П. Г. Удхаус
Граф или бръснар (16)

Шестнадесета глава

В салона строгата непреклонност на Семейния съвет, разпердушинила набързо съпротивата на Сид, се трансформира във весела глъчка и радостно оживление. Опиянението от удържаната победа върна на сър Хърбърт вида на добродушен провинциален джентълмен, с каквато цел Природата го беше създала, заличавайки маската на строг съдия, разправящ се с особено опасен криминален престъпник, носена от него в предишната сцена. Лейди Лидия и Вайолет се усмихваха щастливо.

Само Тони стоеше безучастен към радостните трепети на малката група. Лицето му все още беше мрачно и той гледаше с неприязън масовото веселие.

— Върховно! — беше коментарът на сър Хърбърт.

— Трябва да призная — съгласи се Вайолет, — че отстъплението му беше паническо.

— Още една седмица — каза сър Хърбърт — и той ще капитулира.

Лейди Лидия се обърна със светнало лице към Тони. Вайолет също го дари с одобрителен поглед.

— Хрумването ти беше гениално, Тони — каза тя. — Да се престориш, че ти е жал за него.

— Да — потвърди лейди Лидия. — Много умно от твоя страна, скъпи.

— Същински Макиавели (Николо Макиавели (1469–1527) създава политическа теория, която поставя изгодата над политическия морал чрез насилие, хитрост, вероломство, убийства с цел обединението на Италия, бел. пр.) — добави Вайолет. — Скъпи, нямах представа, че си толкова подмолен.

Тони не даде никакви признаци, че смята да се присъедини към жизнерадостния дух на компанията.

— Може би ще ви бъде любопитно да научите — каза той, — че аз имах предвид точно това, което казах.

— Не говори така!

— Жал ми е за него.

Добродушието на сър Хърбърт изчезна мигновено като подплашен пъдпъдък.

— За какво говориш?

— Тони — не повярва и Вайолет, — ти бълнуваш.

— Жал ми е за бедния нещастник, казах ви вече — повтори упорито Тони. — Още от самото начало не ми хареса този план да го пришпорвате и да не го оставяте на мира, а сега смятам, че планът е направо безобразен.

Лейди Лидия почти изврещя във вълнението си да му напомни главната цел.

— Но това е единственият начин да го накараме да се откаже от претенциите си.

— Не ме е грижа. Това не е честно.

— Честно! — изсумтя сър Хърбърт.

— Да, не е — повтори Тони. — Аз си мислех, че единственото извинение за съществуването на такива като нас е това, че сме хора на честта. Всеки път в старите дни, когато ме загризеше съвестта, че живея в охолство и не правя нищо, за да го заслужа, аз се утешавах с мисълта, че в крайна сметка съм спортсмен, човек на честта. А ето ме сега, участник в някаква противна конспирация, която цели този нещастник да се откаже от законните си права.

Сър Хърбърт остана крайно изненадан от това изявление и дори не успя да изсумти.

— Ти говориш като пълен хахо!

— Говори — каза Вайолет хапливо — като някой, покачил се на сандък от сапун в Хайд парк.

— Не ме е грижа как говоря — каза Тони. — Не ми пука дали приличам на чалнат дърдорко от Хайд парк. Но вие не можете да отречете факта, че играем мръсна игра.

— Мога ли да отбележа… — сър Хърбърт отново се беше надул като жаба. — Мога ли да отбележа, че ние го правим изцяло за твое добро?

— Да — потвърди и лейди Лидия. — Ти като че ли забрави това.

— „О, вийте, вийте, зимни хали — изрецитира Вайолет — Не са тъй остри вашите кинжали като неблагодарност черна в ответ на добрина безмерна.“

Ако намерението й беше чрез черен хумор да разведри атмосферата и да извика усмивка върху лицето на своя възлюбен, то провалът на начинанието беше тотален. Тони я погледна с неприкрита омраза. В този момент му се щеше да блъсне главата си в стената заради безмозъчния си годеж с това противно момиче.

— За бога — скастри я той, — няма нужда да се правиш на интересна!

Вайолет застина.

— Нима? — изрече тя с възможно най-ледения тон.

Тони се обърна към сър Хърбърт. Да, той можеше да прости определена безпринципност при следване правилата на фейърплея от една Жена, но баронетът винаги е бил за него пример за стриктен поддръжник на Кодекса на честта.

— Не ме ли разбираш? — попита той безпомощно. — Имаме ли право да виним човек, принуждаван от нас да язди, когато същия отказва да седне дори на тапициран стол?

— В този случай ни е необходим хирургически нож, моето момче.

— Господи, ще побелея от вас! — въздъхна Тони.

Последва неловка тишина.

— Е, щом мислиш така…! — каза сър Хърбърт, почервенял от обида.

Тони бе достатъчно добре възпитан, за да усети кога е прекалил и трябва да се извини.

— Извинявай. Не трябваше да го казвам. Но… по дяволите… — Той не можеше да намери думи, с които да пробие тази стена от предубеждения и да обясни своята гледна точка.

— Не разбираш ли — приел извинението, сър Хърбърт опита да убеди Тони с друг аргумент, — че ако тази напаст спечели, това ще бъде подло по отношение на цялото съсловие?

— Ама че глупост! И преди него титли са получавали обикновени хора.

— Те обаче не представляват традицията. А Дройтуич я представляват. От векове повтаряме, че кръвта е знак за благородство, а ето че идва този прокаженик, в чийто вени тече кръвта на незнайно колко графове, и се държя като амбулантен търговец, като нарича хората лукови глави.

— А цялата британска социална система — имаше какво да каже и лейди Лидия — почива на принципа, че човек с благородно потекло не може да бъде грубиян.

Тони отказа да отстъпи и инч пред тези доводи.

— Не ме е грижа за британската система. Бог ми е свидетел — не харесвам Сид, но той е подложен на подла манипулация.

Стиснатите устни на Вайолет леко потрепнаха. Очите й горяха със студена, войнствена решителност, с каквато баща й беше наложил своите деветдесет и седем супи напук на жестоката конкуренция.

— Тогава, за да си спестим празните приказки — каза делово тя, — искам да знам точно какво предлагаш?

— Предлагам да кажем на Сид истината.

— Която е…?

— Че може да прави това, което иска. Че за един граф не е въпрос на живот и смърт да може да язди, ако не желае… или да ходи на концерти… или да изглежда като манекен, или други такива неща.

— С други думи — избухна сър Хърбърт, — да проиграем всичките си шансове!

— Мисля, че си полудял — заключи лейди Лидия.

Тони се усмихна тъжно.

— Сигурно съм го наследил от пра-прадядо ми — каза той. — Чували ли сте за него? Лудия Прайс, така му казвали. Имал салон в Сейнт Джеймс и се радвал на покровителството на клуб „Марлборо“. Но профукал богатството си, опитвайки се да създаде революционно средство за обезкосмяване и хората от Бонд стрийт дошли и му иззели бизнеса. Ето как сме се озовали в Найтсбридж.

— Преди малко ме помоли да не се правя на интересна — каза Вайолет. — Мога ли сега аз да отправя същата молба към теб?

Тони кимна.

— Добре. Край на закачките. И какво сега?

— Какво сега ли? — попита Вайолет. — Ами може би ще отделиш миг, за да помислиш и за моето положение.

— Да — каза сър Хърбърт. — Тя къде е в схемата?

— Заради Вайолет — добави и лейди Лидия — ти нямаш право да хвърляш на вятъра най-добра си възможност за победа.

Тони мълчаливо погледна към Вайолет.

— Разбирам. Предполагам, че едва ли ще искаш да се ожениш за бръснар.

— Предположението ти е правилно.

— А това означава, че ако кажа на Сид, ти ще ми биеш шута?

— Опитваш се да ме предизвикаш.

— Няма такова нещо. Аз…

— Да не го обсъждаме повече — прекъсна го Вайолет. — Да приемем, че е така. Не виждам какво общо бих могла да имам с човек, толкова болезнено честен, че да настоява да помогне на някой да заеме пост, за който е от ясно по-ясно, че е неподходящ…

— Това не е целта ми.

— …и на който няма да се чувства добре.

— Казах, че това не е целта ми.

Очите на Вайолет се бяха превърнали в две ледени кубчета.

— Моята цел обаче — каза тя, — е да не ти позволя да си играеш с мен. Ако го направиш, аз съм вън от играта. Ясно ли ти е?

— Напълно.

Сър Хърбърт беше ужасен. Като граф Дройтуич, Тони притежаваше прилично количество земни благини, но далеч по-добре щеше да се справя с всичките наследствени и поземлени данъци и такси, ако беше в близко родство с наследничката на Деветдесет и седемте супи на Уодингтьн.

— Момент, момент — умолително каза той. — Сигурно не е необходимо…

Сър Хърбърт прекъсна речта си насред изречението. Какъв сразяващ аргумент щеше да удари на масата, какво супер масло щеше да хвърли в люлеещите се бурни води, никога няма да узнаем. Поли Браун, която бе придружила мама Прайс до ъгъла, бе тръгнала обратно към салона. Сега тя беше до вратата, на едно ухо разстояние от този изключително деликатен семеен спор.

Виждайки множеството вътре, тя се смути.

— О… извинявайте… — започна момичето.

— Влизай — обади се Тони. — Казахме си всичко, което требваше да си кажем. Тя добре ли е?

— Да.

— Кой? — попита сър Хърбърт.

— Моята майка — обясни Тони. — Поли я придружи до църквата.

Вайолет изгледа новодошлата.

— Поли? — каза тя предразполагащо. — Колко приятно е да науча името ти.

— Какво ще прави Прайс в църквата в събота? — попита озадачена лейди Лидия.

— О, ние семейство Прайс, се молим непрекъснато — прекъсна я Тони.

В този момент лейди Лидия бе осенена от страхотна идея.

— Хърбърт! — извика тя.

Вайолет все още показваше интерес към Поли.

— Предполагам — попита тя, — че ти и лорд Дройтуич се виждате доста често напоследък?

— Да — призна Поли.

— Колко мило! — изсъска Вайолет.

— Хърбърт! — викна лейди Лидия вдъхновено. — Нямаме време за губене. Точно сега е моментът да отидем при гази ужасна жена и да я вразумим.

Поради уеднаквения мисловен процес у двамата, сър Хърбърт схвана какво минава през ума на половинката му.

— За бога! Имаш предвид…?

— Ако се срещнем с нея, когато излезе от църквата, може да имаме късмет да я хванем размекната.

— Лидия, ти си много права!

Лейди Лидия се обърна към Поли. Дишаше учестено. Независимо от временната лудост, в която бе изпаднал Тони, победата можеше да бъде извоювана в дванайсетия час. Лейди Лидия познаваше тези мамчета Прайс добре и ча нея бе повече от ясно — няма по-подходящо време, за да се внуши гласа на Разума от момента, в който вярващият излиза от храма. Хвани го тогава и той ще бъде мек като глина в ръцете ти.

— Къде е тази църква?

— Вляво по първата пресечка.

— Лидия! — викна сър Хърбърт със същото вълнение, което би проявил, ако беше забелязал от близката горичка да се измъква лисица. — Хайде!

Баронетският му ентусиазъм напълно бе споделен от другарката му в живота и тя бе светнала така, все едно лисицата се бе явила и на нея.

— С теб съм, Хърбърт! — изчурулика лейди Лидия.

— Това е големият ни шанс — вълнуваше се сър Хърбърт. — Не трябва да го изпускаме.

И те изскочиха от салона като хрътки по прясна следа. Тони се обърна към Вайолет.

— Няма ли да отидеш с тях?

Държането му беше хладно. На Вайолет също.

— Имам да правя някои покупки. Ще оставя колата си отпред и ще се върна за нея.

Тя тръгна към вратата.

— А ти помисли върху моето условие.

— Ще помисля.

Вайолет се втренчи в Поли. Погледът й беше като огнехвъргачка.

— Разбира се, като поставих това условие, нямах представа какви атракции предлага животът в бръснарския салон на Прайс.

— Имаш предвид традициите?

— Не, компанията — каза Вайолет. — Довиждане.