си. Сър Хърбърт галантно се хвърли в нейна защита.

— Слушай, Прайс…

— Стига с това „Прайс“. А какво е твоята цена (непреводима игра на думи — името съвпада с английската дума за цена — price, бел. пр). Сигурно твоите приятелчета ще си умрат от кеф, когато пресата гръмне с някое заглавие от рода на „Конспирация във висшето общество. Тежка присъда за баронет. Прилагаме снимка на сър Хърбърт Басинджър на път към затвора“ А? Какво ще кажеш за това?

— Сид — каза Тони спокойно.

Претендентът се обърна, за да се разправи и със следващия си опонент.

— Казвай? — просъска той. — Я да чуем ти какво ще избълваш?

— Някога ритали ли са те, Сид?

Претендентът премигна.

— Спри с тъпите си игрички — каза той разтревожен. — Стига с твоите конски глупости.

— Тогава говори прилично.

— Добре, добре. Не можах да се сдържа. Когато на човек му се случи подобно нещо, няма как да не стане саркастичен и ироничен. Слушай сега. Според мен ти си свестен човек. Искам да ми кажеш нещо, ама честно. Вярваш ли, че по право аз съм лорд Дройтуич?

— Вярвам.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Това е всичко, което исках да знам — каза Сид доволен. — Сега отивам да изпуша една цигара в градината и ви оставям да обсъдите на спокойствие нещата.

Той отиде до масата, грабна шепа цигари от кутията и излезе през френския прозорец.

— Давам ви десет минути по моя часовник — каза той. — Мисля, че са ви достатъчни.

— Добре, разбрахме се — отвърна Тони.

В този миг вратата с трясък се отвори и в дневната се втурна като хала господин Уодингтън. Той бе следван по обичайния лежерен начин от дъщеря му Вайолет.