П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (12)

Дванадесета глава

Няколко минути след оттеглянето на бъдещия младоженец и неговия бизнес-партньор, Мийч (бивш служител на Трюфо) остана пълновластен господар на салона. И той се зае да уплътнява свободното си време както всеки съвестен бръснар би трябвало да го прави, т.е. като подготвя принадлежности и материали за следващия клиент. И така — Мийч наточи бръснача, преподреди сапуните и мазилата по полиците, оправи един рекламен постер на стената, който леко се бе килнал надясно, каза на едно интересуващо се дете колко е часът и после, чувствайки, че няма какво повече да направи до пристигането на следващия клиент, излезе на улицата, застана на тротоара и вдъхна дълбоко не много свежия въздух на Мот стрийт.

Откликвайки на мислите, породени от гледката на върволицата целеустремени граждани, потъващи поединично или на малки групи във входа на „Гъсеницата и халбата“, заемащ съседния ъгъл, Мийч бе подел дискусия с вътрешното си аз относно възможността за едно бързо малко. Точно в този момент обаче вратата на обществено полезното заведение отново се отвори, този път в обратна па миграционната вълна посока, и на тротоара изскочи забързан клиент.

Упоменатият клиент бе едър млад мъж с приятна външност, чиито движения бяха затруднени от големия брой пакети, които носеше. Появата му мигновено прекрати екзистенциалния дебат на Мийч и го отпрати бързешком обратно в салона, където същият грабна първия попаднал му под ръка бръснач и започна да го точи с изумително британско усърдие. Миг по-късно отвън се чу мелодично свирукане и под този съпровод в салона се появи работодателят на Мийч, добре възпитаният господин Антъни.

— Здрасти, Мийч — приветства го новодошлият. — Ето ме и мен.

— Радвам се да ви видя, сър — отвърна Мийч любезно.

— Точиш бръснача, а?

— Да, сър.

— Точи, Мийч, точи.

Тони разтовари пакетите на масата, поставена до вратата с табела „Дамско отделение“. За човек, който само преди някакви си две седмици бе преживял смазващ житейски и финансов удар, той изглеждаше забележително жизнерадостен — върху лицето му не можеше да бъде забелязана и сенчица от някаква грижа. Имаше вид на човек, одобряващ напълно и изцяло сегашното си положение.

Всъщност можем да добавим като вътрешна информация за читателя, че жизнерадостният вид на Тони нямаше ча цел да заблуди страничния наблюдател. Той не криеше под ведрия си лик мрачни дълбини. Напротив, никога не беше се чувствал по-щастлив през живота си.

Много може да се говори за благоприятното положение, в което се намира английският пер с голямо имение в провинцията и голяма къща на Арлингтън стрийт, но — и това откритие бе причина Тони да показва такова усмихнато лице на тълпата — още повече би могло да се каже за благоприятното положение, в което се намира собственикът на „Хигиенен моден салон на Прайс“, чийто персонал включва момиче като Поли Браун.

Две седмици са достатъчен срок за млад мъж с горещ темперамент да се увери в безпогрешността на първото си набързо формирано подозрение, че най-накрая е срещнал единственото момиче, което би могъл да обича. В края на този период умът на Тони се бе превърнал в съсъд, препълнен догоре от образа на тази, коята поколения поети са наричали възлюбена, богоравна, ангел, изгора, повелителка на сърцето и какво ли не още.

Ежедневният близък и постоянен контакт с Поли го бе навел на заключението, че много малко неща в живота извън нея имат реално физическо проявление.

Колкото до Джордж Кристофър Мийч, последният би останал крайно изненадан, ако успееше да се добере до информацията, че фигурира в очите на своя работодател като някакъв вид безплътно привидение.

Тони бе споделил със себе си, че в лицето на Поли най-накрая е открил момичето на своите момчешки мечти. Всъщност най-странното беше, че тя изобщо не приличаше на обекта от тези мечти, защото като момче неговите вкусове — оформени вероятно под въздействието на възгледите на главния герой от някоя гледана в детството му театрална постановка — клоняха към внушителните форми, ячка снага и румен лик. Но му беше необходима само още една повторна среща с Поли, за да установи емоционално — бе стигнал до Края на Пътя.

Тони харесваше нейното спокойствие, нейната проницателност, мургавата мекота на кожата й, искрите, готови всеки миг да просветнат в очите й, за да предизвестят прелестната й усмивка…

Да, момиче за милион.

Не. Той би отишъл и по-далеч. За два милиона. А защо не и за три?

Освободил се от пакетите, Тони реши да отпусне своя кипящ от въодушевление дух с приятен разговор. Макар и сянка, Мийч бе за Тони забавен събеседник.

— Как върви работата? — попита той.

— Спокойно, сър. Само едно подстригване досега.

— Добре.

— За съжаление въпросният джентълмен не пожела нито третиране на връхчетата, нито шампоан, нито лосион за скалпа.

— Лошо.

Мийч се усмихна бащински.

— Няма нужда да се притеснявате, сър. Моят опит показва, че големият наплив е в събота следобед.

— О? Следобед, така ли?

— Да, сър. Между другото, сър, преди малко през салона мина господин Чок-Маршъл. Питаше за вас.

— О? Значи са пристигнали в Лондон. Остави ли някакво съобщение за мен?

— Да, сър. Каза, че ще се върне по-късно.

— Добре. А сега — каза Тони, — би ли отишъл да окачиш на вратата табелата „Затворено“?

В действителност Мийч не залитна, но се удържа от олюляване единствено със силата на волята си. Професионалистът в него бе разтърсен като от неочакван ъперкът.

— Вие искате да затворите салона, сър? — изхриптя той.

— Искам.

— В един часа? В събота следобед?

Тони беше разопаковал пакетите и освободени от хартията, те разкриха загадъчното си съдържание под формата на множество сандвичи. Имаше обаче и една загърната в златисто бутилка и няколко чаши. Дори и не особено проницателен страничен наблюдател би определил безпогрешно вида на течността в нея като пенлива и леко алкохолна.

— Предполагам, че е необичайно — каза той, — но какво от това?

— Да, сър — отвърна Мийч колебливо.

— Или да го кажем по друг начин — продължи Тони, разклащайки леко бутилката, за да подчертае сериозността на думите си — какво ти пука?

— Именно, сър — отзова се Мийч. Той бе напълно объркан, но сметна, че това е една безопасна реплика.

Тони разви тезата си.

— Аз съм млад, Мийч. Слънцето свети. С мен ще обядва една дама. И аз не искам да бъда безпокоен. Затова затвори салона. По дяволите, Мийч, тези съвременни амбиции за забогатяване. Какво значение има дали ще изпуснем няколко си там шилинга за три-четири подстрижки?

— Най-често в събота господата желаят бръснене, сър.

— Или три-четири контри. Във вените ми кръвта кипи, Мийч, и аз имам намерение днес да се забавлявам, дори ако тоя салон фалира.

Мийч въздъхна.

— Както желаете, сър. Салонът е ваш.

— Това е факт.

— И вие смятате да го ръководите професионално?

— Разбира се.

— Аз се притеснявах да не сте един от онези млади господа, които се захващат с нещо само от скука.

— Далеч съм от тях, Мийч.

— Извинете, че споменавам това, сър, но за мен вие сте загадъчна личност. Този господин Чок-Маршъл бе доста високопоставен млад джентълмен и говореше за вас така, сякаш ви познава отблизо.

— Той ме познава.

— Точно това имах предвид, сър — изрече триумфално Мийч. — Затова и ви нарекох загадъчна личност.

Тони го потупа по рамото.

— Аз съм само млад човек, който се опитва да си живее живота — каза му успокоително той. — Но стига сме говорили за мен. Нека да обсъдим госпожица Браун. Къде е госпожица Браун?

— Предполагам в дамската секция, сър.

— О? Е, добре, надявам се, че няма да се забави много. Шампанското ще се стопли.

— Да отида ли да проверя, сър?

— Не, няма значение. Тичай вкъщи и си поиграй с децата.

— Все още не съм женен, сър.

— Все още?

— Не, сър. Но сме започнали да обсъждаме тази тема. Сгодени сме от осем години и половина.

Тони погледна помощника си с искрен интерес. Една от по-незначителните компенсации на драматичната промяна на живота му бе, че бе въведен в обществото на хора като Мийч. Всеки нов разговор с него го обогатяваше с нови любопитни подробности от неговото житие-битие. Вчера например Тони бе научил, че служителят му свири на саксофон — последният от инструментите, на които човек би заподозрял, че Мийч би могъл да свири.

— Ти май си маратонец в любовта — изкоментира Тони факта.

— Човек не трябва да се гмурва набързо в такова важно нещо като женитбата, сър.

— Аз изобщо не съм съгласен с теб — каза дружелюбно Тони. — Подкрепям с две ръце внезапния и бърз скок в дълбокото.

Снизходителна усмивка се разля по лицето на Мийч — усмивка, с която зрялата възраст гледа на жарките младежки желания.

— И аз преди време смятах така, сър. Когато бях сгоден за предишната си годеница.

Тони беше заинтригуван.

— Охо! Значи е имало и предишна годеница?

— Да, сър — отвърна Мийч, винаги готов да сподели историята на своя живот с отзивчив слушател. — Но тя ме измами и избяга с един пощальон…

— Не!

— Да, сър. Точно след рождения си ден.

— Ужасно! — възкликна Тони. — Страхувам се, че някои жени са такива — опасно шавливи и крайно продажни.

— Но не всички, сър — заключи мъдро Мийч.

— Мийч — каза му с топлина в гласа Тони, — чрез твоята уста говори мъдростта.

— Моята сегашна годеница никога не би направила подобно нещо, сър.

— Сигурен ли си?

— Напълно сигурен, сър.

Разговорът замря за миг. Тони започна да размества бръснарските сапуни.

— Между другото, Мийч — каза накрая той, — кажи ми нещо. Тези две млади дами… как подходи към тях… имам предвид, как им предложи?

— Ами, сър…

— Питам те най-сериозно. Искам да знам. Това с предложението е много трудна работа.

— Ами моят опит, сър, показва, че то просто се случва, когато трябва да се случи.

Тони остана видимо неудовлетворен от обобщението на житейските наблюдения на Мийч, но повтори думите му замислено.

— То просто се случва… Знаеш ли, не мога да го схвана напълно.

— Това, което имам предвид, сър, е че предложението зависи изцяло от „вдъхновението на мига“, както бих го нарекъл.

— О? „Вдъхновението на мига“?

— Да, сър. Виждаш нещо, което ти се струва подходящо като предисловие и продължаваш нататък. Например, с моята първа годеница, която тогава не ми беше още годеница, седяхме веднъж в гробището и аз я попитах дали би й харесало да види моето име на собствения си надгробен паметник.

— И въпросът беше ли приет добре?

— О, много добре, сър.

— Но ти не си спрял дотук?

— Не, сър. Оттук започнах. Това беше само началото.

— Разбирам… А какъв беше подходът ти към проблема вторият път?

Очите на Мийч засвяткаха зад стъклата на очилата с донжуановски пламък. Изглежда си припомняше отдавна отминали щастливи мигове.

— Ами вторият път се случи след като започнах често да посещавам киносалоните — каза той с мек глас, — и разбира се беше различно.

— Но какво общо имат филмите с предложението?

— Те са много емоционално заредени, сър, пълни са с неща, които бих нарекъл емоционални стимули. След една прожекция аз просто отидох при моята настояща годеница, взех я в ръцете си и я целунах.

— И на нея й хареса?

— Даде ми достатъчно доказателства в тази насока, сър.

Тони гледаше този пламенен мъж с възхищение.

— И след тази целувка продължихте цели осем години и половина? Мисля, че си невероятен.

— Не съм чул някакви оплаквания, сър — каза Мийч самодоволно. — Някога били ли сте сгоден, сър?

Въпросът бе простичък, но щом го чу, Тони изпита чувството, че са го цапардосали с торба лед между очите.

— О! — изви глас той.

През изминалите две вълшебни седмици Тони се беше сещал за Вайолет Уодингтън само мимоходом — така как то човек бърза да отхвърли от съзнанието си нещо неприятно, което е било част от живота му преди, но вече е приключило. Да, Вайолет беше само сянка от миналото.

Но всъщност… било ли е казано нещо, което да подскаже, че тя смята годежът им за развален? Не, той бе принуден да признае, че нищо такова не е било изречено. Доколкото знаеше от странични източници, тя все още продължаваше да гледа на него, независимо от променените обстоятелства, като на мъжа, за когото смята да се омъжи. Той можеше и да приема за очевидно прекратяването на годежа им, но нямаше никакви доказателства, че тя гледа на него по същия начин. И може би точно в този момент момичето, към което вече не изпитваше дори капка симпатия, обикаляше магазините, трупайки чеиз.

Остана ужасен. Сега, стоейки насред „Хигиенния моден салон на Прайс“, той така и не можа да си представи как е могъл да оглупее до такава опустошителна степен през онази лятна сутрин в розовата градина на Лангли Енд. Извика отново в съзнанието си сцената. Тя стоеше там. Той стоеше тук… А помежду им имаше цели три крачки прилично и безопасно разстояние. И никакъв намек за наближаваща опасност. И тогава… изведнъж…

Когато подробностите от картината започнаха една по една да изплуват пред очите му, Тони се сгърчи от болка, сякаш някой теглеше вътрешностите му с клещи. След случилото се в онзи розов трънак за него връщане назад нямаше. Ако Вайолет все още желае да се омъжи за него… да, щеше да го има до себе си.

— О! — отново извика той. — Аз съм сгоден!

— Наистина ли, сър? — попита Мийч с любопитство. — И как срещнахте младата дама?

— Мийч — простена Тони, — не съм я срещал. Тя ми налетя.

Мийч отново изпита чувството, че стои не пред работодателя си, а пред Свинкса. В този странен тип на име Тони той виждаше човекът загадка. Но преди да успее да помоли за допълнително осветляване на горното изказване, вратата с табелка „Дамско отделение“ се отвори и компанията бе приятно попълнена от Поли.

Момичето изглеждаше зашеметяващо. Стаята, която до този миг бе пренаситена с мирис на брилянтин и косата на Тъби Бриджнорт, изведнъж се изпълни с пролетно ухание. Съзирайки омайното лице, цялата унилост на Тони изчезна, както упоменатата растителност бе изчезнала под ножиците на Джордж Кристофър Мийч.

Ако имаше качество, което да доминира в душевната структура на Тони, това бе пъргавината. Ето ви и пример — превърнете за миг този млад мъж от граф в бръснар и той ще ви посрещне с усмивка. По същия начин можете да го натикате в един хомот с момиче, което не харесва, но в мига, в който девойката, която обича, се появи в полезрението му, той бръква на дъното, улавя духа си, вдига го, поизтупва го от мрачните мисли и ето го отново с гладко чело и румени страни.

Бъдещето, казваше си той бодро, може само да се погрижи за себе си. Всичко, което си струва да бъде ценено, е настоящето. А това настояще включваше обяд tête-а-tête с Поли Браун.

Tête-а-tête, разбира се, ако успее да се отърве от лепкавия Мийч, чието поведение подсказваше, че има намерение да остане тук, докато разнищи всички тайни, дори ако това му отнеме цялото лято.

— О, ето те и теб! — възкликна Тони. — Чакам те от часове.

— Само пет минути, сър — поправи го Мийч, радетел за точен и прецизен изказ.

Тони изпита лека неприязън към Мийч.

— На мен ми се сториха часове — обърна се той към него хладно. — А сега, Мийч, иди и окачи табелата „Затворено“.

— Ти затваряш салона — изпищя Поли. — В събота?

— Точно това изтъкнах и аз, госпожице — отбеляза със задоволство Мийч.

Тони размаха заплашително бутилката с шампанско.

— Без спорове, моля! Никакви шушукания зад гърба ми. — После изведнъж осъзна какво прави. — Леле! — възкликна, оглеждайки подозрително бутилката. — Не трябваше да я клатя така… Или пък трябва?… Може да подобри нещата.

Тони внимателно разгледа етикета, отдалечавайки бутилката от очите си и добави:

— Никога не съм срещал тази марка. Чудя се дали ще гръмне. Мийч, ще бъде добре да ме следиш и когато отворя това чудо, изимитирай с уста гръм на тапа. Това ще създаде по-автентична атмосфера, както ти би я нарекъл. О, но аз съвсем забравих. Мийч, та ти тъкмо си тръгваше, нали? Ами добре, изчезвай тогава.

— Ако вие наистина сте решен да затворите салона, сър… в един часа… в събота следобед…

— Добре, добре. Знам.

— Тогава няма какво повече да ме задържа тук.

Неочаквана искра просветна в очите на Тони. Той погледна към помощника си с осторожността на висш друидски свещенослужител, оглеждайки подготвената за боговете жертва.

— Освен ако не искаш първо да те обръсна — каза той предразполагащо.

— Не, сър — отказа твърдо Мийч. — Не, благодаря, сър.

— Сърбят ме ръцете да обръсна някого. Можеш спокойно да го наречеш бръснарска треска.

— Изглежда обядът ви е готов, сър — каза Мийч с прикрит упрек.

— Мисля, че едва ли би желал да се присъединиш към нашата трапеза, Мийч.

— Не съм аз човекът, който да ви критикува, сър — отвърна Мийч с достойнство, — но това никога не е било правено в салона на Трюфо.

След тези си думи Мийч затвори вратата след себе си, а Тони се обърна към сътрапезничката си, която вече изваждаше сандвичите.