П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (8)

Осма глава

Не се случва често един обикновен прислужник така да стресне семейството на своя работодател — с последните си думи Чарлс все едно взриви бомба под носовете им. Задълженията на нисшата прислуга в английските провинциални имения рядко дават подобна възможност, а през този ден в цяла Англия Чарлс беше може би единственият млад прислужник от този ранг, който с едно единствено изречение накара един баронет да си прехапе езика, съпругата на баронета да се доближи на стъпка до инфаркта, а вторият син на граф да изпусне своя монокъл. И забележете — всичко това се случи едновременно. Иронията на ситуацията се състоеше във факта, че вестоносецът нямаше и най-малка представа за сензацията, която бе предизвикал, защото след първата неволна реакция членовете на Съвета възвърнаха британската си невъзмутимост и отново се превърнаха в самите себе си.

— С майка си? — повтори лейди Лидия. Никой не би могъл да предположи, съдейки по равния й овладян тон, че черно отчаяние бе заръфало душата й. — Сигурен ли си?

— Да, милейди.

Фреди отиде дори по-далече. Той беше върнал монокъла на мястото му, а заедно с него и дълго възпитаваното спокойствие на Чок-Маршълови.

— Как изглеждаше тя, Чарлс? Как се чувства бедната жена?

— Останах с впечатлението, че си мисли, че умира, мастър Фредерик.

Едно „Боже мой!“ почти изскочи от устата на сър Хърбърт, но той в последния миг успя да го възпре. Все пак от устните му се откъсна тих писък като на мишка в капан, а прислужникът Чарлс го отдаде на любезната загриженост на баронета за бившата вярна служителка на фамилията. Това погрешно заключение подтикна Чарлс към изявление, целящо да успокои чичото на работодателя си.

— Тя ще се оправи, сър Хърбърт — каза Чарлс с почтителна увереност. — Познавам я. След половин час ще обикаля наоколо с песни и смях.

— Да, така ще направи — потвърди мрачно Фреди.

— Слушай, Чарлс — каза Тони, — би ли помолил младия Прайс да дойде тук?

— Много добре, милорд.

Прислужникът се оттегли.

— Какво прави този рогач? — възкликна раздразнено сър Хърбърт. Леки конвулсии все още разтърсваха тялото му след изживения шок. — Всеки, който напуща тази стая, тръгва с инструкции да намери младия Прайс и да го изпрати тук, а този проклетник не идва. Не идва и това си е!

— Може би намира разговора с майка си за доста интригуващ. Явно не може да се откъсне от фабулата — предположи Фреди.

— Това е влудяващо — изпищя лейди Лидия. — Тази проклета жена сигурно му е казала.

Фреди се опита да я успокои с жест.

— Дори да му е казала, нашият план си остава същият. Безгрижие е ключовата дума. На всяка цена трябва да изглеждаме безгрижни, дори безразлични. Дявол да го вземе, ако от това образование има поне малка полза, то ние трябва да успеем да преметнем един обикновен бръснар.

— Ще му кажа… — измърмори сър Хърбърт.

— Безразличие — прекъсна го Фреди.

— Ще му кажа…

— Безгрижие.

— Разбира се безразличие. И повече от ясно безгрижие. Ще му кажа, че тази неправдоподобна история, която е достигнала до слуха му, история с източник неговата майка е една…

— Точно така — одобри Фреди. — Използвай дълги думи. Шашни го.

— Ще използвам, стига да се сетя за някоя — призна си чистосърдечно сър Хърбърт.

— Фантасмагория, мисля, че е подходяща, стига да се справиш с нея — каза Фреди изпълнен с желание да помогне.

Отвън се чу шум от стъпки. Още веднъж Съветът стегна редици. Дръжката се задвижи и в стаята нахлу господин Уодингтън, следван от дъщеря си Вайолет.

— Лорд Дройтуич! — викна още от вратата господин Уодингтън.

— Извини баща ми за шумните емоции — каза Вайолет. — Последната бомба в обществото го разтърси целия.

Сър Хърбърт зяпна невярващо.

— Бомба?

— Да не би тя да ви е казала? — извиси глас Тони.

— Разбира се, че ми каза — отвърна му господин Уодингтън.

— Защо, по дяволите, тя пък е казала точно на вас — възмути се Фреди.

— Ъ?

Тук се намеси лейди Лидия, която предусети, че е в ход неприятно недоразумение.

— Момент, Фреди.

— Той пък какво общо има с това? — възкликна Тони.

— Ей това ми хареса! — зяпна от учудване господин Уодингтън.

— Съжалявам — осъзна се Тони. — Беше грубо от моя страна. Последните събития страшно ме изнервиха. Когато човек е на път да загуби титлата си и парите си до последното пени…

— За какво, по дяволите, говориш? — поиска да узнае господин Уодингтън.

— Нали казахте, че онази старица ви е изпяла всичко?

— Старица ли?

— Господин Уодингтън говори за твоя годеж — извика лейди Лидия отчаяно. — Твоя годеж.

Тони замлъкна.

— Моя годеж? Мили боже, бях забравил.

— Ама че забавна история — избухна Фреди в безгрижен смях. — Какво недоразумение. Двамата сте си говорили за съвсем различни неща.

— Но какво имаш предвид, като казваш, че ще загубиш титлата си.

— Нищо — побърза да се намеси сър Хърбърт. — Просто шега. Малка шегичка и нищо повече.

— Най-чиста закачка — потвърди и Фреди.

Господин Уодингтън едва ли би направил такова солидно състояние без да притежава вродена проницателност. Той се гордееше със способността си да види същността на човека дори през тухлена стена. Тук има нещо гнило, каза си той, и имаше намерение да открие какво е то.

— Не може да е шега — изрече той подозрително. — Тук се крие нещо. Мога да го прочета върху лицата ви. Мога да го отгатна и по държането ви, да не говорим, че съвсем ясно си личи в думите ви. И аз настоявам да разбера какво става. Сега, когато моето малко момиче е поверило щастието си във вашите ръце, лорд Дройтуич, смятам…

— Да — съгласи се Вайолет апатично. — Въпреки, че с баща ми рядко сме на едно мнение, аз мисля също…

Тони ядосано се обърна към тях. Неговата добродушна натура нямаше изградена защита срещу събития като днешните. Той бе изпаднал в настроение, в което един мъж копнее да чупи и троши каквото му попадне пред очите. Нещо подобно е чувствал и Самсон в храма.

— Много добре — каза той. — Щом искате да знаете, ще ви бъде казано. Изглежда, господин Уодингтън, аз не съм истинският граф Дройтуич.

— Не си… граф… Дройтуич!

— Не съм. Бил съм сменен като бебе.

Добре оформените вежди на Вайолет, грижливо оскубани от някой маестро на пинсетата, леко се повдигнаха.

— Сменен като бебе? Какво искаш да кажеш?

— Ами също като в приказките. Имало две бебета — едното истинско, другото — фалшиво. Оказа се, че аз съм фалшивото.

— Ти си фалшивото?

— Да. Схванахте ли идеята? Е, сега чакаме за разговор истинското бебе и се надяваме на най-доброто.

— Смятаме — намеси се лейди Лидия, — че можем да убедим другия млад човек да се откаже от своите претенции.

— Той знае ли за случая?

— О, да, знае — потвърди Тони.

— Баща ми има предвид да не стане като при един наскоро нашумял случай, когато претендентът изгърмя като надут балон, щом го подложиха на кръстосан разпит. Наистина ли има основание?

— Доста голямо при това — каза Тони мрачно. Палците на господи Уодингтън се изстреляха в ръкавните извивки на жилетката му. Той дръпна дрехата войнствено.

— О? — каза той. — Ами ако откаже? Какво ще стане тогава? А? Отговорете ми. Какво ще стане тогава?

— Тогава — отвърна му Тони — аз се преквалифицирам в бръснар.

— Това шега ли е?

— Нали ви казах, че е шега — обади се сър Хърбърт.

Господин Уодингтън изрази напиращите в него чувства посредством силно пръхтене.

— Не — отсече той. — Мога да разпозная шегата от истината.

— Много ценен талант — одобри Тони.

— А това изобщо не е шега. Истина е. Боже господи! Истина е! Слушайте! Искаш да кажеш, че ако този приятел спечели, ти ще загубиш всичко?

— Не точно всичко. Ще бъда собственик на просперираща бръснарница в Найтсбирдж.

— Но ще загубиш титлата… имението… и всичко?

— Точно така.

— Мисля, че ще получа удар — обяви господин Уодингтън.

— Само не тук — възпря го винаги практичният Фреди. — Очакваме Претендента да се появи всеки момент, а човек, проснат на пода, ще скапе безгрижната атмосфера. А пък ако питате мен, в стаята има прекалено много хора. Това ще го направи подозрителен.

Вайолет кимна.

— Да, като че ли сцената е прекалено масова — съгласи се тя. — Ела в библиотеката, татко. Там можеш спокойно да получиш своя удар.

Господин Уодингтън пое дъх дълбоко и прочувствено.

— Отивам да се моля — осведоми компанията той.

— Добре, може и това — каза Вайолет. Тя се обърна към лейди Лидия. — Той може да се моли в библиотеката, нали?

— Може да се моли където си поиска — отвърна отривисто лейди Лидия. — Където си поиска!

— Из цялата къща — потвърди сър Хърбърт.

— Страшно ви благодаря — каза Вайолет.

Тя поведе своя кипящ като врял чайник родител през вратата. Когато двамата излязоха, Тони рязко се засмя.

— Смятам — каза той — да скъсам половин страничка от бележник и да направя списък на хората в Англия, които нямат представа за нашата малка тайна.

— Това е страхотно, старче. Радвам се да те видя живнал — одобри Фреди. — Радвам се да чуя отново твоя весел смях.

— По-точно е да го определиш като истеричен — поправи го Тони.

На вратата се почука. И този път — най-накрая — в дневната се появи господин Прайс.